Нийл Геймън
Американски богове (2)

Глава 1

Границите на нашата държава ли, господине? О, на север ние граничим със северното сияние, на изток — с изгряващото слънце, на юг — с цяло шествие от равноденствия, и на запад — с Деня на Страшния съд.

„Американски шеги, събрани от Джо Милър“

Шадоу^[4] беше лежал в затвора три години. Беше доста едър, имаше вид на човек, с когото по-добре да си нямаш взимане-даване, затова най-големият му проблем бе как да убива времето. Поддържаше се във форма, усвояваше фокуси с монети и често мислеше колко много обича жена си.

Най-хубавото — според Шадоу може би единственото хубаво нещо — на това да лежиш в затвора бе чувството на облекчение. Чувството, че не може да паднеш по-ниско и че си слязъл на дъното. Не се притесняваше, че могат да го заловят, защото вече го бяха заловили. Не се плашеше какво ще му донесе бъдещето, защото миналото вече му го беше донесло.

Беше стигнал до извода, че не е важно дали си извършил онова, заради което са те осъдили. От опит се бе убедил, че всеки, когото срещаше в затвора, е обиден от нещо: винаги имаше нещо, което властите не бяха разбрали, нещо, за което твърдяха, че си извършил, макар че ти изобщо не си го правил, а и да си го направил, не е било точно така, както твърдят те. Важното бе, че са те хванали.

Беше го забелязал през първите няколко дни, когато всичко, от жаргона до гадната храна, беше ново. Въпреки неудобствата и вцепеняващия ужас да лежиш в затвора Шадоу изпитваше огромно облекчение.

Опитваше се да не говори прекалено много. Някъде в средата на втората година изложи теорията си пред своя съкилииник Лайсмит^[5], по прякор Тъжния, дребен мошеник родом от Минесота.

Върху устните му, целите в белези, се появи усмивка.

— Да — рече той. — Така е. Още по-хубаво е, ако си осъден на смърт. Точно тогава си спомняш вицовете как на някой му надянали примката и той си изул сандалите, понеже приятелите все му повтаряли, че ще си умре със сандали.

— Това виц ли е? — попита Шадоу.

— Че какво друго да е! Обеснически хумор. Най-добрият.

— Кога за последно са обесили някого в този щат? — рече Шадоу.

— Откъде да знам? — Лайсмит бръснеше оранжеворусата си коса и се виждаха гънките върху черепа му. — Но да ти кажа, според мен страната ни е започнала да се проваля, когато са престанали да бесят хора. Няма ги вече обесническите вицове. И майтапи.

Шадоу сви рамене. Не виждаше нищо романтично в смъртното наказание.

Реши, че ако не си осъден на смърт, затворът в най-добрия случай е временна отсрочка от живота — по две причини. Първо, животът се промъква и в затвора. Винаги има къде да паднеш още по-ниско. Животът продължава. И второ, ако си излежаваш кротко присъдата, все някой ден ще се видят принудени да те пуснат на свобода.

В началото Шадоу не мислеше за това — то нямаше да стане скоро. После то се превърна в далечен лъч на надежда и той се научи да си повтаря, че „и това ще мине и ще замине“ и тая гадост — затворът, както всяка друга гадост, ще остане в миналото. Един прекрасен ден вълшебната врата ще се отвори и Шадоу ще излезе през нея. Ето защо задраскваше дните в календара „Пойните птици на Северна Америка“, единствения, който се продаваше в затворническата лавка, и слънцето залязваше, а Шадоу не го виждаше, и слънцето изгряваше и той пак не го виждаше. Разучаваше фокуси с монети, обяснени в книга, която бе намерил в пущинака на затворническата библиотека, усвояваше ги и си съставяше наум списъци на онова, което ще направи, щом излезе от затвора.

Списъците на Шадоу ставаха все по-къси и къси. След две години ги беше свел до три неща.

Първо, щеше да се изкъпе. Да се кисне дълго и сериозно във вана със сапунени мехурчета. И да чете вестник или може би да не чете. Някои дни му се искаше да чете, други — не.

Второ, щеше да се подсуши с хавлиената кърпа и да си сложи халат. Може би и пантофи. Това с пантофите му харесваше. Ако пушеше, сигурно вече щеше да е минал на лула; той обаче не пушеше. Щеше да вдигне на ръце жена си („Палето ми! Какви ги правиш“, щеше да изпищи тя уж ужасена, а всъщност много щастлива). Щеше да я занесе в спалнята и да затвори вратата. Ако огладнееха, щяха да си поръчат пица.

Трето, два-три дни по-късно, когато с Лора излезеха от спалнята, Шадоу щеше да се постарае, докато е жив, да не привлича вниманието и да не си създава неприятности.

— И тогава ще се чувстваш щастлив ли? — попита Лайсмит, по прякор Тъжния.

Онзи ден работеха в затворническия цех, сглобяваха хранилки за птици, което не бе кой знае колко по-интересно от това да слагат печати на регистрационни номера за автомобили.

— Не наричай никого щастлив, докато не умре — каза Шадоу.

— Херодот — рече Тъжния. — Ей. Схватлив си.

— Кой е тоя Херодот? — намеси се Бижутера, после сложи страничните прегради на хранилката за птици и я подаде на Шадоу, който ги пристегна здраво с винтовете.

— Един мъртъв грък — отговори той.

— Последното ми гадже беше гъркиня — съобщи Бижутера. — Само какви лайна ядяха у тях! Няма да повярвате. Например ориз в листа. Ей такива дивотии.

Бижутера беше с размерите и формата на автомат за кока-кола, със сини очи и коса, толкова руса, че чак изглеждаше бяла. Беше смазал от бой някакъв тип, допуснал грешката да опипа гаджето му в бара, където то танцувало. Бижутера му скочил. Приятелите на онзи повикали ченгетата, те задържали Бижутера и го проверили дали има досие, при което се установило, че преди година и половина е трябвало да полага общественополезен труд, а се е укрил.

— Какво според теб трябваше да направя? — попита възмутен Бижутера, след като разказа на Шадоу цялата тъжна история. — Казах му, че това ми е гаджето. Нима трябваше да го оставя да проявява такова неуважение към мен? А? Опипа я цялата.

— Обясни им го — беше отговорил Шадоу и не бе добавил нищо повече.

Съвсем в началото бе научил едно: в затвора си излежаваш своята присъда. Не ти трябва да излежаваш и чужди.

Не си навличай неприятности. Излежавай си своята присъда.

Лайсмит му беше дал опърпано евтино издание на „История“ на Херодот.

