Нийл Геймън
Американски богове (19)

Глава 18

Те се опитали да отблъснат войниците, но мъжете стреляли и ги убили и двамата. Ето защо песента греши за затвора; това обаче е сложено за поетичност. Невинаги нещата са такива, каквито са в поезията. Поезията не е онова, което наричаме истина. В стиховете няма достатъчно място.

Коментар на певеца към „Балада за Сам Бас^[1]“, из „Съкровищница на американския фолклор“

В живота такива неща не могат да се случат. Ако това ще ви успокои, ги възприемайте просто като метафора. В края на краищата религиите по определение са метафори: Бог е блян, упование, жена, присмехулник, баща, град, дом с много стаи, часовникар, оставил прекрасния си хронометър в пустинята, някой, който ви обича и дори, противно на всяка логика, небесно същество, което се вълнува само от едно — футболният ви отбор, войската, фирмата и бракът ви да пребъдат и да процъфтяват, и да възтържествуват над всичко, което е срещу тях.

Религиите са място, където да застанем, да погледнем и да действаме, наблюдателници, от които разглеждаме света.

И така, нищо от това не се случва. Такива неща не могат да се случат. Нито една дума тук не е вярна в буквалния смисъл. И все пак онова, което се случи, се случи ето така:

В подножието на Лукаутската планина около малък огън под дъжда се бяха събрали мъже и жени. Стояха под дърветата, които почти не ги предпазваха, и спореха.

Кали с нейната мастиленочерна кожа и остри бели зъби каза:

— Време е.

С лимоненожълти ръкавици и сребрееща коса, Ананси поклати глава.

— Можем да почакаме — рече той. — Докато можем да чакаме, би трябвало да чакаме.

От множеството се чу шепот на несъгласие.

— Не, слушайте. Той е прав — заяви възрастен мъж със стоманеносива коса: Чернобог. Държеше малък чук на рамото си. — Те държат височината. Времето е срещу нас. Лудост е да започнем сега.

Нещо, което приличаше малко на вълк и повече на човек, изсумтя и се изплю.

— Кога тогава да нападнем, дедушка^[2]? Да чакаме ли, докато времето се оправи, както те предполагат, че ще направим? Казвам да започнем сега. Казвам да тръгваме.

— Между тях и нас има облаци — наблегна Ищван Унгарски. Беше с тънки черни мустачки, с широкопола прашна черна шапка и усмивката на човек, който си изкарва хляба, като продава на възрастни граждани алуминиева дограма, нови покриви и улуци, но който винаги напуска града ден, след като си е получил парите, независимо дали е свършил работа.

Един мъж с изискан костюм, който досега беше мълчал, допря длани, излезе в светлината на огъня и изложи становището си сбито и ясно. Някои закимаха и зашушукаха в знак на съгласие.

Откъм трите жени воини, които бяха известни като моригани и които стояха толкова близо една до друга в сумрака, че се бяха превърнали в плетеница от крайници със сини татуировки и поклащащи се криле на врани, се чу глас. Жената каза:

— Няма значение дали моментът е подходящ. Точно сега е моментът. Те ни избиват. По-добре да умрем рамо до рамо, по време на нападение, като богове, отколкото един по един и в бягство, като плъхове в изба.

Поредното шушукане, този път на недвусмислено съгласие. Жената бе изразила общото мнение. Точно сега беше моментът.

— Първата глава е моя — заяви много висок китаец с въже около врата, на което бяха нанизани мънички черепи.

И тръгна бавно и целеустремено към планината; носеше на рамо тояга с извито като полумесец острие на върха.

Дори Нищото не може да продължава вечно.

Той можеше да е стоял там, Никъде, и десет минути, и десет хилядолетия. Беше все едно: времето бе представа, от която сега той нямаше нужда.

Вече не помнеше истинското си име. Чувстваше се празен и пречистен на това място, което не беше място.

Беше безформен и кух.

Беше нищо.

И в това нищо един глас каза:

— Братовчеде, хо-хака. Трябва да поговорим.

И нещо, може би навремето било Шадоу, отвърна:

— Уиски Джак?

— Да — рече в мрака Уиски Джак. — Когато си мъртъв, си труден за откриване. Не си отишъл на никое от местата, където очаквах. Търсих те навсякъде, докато се сетя да проверя тук. Я кажи, намери ли племето си?

Шадоу си спомни мъжа и момичето в дискотеката, под въртящото се огледално кълбо.

— Мисля, че намерих семейството си. Но племето си не намерих.

— Съжалявам, че се налага да те безпокоя.

— Остави ме. Получих каквото исках. Приключих.

— Идват за теб — каза Уиски Джак. — Ще те възкресят.

— Но с мен е свършено. Веднъж завинаги — рече Шадоу.

— Няма такова нещо — възрази Уиски Джак. — И никога не е имало. Да вървим у нас. Искаш ли бира?

При тези думи Шадоу реши, че наистина иска бира.

— Естествено.

— Донеси и на мен една. Отвън при вратата има хладилна чанта — каза Уиски Джак и посочи.

Бяха в колибата му.

Шадоу отвори вратата на колибата с ръце, които допреди миг-два не бе имал. Отвън имаше хладилна чанта, пълна с буци речен лед, и в леда имаше кутийки „Будвайзер“. Той извади две, после седна на прага и погледна към долината.

Бяха на билото на хълм недалеч от водопад, набъбнал от топящ се сняг и висулки. Падаше на каскади и беше на двайсет метра от тях, а може би на трийсет. Слънцето се отразяваше в леда, покрил като калъф дърветата, надвиснали над водопада.

— Къде сме? — попита Шадоу.

— Където бяхме и последния път — отвърна Уиски Джак. — В дома ми. Докога ще държиш бирата, докато се стопли ли?

Шадоу се изправи и му подаде кутийката бира.

— Последния път, когато бях тук, край дома ти нямаше водопад — каза той.

Уиски Джак не отговори. Отвори с пукот кутийката и я преполови на дълга бавна глътка. После каза:

— Помниш ли племенника ми? Хенри Синята сойка? Поета? Който смени буика си с вашата каравана. Помниш ли?

— Разбира се. Не знаех, че е поет.

Уиски Джак вдигна брадичка; изглеждаше горд.

— Най-добрият поет в Щатите, да опустее дано — заяви той.

Изпи на един дъх остатъка от бирата, оригна се и си взе друга кутийка, а Шадоу отвори своята, после двамата седнаха на една скала, край бледозелената папрат, на сутрешното слънце и както си пиеха бирата, загледаха падащата вода. По земята, там, където винаги падаше сянка, още се виждаше сняг. Пръстта беше разкаляна и мокра.

— Хенри беше диабетик — продължи Уиски Джак. — Случва се. Прекалено често. Дошли сте в Америка, взели сте нашата захарна тръстика, картофите и царевицата, после ни продавате чипс и карамелизирани пуканки, а ние се разболяваме. — Той отпи замислено от бирата. — Та племенникът спечели две-три награди за поезията си. Едни в Минесота искаха да му издадат стихосбирка. Той тръгна със спортна кола към Минесота, за да разговарят. Беше сменил вашата каравана за жълта миата. Според лекарите, докато карал, изпаднал в кома, излязъл от платното и се забил в един от вашите пътни знаци. Вас ви мързи да се огледате, за да видите къде се намирате, да разчетете планините и облаците, навсякъде ви трябват пътни знаци. И така Хенри Синята сойка си отиде завинаги, отиде да живее при брата Вълк. Рекох, нищо вече не ме задържа тук. Дойдох на север. Тук има добър риболов.

— Съжалявам за племенника ти.

— И аз. И така, сега живея тук, на север. Много далеч от болестите на бледоликите. От пътищата на бледоликите. От пътните знаци на бледоликите. От жълтите спортни коли на бледоликите. От карамелизираните пуканки на бледоликите.

— А от бирата на бледоликите?

