Нийл Геймън
Американски богове (8)

Глава 7

И индуистките богове са „безсмъртни“ само в строго определен смисъл: те също се раждат и умират, озовават се в почти всички големи човешки безпътици и често се различават от простосмъртните единствено в някои дребни подробности… а още по-малко от бесовете. Въпреки това индуистите ги разглеждат като вид същества, които изначално са напълно различни от всички останали: те са символи, каквито не може да бъде никой човек, колкото и „архетипен“ да е животът му. Те са актьори, изпълняващи роли, които са истински само за нас, те са маските, зад които виждаме собствените си лица.

Уенди Донигър О’Флеърти, Увод към „Индуистки митове“, „Пенгуин Букс“, 1975 г.

Вече няколко часа Шадоу вървеше на юг, или поне се надяваше, че е, общо взето, на юг, крачеше по тесен път без знаци през гората, както му се струваше, в Южен Уисконсин. По едно време към него по пътя се зададоха два джипа с блеснали фарове и докато отминат, той се шмугна сред дърветата. Мъглата в ранната утрин се стелеше до кръста. Автомобилите бяха черни. После, след половин час, чу звука на далечни вертолети, задаващи се от запад, отклони се от просеката и се скри в гората. Хеликоптерите бяха два. Шадоу се сви в нещо като хралупа под повалено дърво и заслуша как отминават. Докато хеликоптерите се отдалечаваха, надзърна изпод дървото и стрелна с очи сивото зимно небе. Какво бе очаквал, вертолетите бяха боядисани в матовочерно. Изчака под дървото, докато звукът им заглъхна напълно.

Под дърветата нямаше преспи, имаше само снежец, който пукаше под краката. Шадоу бе изключително благодарен за химическите ръкавици и терлици, които предпазваха крайниците му от премръзване. Ако не се броеше това, бе вцепенен: с вцепенено сърце, вцепенен ум, вцепенена душа. Даваше си сметка, че тази вцепененост прониква много надълбоко, далеч в миналото. „И така, какво всъщност искам?“, запита се Шадоу. Не можеше да отговори, затова продължи просто да върви стъпка по стъпка през гората. Дърветата му се струваха познати, мигове пейзаж, които със сигурност беше виждал. Дали не се въртеше в кръг. Може би щеше да върви и върви, и върви, докато ръкавиците престанеха да го топлят, а вафлите свършеха — тогава щеше да седне и нямаше да стане никога повече. Излезе при голям поток и реши да тръгне по него. Потоците водеха към реки, всички реки водеха към Мисисипи и ако Шадоу продължеше да върви, ако откраднеше лодка или си сковеше сал, накрая щеше да се добере до Ню Орлиънс, където беше топло, мисъл, която му се стори и утешителна, и невероятна.

Вече нямаше вертолети. Шадоу реши, че хеликоптерите, прелетели над него, са ходили да разчистват касапницата в товарния влак на страничния коловоз и не са издирвали него — ако го търсеха, щяха да се върнат, щеше да има следови кучета, сирени и всички други неща, които свързваме с преследване. А нямаше нищо.

Какво наистина искаше Шадоу? Да не го заловят. Да не го обвинят за смъртта на мъжете във влака. „Не съм го извършил аз — чу се да казва, — направи го мъртвата ми жена“. Представи си лицата на полицаите. Щяха да спорят дали е луд, а той щеше да отиде на електрическия стол…

Запита се дали в Уисконсин има смъртно наказание. Запита се дали това изобщо го вълнува. Искаше да разбере какво става, а също как ще завърши. И накрая осъзна с полутъжна усмивка, че най-силно иска всичко да е нормално. Иска никога да не е ходил в затвора, Лора още да е жива и всичко това да не се е случвало никога.

„Опасявам се, приятелю, че такава възможност не съществува — каза си той със сърдития глас на Уензди и кимна в знак на съгласие. — Няма такава възможност. Ти изгори всички мостове. Така че продължавай да вървиш. Не си навличай още неприятности…“

Някъде кълвач зачука по изгнило дърво.

Шадоу усети, че някой го гледа: от бъзовия храст, който приличаше на скелет, го наблюдаваха цяло ято червени птици — кардинали, които след малко продължиха да кълват черните плодчета. Приличаха на илюстрациите в календара с пойните птици на Северна Америка. Многогласите трели, крясъци и възгласи на птиците го последваха покрай потока. Накрая заглъхнаха.

Мъртвото еленче лежеше на поляна в сянката на хълм, някаква черна птица с размерите на малко куче кълвеше хълбока му с голям злостен клюн, с който късаше мръвки, червени парчета месо. Очите на животното ги нямаше, но главата му си стоеше непокътната, а по задницата се белееха петна. Шадоу се запита как ли е умрял малкият елен.

Черната птица извърна глава на една страна и после каза с глас, наподобяващ камъни, които се чукат един в друг:

— Ти, мъжът сянка.

— Аз съм Шадоу — рече Шадоу.

Птицата подскочи и кацна върху задницата на елена, после вдигна глава и се накокошини. Беше огромна, очите й бяха черни мъниста. От толкова близо имаше нещо стряскащо в птица с такива размери.

— Каза, че щял да те види в Каи-ро — изграка гарванът.

Шадоу се запита кой от двата гарвана на Один е това: Хугин или Мунин, Помнещия или Мислещия.

— Каи-ро ли? — повтори той. — В Египет.

— Как ще стигна в Египет?

— Върви покрай Мисисипи. На юг. Намери Чакал.

— Виж какво — рече Шадоу. — Не искам да изглеждам като… Господи, виж какво… — Той замълча. Съсредоточи се. Беше премръзнал, стоеше в гората и разговаряше с голяма черна птица, която си бе устроила късна закуска и си похапваше от Бамби — Добре де. Опитвам се да ти кажа, че не искам загадки.

— Загадки — съгласи се отзивчиво птицата.

— Искам обяснения. Чакалът е в Каи-ро. Това не ми помага. Това е изречение от нескопосен шпионски трилър.

— Чакалът. Приятел. Гра. Каи-ро.

— Каза ми вече. Бих искал малко повече информация.

Птицата се поизвърна и откъсна от ребрата на еленчето още едно парче сурово месо. Сетне политна към дърветата; червеното месо се поклащаше между клюна й като дълъг кървав червей.

— Ей! Можеш ли поне да ме върнеш на някой истински път? — провикна се Шадоу.

Гарванът се извиси и се отдалечи. Шадоу погледна трупа на еленчето. Каза си, че ако е човек, който наистина живее в гората, ще си отреже парче месо и ще го изпече. Вместо това седеше на поваленото дърво, ядеше вафла и знаеше, че всъщност не е човек, който наистина живее в гората.

Гарванът изграчи от края на поляната.

— Искаш да тръгна след теб ли? — попита Шадоу. — Или Тими пак е паднал в някой кладенец^[1].

Птицата отново изграчи нетърпеливо. Шадоу тръгна към нея. Тя го изчака да се доближи, после политна тежко към друго дърво, малко по-вляво от посоката, в която Шадоу бе вървял до сега.

— Ей — извика той. — Хугин или Мунин, или който си.

Птицата се обърна и понавела подозрително глава, го изгледа с блеснали очи.

— Кажи „Никога“^[2] — подкани Шадоу.

— Майната ти — отвърна гарванът.

Не каза нищо повече, докато вървяха заедно през дърветата. След половин час излязоха на асфалтиран път в покрайнините на някакъв град и гарванът литна обратно към гората. Шадоу видя табела „Кълвърс“^[3] и до нея бензиностанция. Влезе в закусвалнята, в която нямаше посетители. Зад касата седеше любезен младеж с бръсната глава. Шадоу си поръча два хамбургера и пържени картофи. После отиде в тоалетната, за да се пооправи. Изглеждаше ужасно. Направи инвентаризация на съдържанието на джобовете си: имаше няколко монети, сред които и сребърния долар със Свободата, паста и четка за зъби за еднократна употреба, три блокчета „Сникърс“, пет комплекта химически ръкавици и терлици, портфейл (в който нямаше друго освен шофьорската му книжка и една кредитна карта — Шадоу се запита колко ли живот й остава) и във вътрешния джоб на якето хиляда долара в банкноти от по петдесет и двайсет долара, неговия дял от вчерашния банков обир. Изми си лицето и ръцете с топла вода, приглади черната си коса, върна се в заведението, изяде си двата хамбургера и пържените картофи и си изпи кафето. Върна се на касата.

— Желаете ли сладолед? — попита любезният младеж.

— Не, благодаря. Някъде наблизо мога ли да взема кола под наем? Моята се развали малко по-нататък на пътя.

Младежът се почеса по бръснатата глава с избила върху нея четина.

— Наблизо не, господине. Ако колата ви се е повредила, можете да повикате „Пътна помощ“. Или да помолите на бензиностанцията до нас да ви изтеглят.

— Така и ще направя — каза Шадоу. — Благодаря.