— Не е скучно. Страхотно е — каза му, когато Шадоу възропта, че не си падал по четенето. — Първо я прочети и после ще ми кажеш, че е страхотна.

Шадоу беше направил физиономия, но разлисти книгата и не усети кога се е зачел.

— Гръцка му работа — подметна погнусен Бижутера. — И онова, дето го разправят за тях, изобщо не е вярно. Когато се опитах да й го вкарам на моята отзад, щеше да ми избоде очите.

Един ден най-неочаквано преместиха Лайсмит. Той остави на Шадоу своя екземпляр на Херодот. Между страниците беше скрита монета от пет цента. Монетите се внасяха контрабандно: можеш да изтъниш о камъка ръбовете и при сбиване да разрежеш нечие лице. На Шадоу не му трябваше оръжие, той просто искаше да си намери някакво занимание за ръцете.

Не беше суеверен. Вярваше само в онова, което можеше да види. Въпреки това през онези последни седмици усещаше как над затвора е надвиснала беда, точно както я бе предусетил в дните преди обира. Присвиваше го под лъжичката и той си внушаваше, че просто го е страх да се върне в света навън. Но не беше сигурен. Беше изпаднал в параноя, по-силна от друг път, а в затвора параноята обикновено е голяма и всъщност е умението да оцеляваш. Шадоу беше по-потаен, по-призрачен от когато и да било. Забеляза, че следи движенията на надзирателите и на другите затворници и се опитва да разбере по тях какво точно ще го сполети — а бе сигурен, че ще го сполети нещо лошо.

Месец преди деня, когато трябваше да го пуснат на свобода, Шадоу седеше в леденостуден кабинет, пред нисък мъж с виненочервено родилно петно на челото. Делеше ги писалището, мъжът беше отворил пред себе си досието на Шадоу и държеше евтина химикалка. Краят й беше силно изгризан.

— Студено ли ви е, Шадоу?

— Да — отговори той. — Малко.

Мъжът сви рамене.

— Такъв е редът — рече той. — Пускат парното чак на първи декември. И го спират на първи март. Не съм аз човекът, който пише правилата. — Той прокара показалец по листа хартия, прихванат с телбод отляво вътре в папката. — На трийсет и две години ли сте?

— Да, господине.

— Изглеждате по-млад.

— Живея здравословно.

— Тук пише, че сте били образцов затворник.

— Извлякох си поука, господине.

— Дали?

Мъжът се вторачи в Шадоу, родилното петно върху челото му слезе по-надолу. Шадоу реши да сподели с него някои от теориите си за затвора, но се отказа. Само кимна и се постара да изглежда достатъчно разкаян.

— Тук, Шадоу, пише, че имате жена.

— Да. Лора.

— Как вървят нещата там?

— Не мога да се оплача. Винаги, когато можеше, жена ми ми идваше на свиждане — не е никак близо. Пишем си и при възможност аз й се обаждам.

— Жена ви къде работи?

— В една туристическа агенция. Праща хората по света.

— Как се запознахте?

Шадоу недоумяваше защо онзи го пита. Понечи да каже, че не му влиза в работата, сетне отговори:

— Беше най-добрата приятелка на жената на най-добрия ми приятел. Те ни запознаха. Харесахме се.

— И си имате работа?

— Да, господине. Моят приятел Роби, същият, за когото вече ви споменах, има фитнесзала — „Фермата за мускули“, — навремето бях инструктор там. Той ми каза, че старата работа ме чакала.

Вдигна се вежда.

— Виж ти!

— Разправя, че според него съм щял да привличам много клиенти. Да върна някои от старите и да привлека биячите, които искат да станат още по-големи биячи.

Мъжът като че ли остана доволен. Загриза края на химикалката, после обърна листа хартия.

— Какво мислите за извършеното от вас закононарушение? Шадоу вдигна рамене.

— Сглупих — рече той и беше искрен.

Мъжът с родилното петно въздъхна. Отбеляза с чавки няколко от редовете във формуляра. После разлисти книжата в досието на Шадоу.

— Как ще се приберете? — попита той. — С „Грейхаунд“^[6] ли?

— Със самолет. Хубаво е да имаш жена, която работи в туристическа агенция.

Мъжът се свъси и родилното петно се нагъна.

— Пратила ви е билет ли?

— Не е нужно. Само ми съобщи номера. Билетът е електронен. Трябва само да се явя след един месец на летището, да покажа документ за самоличност и готово!

Мъжът кимна, записа си за последно нещо, после затвори папката и остави химикалката. Върху сивото бюро се отпуснаха две бледи ръце, които приличаха на розови зверчета. Мъжът доближи длани, направи колибка с показалците и погледна Шадоу със сълзящи кафяви очи.

— Късметлия сте — рече мъжът. — Имате при кого да се върнете, имате и работа. Можете да загърбите миналото. Разполагате с още един шанс. Възползвайте се максимално от него.

Не протегна ръка да се здрависа с Шадоу, когато той стана да си върви — не че Шадоу го очакваше.

Най-тежка беше последната седмица. В някои отношения бе по-тежка от трите години, взети заедно. Шадоу се питаше дали не е от времето: потискащо, тихо и студено. Имаше чувството, че се задава буря, тя обаче така и не се разрази. Тресеше го, побиваха го тръпки, присвиваше го под лъжичката, усещаше, че нещо се е объркало безвъзвратно. Вятърът беснееше вън на двора. На Шадоу му се струваше, че мирише на сняг.

Звънна на жена си за нейна сметка. Знаеше, че за всяко обаждане от затворнически апарат телефонните компании взимат по три долара отгоре. Беше решил, че именно заради това телефонистките са толкова учтиви с хората, които се обаждат от затвора: знаеха, че точно те им плащат заплатите.

— Имам някакво странно чувство — обясни той на Лора. Това не беше първото, което й каза. Първото беше: „Обичам те“, защото е хубаво да го казваш, ако го чувстваш, а Шадоу наистина обичаше жена си.

— Здравей — отвърна Лора. — И аз те обичам. Какво странно чувство?

— Не знам — каза Шадоу. — Сигурно е от времето. Все ми се струва, че ако излезе буря, всичко ще се оправи.

— Тук е хубаво — каза жена му. — Листата още не са опадали съвсем. Ако не излезе буря, и ти ще ги видиш, когато се прибереш.

— Пет дни — рече Шадоу.

— Още сто и двайсет часа, и си идваш — каза Лора.

— При теб всичко наред ли е? Нали нямаш неприятности?