Уиски Джак погледна кутийката и каза:

— Когато накрая се предадете и се приберете по домовете си, можете да ни оставите пивоварните на „Будвайзер“.

— Къде се намираме? — попита Шадоу. — На дървото ли съм? Мъртъв ли съм? Тук ли съм? Мислех, че всичко е приключило. Кое е истинско?

— Да — рече Уиски Джак.

— Да ли? Какъв отговор е това „да“?

— Добър отговор. И верен.

Шадоу попита:

— И ти ли си бог?

Уиски Джак поклати глава.

— Аз съм приказен герой — отговори той. — Ние правим същите глупости, както и боговете, само чукаме повече и никой не ни се кланя. Разказват приказки за нас, но освен красивите разказват и такива, където ни изкарват лоши.

— Ясно — рече Шадоу.

И общо взето, наистина му беше ясно.

— Виж какво — каза Уиски Джак. — Тази страна не е за богове. Моят народ го е разбрал много отдавна. Има духове творци, които били намерили земята или я били сътворили, или я били изсрали, но я ми кажи: кой ще седне да се кланя на Койота? Той отишъл да прави любов с Бодливото свинче и оная му работа заприличала на игленик. Спорил със скалите и скалите победили. Затова моят народ е смятал, че зад всичко стои нещо, творец, велик дух и ние му казваме благодаря, защото винаги е по-добре да благодариш. Но никога не сме строили храмове. Не ни е трябвало. Самата земя ни беше храм. Самата земя ни беше религия. Земята беше по-стара и по-мъдра от хората по нея. Даваше ни есетра, царевица, бизони и прелетни гълъби. Даваше ни див ориз и риба. Даваше ни пъпеши, тикви и пуйки. И ние бяхме чада на земята, точно както бодливото свинче, скункса и синята сойка. — Той изпи и втората бира и махна към реката в подножието на водопада. — Ако повървиш покрай тази река, ще излезеш при езерата, където расте дивият ориз. По времето на дивия ориз се качваш на кануто заедно с някой приятел, рониш ориза в кануто, после го сушиш и го съхраняваш — ще ти стигне за дълго. На различни места виреят различни храни. Ако отидеш далеч на юг, ще видиш портокали и лимони и онези, зелените чудесии, дето приличат на круши…

— Авокадо.

— Авокадо — потвърди Уиски Джак. — Точно то. Тук те не виреят. Това са земите на дивия ориз. Земите на лоса. Та искам да ти кажа, че и Америка е такава. В нея богове не виреят. Не им понася тук. Те са като авокадото, което се опитва да израсте в земите на дивия ориз.

— Може и да не им понася, но те отиват на война — сети се Шадоу.

Това беше единственият път, когато виждаше Уиски Джак да се смее. Прозвуча почти като лай, не особено весел.

— Ей, Шадоу — каза Уиски Джак. — Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?

— Може би.

На Шадоу му беше хубаво. Но не смяташе, че е само от бирата. Не помнеше кога за последен път се е чувствал толкова жив, толкова цял.

— Няма да има война.

— Тогава какво е това?

Уиски Джак започна да мачка между дланите си кутийката от бира, докато тя не се сплеска.

— Погледни — каза той и посочи водопада.

Слънцето вече се бе извисило и осветяваше пръските — във въздуха висеше ореол във всички цветове на дъгата. Шадоу си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждал.

— Ще има кървава баня — отсече Уиски Джак.

Тогава Шадоу видя всичко. Видя го, съвсем очевидно в простотата си. Поклати глава, после се подсмихна, пак поклати глава и прихна.

— Добре ли си?

— Да — рече Шадоу. — Просто видях скритите индианци. Не всичките. Но въпреки това ги видях.

— Сигурно си видял хо чънк. Те никога не са знаели как да се скрият добре. — Той погледна слънцето. — Време е да се връщаме — рече Уиски Джак.

Изправи се.

— Това е измама, правена от двама — обади се Шадоу. — Не е никаква война, нали?

Уиски Джак го потупа по ръката и рече:

— Не си чак толкова глупав.

Върнаха се в колибата му. Уиски Джак отвори вратата. Шадоу се поколеба.

— Иска ми се да остана тук при теб — каза той. — Мястото ми се вижда хубаво.

— Има много хубави места — отвърна Уиски Джак. — Там е работата. Виж какво, боговете умират, когато бъдат забравени. Хората също. А земята пак си е тук. И хубавите, и лошите места. Земята не отива никъде. Аз също.

Шадоу затвори вратата. Нещо го теглеше. Той отново беше сам в мрака, но мракът ставаше все по-светъл и светъл, докато не грейна като слънце.

И тогава започна болката.

Истър вървеше по ливадата и откъдето минеше, нацъфтяваха пролетни цветя.

Вървеше край място, където навремето бе имало ферма. Дори и сега някои от стените си стояха и стърчаха като прогнили зъби от бурените и тревата. Ръмеше. Облаците бяха черни ниски, беше студено.

Малко по-нататък от мястото, където навремето бе имало ферма, се извисяваше дърво, грамадно сребристосиво дърво, което, отвсякъде погледнато, бе зимно-мъртво, без листа, и пред дървото по тревата бяха разпилени парцалчета плат без цвят. Жената спря при парцалчетата, наведе се и вдигна нещо кафеникавобяло: оглозгано парче кост, навремето вероятно част от човешки череп. Жената я метна в тревата.

После погледна мъжа на дървото и се усмихна криво.

— Голи не са толкова интересни — отсъди тя. — Забавно е най-вече да махаш обвивката. Както е при подаръците, при яйцата.

Мъжът с глава на ястреб, който вървеше до нея, погледна надолу към члена си и явно за пръв път забеляза голотата си. Каза:

— Мога да гледам слънцето, без да мигам.

— Браво на теб — рече насърчително Истър. — А сега да го свалим оттам.

Мокрите въжета, които прикрепяха Шадоу към дървото, отдавна бяха прогнили и потъмнели и се разпаднаха лесно, когато двамата ги дръпнаха. Тялото се плъзна и запада към корените. Те го хванаха, взеха го и го понесоха с лекота, макар че мъжът беше много едър, след това го положиха на сивата ливада.

Тялото на тревата беше студено и не дишаше. Отстрани се виждаше малко спечена черна кръв, сякаш някой беше пронизал мъжа с копие.

— Сега какво?

— Сега ще го стоплим — каза жената. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Знам. Не мога.

— Щом не искаш да помогнеш, защо изобщо ме повика тук.

Тя протегна бяла ръка към Хор и го докосна по черната коса.

Той примига напрегнато срещу нея. После затрепка, сякаш обвит в мараня.

Ястребовото око, обърнато към Истър, проблесна в оранжево, сякаш вътре в него бе лумнал пламък, пламък, угаснал преди много време.

Ястребът се издигна в небето и се понесе нагоре, кръжеше все по-високо в сивите облаци, там, където вероятно беше слънцето, и докато се извисяваше, се превърна първо в точка и после в прашинка, а накрая — за невъоръженото око — в нищо, в нещо, което само можем да си представим. Облаците започнаха да изтъняват и да се разсейват, така че сътвориха късче синьо небе, откъдето грейна слънце. Единственият ярък слънчев лъч, който проникна през облаците и окъпа ливадата, беше красив, но изчезнаха още облаци и образът помръкна. Не след дълго сутрешното слънце огря ливадата като пладнешко слънце през лятото и превърна влагата от сутрешния дъжд в мъгла, която пък превърна в нищо.

Златното слънце къпеше с блясъка и топлината си тялото на земята. Мъртвото нещо беше докоснато от оттенъците на розовото и на топло кафявото.

Жената прокара леко пръстите на дясната си ръка по гърдите на тялото. Стори й се, че нещо там потрепва, нещо, което не беше пулс, но все пак… Отпусна ръка там, върху гърдите, точно над сърцето.

