Нийл Геймън
Американски богове (17)

Глава 16

Знам, че е нагласена. Но това е единствената игра, която се играе в града.

Бил Джоунс Канадата

Нямаше го дървото, нямаше го света, нямаше го и сутрешното небе над Шадоу. Сега небето бе с цвят на среднощ. Високо над него грееше само една студена звезда, сияйна блещукаща светлинка и нищо друго. Шадоу направи една крачка и за малко да падне.

Погледна надолу. В скалата бяха изсечени стъпала, които слизаха надолу, стъпала, толкова огромни, че очевидно можеше да са ги направили само великани, спуснали се много отдавна по тях.

Шадоу заслиза, като скачаше от стъпало на стъпало. Тялото го болеше, но това бе болка от обездвиженост, не терзаещата болка на тяло, висяло на дърво, докато умре.

Шадоу забеляза без изненада, че сега е облечен в дънки и бяла тениска. Беше бос. Изживя дълбоко миг на deja vu^[1]: беше облечен по същия начин в нощта, когато бе стоял в жилището на Чернобог и при него беше дошла Зора Полуночная, която му бе разказала за съзвездието, наречено Колесницата на Один. Беше му свалила луната от небето.

Изведнъж той осъзна какво ще се случи сега. Щеше да се появи Зора Полуночная.

Тя го чакаше в долния край на стъпалата. На небето нямаше луна, но въпреки това Зора Полуночная беше окъпана в лунна светлина: бялата й коса беше бледа като луната, тя бе облечена в същата памучна нощница с дантела, която бе носила и онази нощ в Чикаго.

Зора Полуночная се усмихна, когато видя Шадоу, а той сведе поглед, сякаш за миг се е смутил.

— Здравей — поздрави тя.

— Здрасти — отвърна Шадоу.

— Как си?

— Не знам — рече той. — Мисля си, че това може би е поредният странен сън на дървото. Откакто съм излязъл от затвора, сънувам някакви налудничави сънища.

Лицето й бе посребрено от лунната светлина (но в черното като слива небе не висеше луна и тук, в долния край на стъпалата, беше изчезнала дори самотната звезда); Зора Полуночная изглеждаше и тъжна, и уязвима.

— Всичките ти въпроси могат да получат отговори, ако искаш това — каза тя. — Но щом научиш отговорите, вече никога не можеш да ги забравиш.

Пътеката зад нея се раздвояваше. Шадоу знаеше, ще му се наложи да реши по кой път да поеме. Но първо трябваше да направи нещо. Бръкна в джоба на дънките и изпита облекчение, когато усети познатата тежест на монетата. Извади я, хвана я между палеца и показалеца си: долар със Свободата от 1922 година.

— Твоя е — каза той.

Тогава си спомни, че дрехите му всъщност са долу до дървото. Жените ги бяха пъхнали в чувала, откъдето бяха извадили въжетата, и бяха завързали чувала, после най-едрата беше сложила върху него тежък камък, за да не го отвее вятърът. И така, Шадоу знаеше, че доларът със Свободата всъщност е в джоба му в чувала под камъка. Въпреки това тук, пред входа на подземния свят, монетата тежеше в ръката му.

Жената я взе с тънките си пръсти от шепата му.

— Благодаря ти. Два пъти ти си купи с нея свободата — обясни тя. — А сега тя ще осветява пътя ти в тъмните места.

Жената стисна долара, после се пресегна нагоре и го сложи във въздуха, възможно най-високо. И го остави там. Вместо да падне, монетата се понесе нагоре, докато не увисна на трийсетина сантиметра над главата на Шадоу. Но това вече не беше сребърен долар. Нямаше ги Госпожа Свобода и трънения й венец. Лицето, което той видя върху монетата, беше неопределимото лице на луната в лятното небе.

Шадоу не можеше да реши дали гледа луна с размерите на долар, която е на трийсетина сантиметра от главата му, или гледа луна с размерите на Тихия океан на хиляди и хиляди километри оттук. И дали има някаква разлика между двете представи. Може би всичко бе въпрос на гледна точка. Той се извърна съм раздвояващия се отпред път.

— По кой път да тръгна? — попита. — Кой е безопасен?

— Ако тръгнеш по единия, не можеш да тръгнеш по другия — каза жената. — Но никой от двата не е безопасен. По кой път предпочиташ да тръгнеш — по пътя на горчивите истини или по пътя на красивите лъжи?

— На истините — отговори той. — Стигнал съм прекалено далеч за още лъжи.

Жената изглеждаше тъжна.

— Тогава ще платиш цената — рече тя.

— Ще я платя. Каква е?

— Твоето име — каза жената. — Истинското ти име. Ще се наложи да ми го дадеш.

— Как?

— Ето така — отговори тя.

Протегна съвършената си ръка към главата му. Шадоу усети как пръстите й докосват кожата му, после усети как проникват през кожата, в черепа му, усети как бръкват дълбоко в главата му. Нещо го загъделичка вътре в черепа и надолу по целия гръбначен стълб. Жената извади ръка от главата му. На върха на показалеца й гореше пламък като пламъка на свещ, но с ясна магнезиевобяла светлина.