— Всичко е наред. Довечера ще се видя с Роби. Подготвяме ти купон за добре дошъл. Изненада.

— Купон изненада ли?

— Ами да. Ти не знаеш нищо, чу ли?

— Нищичко.

— Такъв те обичам — рече тя.

Шадоу усети, че се усмихва. Беше в затвора вече три години, а Лора още знаеше как да го разсмее.

— Обичам те, мила — каза й.

— И аз те обичам, Пале — отвърна Лора. Шадоу затвори.

Когато се ожениха, Лора му каза, че искала да си вземе кученце, но хазяинът им напомни, че според условията в договора нямали право да държат домашни любимци. „Ей! — беше възкликнал Шадоу. — Аз ще ти бъда куче. Какво искаш да правя? Да ти ръфам пантофите? Да ти пикая на пода в кухнята? Да те ближа по носа? Да те душа между краката? А на бас, че зная да правя всичко, каквото прави и едно куче!“ После я беше грабнал, сякаш е лека като перце, бе започнал да й ближе носа и я бе понесъл към леглото, а тя се превиваше от смях и пищеше.

В затворническата столова при Шадоу бавно дойде Сам Фетишър, усмихна се и показа старите си зъби. Седна до него и започна да яде макароните със сирене.

— Трябва да поговорим — рече му.

Беше един от най-черните мъже, които Шадоу бе виждал. Можеше да е на шейсет години. Или на осемдесет. Но Шадоу бе срещал и трийсетгодишни наркомани, които изглеждаха по-стари от Сам Фетишър.

— Хм? — рече Шадоу.

— Задава се буря — заяви Сам.

— И на мен така ми се струва — отвърна Шадоу. — В скоро време сигурно ще завали сняг.

— Не такава буря. По-голяма. От мен да го знаеш, момче, когато дойде голямата буря, е за предпочитане да бъдеш тук, отколкото навън.

— Излежах си присъдата — заяви Шадоу. — В петък си тръгвам.

Сам Фетишър го изгледа.

— Откъде си? — попита той.

— От Игъл Пойнт^[7]. Щата Индиана.

— На друг ги разправяй тия — рече Сам Фетишър. — Питам те откъде си родом. Откъде са вашите?

— От Чикаго — отговори Шадоу.

Като малка майка му бе живяла там, пак там беше и умряла — преди половин живот.

— Както ти казах. Задава се голяма буря. Сниши се, Шадоу. Нещо като… как им се вика на ония неща, върху които се крепят континентите? Плочи ли?

— Тектонични плочи ли? — започна да налучква Шадоу.

— Точно така. Тектонични плочи. Щом те се размърдат, Северна Америка ще се блъсне в Южна, едва ли изгаряш от желание да си по средата. Чаткаш ли?

— Не.

Едното кафяво око се затвори в бавно намигане.

— Ей, после да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Сам Фетишър и лапна лъжица тресяща се буца оранжев крем малеби.

— Няма.

Шадоу прекара нощта в нещо като просъница: ту се унасяше, ту пак се будеше и слушаше как новият му съкилийник сумти и похърква на нара долу. През няколко килии някакъв виеше, стенеше и ревеше като звяр, от време на време някой се провикваше да млъкнел. Шадоу се опита да не слуша. Остави празните минути да го заливат, самотни и мудни.

Още два дни. Четирийсет и осем часа, които започнаха с овесена каша, със затворническо кафе и с надзирател на име Уилсън, който потупа по рамото Шадоу по-силно, отколкото се налагаше, и му каза:

— Шадоу? Насам.

Шадоу провери съвестта си. Беше чиста, но както той вече бе установил, в затвора това съвсем не означаваше, че не си загазил яко. Двамата вървяха, общо взето, един до друг, стъпките им кънтяха по метала и цимента.

Шадоу усети на гръкляна си вкуса на страха, горчив като вчерашно кафе. Лошото се случваше…

Някъде в главата му се обади глас, прошепнал, че ще му лепнат още една година към присъдата, ще го пратят в карцера, ще му отсекат ръцете, ще му отсекат главата. Той си каза, че съвсем е изглупял, ала сърцето му бумкаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите.

— Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.

— Какво не разбирате, господин надзирателю?

— Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?

— На трийсет и две, господин надзирателю.

— И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?

— Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.

— Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?

— Възможно е, господин надзирателю.

Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.

— Така ли? Е, при всички положения ме плашиш. — Уилсън беше с пясъчноруса коса, с пясъчнорусо лице и пясъчноруса усмивка. — Напускаш ни скоро.

— Надявам се, господин надзирателю.

Минаха през две-три проверки. Всеки път Уилсън показваше служебната си карта. Качиха се по някакви стълби и застанаха пред кабинета на директора на затвора. На вратата с черни букви беше написано името му — Дж. Патерсън, — отстрани на вратата имаше мъничък светофар.

Светеше червено.

Уилсън натисна едно копче под светофара.

Две-три минути стояха в мълчание. Шадоу се опита да си внуши, че всичко е наред и в петък сутринта той ще се качи на самолета за Игъл Пойнт, но сам не си повярва.

Червената светлина угасна, светна зелената и Уилсън отвори вратата. Влязоха вътре.

През последните три години Шадоу беше виждал няколко пъти директора. Веднъж той бе развеждал из затвора някакъв политик. Друг път затворниците се бяха разбунтували и той им беше говорил на групи от по сто души — беше им обяснил, че затворът е пренаселен и понеже и занапред ще си остане такъв, е по-добре да свикват.

Отблизо Патерсън изглеждаше по-зле. Лицето му беше продълговато, прошарената му четинеста коса бе подстригана късо като на военен. Той миришеше на евтин одеколон. Зад него имаше лавица с книги, в заглавията на всички присъстваше думата „Затвор“, писалището бе безупречно чисто и празно, ако не се брояха телефонът и настолният календар с откъсващи се листове и с карикатури от „Далечната страна“^[8]. В дясното ухо на директора имаше слухово апаратче.

— Заповядай, седни.

Шадоу седна. Уилсън застана зад него. Директорът издърпа едно чекмедже, извади папка и я сложи върху писалището.

— Тук пише, че си осъден на шест години за въоръжено нападение и побой. Излежал си три години. Трябваше да те пуснем в петък.

Трябваше ли? Шадоу усети как го присвива под лъжичката. Запита се колко ли още ще се наложи да лежи в затвора — една година? Две? Всичките три? Единственото, което каза, бе:

— Да, господин директоре. Патерсън навлажни устни.

— Какво каза?