Отиде през топящия се сняг от закусвалнята в бензиностанцията. Купи си вафли и телешка пастърма, както и още химически ръкавици и терлици.

— Някъде наблизо мога ли да взема кола под наем? — попита той касиерката.

Беше страшно дебела и очилата и много се зарадва, че има с кого да си поговори.

— Чакайте да помисля — каза жената. — Тук си е доста затънтено. Можете да наемете кола в Медисън. Къде отивате?

— В Каиро — обясни Шадоу. — Където и да се намира.

— Знам къде се намира — оповести касиерката. — Подайте ми картата на Илинойс, ей там горе, на рафта е. — Шадоу й свали картата в найлонова подвързия. Жената я отвори, след това посочи победоносно най-долния ъгъл на щата. — Ето го.

— Кайро ли?

— Така се произнася градът в Египет. А този в Малкия Египет го наричат Каиро. Имат си и Тива, и всичко останало. Снаха ми е от Тива. Попитах я за Тива, дето е в Египет, и тя ме погледна така, сякаш съм превъртяла.

Жената се засмя със звук, какъвто издават тръбите на канализацията.

— А пирамиди?

Градът се намираше на осемстотин километра, почти право на юг.

— Не са ми споменавали. Наричат го Малкия Египет, защото навремето, може би преди сто — сто и петдесет години по тия места е върлувал глад. Реколтата била съсипана. Там обаче била добра. И всички ходели да си купуват оттам храна. Като в Библията. „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“^[4]. Ходим в Египет, и готово.

— Ако бяхте на мое място и трябваше да отидете дотам, как щяхте да го направите? — попита Шадоу.

— С кола.

— Колата ми се развали по пътя, на няколко километра от тук. Не кола, а лайняна бричка, ще прощавате за израза.

— Лайняна значи — повтори касиерката. — Виж ти. Точно така ги нарича и зет ми. Купува по някоя и друга кола на старо и я препродава. Случва се да ми звънне и да ми каже, така и така, Мати, току-що пробутах поредната лайняна бричка. Сигурно ще прояви интерес и към вашия стар автомобил. За да го даде на вторични суровини де.

— На шефа ми е — каза Шадоу и се изненада с каква лекота му идва да лъже. — Трябва да му се обадя, за да дойде и да си я прибере. — Хрумна му нещо. — Зет ви някъде наблизо ли е?

— В Мъскода. На десет минути южно оттук. Точно зад реката. Защо?

— Дали не му се намира някоя лайняна бричка, която е готов да ми продаде за, хм, за петстотин-шестстотин долара?

Жената се усмихна мило.

— Господине, в задния му двор няма кола, която да не ви продаде за петстотин долара, при това с пълен резервоар. Само не му споменавайте, че съм ви казала.

— Ще му се обадите ли? — попита Шадоу.

— Вече набирам номера — отвърна касиерката и вдигна слушалката. — Ти ли си, миличък? Обажда се Мати. Идвай незабавно. Тук при мен един човек иска да си купи кола.

Лайняната бричка, която Шадоу избра, бе шевролет модел „Нова“ от осемдесет и трета година; купи я с пълен резервоар за четиристотин и петдесет долара. Беше навъртяла близо четиристотин хиляди километра и миришеше леко на бърбън и тютюн и по-силно на нещо, което можеше да е и банани. От мръсотията и снега Шадоу не можеше да определи цвета. Но от всички автомобили в задния двор на зетя на Мати само този май можеше да го откара на осемстотин километра.

Разплатиха се в брой и зетят на Мати изобщо не попита Шадоу как се казва и какъв му е осигурителният номер, не попита нищо освен за парите.

Шадоу подкара на запад, после на юг с петстотин и петдесет долара в джоба; реши да не излиза на магистралата. Лайняната бричка си имаше и радио, но когато го включи, не се случи нищо. От една табела научи, че е напуснал Уисконсин и вече е в Илинойс. Подмина някакъв открит рудник — в мъждивата зимна светлина светеха огромни сини електродъгови лампи.

Спря и хапна в заведение с името „При мама“, успя да влезе точно преди да затворят за следобедна почивка.

Освен табела с името всеки град, през който минаваше, имаше и още една табела, от която Шадоу научаваше, че навлизал в „Нашия град (нас. 720 души)“. Същата табела оповестяваше, че отборът младша възраст — до четиринайсет години — на града се е класирал трети на междущатското първенство по баскетбол или че от същия град е полуфиналистката в турнира по борба за момичета под шестнайсет години.

Шадоу продължи да кара; главата му клюмаше и от минута на минута той се чувстваше все по-изцеден. Мина на червено и за малко отстрани да го блъсне жена с додж. Веднага щом излезе от града, отби встрани от пътя, подкара по следа, останала от трактор, и спря край стърнищата, по които тук-там се белееше сняг и на бавно шествие вървяха няколко угоени черни диви пуйки, наподобяващи върволица оплаквачки, угаси двигателя, опъна се на задната седалка и заспа.

Мрак, усещането, че пада, че като Алиса се носи надолу в голяма дупка. Летя в тъмнината сякаш цяла вечност. Покрай него минаваха лица, изплавали от чернилката; после, още преди Шадоу да ги е докоснал, някой сякаш ги сграбчваше и ги дръпваше встрани…

Внезапно, без преход, Шадоу престана да пада. Намираше се в пещера и вече не беше сам. Взря се в познатите очи: огромни воднисти черни очи. Те примигаха.

Под земята: да. Шадоу помнеше това място. Вонята на мокра крава. По мокрите стени на пещерата проблесна светлината на огъня, озарил бизонската глава, човешкото тяло, кожата с цвят на кирпич.

— Толкова ли не можете да ме оставите на мира? — попита Шадоу. — Искам само да поспя.

Мъжът-бизон кимна бавно. Устните му не се помръднаха, но някакъв глас в главата на Шадоу каза:

— Къде отиваш, Шадоу?

— В Кайро.

— Защо?

— Къде другаде ми остава да отида? Уензди иска да отида там. Пих от медовината му.

В съня на Шадоу, със силата на логиката, присъща на сънищата, задължението изглеждаше неоспоримо: той беше пил на три пъти от медовината на Уензди и бе скрепил съюза, нима можеше да направи друго?

Мъжът с бизонската глава посегна към огъня и разръчка жаравата, при което откършените съчки се разгоряха силно.

— Задава се буря — каза той. По ръцете му имаше пепел и той я избърса о гърдите си без косми; по тях останаха сажденочерни черти.

— Все ми го повтаряте. Мога ли да задам един въпрос?

Настъпи мълчание. Върху косматото чело кацна муха, мъжът-бизон я прогони.

— Питай.

— Вярно ли е? Всички тези хора наистина ли са богове? Всичко това е толкова…

Той замълча. После каза „немислимо“, макар това да не беше думата, която търсеше, но друга не намери.

— Какво е богове? — попита мъжът-бизон.

— Не знам — отговори Шадоу.

Чу се чукане, непреклонно и глухо. Шадоу зачака мъжът-бизон да каже още нещо, да обясни какво е богове, да обясни целия заплетен кошмар, в който сякаш се бе превърнал животът му. Беше му студено.

Чук. Чук. Чук.

Шадоу отвори очи и седна сънено. Беше премръзнал, небето навън беше обагрено в светещото наситеномораво, което дели здрача от нощта.

Чук. Чук. Някой каза:

— Ей, господине.

Шадоу обърна глава. Някой стоеше до колата — сянка, по-тъмна от притъмнялото небе. Шадоу се пресегна и смъкна със скърцане стъклото няколко сантиметра. Издаде звуци, каквито издаваме след събуждане, после каза:

— Здрасти.

— Добре ли си? Болен ли си? Пиян ли си?

Гласът беше писклив, на жена или на момче.

— Добре съм — отговори Шадоу. — Я чакай.

Отвори вратата, слезе и разкърши изтръпналите си крайници и врат. След това потърка ръце, за да ускори кръвта и да се постопли.

— Я! Доста едър си.

— Така казват — потвърди Шадоу. — Ти кой си?

— Сам — отговори гласът.

— Момче Сам или момиче Сам?

— Момиче. Навремето бях Сами и рисувах над „и“-то ухилено лице, но после ми писна, защото го правеха всички, и престанах.

— Добре, момиче Сам. Иди ей там горе и гледай към пътя.

— Защо? Да не си някой превъртял убиец?

— Не съм — увери я Шадоу. — Искам да пусна една вода и предпочитам да го направя насаме.

— О! Добре. Разбрах. И аз съм същата. Не мога да се изпишкам, ако в съседната кабинка има човек. Синдромът на изключително срамежливия пикочен мехур.

— Хайде, моля те.

Тя отиде от другата страна на колата, а Шадоу направи няколко крачки към нивата, смъкна ципа на дънките си и много дълго пика срещу стълба на оградата. Върна се при автомобила. Здрачът се бе превърнал окончателно в нощ.