Долепи устни до устните на Шадоу и вдъхна леко в дробовете му въздух, после все така леко го изтегли, а след това дъхът се превърна в целувка. Целувката й беше нежна, с вкус на пролетни дъждове и диви цветя.

От раната в ребрата на Шадоу отново бликна водниста кръв — алена кръв, която започна да се стича като течни рубини в слънчевата светлина, после спря.

Жената го целуна по бузата и по челото.

— Ела — каза тя. — Време е да ставаш. Вече се случва. Едва ли искаш да го пропуснеш.

Клепачите му потрепнаха, после се отвориха и той погледна жената с две очи, сиви като вечер.

Тя се усмихна и след това махна ръката си от гърдите му. Шадоу каза:

— Ти ме повика да се върна.

Изрече го бавно, сякаш е забравил да говори. В гласа му имаше обида и изумление.

— Да.

— С мен беше свършено. Получих си присъдата. Всичко приключи. Ти ме повика да се върна. Осмели се.

— Извинявай.

— Да.

Той седна бавно. Смръщи се и се пипна по ребрата. Погледна озадачен: там имаше ситни като мъниста капки кръв, но не и рана под тях.

Шадоу протегна ръка, жената го прегърна през гърдите и му помогна да стане. Той погледна към ливадата, сякаш се мъчеше да се сети имената на нещата, които вижда: цветята във високата трева, порутената къща във фермата, мъглицата на зелените пъпки, забулила клоните на грамадното сребърно дърво.

— Помниш ли? — попита жената. — Помниш ли какво научи?

— Изгубих името си, изгубих и сърцето си. И ти ме върна.

— Извинявай — рече тя. — Скоро те ще влязат в бой. Старите богове и новите богове.

— Искаш да се сражавам на ваша страна ли? Губиш си времето.

— Върнах те, защото бях длъжна — обясни жената. — А сега е твой ред да направиш каквото си длъжен. Ти решавай. Аз моята задача си я изпълних.

Изведнъж жената забеляза, че той е гол, изчерви се до пламтящо алено и извърна поглед.

Сенките се качваха в дъжда и облака нагоре по планината, нагоре по каменните пътеки.

По хълма бавно се прокрадваха бели лисици, придружавани от червенокоси мъже в зелени куртки. До звяр с метални лапи крачеше минотавър. По склона се катереха и едно прасе, една маймуна и върколак с остри зъби, придружавани от мъж със синя кожа, който държеше пламтящ лък, от мечка с цветя в козината и мъж в златна ризница, вдигнал високо меча си.

Красивият Антинус, любовникът на Адриан, вървеше по хълма начело на цял взвод кожени царици с ръце и гърди, стероидно изваяни в съвършени форми.

Със скована походка нагоре се качваше мъж със сива кожа и с едно-единствено циклопско око — огромен необработен изумруд, — а след него ситнеха неколцина дребни мургави мъже с лица, безизразни и гладки като маски на ацтеките: те знаеха тайните, погълнати от джунглата.

Един снайперист се прицели внимателно от билото в бяла лисица и натисна спусъка. Чу се взрив, вдигна се облаче кордит, във влажния въздух замириса на барут. Трупът бе на млада японка с разкъсан стомах и с лице, плувнало в кръв. Малко по малко трупът започна да изчезва.

Всички продължаваха да се катерят по хълма на два крака, на четири крака или изобщо без крака.

Пътуването през планините на провинциален Тенеси беше изумително красиво, когато бурята утихнеше, и безумно изнервящо, когато пак започнеше да вали като из ведро. Таун и Лора говореха, говореха, говореха през цялото време. Той беше много доволен, че я е срещнал. Сякаш се бе натъкнал на стар приятел, на наистина добър стар приятел, когото просто не е срещал никога. Говореха си за история, за филми и музика и тя се оказа единственият човек, единственият друг човек освен Таун, гледал чуждестранен филм (той беше сигурен, че е испански, докато Лора бе убедена, че е полски) от шейсетте години със заглавието „Ръкопис, намерен в Сарагоса“^[3], филм, който Таун вече мислеше, че е видял в халюцинация.

Когато Лора му посочи първата плевня с ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД, той се засмя и призна, че се е запътил точно за там. Лора пък заяви, че това било страхотно. Винаги й се било искало да посещава такива места, но все не намирала време и след това винаги съжалявала. Тъкмо заради това сега била поела на път. Заради приключението.

Обясни, че работи в туристическа агенция. Не живеела със съпруга си. Призна, че се съмнявала да се съберат някога отново и че вината била нейна.

— Не мога да повярвам.

Лора въздъхна.

— Така е, Мак. Вече не съм жената, за която той се ожени.

Е, хората се променяли, рече й Таун и преди да се е усетил, че й разказва всичко, което може да й разкаже за живота си, вече й разказваше за Уди и Стоунър^[4], как били тримата мускетари и как двамата били убити, мислиш си, че ако си на държавна служба, претръпваш за такива неща, но не, никога не претръпваш.

Лора протегна ръка — беше толкова студена, че Таун включи отоплението, — и стисна силно ръката му.

На обяд, когато над Ноксвил се спусна гръмотевична буря, хапнаха долнопробна японска храна и Таун не направи забележка, че поръчката се бави и супата мизо^[5] е студена, а сушито е топло.

Беше му приятно, че Лора е с него — заради приключението.

— Е, не можех да преглътна, че остарявам — сподели Лора. — Там, където живеех, направо се разкапвах. Затова тръгнах, без да взимам колата и кредитните карти. Разчитам единствено на добрината на непознати.

— Не ви ли е страх? — попита Таун. — Ами ако останете съвсем без средства, ако ви нападнат, ако огладнеете?

Тя поклати глава. После каза с колеблива усмивка:

— Ето, срещнах вас.

А Таун не знаеше какво да отговори.

След като хапнаха, притичаха през бурята до автомобила, като държаха над главите си вестници на японски, и докато бягаха, се смееха като ученици под дъжда.

— Докъде мога да ви откарам? — попита Таун, когато се качиха в колата.

— Ще дойда докъдето пътувате вие, Мак — отвърна тя свенливо.

Той се зарадва, че не е изтърсил онова за Големия Мак. Дълбоко в себе си знаеше, че тази жена не е за една нощ, като онези, които срещаше по баровете. Беше му отнело петдесет години да я намери, но ето че накрая я беше открил, беше открил своята необуздана магическа жена с дълга черна коса.

Това беше любов.

— Вижте — рече й, когато наближиха Чатануга. Чистачките изтласкваха със съсък дъжда по предното стъкло и размазваха на петно сивотата на града. — Дали да не ви намеря мотел за през нощта? Аз ще платя. И след като предам, каквото имам да предавам, можем… Като начало можем да си вземем заедно топла вана. За да се постоплите.

— Защо не! — отвърна Лора. — Какво ще предавате?

— Онази пръчка там — рече той и се засмя. — Дето е на задната седалка.

— Добре — отговори Лора и го развесели. — Не ми казвайте, щом не искате, господин Тайнствен.

Господин Таун й каза, че е най-добре да го изчака на паркинга на Каменния град, докато той занесе, каквото има да носи. Подкара под проливния дъжд по склона на Лукаутската планина, без да превишава петдесет километра в час, със запалени фарове.

Спряха в дъното на паркинга. Таун угаси двигателя.

— Ей, Мак. Няма ли да ме прегърнете, преди да слезете от колата? — попита с усмивка Лора.

— Непременно — отвърна господин Таун и я прегърна, а тя се сгуши до него; дъждът трополеше по покрива на форда.

Таун усети мириса на косата й. Освен парфюма долови и донякъде неприятна миризма. След всяко пътуване беше така. Ваната наистина беше задължителна и за двамата. Таун се запита дали в Чатануга може да купи отнякъде лавандуловите прахчета за вана, по които първата му жена бе направо луда. Лора вдигна глава и ръката й разсеяно го помилва по врата.