— Казах: „Да, господин директоре“.

— Шадоу, ще те пуснем днес следобед. Ще излезеш на свобода два-три дни по-рано. — Шадоу кимна и зачака лошото. Директорът погледна документа върху писалището. — Това тук пристигна от болница „Джонсън“ в Игъл Пойнт… Жена ти. Починала е днес призори. Автомобилна катастрофа. Моите съболезнования.

Шадоу кимна още веднъж.

Уилсън го отведе обратно в килията, без да казва нищо. Отключи вратата и го вкара вътре. После рече:

— Това е от ония добри новини, дето не знаеш дали е добра новина, или е лоша шега, нали? Добрата новина е, че те пускаме по-рано на свобода, лошата, че жена ти е умряла.

И се засмя, сякаш наистина е много смешно. Шадоу не каза нищо.

Събра си вдървено багажа, повечето вещи раздаде. Остави Херодот на Тъжния и книгата с фокусите с монети и макар и да му докривя, не взе и гладките метални кръгчета, които бе изнесъл тайно от работилницата и които му бяха заменяли монетите. Навън щеше да има монети, истински монети. Обръсна се. Облече цивилни дрехи. Мина през една, после през още и още врати, знаеше, че никога вече няма да се върне през тях, и усети вътре в себе си празнота.

От сивото небе бе завалял дъжд, вледеняващ дъжд. По лицето го жилеха топчета лед, от дъжда тънкото му яке подгизна, докато вървяха към жълтия автобус, който навремето бе превозвал ученици и с който сега щяха да ги откарат до най-близкия град.

Докато се качат, станаха вир-вода. Осем души си тръгваха. Хиляда и петстотин оставаха зад решетките. Шадоу се качи в автобуса и докато пуснат отоплението, го втресе. Не знаеше какво ще прави, къде ще отиде сега.

Главата му най-неочаквано се изпълни с призрачни образи. Във въображението си Шадоу напускаше друг затвор — много отдавна.

Твърде дълго го бяха държали затворен в помещение без светлина: брадата му бе сплъстена, косата му беше станала на валмо. Надзирателите го бяха превели надолу по сиво каменно стълбище и оттам във вътрешен двор, пълен с ярко оцветени неща, с хора и предмети. Беше пазарен ден и той бе зашеметен от шума и цветовете: присвиваше очи срещу слънчевата светлина, изпълнила двора, и усещаше миризмата на соления влажен въздух и всички прекрасни неща по площада; отляво слънцето блестеше откъм водата…

Автобусът се разтресе и спря на червен светофар.

Вятърът виеше из автобуса, чистачките свистяха тежко напред-назад по предното стъкло и размазваха града на червено-жълто неоново мокро петно. Беше ранен следобед, а през стъклото сякаш се виждаше нощ.

— Мамка му — изруга мъжът на седалката до Шадоу, избърса с ръка влагата по прозореца и се взря в мокрия силует, бързащ по тротоара. — Маце!

Шадоу преглътна. Хрумна му, че още не е плакал — всъщност не бе усетил нищо. Никакви сълзи. Никаква скръб. Нищо.

Усети, че си мисли за един тип, Джони Ларч, негов съкилийник от самото начало, който му беше разказал как навремето го пуснали след пет години зад решетките: имал сто долара и билет за Сиатъл, където живеела сестра му.

Джони Ларч отишъл на летището и подал билета на жената зад гишето, а тя му поискала шофьорската книжка^[9].

Той й я показал. От две-три години била невалидна. Жената му обяснила, че с нея не може да удостовери самоличността си.

Ларч й отвърнал, че дори и да била невалидна като шофьорска книжка, пак си била валидна като документ за самоличност и изобщо кой според нея бил на снимката, да не би някой друг?

Жената отговорила, че ще му бъде признателна, ако не й крещи.

Ларч казал да му дадяла скапаната бордна карта, защото в противен случай щяла да съжалява и той нямало да допусне да се отнася с такова неуважение към него. В затвора не позволяваш да ти се присмиват в лицето.

Тогава жената натиснала някакво копче и след малко се появили хора от охраната на летището, които се опитали да убедят Джони Ларч да си тръгне с добро; той обаче нямал намерение да си тръгва и избухнал нещо като скандал.

Резултатът от всичко това бил, че Джони Ларч така й не стигнал до Сиатъл и прекарал следващите два-три дни по кръчмите на града, а когато стоте долара заминали, обрал с детско пистолетче някаква бензиностанция, за да има пари за пиене, и накрая ченгетата го задържали, защото пикаел на улицата. Доста бързо се озовал отново зад решетките — да си излежи остатъка от присъдата и още малко отгоре заради оная история с бензиностанцията.

Според Джони Ларч поуката от всичко това била: никога не се заяждай с хора, които работят по летищата.

— Сигурен ли си, че не става въпрос за нещо от рода на: „Поведение, което е приемливо в по-особена среда, например в затвор, може да бъде неприемливо и дори да ти навреди, ако го приложиш извън такава среда?“ — попита Шадоу, след като Джони Ларч му разказа за патилата си.

— Не, чуй ме, мой човек, от мен да го знаеш — възрази Джони Ларч, — не се заяждай с ония по летищата.

При този спомен Шадоу се подсмихна. Шофьорската му книжка беше валидна още няколко месеца.

— Автогарата! Всички да слизат!

Сградата миришеше на пикоч и на прокиснала бира. Шадоу се качи на едно такси и каза на шофьора да го закара на летището. Обеща да му даде пет долара отгоре, ако го направи в мълчание. Пристигнаха за двайсет минути, през които шофьорът не каза и дума.

После Шадоу тръгна бавно през ярко осветеното летище.

Притесняваше се заради тоя електронен билет. Знаеше, че има билет за петък, не знаеше обаче дали е валиден и за този ден. Всичко електронно му се струваше някакво вълшебство, което след миг може да се изпари.

Все пак носеше портфейла си, който бе у него за пръв път от три години; вътре имаше няколко невалидни кредитни карти и една на „Виза“, която за негова приятна изненада изтичаше чак в края на януари. Шадоу имаше и номера на резервацията. Освен това си даде сметка, че има и увереността, че стига да се прибере, всичко ще е наред. Лора отново ще е жива. Може би беше някакъв номер, за да го измъкнат няколко дни по-рано? Или просто бе станала грешка: от смачкания автомобил на магистралата са извадили трупа на друга Лора Мун^[10].

Отвън, през прозорците-стени на летището проблесна светкавица. Шадоу усети, че е затаил дъх и чака. Далечен тътен на гръмотевица. Пое си дъх.