— Още ли си тук? — попита Шадоу.

— Да — потвърди тя. — Явно имаш пикочен мехур колкото езерото Ери. Докато пикаеше, няколко империи сигурно изживяха възход и след това падение. Много яко шуртеше.

— Благодаря. Искаш ли нещо?

— Ами исках да проверя дали си добре. Ако беше мъртъв или нещо такова, щях да повикам ченгетата. Но прозорците бяха запотени и си рекох, ами да, вероятно още е жив.

— Някъде наблизо ли живееш?

— Не. Пътувам на автостоп от Медисън.

— Не е безопасно.

— Вече три години го правя по пет пъти в годината. И още съм жива. Накъде си тръгнал?

— Отивам чак в Кайро.

— Аха — рече тя. — А аз в Ел Пасо. Ще карам празниците с леля.

— Не мога да те закарам чак дотам — обясни Шадоу.

— Не Ел Пасо в щата Тексас. Другият Ел Пасо, в щата Илинойс. На няколко часа път е в южна посока. Знаеш ли къде си сега?

— Не — призна си Шадоу. — Нямам представа. Някъде на петдесет и втора магистрала, нали?

— Следващият град се казва Перу — обясни Сам. — Но не Перу в Перу. Перу в Илинойс. Я дай да те подуша. Наведи се. — Шадоу се наведе и момичето помириса лицето му. — Добре. Не миришеш на алкохол. Можеш да караш. Да тръгваме.

— Защо реши, че ще те кача?

— Защото съм прелестна девица в беда — отвърна тя. — А ти си храбър рицар в не знам какво. Ама че мръсна кола. Знаеш ли, някой е написал върху задния прозорец „Измий ме!“.

Шадоу се качи в автомобила и отвори дясната врата. Лампичката, която в другите коли светва, ако отвориш вратата, в тази кола не светна.

— Не, не знам — каза той.

Момичето се качи.

— Аз бях — призна си то. — Аз го написах. Докато още беше светло.

Шадоу запали двигателя, включи фаровете и тръгна към пътя.

— Наляво — обясни услужливо Сам.

Той зави наляво и подкара. След няколко минути се включи и радиаторът и автомобилът се изпълни с блажена топлина.

— Още не си ми казал нищо — обади се Сам. — Кажи нещо.

— Човек ли си? — попита Шадоу. — От плът и кръв, роден от майка и баща, жив, дишащ човек?

— Естествено — отговори тя.

— Добре. Само проверявах. И какво искаш да ти кажа?

— Нещо, което да ме поуспокои — на първо време. Изведнъж ме обзе онова чувство, нали се сещаш: мале, качила съм се в колата на някакъв луд.

— Да — рече той. — И на мен ми се е случвало. Какво според теб ще те поуспокои?

— Кажи ми, че не си избягал затворник или сериен убиец.

Шадоу се позамисли.

— Наистина не съм.

— Но се замисли, нали?

— Лежал съм в затвора. Но не съм убивал никого.

— О.

Навлязоха в малко градче, осветено от уличните лампи и мигащата коледна украса, и Шадоу погледна надясно. Момичето беше с гъста къса тъмна коса и лице, което бе едновременно привлекателно и, както реши той, някак мъжко, с черти, сякаш изсечени от скала. Сам го гледаше.

— Защо си лежал в затвора?

— Нараних лошо двама души. Вбесих се.

— Заслужаваха ли го?

Шадоу се позамисли за миг.

— Тогава смятах, че да.

— Би ли го направил отново?

— О, не. Изгубих там три години от живота си.

— Хм. Имаш ли индианска кръв?

— Поне аз не знам.

— Просто ми се стори, че имаш.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не се притеснявай. Гладен ли си?

Шадоу кимна и каза:

— Няма да откажа да хапна.

— Точно след другия светофар има хубаво заведение. С добра кухня. И е евтино.

Шадоу спря на паркинга. Слязоха от колата. Той не си направи труда да я заключва, но все пак прибра ключовете. Извади няколко монети, за да си купи вестник.

— По джоба ли ти е да се храниш тук? — попита той.

— Да — отговори Сам, като вдигна брадичка. — Мога да си платя.

Шадоу кимна.

— Знаеш ли какво. Дай да хвърлим жребий — предложи той. — Ако се падне ези, ти черпиш, ако се падне тура, ще платя аз.

— Нека първо видя монетата — рече тя подозрително. — Един мой чичо имаше монета, на която и от двете страни беше ези.

Сам огледа монетата от двайсет и пет цента и се увери, че в нея няма нищо необичайно. Шадоу я намести върху палеца си така, че отгоре да е ези, и уж я метна, тя политна и като че се завъртя, после той я хвана, залепи я отгоре върху лявата си ръка и вдигна дясната, та момичето да я види.

— Тура — каза то щастливо. — Ти черпиш.

— Дадено — съгласи се Шадоу. — Човек не може винаги да печели.

Поръча си руло стефани, а Сам — лазаня. Шадоу разлисти вестника, за да провери дали пише нещо за мъртъвци в товарен влак. Не пишеше. Единствената интересна дописка беше на първа страница: градът бил нападнат от гарвани в рекордни количества. Местните фермери искали да накачат по обществените сгради мъртви гарвани, които да уплашат другите, но орнитолозите казали, че нямало да помогне, живите просто щели да изядат мъртвите. Местните хора били неумолими. „Щом видят труповете на приятелите си — заявил техен представител, — ще разберат, че не ги искаме тук“.

Донесоха храната, накамарена върху чиниите, над които се вдигаше пара; беше повече, отколкото можеш да изядеш.

— Та какво има в Кайро? — попита Сам с пълна уста.

— Нямам представа. Шефът ми прати съобщение, че ме искал там.

— Какво работиш?

— Момче за всичко съм.

Тя се усмихна.

— Е, не си от мафията, не ми приличаш на такъв, пък и караш ужасна бричка — каза Сам. — Между другото, защо вътре мирише на банани?

Шадоу сви рамене и продължи да се храни. Сам присви очи.

— Да не си трафикант на банани? — попита тя. — Още не си ме попитал с какво се занимавам аз.

— Досетих се, че учиш.

— В Университета на щат Уисконсин в Медисън.

— Където, не се и съмнявам, следваш изкуствознание, изучаваш историята на феминизма и вероятно правиш фигури от бронз. Освен това може би работиш келнерка в някое кафене, за да си покриваш наема.

Тя остави вилицата; беше издула ноздри и бе разширила очи.

— Откъде знаеш?

— Моля? А сега ти кажи: не, всъщност следвам романска филология и орнитология.

— Значи твърдиш, че просто си налучкал?

— Какво съм налучкал?

Тя впи в него тъмните си очи.

— Много странен тип си, господин… Не знам как се казваш.

— Викат ми Шадоу — отговори той.

Тя изкриви уста, сякаш е вкусила нещо, което не й харесва. Спря да говори, наведе глава и си дояде лазанята.

— Знаеш ли защо се казва Египет? — попита Шадоу, след като Сам се нахрани.

— Там, където е Кайро ли? Да. Намира се в делтата на река Охайо и на Мисисипи. Като Кайро в Египет, в делтата на Нил.

— Логично е.

Тя се облегна на стола, поръча си кафе и шоколадова паста и прокара ръка през черната си коса.

— Женен ли си, господин Шадоу? — И после, когато той се поколеба: — Леле! Пак зададох неудобен въпрос, нали?

— Погребаха я в четвъртък — обясни той, като подбираше внимателно думите. — Загина в автомобилна катастрофа.

— О! Господи. Божичко. Съжалявам.

— И аз.

Неловко мълчание.

— По-голямата ми сестра изгуби детето си, моя племенник де, в края на миналата година. Тежко е.

— Да. Тежко е. От какво е починал?

Сам отпи от кафето.

— Не знаем. Всъщност дори не знаем дали е мъртъв. Просто изчезна. А беше само на тринайсет години. В средата на миналата зима. Сестра ми беше сломена.

— Имаше ли някакви улики? — Каза го като ченге по телевизията. Опита отново. — Имаше ли заподозрени?

Прозвуча още по-зле.

— Да, онзи боклук, зет ми, баща му де. Бяха го лишили от родителски права. Такъв боклук е, че като нищо е могъл да го отвлече. И сигурно го е направил. Но това е малко градче в горите на север. Много красиво, прекрасно градче, хората там дори не си заключват вратите. — Тя въздъхна и поклати глава. Обви длани около чашата с кафето. — Сигурен ли си, че в жилите ти няма индианска кръв?

— Поне аз не знам да има. Възможно е. Не знам много за баща си. Но майка ми вероятно щеше да ми каже, ако е бил от коренното население. Може би.

Отново изкривената уста. Сам изяде едва половината от шоколадовата паста и я остави: парчето бе почти колкото половината й глава. Тя побутна чинията през масата към Шадоу.

— Искаш ли?