— Мак… все си мисля. Сигурно ви се иска много да разберете какво е станало с онези ваши приятели — подхвана тя. — Уди и Стоун. Нали?

— Да — отвърна той и понечи да премести устни върху нейните за първата им целувка. — Със сигурност искам да разбера.

И тя му показа.

Шадоу тръгна по ливадата, като бавно обикаляше дънера на Дървото и малко по малко разширяваше кръга. Понякога спираше и вдигаше нещо: цвете, листо, камъче, пръчка или тревица. Разглеждаше го внимателно, сякаш се съсредоточаваше изцяло върху пръчковидността на пръчката и листовидността на листото.

Истър си помисли, че той прилича на новородено, което се учи да фокусира погледа си.

Не дръзваше да му говори. В този миг това щеше да е светотатство. Колкото и изтощена да беше, го гледаше и се чудеше.

На около шест метра от основата на дървото Шадоу намери брезентов чувал, почти скрит от високата трева и троскота. Вдигна го, развърза възлите в горния край, разхлаби връвта, с която беше пристегнат.

Дрехите, които извади, бяха неговите. Бяха стари, но още вършеха работа. Шадоу обърна обувките, които държеше. Прокара ръка по плата на ризата, по вълната на пуловера, взря се в тях така, сякаш ги гледаше през милион години.

Облече дрехите една по една.

Бръкна в джобовете и озадачен, извади нещо, което заприлича на Истър на сиво-бяло камъче.

Шадоу каза:

— Няма монети.

Беше първото, което изричаше от няколко часа.

— Няма монети ли? — повтори Истър като ехо.

Той поклати глава.

— С тях си намирах какво да правя с ръцете си.

Наведе се да си завърже обувките.

След като се облече, изглеждаше по-нормален. Но умислен. Истър се запита колко ли далеч е стигнал, какво му е струвало да се завърне. Не беше първият, завърнал се благодарение на нея, и тя знаеше, че доста скоро погледът през милион години ще помръкне и спомените и сънищата, които той е донесъл от дървото, ще бъдат заличени и изместени от света на вещите, които можем да докоснем. Винаги ставаше така.

Истър тръгна пред Шадоу към края на ливадата. Птицата я чакаше сред дърветата.

— Не можем да се качим и двамата — каза му Истър. — Аз ще се прибера сама.

Шадоу кимна. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. После отвори уста и нададе радостен вик за добре дошъл.

Птицата гръмовержец отвори жестока човка и на свой ред го поздрави с писък за добре дошъл.

Най-малкото на вид приличаше на кондор. Перата й бяха черни с морав гланц отгоре, шията й беше обточена с бяло. Човката й беше черна и жестока: човка на хищник, създадена да разкъсва. Докато почиваше на земята с прибрани криле, беше с размерите на черна мечка, а главата й бе на едно равнище с главата на Шадоу.

Хор каза гордо:

— Доведох я. Живеят по планините.

Шадоу кимна.

— Веднъж сънувах птици гръмовержци — рече той. — Най-ужасният сън, който съм сънувал.

Птицата гръмовержец отвори човка и издаде учудващо нежен звук: грааа?

— И ти ли си чула съня ми? — попита Шадоу.

Протегна ръка и помилва нежно птицата по главата. Тя се отърка о него като обичливо пони. Шадоу я почеса от врата до върха на главата. После се обърна към Истър.

— С нея ли дойде?

— Да — потвърди тя. — Можеш да се върнеш с птицата, ако ти позволи.

— Как да я яхна?

— Лесно е — отговори Истър. — Стига да не паднеш. Все едно яздиш светкавица.

— Там ще те видя ли?

Тя поклати глава.

— Аз бях дотук, скъпи — каза му. — Върви да направиш каквото трябва да направиш. Аз съм уморена. Успех.

Шадоу кимна.

— Уиски Джак. Видях го. След като умрях. Той дойде и ме намери. Пихме бира.

— А, не се и съмнявам — каза Истър.

— Ще те видя ли някога отново?

Истър го погледна с очи, зелени като зрееща царевица. Не каза нищо. После поклати рязко глава и въздъхна:

— Съмнявам се.

Шадоу се покатери тромаво върху гърба на птицата гръмовержец. Чувстваше се като мишка върху гърба на ястреб. В устата му имаше озонов вкус, метален и син. Нещо изпука. Птицата гръмовержец разпери криле и запляска силно с тях.

Докато земята се отдалечаваше, Шадоу се вкопчи здраво, а сърцето му затупка в гърдите като нещо диво.

Наистина беше като да яздиш светкавица.

Лора взе пръчката от задната седалка на колата. Остави господин Таун на предната, слезе и тръгна през дъжда към Каменния град. Касата не работеше. Вратата на магазина за сувенири не беше заключена, Лора влезе, мина покрай буците захар и изложените къщички за птици с надпис ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД и се озова в Осмото чудо на света.

Никой не я спря, въпреки че мина в дъжда покрай доста мъже и жени на пътеката. Мнозина изглеждаха някак изкуствени, някои бяха полупрозрачни. Тя мина по люлеещия се въжен мост. Мина и покрай клетката на елените и се промуши през отвора на Дебелия, където пътеката се провираше между две скали.

Накрая прескочи веригата с табела, на която пишеше, че тази част от атракцията била затворена, и се озова в пещера, където завари мъж, седнал на пластмасов стол пред диорама с пияни джуджета. Мъжът четеше на електрическо фенерче „Вашингтон Поуст“. Щом видя Лора, той сгъна вестника и го остави под стола. Изправи се — висок мъж с късо подстригана оранжева коса, облечен в скъп шлифер, — и й кимна едва доловимо.

— Досещам се, че господин Таун е мъртъв — каза той. — Добре дошла, копиеноске.

— Благодаря. Моите съболезнования за Мак — отвърна Лора. — Приятели ли бяхте?

— Никакви приятели не сме били. Ако е искал да си запази работата, е трябвало да се опази жив. Но вие ми носите пръчката. — Той я огледа от глава до пети с очи, които блещукаха като оранжевата жарава на гаснещ огън. — Опасявам се, че имате късмета да се озовете при мен. Тук, на върха на тази планина, ме наричат господин Уърлд.

— Аз съм жената на Шадоу.

— Разбира се. Прелестната Лора — каза той. — Как не ви познах! В килията, която навремето деляхме, той беше накачил над леглото си доста ваши снимки. И дано не възразявате, че го казвам, но изглеждате по-красива, отколкото би следвало. Не трябваше ли да сте по-напред в тлението и разложението?

— Бях по-напред — каза Лора непринудено. — Но онези жени във фермата ми дадоха вода от извора си.

Вдигна се вежда.

— От Извора на Урд? Не може да бъде.

Тя се посочи. Кожата й беше бледа, очните й ябълки се тъмнееха, но иначе Лора определено си беше непокътната: ако наистина беше ходещ труп, бе умряла съвсем наскоро.

— Няма да е така още дълго — каза господин Уърлд. — Норните са ви дали да вкусите малко от миналото. Скоро то ще се разтвори в настоящето и тези прекрасни сини очи ще изскочат от орбитите си и ще започнат да се стичат по прелестните ви страни, които дотогава няма, разбира се, да са толкова прелестни. Между другото, пръчката ми е у вас. Бихте ли ми я дали, ако обичате?

Той извади пакет „Лъки Страйк“, захапа цигара, запали я с черна запалка „Бик“ за еднократна употреба.

Лора каза:

— Ще ме почерпите ли една?

— Разбира се. Ще ви дам една цигара, ако вие ми дадете пръчката.

— Тя струва повече от една цигара. Той не каза нищо.

Лора рече:

— Искам отговори. Искам да знам някои неща.

Господин Уърлд запали цигарата и й я подаде. Тя я взе и всмукна от дима. После примига.

— Почти усещам вкуса й — каза Лора. — Вероятно мога да го усетя. — Тя се усмихна. — Хмм. Никотин.

