Нийл Геймън
Американски богове (20)

Глава 19

Ще опишете една приказка най-добре, като я разкажете. Разбирате ли? За да опишете една приказка — на себе си или на света, — трябва да я разкажете. Това е уравновесяващо действие, то е и мечта. Колкото по-точна е картата, толкова повече тя прилича на територията. Възможно най-точната карта, това е самата територия, тоест такава карта е съвършено точна и съвършено безполезна.

Приказката е картата, която е територията.

Запомнете го.

Из „Записките“ на господин Ибис

Двамата бяха в микробуса „Фолксваген“ и пътуваха по магистрала Ей седемдесет и пет към Флорида. Бяха поели по изгрев слънце, шофираше Шадоу, а господин Нанси седеше до него и с измъчено изражение предлагаше от време на време да се сменят. Шадоу винаги отказваше.

— Щастлив ли си? — попита внезапно господин Нанси.

Наблюдаваше Шадоу от часове. Всеки път, когато Шадоу се извръщаше надясно, господин Нанси го гледаше с пръстенокафяви очи.

— Не бих казал — отвърна Шадоу. — Но още не съм мъртъв.

— Хм?

— Не наричай никого щастлив, докато не умре. Херодот.

Господин Нанси вдигна бяла вежда и каза:

— Аз още не съм умрял и съм страшно щастлив най-вече защото още не съм мъртъв.

— Онова на Херодот. То не означава, че мъртвите са щастливи — поясни Шадоу. — То означава, че не можеш да съдиш за формата на нечий живот, докато той не е приключил окончателно.

— Дори тогава аз не съдя — натърти господин Нанси. — А колкото до щастието, има най-различни видове щастие, точно както има страшно много различни видове мъртъвци. Лично аз просто взимам каквото мога и когато мога.

Шадоу смени темата.

— Онези хеликоптери — каза той. — Които откараха телата и ранените.

— Какво те?

— Кой ги е пратил? Откъде дойдоха?

— Не се притеснявай за това. Те са като валкириите^[1] или като мишеловите. Идват, защото са длъжни да дойдат.

— Щом казваш.

— Ще се погрижат за мъртвите и за ранените. Мен ако питаш, следващия месец — месец и нещо на стария Чакал му се отваря доста работа. Я ми кажи, Шадоу, момчето ми.

— Какво?

— Научи ли нещо от всичко това?

Шадоу сви рамене.

— Не знам. Вече забравих повечето неща, които научих на Дървото — рече той. — Струва ми се, че срещнах някои хора. Но вече не съм сигурен за нищо. То е като един от ония сънища, които те променят. Цял живот помниш част от съня и дълбоко в себе си знаеш някои неща, защото ти се е случило на теб, но когато тръгнеш да търсиш подробностите, те сякаш са се изпарили от главата ти.

— Да — каза господин Нанси. После рече намусено: — Не си чак толкова глупав.

— Може би — отговори Шадоу. — Но ми се иска да съм съхранил повече от онова, което ми се случи, откакто излязох от затвора. Бяха ми дадени толкова много неща, а аз отново ги изгубих.

— Може би си съхранил повече, отколкото си мислиш — рече господин Нанси.

— Не съм — отвърна Шадоу.

Прекосиха границата с Флорида и Шадоу видя първата палма. Запита се дали са я посадили нарочно тук, на границата, та човек да разбере, че вече е във Флорида.

Господин Нанси захърка и Шадоу го погледна. Старецът още изглеждаше много сив и дишаше трудно. Шадоу се запита не за пръв път дали по време на битката не е ранен в гърдите или в белите дробове. Нанси беше отказал всякаква медицинска помощ.

Флорида се оказа по-дълга, отколкото Шадоу си беше представял, и вече беше късно, когато спряха пред малка едноетажна дървена къща с плътно затворени капаци по прозорците в покрайнините на Форт Пиърс. Нанси, който последните осем километра му бе казвал откъде да мине, го покани да пренощува у него.

— Мога да си взема стая в мотел — отвърна Шадоу. — Не се притеснявай.