Той се усмихна и каза:

— Естествено.

И я изяде.

Келнерката им донесе сметката и Шадоу плати.

— Благодаря — каза момичето.

Застудяваше. Колата се задави два пъти и чак тогава запали. Шадоу излезе на пътя и продължи на юг.

— Чела ли си нещо от един човек на име Херодот? — попита той.

— Божичко! Какво?

— Херодот. Чела ли си неговата „История“?

— Знаеш ли — каза Сам замечтано. — Не разбирам. Не разбирам как говориш, думите, които употребяваш, нищо. Уж си някакъв едър недодялан тип, а след миг ми четеш мислите, после пък ме питаш за Херодот. И така — не. Не съм чела Херодот. Чувала съм за него. Сигурно по телевизията. Не беше ли онзи, когото наричат баща на лъжите?

— Мислех, че баща на лъжите е Дяволът.

— Да, той също. Но когато говореха за Херодот, казаха, че е имало грамадни мравки и грифони, които пазели златните мини, и как той си ги бил съчинил.

— Според мен не си е съчинил нищо. Предавал е разказите на други. Ето, написал е тази история. А тя е много добра. Купища странни дребни подробности, например ти знаеш ли, че навремето в Египет, ако е умирала някоя изключително красива девойка или съпруга на владетел, цели три дни не са я носели да я балсамират? Първо са оставяли тялото да се разложи от горещината.

— Защо? О, чакай. Струва ми се, че знам защо. О, отвратително е!

— Освен това там има битки, най-различни нормални неща. Има ги и боговете. Някакъв хуква да съобщи какъв е изходът от сражението, тича и тича, и най-неочаквано вижда на една поляна Пан^[5]. И Пан му казва: „Така и така, предай им да ми вдигнат на това място храм“. Човекът отвръща — добре, ще им предам, и продължава нататък. Съобщава новината за битката, после добавя: „А, да, между другото Пан иска да му построите храм“. Всичко си е съвсем реалистично.

— Значи има разкази с богове в тях. Какво искаш да кажеш? Че тези хора са получавали халюцинации ли?

— Не — отговори Шадоу. — За друго става въпрос.

Сам загриза един от ноктите си.

— Веднъж четох една книга за мозъка — рече тя. — Беше на съквартирантката ми и тя непрекъснато я размахваше. В нея пишеше неща от сорта, че преди пет хиляди години полукълбата на мозъка са се слели, а преди това хората са мислели, че когато дясното полукълбо на мозъка казва нещо, това е гласът на някой бог, който им заръчва какво да правят. Това си е просто мозък.

— Моята теория ми харесва повече — каза Шадоу.

— И каква е твоята теория?

— Че по онова време се е случвало хората да срещат богове.

— О. — Мълчание: само дрънченето на колата, тътенът на двигателя, ръмженето на заглушителя, което не звучеше здравословно. После: — Да не би да мислиш, че те още са там?

— Къде?

— В Гърция. В Египет. По островите. На такива места. Нима мислиш, че ако вървиш по местата, където са вървели и тези хора, ще видиш боговете?

— Може би. Но според мен хората не разбират какво точно са видели.

— Обзалагам се, че е като с извънземните — отбеляза Сам. — Сега хората виждат извънземни. А по онова време са виждали богове. Може би извънземните идват от дясното полукълбо на мозъка.

— Съмнявам се боговете да са давали някога ректални проби — каза Шадоу. — И самите те не са осакатявали добитъка. Карали са хората да го правят вместо тях.

Сам прихна. Няколко минути пътуваха в мълчание, после тя каза:

— Ей, това ми напомни за любимия ми разказ за богове от „Сравнителни религии“. Искаш ли да го чуеш?

— Естествено — отговори Шадоу.

— Добре тогава. За Один е. Северния бог. Нали се сещаш? Един цар на викингите плавал с викингски кораб — очевидно е било по времето на викингите, — но все не излизал вятър, затова той обещал, че в чест на Один ще принесе в жертва един от мъжете си, ако Один им прати вятър, който да ги отведе на сушата. Речено-сторено. Излязъл вятър, те стигнали сушата. А там хвърлили жребий кой да бъде жертван — паднало се на самия цар. Той се натъжил, но хората му решили, че могат да го обесят наужким, така че и косъм да не падне от главата му. Взели телешки черва, направили примка и я надянали хлабаво около врата на царя, другия край привързали на тънка вейка, а вместо копие взели тръстикова пръчка, с която го боцнали и казали: „Е, сега си обесен“… или беше „увесен“… все едно, та казали: „Сега си принесен в жертва в чест на Один“.

На пътя имаше завой: поредният град (нас. 300 души) с финалист за състезанията по бързо пързаляне с кънки до дванайсетгодишна възраст и с два огромни погребални дома от двете страни на улицата и Шадоу се запита колко погребални дома трябват, ако в града живеят само триста души?…

— И така. Още изрекли, не изрекли името на Один, и тръстиката се превърнала в копие, което пронизало царя в ребрата, телешките черва станали яко въже, вейката се преобразила в дебел клон, дървото се изтеглило нагоре, а земята се смъкнала надолу и царят увиснал и издъхнал с рана в ребрата и с почерняло лице. Край на разказа. Белите имат много гадни богове, господин Шадоу.

— Да — съгласи се той. — Ти не си ли бяла?

— Аз съм от племето чероки — отвърна момичето.

— Изцяло ли?

— Не. Само наполовина. Мама е бяла. Баща ми е чистокръвен индианец от резерват. Дошъл по тия места, оженил се за мама и съм се родила аз, после, след като се разделили, се върнал в Оклахома.

— Върнал се е в резервата?

— Не. Взел пари назаем и отворил закусвалня за дюнери. Справя се добре. Но не ме харесва. Разправя, че съм била нечистокръвна.

— Съжалявам.

— Баща ми е гадняр. Аз се гордея с индианската си кръв. С нея по-лесно си плащам таксата за следването. Някой ден сигурно и по-лесно ще си намеря работа, ако не успея да пробия с бронзовите фигури.

— И това става — съгласи се Шадоу.

Спря в Ел Пасо (нас. 2500 души), щата Илинойс, за да остави Сам пред запусната къща в покрайнините. В предния двор имаше макет на елен, сложен в телена рамка и окичен със светещи гирлянди.

— Ще влезеш ли? — попита тя. — Леля ще те почерпи кафе.

— Не — отказа Шадоу. — Бързам.

Сам му се усмихна, изведнъж — за пръв път — му се стори уязвима. Потупа го по ръката.

— Може и да си си объркал живота, господине. Но си върхът.

— Според мен това е определението за човешкия жребий — отвърна Шадоу. — Благодаря за компанията.

— Няма защо — рече момичето. — Ако по пътя за Кайро видиш богове, непременно да ги поздравиш от мен.

Слезе от колата и тръгна към вратата на къщата. Натисна звънеца и продължи да стои, без да се обръща. Шадоу изчака вратата да се отвори и Сам да влезе на сигурно вътре, после натисна педала на газта и се отправи обратно към магистралата. Мина през Нормъл, Блумингтън и Лондейл.

В единайсет вечерта започна да трепери. Тъкмо навлизаше в Мидълтаун. Реши, че трябва да поспи или просто да не шофира повече, спря пред „Найтс Ин“, плати предварително трийсет и пет долара в брой за стая на партера и влезе в банята. Насред покрития с фаяансови плочки под по гръб лежеше тъжна хлебарка. Шадоу взе една кърпа и избърса ваната, после пусна водата. Съблече се в стаята и остави дрехите на леглото. Тъмните отоци по тялото му личаха ясно. Седна във ваната и загледа как цветът на водата се променя. После, както беше гол, си изпра в мивката чорапите, гащите и тениската, изстиска ги и ги просна на въжето, опънато над ваната. Остави хлебарката там, където си беше — от уважение към мъртвите. Легна си. Запита се дали да не пусне някой порнофилм, но трябваше да пъхне в устройството за плащане до телефона кредитна карта, което си беше прекалено опасно. А и не беше убеден, че ще се почувства по-добре, ако гледа как други правят секс, а той — не. Пусна телевизора, да му прави компания, и натисна три пъти бутона „Сън“ върху дистанционното устройство, така че приемникът да се изключи сам след четирийсет и пет минути. Беше дванайсет без петнайсет.

Картината беше по мотелски размазана, цветовете плаваха по екрана. Шадоу започна да превключва от едно късно шоу на друго из телевизионния пущинак; все не можеше да се съсредоточи. Някой демонстрираше нещо, което правеше нещо в кухнята, заменяше десетина други домакински уреда, каквито Шадоу не притежаваше. Щрак. Някакъв тип в костюм обясняваше, че идвал краят на всички времена и Исус — както онзи произнасяше думата, човек можеше да си помисли, че тя се състои от четири-пет срички, — ще направи така, че бизнесът на Шадоу да процъфтява, ако той прател на онзи с костюма пари. Щрак. Завърши епизод на „М∗А∗Ш“^[6] и започна друг — „Шоуто на Дик Ван Дайк“^[7].