— Да — рече той. — Защо отидохте при жените в къщата?

— Шадоу ми каза да отида — отговори Лора. — Каза да съм им поискала вода.

— Питам се дали е знаел какво ще направи водата. Вероятно не. Между другото, това му е хубавото той да виси мъртъв на дървото си: винаги знам къде се намира. Извън строя.

— Вие заложихте капан на мъжа ми — рече Лора. — През цялото време сте му залагали капани. Той има добро сърце, знаете ли?

— Да — потвърди господин Уърлд. — Знам. Когато всичко това приключи, вероятно ще подостря пръчка имел, ще отида при ясена и ще я забия в окото му. А сега: пръчката ми, ако обичате.

— За какво ви е?

— За спомен от цялата тази тъжна бъркотия — каза господин Уърлд. — Не се притеснявайте, не е имел. — Той я озари с усмивка. — Символизира копие, а в този тъжен свят символът е онова, което символизира.

Звуците навън се засилиха.

— На чия страна сте? — попита Лора.

— Тук не става въпрос за страни — отвърна господин Уърлд. — Но понеже питате, аз съм на страната на победителите. Винаги.

Тя кимна и не пусна пръчката.

Обърна се с гръб към господин Уърлд и погледна през свода в началото на пещерата. В далечината, между скалите долу видя нещо, което сияеше и пулсираше. То се уви около тънък брадат мъж с мораво лице, който го удряше с пръчка с гума на върха, с каквито хора като него замазват по светофарите предните стъкла на автомобилите. Чу се писък и двамата изчезнаха.

— Добре. Ще ви дам пръчката — каза Лора. Зад нея долетя гласът на господин Уърлд.

— Добро момиче — каза той успокоително, с глас, и покровителствен, и неопределимо мъжки.

От него Лора настръхна.

Изчака на входа на пещерата, докато не чу дъха на Уърлд в ухото си. Трябваше да изчака той да се доближи достатъчно. Поне това се беше сетила.

Пътуването бе не просто опияняващо, бе наелектризиращо.

Носеха се през бурята като разклонени светкавици, блеснали от облак до облак, движеха се като тътена на гръмотевица, като застъпващите се вълни и талази на ураган. Трещящо, невъзможно пътуване. Нямаше страх, имаше я само мощта на бурята, всепоглъщаща и неустоима, и радостта от полета.

Шадоу заби пръсти в перата на птицата гръмовержец и усети как по кожата му пука статично електричество. По ръцете му като змийчета се заизвиваха сини искри. Дъждът миеше лицето му.

— Това е най-хубавото — извика той в ревналата буря.

Птицата сякаш го разбра и започна да се издига още по-високо, да се носи устремно, да се гмурка и да се спуска през тъмните облаци, а всеки плясък на крилете й бе гръмотевица.

— В съня си се опитвах да те хвана — каза Шадоу и думите му бяха изтръгнати от вятъра. — В съня трябваше да се върна с перо от теб.

„Да. — Думата бе статичен пукот в радиоприемника на ума му. — Идваха при нас за пера, за да докажат, че са мъже, идваха и за да изрежат камъните в главите ни и да дарят на мъртъвците си нашия живот“.

И съзнанието на Шадоу се изпълни от един образ: образ на птица гръмовержец — вероятно самка, защото оперението й беше не черно, а кафяво, — която току-що е издъхнала на склона на планината. До нея имаше жена. Тя й разцепи черепа с парче кремък. Затърси из мокрите натрошени костици и мозъка и извади гладък прозрачен камък със светлокафявия цвят на гранат, в който проблясваха млечнобели пламъци. „Орлови камъни“, помисли Шадоу. Жената щеше да го отнесе на невръстния си син, мъртъв от три нощи, и да го положи върху студените му гърди. При следващия изгрев момчето щеше да е живо и да се смее, а скъпоценният камък щеше да е сив, замъглен и мъртъв като птицата, от която е бил откраднат.

— Разбирам — каза Шадоу на птицата.

Тя отметна глава и изграчи, и гракът й бе гръм. Светът под тях се пронесе като странен сън.

Лора хвана по-здраво пръчката и зачака мъжът, когото познаваше като господин Уърлд, да дойде при нея. Беше с гръб към него, гледаше бурята и тъмнозелените хълмове долу.

„В този тъжен свят символът е онова, което символизира. Да“, помисли си Лора.

Усети как ръката на мъжа я хваща нежно за дясното рамо.

„Добре — помисли си тя. — Не иска да ме стряска. Страх го е, че ще метна пръчката в бурята, че тя ще падне надолу по склона на планината и той ще я изгуби“.

Отпусна се назад, съвсем леко, докато докосна с гръб гърдите на мъжа. Той я прегърна с лявата си ръка. Както мъж прегръща жена. Лявата му длан остана отворена пред Лора. Тя стисна с две ръце горния край на пръчката, пое си въздух, съсредоточи се.

— Ако обичате. Пръчката ми — каза мъжът в ухото й.

— Да — отговори Лора. — Пръчката е ваша. — А после, без да знае дали това означава нещо, добави: — Посвещавам тази смърт на Шадоу.

Заби с все сила пръчката в гърдите си, точно под гръдната кост, и усети как тя се гъне, как се преобразява в ръцете й и се превръща в копие.

Откакто беше умряла, границата между усещане и болка се бе размила. Лора почувства как върхът на копието пронизва гърдите й, усети и как излиза през гърба й. Мигновена съпротива — Лора натисна по-силно — и копието се заби в господин Уърлд. Лора долови топлия му дъх върху хладната кожа на врата си, когато, пронизан от копието, той простена от болка и изненада.

Не разбра думите, които мъжът изрече, нито на какъв език ги е казал. Заби още по-навътре дръжката на копието, така че то да мине през нейното тяло и да проникне по-надълбоко в неговото.

Почувства как по гърба й руква топлата му кръв.

— Кучка — рече той вече на английски. — Мръсна кучка.

В гласа му се долавяше мокро гъргорене. Лора предположи, че острието на копието е разрязало белите дробове. Господин Уърлд се раздвижи, или по-скоро се опита да се раздвижи и с всяко движение разлюляваше и Лора: бяха съединени от пръчката като две риби, нанизани на един и същ зъбец. Сега мъжът държеше в едната си ръка нож — заби го няколко пъти яростно, напосоки в гърдите й, без да вижда какво прави.

На Лора й беше все едно. Какво са някакви прободни рани за един труп?

Тя стовари с все сила юмрук върху китката, с която замахваше мъжът, и ножът отхвърча на пода на пещерата. Лора го изрита.

Мъжът заплака и зави. Тя усещаше как се блъска в нея, как ръцете му шарят по гърба й, как топлите му сълзи капят по шията й. Гърбът й беше наквасен от кръвта на мъжа, която се стичаше и по краката й.

— Сигурно изглежда много позорно — каза Лора с мъртвешки шепот, в който се долавяше известна доза черен хумор.

Усети как господин Уърлд залита зад нея и тя също залитна, после се хлъзна в кръвта — всичката на мъжа, — която се събираше на локва върху пода на пещерата, и двамата се свлякоха долу.

Птицата гръмовержец кацна на паркинга в Каменния град. Валеше като из ведро. Шадоу едвам виждаше на три-четири метра пред лицето си. Пусна се от перата на птицата и почти се плъзна, падна върху мокрия асфалт.

Блесна светкавица и птицата изчезна.

Шадоу се изправи тромаво.

Паркингът бе три четвърти празен. Шадоу тръгна към входа. Мина покрай кафяв форд, спрян до отвесна скала. В колата имаше нещо много познато, той надзърна любопитно вътре и видя мъжа, който се беше свлякъл върху волана, сякаш е заспал.

Шадоу отвори вратата откъм шофьора.

За последен път бе видял господин Таун да стои пред мотела в центъра на Щатите. Върху лицето му се четеше изненада. Вратът му беше прекършен. Шадоу го пипна по лицето. Още беше топло.