— Можеш и аз ще се обидя. Очевидно няма да кажа нищо. Но наистина ще се обидя, и то много — каза господин Нанси. — Затова по-добре остани тук, ще ти постеля на дивана.

Господин Нанси отключи капаците, които предпазваха от урагани, и отвори прозорците. Къщата миришеше на мухъл и влага, долавяше се и възсладка миризма, сякаш бе населявана от духовете на отдавна мъртви курабийки.

Шадоу с нежелание се съгласи да остане за през нощта, точно както с още по-голямо нежелание се съгласи да отиде с господин Нанси до пивницата в дъното на улицата само за едно питие преди лягане, докато къщата се проветри.

— Видя ли Чернобог? — попита Нанси, докато вървяха в топлата задушна вечер на Флорида.

Всичко наоколо се огласяше от жуженето на буболечките в палмите, земята гъмжеше от твари, които притичваха и църкаха. Господин Нанси запали пурета, закашля се и се задави. Въпреки това продължи да си пуши.

— Когато излязох от пещерата, него вече го нямаше.

— Сигурно си е тръгнал към тях. Знаеш, че те чака там.

— Да.

Продължиха мълком по пътя. Заведението не беше кой знае какво, но още беше отворено.

— Аз черпя първите бири — заяви господин Нанси.

— Забрави ли, щяхме да пием само по една — рече Шадоу.

— Що за човек си ти? — попита господин Нанси. — Лигльо.

Плати първите бири, втория път черпи Шадоу. С ужас видя, че господин Нанси убеждава бармана да пусне машината за караоке, после загледа прехласнат и смутен как старецът подкарва „Искаш ли ново котенце“, а сетне започва да си тананика „Как изглеждаш тази вечер“ в трогателен мелодичен аранжимент. Имаше красив глас и в края на изпълнението шепата посетители, останали в кръчмата, започнаха да му ръкопляскат и да подвикват насърчително.

Когато се върна при Шадоу на бара, Нанси изглеждаше по-бодър. Бялото на очите му се беше избистрило, сивата бледост, докоснала кожата му, беше изчезнала.

— Твой ред е — подкани той.

— И дума да не става — каза Шадоу.

Но господин Нанси беше поръчал още бира и връчи на Шадоу мърляв списък с песни, от които да си избере.

— Харесай си някоя, на която й знаеш текста.

— Не е смешно — рече Шадоу.

Светът заплава, но Шадоу не можеше да събере сили, за да спори, а и господин Нанси вече бе сложил записа на „Не допускай да остана неразбран“ и изтика — буквално изтика Шадоу на тясната импровизирана сцена в дъното на заведението.

Шадоу хвана микрофона така, сякаш е жив, музиката от записа засвири и той изграчи началното „Скъпа…“

Никой в заведението не го замери с нищо. Беше му приятно.

— „Сега разбираш ли ме?“ — Гласът му беше груб, но напевен, а на тази песен пасваше именно груб глас. — „Понякога се чувствам малко луд. Толкова ли не знаеш, че никой в тоя живот не може да бъде ангел…“

Продължи да пее и докато се прибираха в пренаселената нощ на Флорида — старец и младеж, които залитаха щастливи.

— „Аз просто съм душа с добри намерения — пееше Шадоу на раците, на паяците, буболечиците, гущерите и нощта. — О, Господи, не допускай да остана неразбран“.

Господин Нанси му постла на дивана. Диванът беше малък за Шадоу и той реши да спи на пода, но докато вземе решението да спи на пода, вече беше заспал полуседнал, полулегнал на тясното канапе.

В началото не сънуваше. Просто се бе отпуснал във вдъхващата спокойствие тъмнина. После видя огън, който гореше в тъмнината, и тръгна към него.

— Справи се добре — прошепна мъжът-бизон, без да мърда устни.

— Не знам какво съм направил — отвърна Шадоу.

— Наложи мир — рече мъжът-бизон. — Взе нашите думи и ги направи свои. Те така и не разбраха, че наистина са били тук, че тук са и хората, които им се кланят, тук са, защото за нас това е добре. Но ние можем и да променим мнението си. И вероятно ще го направим.