Шадоу не беше гледал сериала от години, но имаше нещо успокояващо в черно-белия свят от 1965 година, показан в епизода, затова той остави дистанционното на леглото до себе си и изключи нощната лампа. Загледа сериала и макар очите му да се затваряха, забеляза, че нещо не е наред. Не беше гледал много епизоди от „Шоуто на Дик Ван Дайк“, затова не се учуди, че не помни да е гледал и този. Онова, което му се стори странно, беше тонът.

Всички главни герои бяха притеснени, че Роб се е пропил. Отсъстваше от работа. Те ходеха у тях, а той се заключваше в банята и трябваше да го убеждават да излезе. Едвам се държеше на крака, но пак си беше забавен. Приятелите му, изпълнявани от Мори Амстърдам и Роуз Мари, си тръгнаха, след като изпълниха няколко доста добри гегове. После, когато жената на Роб отиде да го вразумява, той я удари с все сила по лицето. Жената седна на пода и се разплака, но не с онзи прочут вой на Мери Тейлър Мур, а с тихи безпомощни хлипове, като обхвана с ръце тялото си и започна да нарежда тихо: „Не ме удряй, моля те, ще направя каквото кажеш, само не ме удряй повече“.

— Това пък какво е, да го вземат мътните? — възкликна на глас Шадоу.

Картината се разми на фосфорни точки. После, когато се оправи, „Шоуто на Дик Ван Дайк“ по някакъв необясним начин се бе превърнало в „Аз обичам Луси“^[8]. Луси се опитваше да убеди Рики да й позволи да смени стария хладилен шкаф с нов хладилник. Когато обаче той си тръгна, Луси отиде при канапето, седна, кръстоса крака, отпусна ръце в скута си и загледа търпеливо в черно-бяло през годините.

— Шадоу! — възкликна тя. — Трябва да поговорим.

Той не каза нищо. Луси отвори дамската си чанта, извади цигара и я запали със скъпа сребърна запалка, която после прибра.

— На теб говоря — натърти тя. — Е, и?

— Това е налудничаво — отбеляза Шадоу.

— Все едно останалият ти живот е много нормален. На друг ги разправяй тия.

— Дори да е така. Това, че Лусил Бол^[9] ми говори от телевизора е с няколко степени по-странно, отколкото всичко, случвало ми се досега — заяви Шадоу.

— Не Лусил Бол. А Луси Рикардо. И знаеш ли, аз дори не съм тя. При тези обстоятелства така е по-лесно. И нищо повече.

Жената се намести притеснена на канапето.

— Коя си? — попита Шадоу.

— Добре де — каза тя. — Уместен въпрос. Аз съм тази тъпа кутия. Телевизорът. Аз съм всевиждащото око и светът на катодния лъч. Аз съм тази дивотия — телевизията. Аз съм малкото светилище, пред което семейството се събира, за да се прекланя.

— Какво си? Телевизията? Или някой вътре в телевизията?

— Телевизията е жертвеник. Аз съм онова, в прослава на което хората принасят жертви.

— Какво принасят в жертва? — попита Шадоу.

— Главно времето си — отвърна Луси. — Понякога се принасят в жертва един друг.

Тя вдигна два пръста и духна въображаемия барутен дим над върховете им. После намигна с прословутото силно изразено намигване на „Аз обичам Луси“.

— Богиня ли си? — рече Шадоу.

Луси се подсмихна и всмукна изискано, както подобава на истинска дама, от цигарата.

— Може да се каже и така.

— Сам ти праща поздрав — каза Шадоу.

— Какво? Коя е Сам? За какво ми говориш?

Шадоу си погледна часовника. Беше дванайсет и двайсет и след полунощ.

— Няма значение — рече той. — И така, Луси по телевизията. За какво трябва да говорим? Напоследък прекалено много хора искат да говорят с мен. Обикновено разговорът приключва с това, че някой ме удря.

Камерата се приближи и даде Луси в едър план: тя изглеждаше угрижена, нацупена.

— Неприятно ми е. Неприятно ми е, Шадоу, че са те наранявали. Никога няма да го направя, скъпи. Не, искам да ти предложа работа.

— Какво ще правя?

— Ще работиш за мен. Чух какви неприятности си имал с агентите от Шпионския сериал и бях възхитена колко добре си се справил. Без да губиш самообладание, умело и сполучливо. Кой да знае, че си го таял в себе си. Страшно вкиснати са.

— Наистина?

— Подцениха те, скъпи. Аз няма да допусна тази грешка. Искам те в моя лагер. — Тя се изправи и тръгна към камерата. — Погледни нещата така, Шадоу: ние сме онова, което идва. Ние сме търговски центрове, а приятелите ти са долнопробна крайпътна забележителност. Ние сме търговски центрове, които продават стоката си онлайн, докато твоите приятели седят край пътя и предлагат произведени в домашни условия неща от сергия. Не, те дори не продават плодове. Те са вехтошари. Предлагат дамски корсети с банели от китова кост. Ние сме днешният и утрешният ден. А приятелите ти вече не са дори вчерашният.

Тези думи му се сториха странно познати. Шадоу попита:

— Срещала ли си някога едно дебело хлапе в лимузина?

Тя разпери ръце и завъртя смешно очи: самото въплъщение на Луси Рикардо, която си измива ръцете, за да не я забъркват в скандал.

— Техничарчето ли? Ти познаваш техничарчето? Виж, свястно момче е. Един от нас е. Но не се държи добре с хора, които не познава. Щом започнеш работа при нас, ще се убедиш, че е страхотен.

— А ако не работя за вас, Аз-обичам-Луси?

На вратата в жилището на Луси се почука, иззад кулисите се чу гласът на Рики, който питаше Луууси защо се бави толкова, трябвало за следващата сцена да слязат долу в клуба. Върху комиксовото лице на Луси се мярна раздразнение.

— Ужас — каза тя. — Виж какво, колкото и да ти плащат старците, аз ще ти броя два пъти повече. Три пъти. Сто пъти. Каквото и да ти дават, ще ти предложа много повече. — Тя се усмихна със съвършената дяволита усмивка на Луси Рикардо. — Ти само кажи, скъпи. От какво имаш нужда? — И започна да разкопчава копчетата на блузата си. — Ей! — извика. — Искал ли си някога да видиш циците на Луси?

Екранът угасна. Дистанционното се беше задействало и приемникът се бе самоизключил. Шадоу си погледна часовника: беше дванайсет и половина.

— Не бих казал — рече той.

Завъртя се в леглото и затвори очи. Хрумна му, че причината да харесва Уензди, господин Нанси и останалите повече, отколкото техните противници, си е ясна: те може и да бяха мръсни и долнопробни, храната им може и да беше лоша, но поне не говореха с изтъркани фрази.

Каза си освен това, че винаги ще предпочита крайпътните забележителности, колкото и долнопробни и измамни да са, пред търговските центрове.

Сутринта го завари отново на път; пътуваше с автомобила сред кафявия пейзаж с полегати хълмове, зимна трева и дървета без листа. Беше изчезнал и последният сняг. Шадоу зареди лайняната бричка с бензин в град, откъдето беше родом финалистката на триста метра гладко бягане до шестнайсет години в Щатския турнир, и с надеждата, че автомобилът не се крепи на едната мръсотия, го изми на автомивката в бензиностанцията. С изненада откри, че противно на всякаква логика, когато е чиста, колата е бяла и по нея почти няма ръжда. Продължи нататък.

Небето беше невъзможно синьо, на него като на снимка беше застинал белият промишлен пушек, който се издигаше от комините, на заводите. От едно мъртво дърво се извиси ястреб и политна към Шадоу с криле, които стробираха в слънчевата светлина като поредица снимки, правени със стоп-кадър.

По едно време Шадоу видя, че се е насочил към Източен Сейнт Луис. Опита се да го заобиколи, но навлезе в нещо като квартал с публични домове в промишлен парк. Пред постройки с вид на временни складове и с табели „НОШТЕН КЛУБ. РАБОТИ ДЕНОНОШНО“ и в един случай „НАЙ-ДОБРОТО ПИЙП-ШОУ В ГРАДА“ бяха спрели тирове и камиони, прекарващи огромни сонди. Шадоу поклати глава и продължи. Лора бе обичала да танцува — облечена и гола (а в няколко незабравими вечери, като бе преминавала от едното състояние в другото), и му беше доставяло удоволствие да я гледа.

Обядът в град с името Ред Бъд^[10] се състоеше от сандвич и кутия кока-кола.

Шадоу прекоси долина, пълна с останки от хиляди жълти булдозери и трактори. Запита се дали това е гробището на булдозерите, където булдозерите идват да умрат.