Иззад гишето го погледна уморена бяла жена.

— Здравейте — поздрави Шадоу. „Вие сте първата непозната жена от плът и кръв, с която разговарям от три години“. — Имам електронен билет. Трябваше да пътувам в петък, но се налага да го направя днес. Смъртен случай в семейството.

— Хм. Моите съболезнования. — Жената тракна нещо на клавиатурата, погледна екрана, пак тракна нещо. — Всичко е наред. Сложих ви в самолета в три и половина. Заради бурята може да има закъснение, следете таблото. Имате ли багаж за предаване?

Той вдигна малкия сак.

— Това мога и да не го предавам, нали?

— Да — потвърди жената. — Вземете го със себе си. Имате ли документ за самоличност със снимка?

Шадоу й показа шофьорската си книжка.

Летището не беше голямо, но той се изуми колко много хора се разхождат, просто си се разхождат из него. Загледа как си слагат нехайно на пода саковете, забеляза как пъхат портфейлите в задните си джобове, видя как оставят дамските си чанти без надзор под столовете. Точно тогава си спомни, че вече не е в затвора.

Имаше половин час, докато ги повикат за самолета. Шадоу си купи пица и си опари устната с горещия кашкавал. Прибра си рестото и отиде на телефонните автомати. Обади се на Роби във „Фермата за мускули“, но чу телефонния секретар.

— Ей, Роби — подхвана Шадоу. — Казаха ми, че Лора била мъртва. Пуснаха ме по-рано. Идвам си.

И тъй като хората все пак правят грешки, той се бе убеждавал в това, звънна и вкъщи и заслуша гласа на Лора.

— Здравейте — каза тя. — В момента не съм у дома или не мога да вдигна. Оставете съобщение и ще ви се обадя. Приятен ден!

Шадоу не намери сили да остави съобщение.

Седна на един пластмасов стол при изхода и стисна сака толкова силно, че чак го заболя ръката.

Мислеше си за първия път, когато видя Лора. Тогава не знаеше дори как се казва. Тя беше приятелка на Одри Бъртън. Шадоу седеше заедно с Роби в едно сепаре в „Чи-Чи“, когато Лора влезе в заведението — вървеше една-две крачки зад Одри и Шадоу се усети, че се е загледал в нея. Беше с дълга кестенява коса и очи, толкова сини, та той погрешно отсъди, че е с цветни контактни лещи. Тя си поръча ягодово дайкири и настоя Шадоу да го опита, а после, когато той отпи, се засмя.

Лора обичаше другите да опитват онова, което опитва тя.

Онази вечер Шадоу я целуна за „лека нощ“, усети вкуса й като на ягодово дайкири и оттогава не му се бе приисквало нито веднъж да целуне друга.

Някаква жена обяви, че пътниците от самолета на Шадоу трябва да се явят на изхода, и най-напред повикаха неговия ред. Той беше чак накрая, мястото до него беше свободно. Дъждът не спираше да барабани отстрани по самолета и Шадоу изпита чувството, че от небето малки деца ги замерват с шепи сух грах.

Докато излитаха, заспа.

Беше на тъмно място и нещото, което го гледаше, беше с отвратителна космата глава на бизон и с огромни влажни очи. Тялото беше като на мъж, лъскаво, мазно и гладко.

— Задават се промени — заяви бизонът, без да мърда устни. — Има решения, които трябва да се вземат.

По мокрите стени на пещерата трепкаше светлината на огън.

— Къде съм? — попита Шадоу.

— Вътре в земята и под земята — отговори мъжът-бизон. — Намираш се там, където чакат забравените. — Очите му приличаха на течни черни топчета, гласът му бе тътен, долетял изпод света. И миришеше на мокра крава. — Вярвай — прикани тътнещият глас. — Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.

— В какво да вярвам? — попита Шадоу. — В какво трябва да вярвам?

Мъжът-бизон, се взря в него; беше надвиснал над него, очите му бяха пълни с огън. Отвори бизонската си уста, по която бе полепнала пяна, и отвътре тя беше червена от пламъците, които пламтяха в него, под земята.

— Във всичко — ревна мъжът-бизон.

Светът се наклони и се завъртя, Шадоу отново беше в самолета, който обаче продължи да се накланя. Някаква жена отпред изпищя плахо.

Около самолета блесна ослепителна светкавица. Капитанът съобщи по уредбата, че ще се опита да набере височина, за да се измъкне от бурята.

Самолетът потрепери и се разтресе и някак между другото, съвсем невъзмутимо, Шадоу се запита дали ще умре. Реши, че е възможно, но е малко вероятно. Извърна се към илюминатора и загледа как светкавицата озарява хоризонта.

После пак се унесе, присъни му се, че отново е в затвора и докато чакат на опашката в столовата, Тъжния му прошепва, че някой е сключил договор за живота му, но че Шадоу не може да разбере кой и защо, а когато се събуди, вече кацаха.

Той слезе с неуверена стъпка от самолета и примига, за да се разсъни.

Помисли, че всички летища си приличат. В който и град да се намираш, летището си е летище: фаянсови плочки и коридори, и тоалетни, и изходи, и будки за вестници, и флуоресдентна светлина. Това летище приличаше на всички останали. Лошото бе, че не беше летището, на което Шадоу отиваше. Това тук беше голямо, с прекалено много хора и прекалено много изходи.

— Извинявайте, госпожо!

Жената вдигна очи от листовете пред нея.

— Да?

— Това тук кое летище е?

Тя го погледна озадачена: явно се опитваше да разбере дали Шадоу се шегува. После каза:

— Сейнт Луис.

— Мислех, че самолетът е за Игъл Пойнт.

— Беше за там. Заради бурите му промениха курса. Не ви ли съобщиха?

— Може и да са съобщили. Бях заспал.

— Отидете ето там, при онзи мъж с червеното сако.

Мъжът бе висок почти колкото Шадоу, приличаше на бащата от някой сапунен сериал от седемдесетте: тракна нещо на компютъра и каза на Шадоу да тича — наистина да тича! — към изхода в другия край на залата.

Шадоу хукна през летището, но когато отиде при изхода, вратата вече беше затворена. Той загледа през огледалното стъкло как самолетът се отдалечава по пистата.

Жената на гише „Справки“ (ниска и мургава, с бенка отстрани на носа) се посъветва с друга жена и се обади някъде по телефона („Не, с този не става. Току-що отмениха полета“), после написа друга бордна карта.