Долови уханието в автомобила, съвсем леко, като парфюм на човек, който е излязъл от стаята преди години, но въпреки това веднага го позна. Затръшна вратата на форда и тръгна през паркинга.

Докато вървеше, усети леко подръпване отстрани в ребрата, остра пронизваща болка, която трая само секунда или по-малко и после отшумя.

Никой не продаваше билети. Шадоу мина през сградата и излезе в градините на Каменния град.

Прокънтя гръмотевица, която разклати клоните на дърветата и отекна дълбоко в огромните скали; дъждът плискаше със студена сила. Беше късен следобед, но бе тъмно като през нощта.

По облаците плъзна отражение от светкавица и Шадоу се зачуди дали това е птицата гръмовержец, която се завръща на своите зъбери, или просто атмосферен разряд, или на някакво равнище двете неща всъщност едновременно.

Разбира се, че бяха двете неща едновременно. В края на краищата точно това беше важното.

Някъде извика мъжки глас. Шадоу го чу. Единствените думи, които долови ясно или му се стори, че е доловил, бяха: „… на Один!“

Забърза през Площадката с флаговете на седемте щата, която се пълнеше бързо с дъждовна вода. Подхлъзна се на лъснатия камък. Планината бе заобиколена от плътен слой облаци и в мрака и бурята отвъд площадката той не видя никакви щати.

Не се чуваше и звук. Мястото изглеждаше напълно изоставено.

Шадоу се провикна, стори му се, че чува как нещо отговаря. Тръгна към мястото, откъдето сякаш бе долетял звукът.

Никой. Нищо. Само верига пред входа на пещера, до която посетителите нямаха достъп.

Шадоу прекрачи веригата.

Огледа се, надзърна в мрака.

Настръхна.

От мрака зад него някакъв глас каза много тихо:

— Никога не си ме разочаровал. Шадоу не се обърна.

— Странно — рече той. — Самият аз разочаровах себе си през цялото време. Всеки път.

— Няма такова нещо — възрази гласът. — Направи всичко, което се искаше от теб, дори повече. Привлече вниманието на всички и те така и не погледнаха ръката, в която беше монетата. Казва се отклоняване на вниманието. А в жертвата на сина има сила, достатъчно, предостатъчно сила, за да отприщи всичко. Да ти призная, гордея се с теб.

— Всичко е било нагласено — отвърна Шадоу. — От началото до края. Нищо не е било истинско. Просто инсценировка, за да стане касапница.

— Именно — каза гласът на Уензди от мрака. — Беше нагласено. Но това е единствената игра, която се играе в града.

— Искам Лора — рече Шадоу. — Искам Локи. Къде са? Последва само мълчание. Вятърът довя пръски дъжд. Някъде наблизо изтътна гръмотевица.

Шадоу влезе още по-навътре.

Локи Лъжеца седеше на пода, беше се облегнал на метална клетка. В клетката имаше пияни елфи, които се въртяха около казан. Локи беше покрит с одеяло. Виждаше се само лицето му, ръцете му, бели и дълги, се подаваха изпод одеялото. На стола до него беше оставено електрическо фенерче. Батериите вече бяха почти изтощени и светлината, която то хвърляше, беше мъждива и жълта.

Локи изглеждаше блед, изглеждаше и разгромен.

Но очите му. Очите му още бяха яростни и наблюдаваха как Шадоу върви през пещерата.

Когато беше на няколко крачки от Локи, той спря.

— Закъсня — рече му Локи. Гласът му беше дрезгав и хриплив. — Хвърлих копието. Посветих битката. Тя започна.

— Без майтап — каза Шадоу.

— Без майтап — каза Локи. — Вече е все едно какво ще правиш.

Шадоу спря и се замисли. После рече:

— Копието, което е трябвало да хвърлиш, за да отприщиш битката. Както там, в Упсала. Това е битката, с която се храниш. Прав ли съм?

Мълчание. Шадоу чуваше как Локи диша — на пресекулки, задъхано.

— Досетих се — каза Шадоу. — Не съм сигурен кога. Може би докато висях на дървото. Може би преди това. Покрай нещо, което Уензди ми каза на Коледа.

Локи продължи да го гледа от пода, без да казва нищо.

— Това е измама, правена от двама — каза Шадоу. — Както епископа с диамантената огърлица и ченгето, което го е задържало. Както онзи тип с цигулката и другият, който иска да я купи. Двама, които уж са в противоположни лагери, но играят една игра.

Локи прошепна:

— Смешен си.

— Защо? Хареса ми онова, което направи в мотела. Хитро измислено. Искал си да присъстваш, за да си сигурен, че всичко ще мине по план. Видях те. Дори се досетих кой си. Но виж, и през ум не ми е минавало, че именно ти си господин Уърлд. — Шадоу заговори по-силно. — Можеш да излезеш — рече той на пещерата. — Където и да си. Покажи се.

Вятърът ревна през отвора на пещерата и навя към тях пръски дъжд. Шадоу потрепери.

— Омръзна ми да ме взимат за малоумник — каза той. — Само се покажи. Дай да те видя.

Сенките в дъното на пещерата се промениха. Нещо стана по-плътно, нещо се размърда.

— Знаеш прекалено много, моето момче — заяви познатият тътнещ глас на Уензди.

— Значи не са те убили.

— Убиха ме — потвърди от мрака Уензди. — Ако не ме бяха убили, нищо нямаше да се получи. — Гласът му беше слаб, не тих, и в него имаше нещо, което напомни на Шадоу стар радиоприемник, който не е настроен добре на далечна станция. — Ако не бях умрял истински, никога нямаше да ги докараме тук — обясни Уензди. — Кали, мориганите и тъпите албанци, както и… е, видя ги всичките. Именно смъртта ми ги обедини. Аз бях жертвеният агнец.

— Не — възрази Шадоу. — Ти беше козелът, отвел другите на заколение.

Привидението в здрача се завъртя и се премести.

— Нищо подобно. Това би означавало да предам старите богове заради новите. А ние не правехме това.

— Да, не го правехме — прошепна Локи.

— Виждам — съгласи се Шадоу. — Вие двамата не сте предали никоя от страните. Вие сте предали и двете страни.

— Вероятно сме направили точно това — каза Уензди. Явно беше доволен от себе си.

— Искал си касапница. Имал си нужда от кърваво жертвоприношение. От жертвоприношение на богове.

Вятърът се усили, ревът, който долиташе през входа на пещерата, се превърна в писък, сякаш нещо неизмеримо голямо се мяташе от болка.

— И защо не? Хванат съм като в капан по тия проклети земи вече близо хиляда и двеста години. Кръвта ми е слаба. Гладен съм.

— А вие двамата се храните със смърт — каза Шадоу.

Струваше му се, че сега вече вижда Уензди. Той бе сянка, изтъкана от мрак, станала по-истинска едва когато Шадоу извърна очи и го погледна с периферното си зрение.

— Храня се със смърт, която е посветена на мен — отговори Уензди.

— Например с моята смърт на дървото — рече Шадоу.

— Това е друго — възрази Уензди.

— И ти ли се храниш със смърт? — попита Шадоу, след като погледна Локи.

Той поклати уморено глава.

— Не, разбира се, че не — каза Шадоу. — Ти се храниш с хаос.

При тези думи Локи се усмихна, мимолетна, белязана от болката усмивка, а в очите му заиграха оранжеви пламъчета: заблещукаха под бледата му кожа като подпалена дантела.

— Без теб нямаше да се справим — натърти Уензди в периферното зрение на Шадоу. — Бил съм с толкова много жени…

— Трябвал ти е син — каза Шадоу. Призрачният глас на Уензди прокънтя.