Мина покрай закусвалня от веригата „Поп-а-Топ“. Мина през Честър („Родният град на Попай^[11]“). Направи му впечатление, че къщите са започнали да се сдобиват отпред с колони и дори най-занемарените, най-бедняшките са с бяла колонада и заявяват — в очите на някого, — че са изискан дом. Мина над голяма мътна река и се засмя на глас, когато видя, че според табелата тя се казва Бит Мъди Ривър^[12]. Съгледа три зимно мъртви дървета, по които растяха увивни растения, придали им странен, почти човешки вид: дърветата можеха да са и вещици, три сгърбени сбръчкани старици, готови да разкрият бъдещето на Шадоу.

Подкара покрай Мисисипи. Никога не беше виждал Нил, но ослепителното следобедно слънце грееше над широката кафява река, която му напомни мътната шир на Нил, не на Нил, какъвто е сега, а какъвто е бил много отдавна, когато е текъл като артерия през папирусовите мочурища на път за дома, при кобрата, чакала и дивата крава…

Един пътен знак показваше накъде е Тива.

Пътят бе вдигнат на четири-пет метра над мочурищата и Шадоу караше над тях. Напред-назад се стрелкаха ята, цели рояци птици, черни точки, които се движеха в някакво отчаяно брауново движение на фона на синьото небе.

В късния следобед слънцето започна да се снишава и позлати света с елфова светлина, светлина, плътна като топъл яйчен крем, от която светът изглеждаше неземен и повече от истински, тъкмо в тази светлина Шадоу профуча покрай табела, от която разбра, че „Навлизате в историческия Кайро“. Мина под един мост и се озова в малък пристанищен град. Внушителните сгради на съдебната палата на Кайро и още по-внушителната митница приличаха на огромни, току-що опечени курабийки в сиропеното злато на светлината в края на деня.

Шадоу остави колата в една пресечка и отиде на кея край реката — не беше сигурен коя река гледа, дали Охайо, или Мисисипи. От боклукчийските кофи зад една сграда изскочи малка кафява котка и започна да души; от светлината дори боклуците изглеждаха магически.

Над брега се рееше самотна чайка и от време на време махаше с крило, за да поправи полета си.

Шадоу видя, че не е сам. На тротоара, на три-четири метра от него, стоеше малко момиченце със стари маратонки и сив мъжки вълнен пуловер вместо рокля. Гледаше го с вглъбената строгост на шестгодишните. Косата му беше черна, права и дълга, кожата му бе кафява като реката.

Шадоу се усмихна на момиченцето. То отвърна предизвикателно на погледа му.

Някъде по брега се чу крясък и вой и малката кафява котка се стрелна, побягна от препълнената боклукчийска кофа, подгонена от черно куче с остра муцуна, и се пъхна под една кола.

— Ей! — каза Шадоу на момиченцето. — Виждала ли си невидима прах?

Детето се поколеба, после поклати глава.

— Добре тогава — рече Шадоу. — Гледай сега. — Извади с лявата ръка монета от двайсет и пет цента, вдигна я, наклони я на едната, после и на другата страна и уж я метна в дясната си ръка, която стисна, макар че вътре нямаше нищо, и я протегна напред. — А сега ще взема от джоба си малко невидима прах — заяви той и бръкна с лявата ръка в горния джоб на якето, като междувременно пусна в него монетата, — и ще поръся с нея ръката в която е монетата… — Той направи движение, все едно ръси. — Погледни, сега и монетата е невидима.

Отвори празната си дясна ръка, а после, учуден, и празната лява.

Миченцето само го гледаше.

Шадоу сви рамене, бръкна с две ръце в джобовете си и взе с едната монетата, а с другата сгъната петдоларова банкнота. Щеше да направи така, та да изглежда, че ги е взел от въздуха, а после да даде на момиченцето петте долара: детето очевидно се нуждаеше от тях.

— Я! — каза той. — Имаме си и публика.

Черното куче и малката кафява котка бяха застанали от двете страни на момиченцето и също го гледаха, наблюдаваха го внимателно. Кучето беше наострило огромните си уши, които му придаваха комично съсредоточен вид. Към тях по тротоара вървеше мъж с очила със златни рамки — приличаше на жерав и се оглеждаше, сякаш търси нещо. Шадоу се запита дали не е стопанинът на кучето.

— Какво ще кажеш? — попита Шадоу кучето с надеждата, че момиченцето ще се поотпусне. — Беше страхотно, нали?

Черното куче облиза дългата си муцуна. После каза с плътен ироничен глас:

— Гледал съм навремето Хари Худини^[13] и повярвай, мой човек, изобщо не можеш да се мериш с него.

Момиченцето погледна животните, вдигна очи към Шадоу и после хукна, като затупка с крачета по тротоара така, сякаш са го подгонили всички пъклени сили. Двете животни го изпратиха с поглед. Мъжът с вид на жерав беше дошъл при кучето. Просегна надолу и го почеса между дългите остри уши.

— Стида де, това е само фокус с монети — каза мъжът с очилата със златни рамки на кучето. — Не е като да е избягал под водата като Худини.

— Още не е — отвърна кучето. — Но ще го направи.

Златната светлина си беше отишла, бе започнала сивотата на здрача.

Шадоу пусна в джоба си монетата и сгънатата банкнота.

— Добре — каза той. — Кой от вас двамата е Чакал?

— Ами гледай — рече черното куче с дългата муцуна.

Тръгна бавно по тротоара до мъжа с очилата със златни рамки и след кратко колебание Шадоу ги последва. Котката не се виждаше никаква. Отидоха при голяма стара сграда — постройките от двете й страни бяха със заковани с дъски прозорци. На табелката до вратата пишеше: „ИБИС И ЧАКАЛ. СЕМЕЙНА ФИРМА. ДОМ НА ПОКОЙНИКА. ОСНОВАН ПРЕЗ 1863 Г.“

— Аз съм господин Ибис — представи се мъжът с очилата със златни рамки. — Мисля, че няма да е зле да ви поканя на вечеря. Опасявам се, че нашият приятел има малко работа.

Някъде в Америка

Ню Йорк плаши Салим, затова той за всеки случай стиска с две ръце до гърдите си куфарчето с мострите. Плаши се от негрите, от начина, по който го гледат, плаши се и от евреите — от онези, които вижда, целите облечени в черно, с шапки, бради и усукани на масури бакенбарди, и от многото други, които не вижда, — плаши се от самото гъмжило, от хората с всякакъв вид и размери, изсипали се по тротоарите от високите си, високи мръсни сгради, плаши се от клаксоните и олелията по улиците, плаши се дори от въздуха, който мирише и на мръсотия, и на нещо сладко и изобщо не прилича на въздуха в Оман.

Салим е в Ню Йорк, в Америка от една седмица. Всеки ден посещава по две, може би по три различни фирми, отваря куфарчето с мострите, показва медните дрънкулки, пръстените, бутилчиците, малките електрически фенерчета, моделите на Емпайър Стейт Билдинг, на Статуята на свободата, на Айфеловата кула, които блестят медно отвътре, всяка вечер праща на зет си Фуад у дома в Маскат факс, с който му съобщава, че не е получил поръчки, или в щастлив ден, че е получил няколко поръчки (но както с болка в сърцето си дава сметка, те още не са достатъчни, за да покрият дори самолетния му билет и сметката за хотела).

По причини, които Салим не проумява, съдружниците на зет му са му наели стая в хотел „Парамаунт“ на Четирийсет и шеста улица. Салим го смята за скъп и чужд, в него се обърква и е на път да получи клаустофобия.

Фуад е мъж на сестрата на Салим, тоест му се пада зет. Не е богаташ, но заедно с други има фабричка за дрънкулки. Всичко се произвежда за износ, за други арабски държави, за Европа, за Америка. Салим работи при Фуад от половин година. Фуад малко го плаши. Тонът във факсовете на Фуад става все по-груб. Вечер Салим седи в хотелската стая, чете Корана, повтаря си, че това все някога ще отмине, че престоят му в този странен свят е ограничен и ще приключи.

За разходите по време на пътуването зет му му е дал хиляда долара и парите, които в началото му се бяха видели огромна сума, се изпаряват невероятно бързо. Когато пристигна, Салим се плашеше да не го помислят за гаден арабин и раздаваше прещедри бакшиши на всеки срещнат; после реши, че го използват и дори може би му се присмиват, и изобщо престана да дава бакшиши.

По време на първото си и единствено пътуване с метрото се изгуби, обърка се и изпусна срещата; сега спира такси само когато му се налага, а през останалото време ходи пеш. Влиза в прекалено затоплените кабинети като замаян, потен под палтото, с лице, изтръпнало от студа навън, с обувки, подгизнали от кишата, а когато по авенютата (които са разположени от север на юг, а улиците — от запад на изток, съвсем просто и Салим винаги знае накъде да се обърне, за да е с лице към Мека) задуха вятър, измръзва толкова, че лицето го боли сякаш от удар.