— С този ще стигнете — обясни му тя. — Ще се обадим на изхода и ще кажем, че отивате.

Шадоу се почувства като грахово зърно, подмятано между три чаши, или като карта в колода, която разбъркват. Пак хукна през летището и накрая се озова почти там, откъдето беше влязъл.

Дребничкият мъж на изхода взе бордната му карта.

— Чакаме ви — доверително му каза той и откъсна края на бордната карта, върху която бе написано мястото на Шадоу — 17 Г.

Той забърза към самолета; затвориха вратата след него.

Мина през първа класа, там имаше само четири места, три от които бяха заети. Брадатият мъж в светлия костюм, който седеше до празното място най-отпред, се усмихна, когато Шадоу се качваше на самолета, и докато той минаваше покрай него, вдигна китка и почука по часовника си.

„Да, да, заради мен закъснявате — помисли Шадоу. — Дано това е най-голямата ви грижа“.

Докато вървеше към дъното на салона, самолетът му се видя доста пълен. Всъщност установи, че няма нито едно празно място, а на 17 Г седеше жена на средна възраст. Шадоу й показа края на бордната карта, тя му показа своята: местата се дублираха.

— Може ли да седнете? — попита стюардесата.

— Не — отвърна Шадоу. — Опасявам се, че не мога.

Тя изцъка, провери бордните карти, поведе го обратно към началото на самолета и му посочи празното място в първа класа.

— Както личи, днес ви е щастлив ден — рече му стюардесата. — Искате ли нещо за пиене? Има малко време, докато излетим. А съм сигурна, че след всичко това едно питие няма да ви дойде зле.

— Една бира, ако обичате — отговори Шадоу. — Каквато ви се намира.

Стюардесата се отдалечи.

Мъжът със светлия костюм на съседната седалка почука с нокът по часовника си. Беше черен ролекс.

— Закъснение — заяви и го озари с усмивка, в която нямаше никаква топлина.

— Моля?

— Казах: закъснение.

Стюардесата връчи на Шадоу чаша бира.

За миг Шадоу се запита дали мъжът не е луд и после реши, че той очевидно му говори за самолета, принуден да чака последния пътник.

— Извинявайте, ако съм ви забавил — отвърна той любезно. — Бързате ли?

Стюардесата се върна и взе празната бира. Мъжът със светлия костюм й се ухили и рече:

— Не се притеснявайте, ще я държа здраво.

Тя му остави чашата „Джак Даниълс“, макар й да промърмори с половин уста, че нарушавала правилника на авиокомпанията („Нека аз, скъпа, реша дали го нарушавате“).

— Времето със сигурност е важно — заяви мъжът. — Но аз всъщност се безпокоях, че ще изпуснете самолета.

— Много мило от ваша страна.

Самолетът стоеше неспокойно на земята, двигателите боботеха, нетърпеливи да политнат.

— Друг път мило — каза мъжът в светлия костюм. — Имам работа за вас, Шадоу.

Рев на двигатели. Малкият самолет се устреми напред и отхвърли Шадоу към облегалката. После се извисиха и светлините на летището под тях започнаха да се смаляват. Шадоу погледна мъжа на съседната седалка.

Косата му беше червеникаво прошарена, брадата му — съвсем къса — бе прошарено червена. Грапаво четвъртито лице с бледосиви очи. Костюмът изглеждаше скъп и беше с цвят на разтопен ванилов сладолед. Вратовръзката му бе от тъмносива коприна, а иглата представляваше дърво, изработено от сребро: дънер, клони и дълбоки корени.

Докато излитаха, мъжът държеше чашата с „Джак Даниълс“ — не се разплиска и капка.

— Няма ли да ме попитате каква работа? — рече той.

— Откъде знаете кой съм?

Мъжът прихна.

— О, на този свят няма нищо по-лесно от това да разбереш как хората наричат себе си. Малко мислене, малко късмет, малко памет. Попитайте каква работа.

— Няма — отсече Шадоу.

Стюардесата му донесе друга бира и той отпи.

— Защо?

— Прибирам се у дома. Имам си работа, която ме чака. Не ми трябва друга.

Кривата усмивка на мъжа външно не се промени; сега обаче той изглеждаше наистина развеселен.

— Нямате работа, която ви чака — заяви той. — Там не ви чака нищо. А аз ви предлагам напълно законна работа: добри пари, здравна осигуровка, чудесни премии. Ако доживеете до пенсия, ще ви осигурявам и за нея. Как мислите, няма да е зле, нали?

— Сигурно сте видели името ми на сака — каза Шадоу.

Мъжът не отговори.

— Който и да сте — продължи Шадоу, — няма откъде да знаете, че ще се кача на този самолет. Самият аз не знаех и ако самолетът ми не бе отклонен към Сейнт Луис, изобщо нямаше да се кача на този. Явно сте голям шегаджия. Или се опитвате да ми пробутате нещо. Но според мен ще пътуваме по-приятно, ако още сега сложим край на този разговор.

Мъжът сви рамене.

Шадоу взе брошурата на авиокомпанията. Малкият самолет се тресеше и подскачаше из небето, от което на Шадоу му бе трудно да се съсредоточи. Думите се носеха из съзнанието му като сапунени мехури и изчезваха само миг, след като ги е разчел.

Мъжът до него седеше кротко и отпиваше от чашата с „Джак Даниълс“. Очите му бяха затворени.

Шадоу прочете списъка с музикалните канали в самолетите с презокеански полети, после се загледа в картата на света с червени черти по нея, които показваха докъде лети авиокомпанията. Накрая изчете брошурата от кора до кора, затвори я без желание и я пъхна в джоба.

Мъжът отвори очи. Шадоу си помисли, че те са някак странни. Едното бе по-тъмносиво от другото. Непознатият го погледна.

— Между другото, Шадоу, моите съболезнования за жена ви — каза той. — Тежка загуба.

На Шадоу му идеше да го удари. Вместо това си пое дълбоко дъх („Чуй ме, мой човек, не се заяждай с ония по летищата — го беше посъветвал Джони Ларч, — още преди да си се усетил, пак ще те тикнат тук“.). Преброи до пет.

— Наистина тежка — рече той.

Мъжът поклати глава и въздъхна.

— Жалко, че е починала.

— Загинала е в автомобилна катастрофа — обясни Шадоу. — Има и по-страшни начини да умреш.

Мъжът бавно поклати глава. За миг на Шадоу му се стори, че е безплътен, сякаш най-неочаквано самолетът бе станал по-истински, а непознатият до него — по-нереален.