— Трябваше ми ти, моето момче. Да. Мое момче. Знаех, че си бил заченат, но майка ти замина в чужбина. Мина доста време, докато те открием. А когато те открихме, ти беше в затвора. Трябваше да разберем какво представляваш. Кои бутони да натиснем, за да те задействаме. Кой всъщност си. — За миг изглеждаше много доволен от себе си. — И имаше жена, при която да се върнеш. Тук не ни провървя, но не беше непреодолимо.

— Тя не ти трябваше — прошепна Локи. — Щеше да ти е по-добре без нея.

— Ако можеше да бъде другояче — добави Уензди и този път Шадоу разбра какво има предвид.

— И ако тя бе… благоволила… да остане мъртва — простена Локи. — Уд и Стоун бяха свестни мъже. Ти щеше да имаш възможност… щяха да те оставят да избягаш… докато влакът прекосява Северна и Южна Дакота…

— Къде е жена ми? — попита Шадоу.

Локи вдигна бледата си ръка и показа дъното на пещерата.

— Тръгна натам.

После най-неочаквано клюмна напред и тялото му се свлече на каменния под.

Шадоу видя онова, което одеялото бе скрило от него: локва кръв, дупката в гърба на Локи, кафеникавожълтия шлифер, почернял от кръвта.

— Какво се е случило? — попита той. Локи не каза нищо.

Шадоу си помисли, че той всъщност никога вече няма да каже нищо.

— Случи му се твоята жена, момчето ми — отговори далечният глас на Уензди. Сега се виждаше все по-трудно, сякаш се сливаше с пространството. — Но битката ще върне Локи. Както ще върне и мен завинаги. Аз съм привидение, той е труп, въпреки това ние победихме. Играта беше нагласена.

— Нагласените игри са най-лесни за печелене — спомни си Шадоу.

Отговор не последва. В здрача не помръдваше нищо.

Шадоу каза:

— Довиждане. — После каза: — Татко.

Но в пещерата вече нямаше и следа от никой друг. От никой.

Шадоу се върна на Площадката с флаговете на седемте щата, ала не видя никого, не чу нищо освен плющенето на знамената на бурния вятър. На Закрепената скала от хиляда тона нямаше воини с мечове, на Въжения мост нямаше защитници. Шадоу беше сам.

Нямаше нищо за гледане. Мястото бе обезлюдено. Бе пусто бойно поле.

Не. Не точно обезлюдено.

Това беше Каменният град. Хилядолетия наред хората тук са благоговеели и са се молели на боговете; днес милионите туристи, които минаваха през градините и по люшкащия се въжен мост, оказваха същото въздействие, както водата, която върти милион молитвени колела. Тук действителността беше слаба. Шадоу знаеше къде точно би трябвало да се води битката.

Тръгна, воден от тази мисъл. Спомни си как се бе чувствал на въртележката, опита се да се почувства отново така…

Спомни си как бе завивал с караваната, как я бе местил под прав ъгъл спрямо всичко. Опита се да улови усещането…

И после се получи, леко и съвършено.

Той все едно мина през ципа, сякаш излезе от дълбока вода на повърхността. С една-единствена стъпка се бе придвижил от туристическата пътека в планината към…

Към нещо истинско. Намираше се зад Кулисите.

Още беше на върха на планината, поне това си остана същото. Но само това. То обаче съвсем не изчерпваше всичко. Този връх беше същността на мястото, сърцевина на нещата такива, каквито са. В сравнение с него Лукаутската планина, откъдето Шадоу беше тръгнал, приличаше на рисунка върху декор, на модел от папиемаше, видян върху телевизионен екран… само изображение на нещото, а не самото нещо. Ето това тук беше истинското място.

Високите скали образуваха естествен амфитеатър. Каменните пътеки лъкатушеха около него и през него и създаваха криволичещи естествени мостове, все едно въображението на Морис Ешер се беше развилняло съвсем.

И небето…

Небето беше черно. Беше осветено и светът под него бе озарен от пламтящ зеленикавобял лъч, който беше по-ярък от слънцето и се раздвояваше лудешки по небето, от единия до другия му край като раздрана бяла ивица върху притъмнелия фон.

Шадоу си даде сметка, че това е светкавица. Светкавица, застинала за миг и разпростряла се завинаги. Светлината, която хвърляше, беше ослепителна и безпощадна: смиваше лицата, изпразваше очите и ги превръщаше в тъмни ями.

Това бе мигът на бурята.

Парадигмите се разместваха. Шадоу го усещаше. Старият свят, свят на необходен простор, на неизчерпаеми запаси и бъдеще, се бе изправил пред нещо друго — пред мрежа от енергия, от мнения, от пропасти.

Хората вярват, помисли Шадоу. Това правят хората. Вярват. А после не искат да поемат отговорност за вярата си: измислят разни неща и не се уповават на измислиците. Хората населяват мрака — с призраци, с богове, с електрони, с приказки. Хората си въобразяват разни неща и хората вярват: нещата се случват именно благодарение на тази вяра, на тази непоколебима като скала вяра.

Върхът на планината беше арена, Шадоу го видя веднага. А от двете страни на арената видя и тях — наредени.

Бяха прекалено големи. На това място всичко бе прекалено голямо.

На това място имаше стари богове: богове с кожа, кафява като стара гъба, розова като пилешко месо, жълта като есенна шума. Някои бяха безумци, някои бяха здравомислещи. Шадоу разпозна старите богове. Вече ги беше срещал или бе срещал други като тях. Имаше ифрити и самодиви, великани и джуджета. Шадоу видя жената, която бе срещнал в тьмната стая в Роуд Айланд, видя нагънатите зелени змии на косата й. Видя Мама-джи от въртележката, върху ръцете й имаше кръв, върху лицето й — усмивка. Познаваше ги всичките.

Разпозна и новите.

Имаше един, който вероятно беше железопътен магнат — беше облечен в демодиран костюм, от жилетката му висеше ланец на часовник. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни. Челото му помръдваше.

Там бяха огромните сиви богове на самолетите, наследници на всички мечти за пътуване по въздуха.

Там бяха боговете на автомобилите: мощен вглъбенолик контингент с кръв по черните ръкавици и хромираните зъби, на тях в жертва биват принасяни хора в количества, за каквито още от времето на ацтеките не е мечтал никой. Дори те изглеждаха притеснени. Световете се променят.

Други бяха с лица, размазани на петно от фосфора, те мъждукаха, сякаш съществуваха в собствената си светлина.

На Шадоу му домъчня за всички тях.

У новите богове имаше нещо нагло. Шадоу го виждаше. Но имаше и страх.

Те се бояха, че ако не са в крак с променящия се свят, ако не пресътворяват, не прекрояват и не пресъздават света по свой образ, времето им ще изтече.

Всяка страна се бе изправила храбро срещу другата. За всяка противниците бяха бесове, чудовища, прокълнати.

Шадоу виждаше, че вече е имало сблъсък. По скалите се аленееше кръв.

Те се готвеха за истинската битка, за истинската война. Той си помисли: сега или никога. Ако още сега не направеше нещо, после щеше да е прекалено късно.

„В Щатите всичко продължава вечно — каза глас някъде в дъното на съзнанието му. — Петдесетте години на двайсети век са продължили хиляда години. Разполагаш с цялото време на света“.

Шадоу бавно, като се препъваше, отиде в средата на арената. Усети върху себе си очи, очи и неща, които не бяха очи. Потрепери.

Гласът на бизона каза:

— Справяш се добре.

Шадоу си помисли: „Добре. Сутринта възкръснах от мъртвите. Оттук нататък всичко би трябвало да е много лесно“.

— Знаеш ли — рече свойски той на въздуха, — това не е война. Никога не е замисляно като война. И ако някой от вас смята, че е война, той се заблуждава дълбоко.

Чу и от двете страни мърморене. Не беше направил впечатление на никого.

— Бием се за собственото си оцеляване — изръмжа минотавърът от едната страна на арената.

— Бием се за съществуването си — провикна се от другата уста върху стълб блещукащ дим.