Не се храни никога в хотела (защото съдружниците на Фуад плащат само хотела, но не и храната), затова пазарува в арабските закусвални и в малките магазинчета и дни наред вкарва храната тайно, под палтото, в хотела, докато не си дава сметка, че никой не му обръща внимание. Дори след това се притеснява да внася пликовете с храна в слабо осветените асансьори (налага му се да се навежда и да присвива очи, за да намери копчето за своя етаж) и горе в тясната бяла стаичка, където е отседнал.

Салим е разстроен. Факсът, който го е чакал, когато сутринта се е събудил, е кратък, пълен с укори, суров и разочарован: Салим ги подвеждал — подвеждал сестра си, Фуад, съдружниците на Фуад, султанатът Оман, целия арабски свят. Ако не осигурял поръчки, Фуад нямало да се смята за длъжен да го държи и занапред на работа. Били разчитали на него. Хотелът му бил прекалено скъп. Какво правел Салим с парите им, да не би да си живеел като султан в Америка? Салим прочита факса в стаята (където винаги е прекалено топло и задушно, затова предната нощ той бе отворил един от прозорците и сега е премръзнал) и седи дълго с лице, застинало в покруса.

После слиза долу, все така стиснал куфарчето с мострите, сякаш вътре има диаманти и рубини, и изминава в студа пресечка след пресечка, докато не излиза на Бродуей и Деветнайсета улица, където над магазин за хранителни стоки вижда ниска сграда. Качва се по стълбите на четвъртия етаж и влиза във фирма „Панглоубъл Импортс“.

Кабинетът е занемарен; Салим обаче знае, че фирмата внася почти половината дребни сувенири, които влизат в САЩ от Далечния изток. Една истинска поръчка, голяма поръчка от „Панглоубъл“ може да оправдае командировката му и да превърне провала в успех, затова Салим седи на неудобния дървен стол в кабинета на секретарката, крепи куфарчето с мострите върху коленете си и гледа жената на средна възраст с коса, боядисана в прекалено яркочервено, която се е разположила зад бюрото и непрекъснато се секне в хартиени кърпички. След като се изсекне, си бърше носа и хвърля кърпичката в кошчето.

Салим е дошъл в десет и половина сутринта, половин час преди уговорената среща. Сега седи зачервен, трепери и се пита дали не е вдигнал температура. Времето се влачи наистина бавно.

Салим си гледа часовника. След това кашля.

Жената зад бюрото го пронизва със злобен поглед и казва:

— Да?

— Вече е единайсет и трийсет и пет — обяснява Салим.

Жената гледа часовника върху стената и заявява:

— Да.

— Срещата ми беше за единайсет — усмихва се Салим с надеждата да я умилостиви.

— Господин Бландинг знае, че сте тук — отвръща тя с укор.

Салим взима от масата стар брой на „Ню Йорк Поуст“. Говори английски по-добре, отколкото чете, и дълго умува върху статиите като човек, който решава кръстословица. Чака — възпълен младеж с очите на набито пале, който мести поглед от ръчния си часовник към вестника и после към часовника върху стената.

В дванайсет и половина от вътрешния кабинет излизат няколко мъже. Говорят високо, дърдорят си на американски. Единият, едър шкембест мъж, е захапал пура — незапалена. Докато излиза, хвърля поглед на Салим. Казва на жената зад бюрото да опитала със сока на един лимон и с цинк, защото сестра му се кълняла в цинка и във витамин С. Тя му обещава, че ще го направи, и му подава няколко плика. Мъжът ги прибира в джоба си и заедно с другите излиза в коридора. Смехът им заглъхва надолу по стълбището.

Един часът е. Жената зад бюрото издърпва едно чекмедже и взима плик от амбалажна хартия, от който вади няколко сандвича, ябълка и „Милки Уей“, както и пластмасова бутилчица с прясно изстискан сок от портокал.

— Извинявайте — подхваща Салим, — дали не можете да се обадите на господин Бландинг, за да му кажете, че го чакам?

Жената го поглежда така, сякаш е изненадана, че още е тук, и не седят от цели два часа и половина на метър-два един от друг.

— Той е на обяд — обяснява тя.

Дълбоко в себе си Салим знае, сигурен е, че Бландинг е мъжът с незапалената пура.

— Кога ще се върне?

Жената свива рамене и отхапва от сандвича.

— Зает е до края на деня, има срещи — обяснява му.

— А когато се върне, ще ме приеме ли? — пита Салим.

Тя свива рамене и се секне.

Салим е гладен, все по-гладен, разстроен и безсилен. В три часа жената го поглежда и казва:

— Той няма да дойде.

— Моля?

— Господин Бандинг. Днес няма да дойде пак.

— Мога ли да си запиша среща за утре?

Жената си бърше носа.

— Трябва да се обадите. Срещи се уреждат само по телефона.

— Ясно — казва Салим. После се усмихва: преди да тръгне от Маскат, Фуад все му е повтарял, че в Америка търговецът си е като гол без усмивка. — Утре ще ви се обадя по телефона.

Взима куфарчето с мострите, слиза по многото стъпала и отива на улицата, където вледеняващият дъжд се превръща в суграшица. Салим си мисли за дългия път до хотела на Четирийсет и шеста улица, който трябва да извърви пешком в студа, и за тежкото куфарче, после застава в края на тротоара и маха на всяко такси, което се приближава, независимо дали отгоре свети, че е свободно, или не, и всяко такси го подминава. Едно дори набира още по-голяма скорост, гумата му хлътва в дупка в улицата и опръсква панталоните и палтото на Салим с вледеняваща мътна вода. За миг му минава през ума да се хвърли пред някой от тези профучаващи автомобили, после си дава сметка, че зет му ще се притесни повече за съдбата на куфарчето с мострите, отколкото за самия Салим, и няма да се натъжи никой освен любимата му сестра, жената на Фуад (защото той открай време е бил донякъде в тежест на баща си и майка си, а романтичните му срещи са били по необходимост кратки и относително анонимни), освен това се съмнява, че някоя от колите се движи достатъчно бързо, за да му отнеме живота. Към него се приближава очукано такси и Салим се качва, признателен, че то е прекъснало мислите му.

Задната седалка е залепена със сиво тиксо, полуотворената плексигласова преграда е покрита с предупреждения да не пуши и с тарифата до различните летища. Записаният глас на някаква знаменитост, която Салим чува за пръв път, му казва да не забравя да си сложи предпазния колан.

— Хотел „Парамаунт“, ако обичате — казва Салим.

Таксиметровият шофьор изсумтява и след като се отдалечава от тротоара, се слива с движението. Брадясал е, облечен е в дебел прашен пуловер и носи черни пластмасови очила. Времето е сиво, спуска се нощ: Салим се пита дали човекът има някакво заболяване на очите. Чистачките размазват уличния пейзаж и той заедно със светлините се превръща в сиво петно. Изневиделица пред тях излиза камион и таксиметровият шофьор изръсва ругатня, в която се казва нещо за брадата на пророка.

Салим се вторачва в името над апарата, но не успява да го разчете.

— Откога караш такси, приятелю? — пита той мъжа на неговия език.

— От десет години — отвръща шофьорът на същия език. — Откъде си?

— От Маскат — уточнява Салим. — В Оман.

— А, Оман. Ходил съм в Оман. Отдавна. Чувал ли си за град Убар? — пита таксиметровият шофьор.

— Всъщност да — отговаря Салим. — Изгубеният град с колоните. Преди петдесет години, и аз не помня преди колко, го откриха в пустинята. Да не си участвал в експедицията, която е правила археологическите разкопки?

— Нещо такова. Бил е хубав град — споделя таксиметровият шофьор. — Повечето нощи там на лагер са живели по три, може би по четири хиляди души: всеки, поел на път, е спирал да почине в Убар, свирела е музика, виното се е леело като вода, водата също се е леела и градът е съществувал точно благодарение на това.

— Чувал съм — потвърждава Салим. — И е загинал преди колко, преди хиляда? Преди две хиляди години?

Таксиметровият шофьор не казва нищо. Спрели са на червен светофар. Светофарът светва в зелено, но шофьорът не се помръдва, въпреки че зад тях тутакси гръмва нестроен хор от клаксони. Салим се пресяга плахо през пролуката в плексигласа и докосва мъжа по рамото. Той отмята рязко глава, сепва се, натиска педала за газта и изфучава през кръстовището.

— Мамка му — казва на английски.

— Сигурно си много уморен, приятелю — казва Салим.

— Карам го това забравено от Аллаха такси вече трийсет часа — обяснява мъжът. — Прекалено много е. Преди това съм спал пет часа, а още по-преди пак карах четиринайсет часа. По Коледа таксиметровите шофьори не достигат.

— Дано си изкарал добри пари — казва Салим. Шофьорът въздъхва.

— Не печеля много. Сутринта откарах един от Петдесет и първа улица до летище „Нюарк“. Когато пристигнахме, той хукна към летището и не успях да го открия. Така ми изгоряха петдесет долара и се наложи сам да покривам разноските по връщането.