— Това ли е името ми? — попита Шадоу. Жената стисна длан и светлината изчезна.

— Беше твоето име — отговори тя. Протегна ръка и посочи лесния път. — Натам — подкани го. — Засега.

Без име, Шадоу тръгна в лунната светлина по десния път. Когато се обърна да благодари на жената, не видя нищо освен мрак. Имаше чувството, че е дълбоко под земята, но когато погледна нагоре към мрака, пак видя мъничката луна.

Зави зад ъгъла.

Помисли си, че ако това е задгробният живот, той прилича много на Къщата върху скалата: отчасти диорама, отчасти кошмар.

Видя самия себе си в синя затворническа униформа, в кабинета на директора, когато директорът му каза, че Лора е загинала в автомобилна катастрофа. Видя изражението си — приличаше на човек, който е бил изоставен от света. Заболя го да види тази оголеност и страх. Излезе забързано от сивия кабинет на директора и се озова пред ателието за поправка на видеокасетофони в предградията на Игъл Пойнт. Преди три години. Да.

Знаеше, че вътре в ателието пребива от бой Лари Пауърс и Б. Дж. Уест, удря ги толкова силно, че кокалчетата на пръстите му посиняват: съвсем скоро щеше да излезе оттук с кафяв плик, в каквито слагат покупките в универсалните магазини, пълен с банкноти от по двайсет долара. Парите, които не можеха да докажат, че е взел: неговият дял от обира и още малко отгоре, защото ония не биваше да се опитват да мамят така и него, и Лора. Само караше автомобила, но си беше свършил своята работа, беше направил всичко, което го бе помолила Лора…

На делото в съда никой не спомена банковия обир, макар че на всички им се искаше. Не можеха да докажат нищо, освен ако някой не проговореше. А всички мълчаха. Прокурорът се видя принуден да се задоволи с телесните повреди, които Шадоу бе нанесъл на Пауърс и Уест. Той показа снимки на двамата, направени в местната болница. В съда Шадоу почти не се защитаваше — така беше по-лесно. И Пауърс, и Уест явно не можеха да си спомнят заради какво са се сбили, но и двамата признаха, че пръв е започнал Шадоу. Никой не отвори и дума за парите. Никой не спомена и Лора, а Шадоу не искаше нищо друго.

Запита се дали не е трябвало да избере пътя на успокоителните лъжи. Продължи по каменливия път надолу към нещо което приличаше на болнична стая в държавна болница в Чикаго, и усети как на гърлото му горчи. Спря. Не искаше да гледа. Не искаше да върви нататък.

Майка му умираше отново на болничното легло, както бе умирала, когато той бе шестнайсетгодишен, и да, Шадоу също беше там, едро недодялано шестнайсетгодишно момче с акне, изпъстрило мургавата му кожа, което седеше край леглото на майка си и не намираше сили да я погледне, затова четеше дебела книга в евтина подвързия. Шадоу се запита коя ли е книгата и заобиколи леглото, за да я разгледа по-отблизо. Застана между леглото и стола и премести поглед от майката към едрото момче, което се беше сгърбило на стола, бе забучило нос в „Гравитационна дъга“^[2], и се опитваше да избяга от смъртта на майка си и да отиде в Лондон по време на блицвойната, но с измисленото безумие на книгата не можеше да избяга и да си намери оправдание.

Очите на майка му бяха затворени в морфинен покой: онова, което тя бе мислила за поредната криза на сърповидноклетъчна анемия, за поредния пристъп на болка, който трябва да се изтърпи, се оказа късно открита лимфосаркома. Кожата й се жълтееше като лимон. Тя бе малко над трийсет, но изглеждаше много по-стара.

На Шадоу му се прииска да разтърси самия себе си, непохватното момче, което е бил навремето, да го накара да хване майка си за ръката, да й говори, да направи нещо, преди тя да си отиде, както той знаеше, че ще стане. Но не можеше да докосне сам себе си и продължи да чете: така майка му издъхна, докато Шадоу седеше на стола до нея и четеше дебела книга.

След това почти бе престанал да чете. Не вярваше на романите. Каква полза имаше от книгите, щом не можеха да те предпазят от нещо такова?

Шадоу се отдалечи от болничната стая, тръгна по криволичещия коридор и се спусна дълбоко в лоното на земята.

Първо вижда майка си и не може да повярва колко е млада. Вероятно още няма и двайсет и пет, преди да я съкратят по болест. Двамата са в апартамента, поредното жилище под наем към някое посолство в Северна Европа. Шадоу се озърта, за да види нещо, по което да се ориентира, и съглежда малко момченце с големи светлосиви очи и тъмна коса. Двамата с майка му се карат. Шадоу го знае, без да чува думите и кавгата: в края на краищата това е единственото, заради което някога са се карали.

— Разкажи ми за татко.