— Тази земя не е за богове — заяви Шадоу. Като въвеждащо изречение не можеше да се мери с „Приятели, римляни, сънародници“^[6], но вършеше работа. — Вероятно всички сте го разбрали по свой си начин. Всички нехаят за старите богове. Новите богове се въздигат точно толкова бързо, колкото и биват изоставяни и отхвърляни заради следващото велико нещо. Вие или сте забравени, или се страхувате, че ще излезете от мода, или просто ви е дошло до гуша съществуването ви да зависи от прищевките на хората.

Този път ропотът не бе толкова силен. Шадоу беше казал нещо, с което те бяха съгласни. Трябваше да им разкаже приказката сега, докато го слушаха.

— Имало едно време един бог, който бил дошъл от далечни земи и чиято мощ и влияние отслабвали все повече заедно с вярата в него. Той бил бог, който черпел сили от жертвоприношенията и от смъртта, най-вече от войната. На него била посвещавана смъртта на онези, които загивали във война, цели полесражения, които в Старата му родина му вдъхвали мощ и го подхранвали. Сега той бил стар. Изкарвал си прехраната с мошеничества, бил се хванал с бог от своя пантеон, бог на хаоса и на измамата. Заедно лъжели лековерните. Заедно обирали хората. По едно време — може би преди петдесет години, може би преди сто, те се впуснали да осъществяват план, план да създадат запаси от сила, от които да черпят. Нещо, което да ги направи по-силни отпреди. В края на краищата къде може да има по-голяма мощ от бойно поле, осеяно с мъртви богове? Играта, която подхванали, се наричала „Сбийте се помежду си“. Разбирате ли сега? Битката, която сте дошли да водите, не е нещо, което можете да спечелите или да загубите. За онзи бог, за онези богове не е важно кой ще победи и кой ще загуби. За тях двамата е важно достатъчно от вас да загинат. Всеки от вас, който падне в битка, му вдъхва сила. Всеки от вас, който издъхне, го подхранва. Схващате ли?

През арената се пронесе свистенето, тътенът на нещо, което се е подпалило. Шадоу погледна към мястото, откъдето идваше шумът. Някакъв огромен мъж с кожа, наситенокафява като махагон, с голи гърди, с цилиндър и пура, хашлашки залепнала за устната му, заговори с глас, плътен и дълбок като гроб. Барон Самди каза:

— Добре де. Но Один. Той умря. По време на мирните преговори. Ония негодници го убиха. Той умря. Точно аз познавам смъртта. Никой не може да ме излъже мен за смъртта.

Шадоу рече:

— Очевидно. Той трябваше да умре наистина. Жертва плътското си тяло, та тази война да стане възможна. След битката ще бъде по-могъщ от всякога.

Някой се провикна:

— Ти кой си?

— Аз съм… аз бях… аз съм му син.

Един от новите богове — от начина, по който се смееше и проблясваше, Шадоу заподозря, че е някой наркотик, каза:

— Но господин Уърлд каза…

— Не е имало никакъв господин Уърлд. Никога не е съществувал такъв човек. И той като вас бе поредният копелдак, който се опитваше да се храни от създадения от самия него хаос.

Те му повярваха и Шадоу видя обидата в очите им. Поклати глава.

— Знаете ли — рече им, — лично аз предпочитам да бъда човек, а не бог. На нас не ни е нужно някой да вярва в нас. Оправяме се и без това. Да, точно така правим.

На оброчището се възцари тишина.

После светкавицата, застинала в небето, се стовари с оглушителен гръм по върха на планината и арената потъна в пълен мрак.

И в мрака много от тези присъствия светеха.

Шадоу се запита дали ще започнат да спорят с него, дали ще го нападнат и ще се опитат да го убият. Зачака някакъв отклик.

Сетне забеляза, че една по една светлините угасват. Боговете напускаха това място — първо по петима-шестима, после на цели групи, накрая със стотици.

Към него тежко запъпли паяк със седем крака и с размерите на ротвайлер, гроздовете му очи светеха мъждиво.

Шадоу успя да се задържи на крака, макар че му се пригади.

Когато се приближи достатъчно, паякът каза с гласа на господин Нанси:

— Добре се справи. Горд съм с теб, момчето ми.

— Благодаря — рече Шадоу.

— Трябва да те върнем. Ако стоиш прекалено дълго тук, ще ти навреди.

И отпусна паешки крак с кафяви косъмчета върху рамото му…

… вече на Площадката с флаговете на седемте щата господин Нанси се изкашля. Дясната му ръка беше отпусната върху рамото на Шадоу. Дъждът беше спрял. Господин Нанси държеше лявата си ръка близо до ребрата, сякаш го боляха. Шадоу го попита дали е добре.

— От стара коза яре съм — обясни господин Нанси. — Не се давам лесно.

Не говореше като щастлив човек. Говореше като старец, който изпитва болка.

Десетки от тях стояха или седяха на земята и по пейките. Някои, изглежда, бяха тежко ранени.

Шадоу чу тътен в небето — приближаваше се откъм юг — и погледна господин Нанси.

— Хеликоптери?

Господин Нанси кимна.

— Не се притеснявай. Вече няма страшно. Само ще поразчистят и ще си тръгнат.

— Ясно.

Шадоу си даде сметка, че иска да види с очите си част от онова, което трябваше да се разчиства. Взе електрическо фенерче от един беловлас мъж, който приличаше на водещ на новините в пенсия, и тръгна да търси.

Намери Лора просната на пода в една пещера, до диорама на джуджета миньори, сякаш дошли направо от Снежанка. Подът под Лора лепнеше от кръв. Тя лежеше на една страна, както вероятно Локи я беше оставил, след като бе изтеглил копието и от двамата.

Лора се държеше с едната ръка за гърдите. Изглеждаше ужасно уязвима. Изглеждаше мъртва, но Шадоу вече почти бе свикнал.

Той приклека до нея, докосна я с ръка по бузата и я повика. Очите й се отвориха, тя вдигна глава и я обърна, докато не го видя.

— Здравей, Пале — каза Лора.

Гласът й беше хриплив.

— Здрасти, Лора. Какво се е случило тук?

— Нищо — отвърна тя. — Някои неща. Победиха ли?

— Спрях битката, която се опитваха да започнат.

— Умното ми Пале — промълви Лора. — Онзи мъж, господин Уърлд, каза, че щял да ти забие кол в окото. Никак не ми беше симпатичен.

— Той е мъртъв. Ти, скъпа, го уби.

Лора кимна и каза:

— Това е добре.

Очите й се затвориха. Ръката на Шадоу намери студената й ръка и я стисна. След малко Лора отново отвори очи.

— Разбра ли все пак как да ме възкресиш? — попита тя.

— Струва ми се, че да — отговори Шадоу. — При всички положения знам един начин.

— Това е добре — каза Лора и стисна ръката му със студените си пръсти. После рече: — А обратното? То какво?

— Обратното ли?

— Да — прошепна тя. — Мисля, че би трябвало да съм си го заслужила.

— Не искам да го правя.

Лора не каза нищо. Просто зачака. Шадоу рече:

— Добре.

После дръпна ръка от нейната и я сложи на врата й. Тя каза:

— Моят съпруг!

Изрече го гордо.

— Обичам те, слънчице — каза Шадоу.

— Обичам те, Пале — пророни Лора.

Той хвана златната монета, увиснала на врата й. Дръпна силно верижката и тя се скъса лесно. После стисна с палец и показалец монетата, духна върху нея и отвори широко длан.

Монетата я нямаше.

Очите на Лора още бяха отворени, но не се помръдваха.

Тогава Шадоу се наведе и я целуна нежно по студената буза, Лора обаче не откликна. Той и не очакваше. После се изправи и излезе от пещерата, за да се взре в нощта.

Бурите бяха отминали. Въздухът пак изглеждаше свеж, чист и нов.

Шадоу не се и съмняваше, че утрешният ден ще е страшно хубав.