Салим кима.

— А на мен ми се наложи цял ден да чакам един, който отказа да ме приеме. Зет ми ме мрази. В Америка съм от една седмица, а не съм направил нищо, само харча пари. Не продавам нищо.

— Какво продаваш?

— Боклуци — отговаря Салим. — Безполезни дрънкулки, джунджурии и сувенири. Ужасни долнопробни боклуци, евтини и грозни.

Таксиметровият шофьор завърта волана надясно, заобикаля рязко нещо, продължава нататък. Салим недоумява как вижда с тези тъмни слънчеви очила в дъжда и нощта.

— Опитваш се да продаваш боклуци значи.

— Да — потвърждава Салим, радостен и ужасен, че е изрекъл истината за мострите на зет си.

— И не ти ги купуват?

— Да.

— Странно. Ако погледнеш магазините тук, не продават друго освен боклуци.

Салим се усмихва притеснено.

Улицата отпред е препречена от камион: застаналото пред него ченге с почервеняло лице ръкомаха, крещи и сочи най-близката пряка.

— Ще минем по Осмо авеню и ще излезем оттам в центъра — обяснява таксиметровият шофьор.

Завиват в улицата, където движението е замряло напълно. Чува се какофония от клаксони, но колите не помръдват.

Шофьорът клима на седалката. Брадичката му се приближава към гърдите веднъж, втори, трети път. После мъжът започва да похърква тихо. Салим се пресяга да го събуди с надеждата, че постъпва правилно. Докато го разтърсва за рамото, без да иска, го докосва по лицето и събаря очилата му.

Таксиметровият шофьор отваря очи, протяга ръка и пак си слага черните пластмасови очила, но вече е твърде късно. Салим е видял очите му.

Автомобилът пъпли през дъжда. Числата върху брояча растат.

— Ще ме убиеш ли? — пита Салим.

Таксиметровият шофьор е стиснал устни. Салим наблюдава лицето му в огледалото за обратно виждане.

— Не — казва много тихо шофьорът.

Колата спира отново. Дъждът трополи по покрива.

Салим започва да говори:

— Баба ми се кълнеше, че късно една вечер в края на пустинята е видяла ифрит^[14] или може би марид^[15]. Казахме й, че вероятно е било само пясъчна буря, лек вятър, тя обаче отсече: не, била видяла лицето му и очите му били като твоите — огнени пламъци.

Шофьорът се усмихва, но очите му са скрити зад черните пластмасови очила и Салим не може да каже дали в тази усмивка има някаква развеселеност.

— Бабите също идват тук — казва той.

— Много ли джинове^[16] има в Ню Йорк? — пита Салим.

— Не. Не сме много.

— Има ангели, има и човеци, които Аллах е сътворил от кал, има и огнени хора, джинове — отсъжда Салим.

— Хората не знаят нищо за моя народ тук — заявява шофьорът. — Смятат, че изпълняваме желания. Ако можех да изпълнявам желания, смяташ ли, че щях да карам такси?

— Не знам.

Таксиметровият шофьор се е навъсил. Докато говори, Салим гледа в огледалото за обратно виждане лицето му, наблюдава тъмните му устни.

— Вярват, че изпълняваме желания. Защо вярват в това? Спя в смрадлива стая в Бруклин. Возя с това такси всеки смрадлив тип, който има пари да си плати, а понякога и няма. Карам ги, докъдето отиват, и понякога те ми дават бакшиш. Понякога ми плащат. — Долната му устна затрепери. Ифритът изглеждаше много ядосан. — Веднъж един се изсра направо на задната седалка. Трябваше да почистя, преди да върна таксито. Може ли такова безобразие? Трябваше да изчистя от седалката гадното му лайно. На какво прилича това?

Салим слага ръка върху рамото на ифрита, потупва го. Усеща през вълнения пуловер плът. Ифритът вдига ръка от волана, отпуска я за миг върху ръката на Салим.

Тогава Салим се сеща за пустинята: червени пясъци, извили се на вихрушка в мислите му, а алената коприна на палатките, с които е заобиколен изгубеният град Убар, плющи и се издува в ума му.

Подкарват по Осмо авеню.

— Старите вярват. Не пикаят в дупки, защото Пророкът им е казал, че джиновете живеят по дупките. Знаят, че ангелите хвърлят по нас пламтящи звезди, ако се опитваме да подслушваме разговорите им. Но ако старите дойдат в тази страна, дори за тях ние оставаме много, много далече. Там не ми се налагаше да карам такси.

— Съжалявам — казва Салим.

— Лоши времена настанаха — отвръща шофьорът. — Задава се буря. Плаши ме. Бих дал всичко, за да се махна оттук.

Докато пътуват към хотела, не казват нищо повече.

Когато слиза от таксито, Салим дава на ифрита банкнота от двайсет долара и му казва да задържи рестото. После във внезапен пристъп на смелост му съобщава номера на стаята. Таксиметровият шофьор не отвръща нищо. Някаква млада жена се качва тромаво отзад в таксито и то пак потегля в студа и дъжда.

Шест вечерта. Салим още не е написал факса до зет си. Излиза в дъжда, купува си вечерния кебап и пържени картофи. Минала е само една седмица, но той усеща, че в тази държава — Ню Йорк — става по-тежък, по-закръглен и отпуснат.

Когато се връща в хотела, с изненада забелязва, че таксиметровият шофьор стои с ръце в джобовете във фоайето. Разглежда черно-белите пощенски картички върху поставката. Щом вижда Салим, се усмихва смутено.

— Обадих се в стаята — обяснява той, — но никой не вдига. Затова реших да почакам.

Салим също се усмихва, докосва го по ръката и казва:

— Ето ме.

Влизат заедно в асансьора, осветен със слаба зелена светлина, качват се, хванати за ръце, на петия етаж. Ифритът пита дали може да ползва банята.

— Много съм мръсен — обяснява той.

Салим кима. Сяда на леглото, което запълва почти изцяло тясната бяла стаичка, и слуша шуртенето на пуснатия душ. Сваля си обувките и чорапите, после и дрехите.

Таксиметровият шофьор излиза мокър от банята, с хавлиена кърпа, стегната около кръста. Не носи тъмните очила и в сумрачната стая очите му горят с ален пламък.

Салим примигва, за да спре сълзите си.

— Жалко, че не можеш да видиш онова, което виждам аз — казва той.

— Не изпълнявам желания — проронва ифритът, пуска хавлиената кърпа и бута Салим леко, но неустоимо на леглото.

Минава час и повече, докато ифритът свършва с тласъци и търкане в устата на Салим. През това време Салим вече е свършил два пъти. Семенната течност на джина има странен огнен вкус и изгаря гърлото му.

Салим отива в банята и си измива устата. Когато се връща в стаята, таксиметровият шофьор вече е заспал в бялото му легло и похърква кротко. Салим ляга, сгушва се до ифрита и си представя пустинята върху кожата си.

Докато се унася, се сеща, че още не е пуснал на Фуад факса, и изпитва угризения. Дълбоко в себе си се чувства празен и сам: пресяга се, слага ръка върху набъбналия член на ифрита и успокоен, заспива.

Посред нощ двамата се будят, доближават се един до друг и отново се любят. По едно време Салим забелязва, че плаче, а ифритът пие сълзите му с пламтящи устни.

— Как се казваш? — пита Салим таксиметровия шофьор.

— Върху разрешителното за таксито има име, но то не е мое — отговаря ифритът.

По-късно Салим няма да си спомня кога е свършило любенето и кога са започнали сънищата.

Буди се, студеното слънце пропълзява в стаята и той е сам.

Установява, че е изчезнало и куфарчето с мострите, изчезнали са всички бутилчици и пръстени, и медни фенерчета сувенири заедно с куфара му, портфейла, паспорта и самолетните билети за Оман.

Вижда дънките си, тениската и вълнения пуловер с цвят на прах, метнати на пода. Под тях открива шофьорска книжка, издадена на името на Ибрахим бин Ирем^[17], разрешително за таксиметрови превози на същото име и връзка ключове с адрес, който е написан на английски върху листче, прикачено към тях. Мъжът на снимките на книжката и разрешителното прилича много на Салим, но не прилича и на ифрита.

Телефонът звъни: обаждат се от рецепцията, за да напомнят, че Салим вече е напуснал хотела и гостът му също трябва да си тръгне скоро, за да почистят стаята и да я приготвят за следващия клиент.

— Не изпълнявам желания — казва Салим и усеща как думите се образуват сами в устата му. Докато се облича, се чувства странно замаян.

Ню Йорк е много лесен: авенютата са от север на юг, улиците — от запад на изток. „Колко ли трудно може да бъде?“, пита се той.

Мята ключовете във въздуха и ги улавя. После си слага черните пластмасови очила, които е намерил в един от джобовете, и излиза от хотелската стая, за да отиде да потърси таксито си.