— Шадоу — каза той. — Това не е шега. Не е измама. Мога да ти плащам повече от всеки друг. Ти си бивш затворник. Едва ли ще се извие дълга опашка от кандидати, които се надпреварват кой да те назначи.

— Господин който и да сте — рече Шадоу достатъчно високо, за да бъде чут и през тътена на двигателите, — на тоя свят няма достатъчно пари.

Усмивката стана по-широка. Шадоу се усети, че си мисли за едно предаване за шимпанзетата по телевизията. В него се твърдеше, че когато маймуните и шимпанзетата се усмихват, то е само за да оголят зъби в гримаса на омраза, на агресия или ужас. Когато едно шимпанзе ти се хили, не те чака нищо добро.

— Работете за мен. Е, сигурно има и известен риск, но ако оцелеете, ще получите каквото си поискате. Бихте могли да станете следващият цар на Америка. Кой ще ви възнагради така богато? — попита мъжът. — А?

— Вие кой сте? — полюбопитства Шадоу.

— А, да. Информационната епоха… ще ми налеете ли още една чаша „Джак Даниълс“, госпожице? И не прекалявайте с леда… не че някога е имало други епохи. Информация и познания: две валути, които не се обезценяват никога.

— Попитах кой сте.

— Я да помисля. Доколкото виждам, днес ми върви, защо да не ме наричате Уензди^[11]? Господин Уензди. Но бихте могли да ми викате и Тъзди^[12], нали?

— Какво е истинското ви име?

— Ако работите достатъчно дълго и достатъчно добре за мен, може и да ви кажа — отговори мъжът със светлия костюм. — Предлагам ви работа. Помислете. Никой не очаква от вас да приемете веднага, все пак не знаете дали не скачате в аквариум, пълен с пирани, или в ров с мечки. Не бързайте.

Той затвори очи и отново се облегна.

— Не мисля, че ще приема — рече Шадоу. — Не сте ми симпатичен. Не искам да работя за вас.

— Както казах — натърти мъжът, без да отваря очи, — помислете добре. Не бързайте.

Самолетът се разтресе и кацна, няколко пътници слязоха. Шадоу погледна през илюминатора: намираха се на малко летище насред пущинака и преди Игъл Пойнт имаше още две малки летища. Шадоу премести поглед върху мъжа в светлия костюм — как беше, май господин Уензди? Изглеждаше заспал.

Шадоу стана импулсивно, грабна сака и слезе по стълбичката от самолета на мокрия лъскав тартан, после тръгна със спокойна крачка към светлините на летището. По лицето му забръска лек дъждец.

Преди да влезе в сградата, спря, обърна се и погледна назад. От самолета не беше слязъл никой друг. Наземният персонал изтика стълбичката встрани, затвориха вратата и самолетът излетя. Шадоу влезе вътре и взе автомобил под наем — както се оказа на паркинга, малка червена тойота.

Разгърна картата, която му бяха дали. Сложи я на дясната седалка. Игъл Пойнт беше на четиристотин километра. Бурите бяха отминали, ако изобщо бяха стигали чак дотук. Беше студено и ясно. Пред луната препускаха облаци и за миг Шадоу не бе сигурен кое се движи, дали облаците, или луната.

Час и половина кара на север.

Ставаше късно. Беше гладен и когато усети, че всъщност е направо прегладнял, отби от магистралата и навлезе в град Нотамън (нас. 1301 души). На бензиностанцията на „Амоко“ напълни резервоара догоре и попита отегчената касиерка къде може да хапне.

— В кръчмата „Крокодилите на Джак“ — отговори тя. — Пада се на запад, по северния окръжен път.

— Кръчмата на крокодилите ли?

— Да. Джак твърди, че с тях било по-живописно. — Жената му нарисува карта върху обратната страна на морав флайер с реклама за печени пилета, парите от които щели да отидат за младо момиче, нуждаещо се от бъбрек. — Има два-три крокодила, една змия и една от ония чудесии, дето приличат на голям гущер.

— Игуана ли?

— Да, игуана беше.

През града, по мост, още три-четири километра и Шадоу спря пред ниска правоъгълна сграда със светеща реклама на бира „Пабст“.

Паркингът беше наполовина празен.

Вътре бе много задимено, от джукбокса пееше Патси Клайн. Шадоу затърси с поглед крокодилите, но не ги видя. Запита се дали жената на бензиностанцията не го е взела на подбив.

— Какво да бъде? — попита барманът.

— Наливна бира и хамбургер с всичките му притурки. И пържени картофи.

— Порция чили като начало? Най-вкусното в щата.

— Защо пък не? — съгласи се Шадоу. — Къде е тоалетната?

Мъжът посочи вратата в ъгъла. На нея беше закачена препарирана глава на алигатор. Шадоу влезе.

Тоалетната беше чиста и добре осветена. Първото, което направи Шадоу, бе да се огледа: по навик („Не забравяй, Шадоу, докато пикаеш, няма как да се защитаваш“, каза както винаги тъжно Тъжния някъде в съзнанието му). Отиде при писоара вляво. После смъкна ципа на панталона си и пика цяла вечност — усети облекчение. Зачете се в пожълтелите изрезки от вестници, сложени в рамки на равнището на очите; имаше и снимка на Джак и два алигатора.

Откъм писоара точно вдясно долетя любезно сумтене, макар че Шадоу не беше чул някой да влиза.

Прав, мъжът в светлия костюм беше по-едър, отколкото му се беше сторил, докато бе седял до него в самолета. Беше висок почти колкото Шадоу, а Шадоу беше много висок. Гледаше право пред себе си. Изпика се, изтръска последните капки и си вдигна ципа.

После се усмихна като лисица, която яде лайна през ограда от бодлива тел.

— Е, господин Шадоу — рече господин Уензди, — имаше достатъчно време да помислиш. Приемаш ли работата?

НЯКЪДЕ В АМЕРИКА

Лос Анжелис, 23.26

В тъмночервена стая — цветът на стените наподобява суров черен дроб — има висока жена, комиксово облечена в прекалено тесен копринен къс панталон, с гърди, които стърчат над жълтата блуза, завързана под тях. Черната й коса е вдигната и е прихваната на висок кок. До нея стои нисък мъж в масленозелена тениска и скъпи дънки. В дясната си ръка държи портфейл и клетъчен червено-бяло-син телефон „Нокия“.

В червената стая има легло с бели чаршафи от нещо като сатен и с тъмночервена завивка. В долния край на леглото има дървена масичка, на която са сложени каменна статуетка на много широка в ханша жена и свещник.