— Ти бог ли си? — попита Шадоу.

Мъжът с глава на бизон поклати глава. За миг на Шадоу му се стори, че съществото се забавлява.

— Аз съм земята — каза мъжът.

Дори и сънят да имаше продължение, Шадоу не го помнеше.

Чу цвърчене. Болеше го глава, нещо блъскаше зад очите му.

Господин Нанси вече правеше закуска: цяла купчина палачинки, цвърчащ бекон, съвършени яйца и кафе. Изглеждаше в цветущо здраве.

— Боли ме глава — съобщи Шадоу.

— След като сложиш в стомаха си една добра закуска, ще се почувстваш като нов.

— Предпочитам да се чувствам същият, но с друга глава — отвърна Шадоу.

— Яж — подкани го господин Нанси. Шадоу започна да яде.

— Сега как се чувстваш?

— Като човек с главоболие, който е сложил нещо в стомаха си. Освен това ми се струва, че ще повърна.

— Ела.

До дивана, на който Шадоу беше прекарал нощта и който бе заметнат с африканско одеяло, имаше ракла от някакво тъмно дърво, която приличаше на умален пиратски сандък. Господин Нанси отключи катинара и вдигна капака. Вътре имаше няколко кутии. Нанси започна да рови из тях.

— Това е древен африкански лек от билки — обясни той. — Прави се от стрита на прах върбова кора, от такива неща.

— Като аспирина ли?

— Да — потвърди господин Нанси. — Именно.

Извади от дъното на раклата огромен флакон хапове, които наподобяваха аспирин. Развинти капачето и изтръска две-три бели таблетки.

— Вземи.

— Хубава ракла — отбеляза Шадоу.

Все горчивите хапове и ги глътна с чаша вода.

— Прати ми я синът — отвърна господин Нанси. — Добро момче. Жалко, че не го виждам по-често.

— Мъчно ми е за Уензди — каза Шадоу. — Въпреки всичко, което направи. Все очаквам да го видя. Но вдигам очи и него го няма.

Продължаваше да гледа вторачено пиратския сандък, като се мъчеше да се сети на какво му напомня.

„Ще загубиш много неща. Това не го губи“. Кой ли му го беше казал?

— Мъчно ти е за него ли? След всичко, на което те подложи? На което подложи всички ни?

— Да — потвърди Шадоу. — Мисля, че да. Как мислиш, ще се върне ли?

— Мисля, че където двама са се събрали, за да продадат за десет бона на трети цигулка от двайсет долара, той духом ще е там.

— Да, но…

— Хайде да се връщаме в кухнята — подкани го господин Нанси; лицето му бе станало каменно. — Тиганите няма да се измият сами.

Той изми тиганите и съдовете. Шадоу ги подсуши и ги прибра. Някъде по това време главоболието започна да му минава. Върнаха се в хола.

Шадоу погледа отново старата ракла; мъчеше се да си спомни.

— Ако не отида при Чернобог — попита той, — какво ще стане?

— Ще отидеш — отсече категорично господин Нанси. — Може би той сам ще те намери. Или ще те накара да отидеш при него. Но при всички положения ще го видиш.

Шадоу кимна. Нещо започна да си идва на мястото. Един сън от дървото.

— Ей — каза той. — Има ли бог със слонска глава?

— Ганеша ли? Той е индуистки бог. Премахва спънките и облекчава пътуването. Освен това готви добре.

Шадоу вдигна очи.

— В багажника е — каза той. — Знаех, че е важно, но не знаех защо. Мислех, че може би означава дънера на дървото. Но той изобщо не е говорел за това, нали?

Господин Нанси се свъси.

— Не те разбирам.

— В багажника е — повтори Шадоу.

Знаеше, че е вярно. Не знаеше защо е вярно — поне не знаеше докрай. Но бе повече от сигурен. Изправи се.

— Трябва да тръгвам — каза Шадоу. — Съжалявам. Господин Нанси вдигна вежда.

— Закъде си се разбързал?

— Бързам, защото ледът се топи — беше единственото, което отговори Шадоу.