Жената подава на мъжа малка червена свещ.

— Вземи — казва му. — Запали я.

— Аз ли?

— Да — потвърждава жената. — Ако искаш да ме имаш.

— По-добре да ми беше духала в колата.

— Може би — казва тя. — Не ме ли желаеш?

Ръката й се плъзга по тялото, от бедрото към гърдата, движение като на реклама, сякаш жената представя нов продукт.

От червените копринени шалове върху лампата в ъгъла на стаята светлината е червена.

Мъжът гледа похотливо жената, после взима свещта и я слага в свещника.

— Имаш ли огънче?

Тя му подава кибрит. Мъжът откъсва една от клечките, пали фитила: той потреперва, сетне се разгорява с устойчив пламък, от който безликата статуя сякаш се раздвижва заедно с ханша и гърдите.

— Сложи парите под статуята.

— Петдесетачка.

— Да — казва тя. — А сега ела и ме люби.

Той разкопчава дънките и съблича масленозелената тениска. Жената разтрива с кафяви пръсти белите му рамене, после го обръща и започва да го люби с ръце, с пръсти и език.

На него му се струва, че осветлението в червената стая е станало по-приглушено и единствената светлина идва от свещта, която гори с ярък пламък.

— Как се казваш? — пита я той.

— Билкис^[13] — отвръща жената, след като вдига глава. — Със „с“.

— С какво?

— Все едно. Той вече стене.

— Дай да те чукам — казва й. — Трябва да те чукам.

— Добре, миличък — отвръща тя. — Ще се чукаме. Но ще направиш ли нещо за мен?

— Ей! — избухва внезапно той. — Плащам си, забрави ли! Тя го яхва с едно плавно движение и прошепва:

— Знам, миличък, знам, че ми плащаш, пък и я се погледни, аз би трябвало да плащам на теб, голяма късметлийка съм…

Той се подсмихва, за да й покаже, че няма да се хване на курвенските й приказки, не е вчерашен, тя е уличница, докато той все пак е продуцент и е наясно с тези номера, с които тя се опитва да му смъкне още пари; жената обаче не иска пари. Вместо това казва:

— Скъпи, докато ми го даваш, докато ми вкарваш това голямо твърдо нещо, ще ме боготвориш ли?

— Какво да те правя?

Тя се клати върху него: набъбналата глава на члена му се търка о влажните устни на влагалището й.

— Ще ме наричаш ли богиня? Ще отправяш ли молитви към мен? Ще ме боготвориш ли с тялото си?

Той се усмихва. Виж я ти какво искала. Вечерно време всички превъртаме по малко.

— Разбира се — отговаря мъжът. Тя бръква между краката си и си вкарва члена. — Приятно е, нали, богиньо? — пита той през стонове.

— Боготвори ме, скъпи — казва проститутката Билкис.

— Да — отвръща мъжът. — Боготворя гърдите, косата, катеричката ти. Боготворя бедрата, очите, устните ти, червени като череши…

— Да — простенва жената и продължава да се клати върху него.

— Боготворя зърната на гърдите ти, от които тече млякото на живота. Целувката ти е като мед, милувката ти пари като огън и аз я боготворя. — Думите му стават по-ритмични и следват тласъците, движението на телата им. — Носи ми сутрин своята страст, носи ми вечер утеха и благословение. Направи така, че да минавам невредим през страшни места, направи така, че още веднъж да дойда, да спя до теб и да те любя. Боготворя те с всичко вътре в мен, с всичко вътре в съзнанието ми, с всичко, което съм бил, с всичките си блянове и… — Той млъква и си поема дъх. — Какво правиш? Невероятно е. Наистина невероятно…

Мъжът поглежда надолу към слабините си, към мястото, където двамата са се слели, ала жената го докосва с показалец по брадичката и изтиква главата му назад, така че той отново вижда само лицето й и тавана.

— Продължавай да говориш, скъпи — подканя тя. — Не спирай. Не е ли приятно?

— По-приятно от всичко, което съм изпитвал — потвърждава мъжът и е искрен. — Очите ти са звезди, които блестят в… мамка му… на небосвода, устните ти са нежни вълни, които лижат пясъка, и аз ги боготворя.

Той прониква все по-надълбоко и по-надълбоко в нея, чувства се като наелектризиран, сякаш от кръста надолу тялото му е заредено с похот: разпасан, възбуден, блажен.

— Донеси ми своя дар — проронва мъжът, който вече не знае какво говори, — едничкия си истински дар, винаги ме прави толкова… винаги така… моля те… аз…

После насладата избухва в оргазъм, от който мозъкът му се изстрелва в някаква пустош, и докато той прониква все по-надълбоко и надълбоко в жената, главата, цялото му същество, самата му същност сякаш се изпразват…

Затворил очи, мъжът се гърчи от спазми и се наслаждава на мига, сетне усеща някакъв тласък и макар че удоволствието продължава, изпитва чувството, че виси с главата надолу.

Отваря очи.

Мъчи се отново да открие мислите и разума, представя си раждане и в миг на съвършена следоргазмена яснота се пита без страх дали онова, което вижда, е измама.

Ето какво вижда:

Той е вътре в жената чак до гърдите, наблюдава невярващо и изумено, а тя слага и двете си ръце върху раменете му и натиска леко тялото му.

Той се плъзга, хлъзга се още по-навътре в жената.

— Как го правиш? — пита я или поне му се струва, че я пита, но може да е само в главата му.

— Не аз, а ти, скъпи, го правиш — прошепва жената.

Той усеща как устните на вагината й се стягат около гърдите и гърба му, как го обгръщат и обвиват. Пита се как ли изглежда всичко това отстрани, ако някой ги наблюдава. Пита се защо не е уплашен. И тогава проумява.

— Боготворя те с тялото си — проронва мъжът, докато жената го набутва вътре в себе си.

Срамните й устни обвиват плавно лицето му и очите му хлътват в мрака.

Жената се протяга като огромна котка на леглото, после се прозява.

— Да — казва тя. — Боготвориш ме.

От телефона „Нокия“ еква писклив бурен аранжимент на „Ода на радостта“. Жената го взима, натиска един от бутоните и доближава телефона до ухото си.

Коремът й е плосък, срамните устни са малки и стегнати. По челото и над горната й устна проблясва пот.

— Да — казва жената. После добавя: — Не, скъпи, няма го. Отиде си.

Изключва телефона и се свлича върху леглото в тъмночервената стая, после пак се протяга и затваря очи, и заспива.