— Той е мъртъв. Не питай за него.

— Но кой е бил?

— Забрави го. Мъртъв е, няма го и не си изпуснал нищо.

— Искам да го видя на снимка.

— Нямам снимка — казваше майка му и гласът й ставаше тих и яростен, а Шадоу знаеше, че ако продължава да й задава въпроси, тя ще се разкрещи и дори ще го удари, знаеше и че той няма да престане да задава въпроси, затова се обърна и продължи нататък по тунела.

Пътят, по който вървеше, криволичеше, лъкатушеше, гънеше се ту назад, ту напред и това извика в съзнанието му образа на змийски кожи, на черва и на дълбоки, много дълбоки корени на дърво. Вляво имаше езеро, Шадоу чу капкапа на вода, която се стичаше някъде в дъното на прохода, падащата вода почти не нагъваше огледалната повърхност на езерото. Шадоу се свлече на колене и отпи, като загреба с шепа от водата и я вдигна до устните си. След това продължи нататък, докато не се озова в мърдащите дискотечни отблясъци на огледална топка. Изпита чувството, че е точно в центъра на всемира и всички звезди и планети се въртят около него — не чуваше нищо, нито музиката, нито разговорите на висок глас зад музиката, сега гледаше жена, почти дете, майка му не беше изглеждала така никога през годините, в които я беше познавал…

Жената танцуваше.

Шадоу усети, че изобщо не е изненадан, когато позна мъжа, танцуващ с нея. За трийсет и три години не се беше променил много.

Майка му е пияна: Шадоу го разбра веднага. Не е много пияна, но не е свикнала да пие и някъде след седмица ще се качи на кораба за Норвегия. Пият коктейли „Маргарита“, майка му има сол по устните и сол, полепнала отгоре по ръката.

Уензди не е със сако и вратовръзка, но иглата за вратовръзка във формата на сребърно дърво, която е сложил върху джоба на ризата си, блещука и проблясва, когато върху нея пада светлината от огледалната топка. Въпреки разликата във възрастта двамата са хубава двойка. В движенията на Уензди има някаква вълча изтънченост.

Бавен танц. Уензди притегля майка му до себе си и опипва собственически с ръка като лапа полата й отзад, след което я притиска още по-плътно до себе си. С другата ръка я хваща за брадичката, вдига я нагоре, така че да види лицето й, и двамата се целуват направо там, на дансинга, и светилните на проблясващата топка ги въртят в центъра на всемира.

След малко си тръгват. Тя се олюлява и се притиска до него и той я извежда от заведението.

Шадоу зарови глава в дланите си и не тръгна след двамата: нямаше сили или не искаше да присъства на собственото си зачатие.

Огледалните блясъци бяха изчезнали и сега единствената светлина идваше от мъничката луна, която грееше високо над главата на Шадоу.

Той продължи нататък. На един завой на пътя спря за малко да си поеме дъх.

Усети как някой го милва нежно по гърба, как нежните пръсти разрошват косата му на тила.

— Здравей — прошепна над рамото му неясен котешки глас.

— Здрасти — каза той и се обърна с лице към жената.

Тя беше с кестенява коса и мургава кожа и очите й бяха с наситения кехлибареножълт цвят на хубав мед. Зениците й представляваха отвесни резки.

— Познавам ли ви? — попита озадачен Шадоу.

— Много добре — рече жената и се усмихна. — Спях на леглото ти. И по моя заръка хората ми те държат под око. — Тя се обърна към пътя отпред и посочи трите разклонения, по които той можеше да поеме. — И така — допълни жената. — Единият път ще те направи мъдър. Вторият ще те направи неуязвим. Третият ще те погуби.

— Аз вече съм мъртъв — напомни Шадоу. — Умрях на дървото.

Жената направи недоволна физиономия.

— Има мъртви — натърти тя — и мъртви, и мъртви. Това е, относително. — После се усмихна отново. — Става и на игрословица. Нещо за относителното отношение към мъртвите роднини.

— А, не, не е страшно — каза Шадоу.

— И така — рече жената. — По кой път искаш да тръгнеш?

— Не знам — призна си той.

Жената наклони глава на една страна — съвсем като котка. Най-неочаквано Шадоу си спомни драскотините по рамото си. Усети, че се изчервява.

— Ако ми се довериш — рече Баст, — мога да избера пътя вместо теб.

— Доверявам ти се — отговори той без колебание.

— Искаш ли да знаеш какво ще ти струва това?

— Вече изгубих името си — обясни й той.

— Имената идват и си отиват. Заслужаваше ли си?

— Да. Може би. Не беше лесно. Както всяко откровение, и това беше донякъде лично.

— Всички откровения са лични — съгласи се жената. — Затова и всички откровения са подозрителни.

— Не разбирам.

— Да, не разбираш — каза тя. — Ще взема сърцето ти. По-късно ще ни трябва.

После бръкна с ръка дълбоко в гърдите му и я извади заедно с нещо рубинено и туптящо между острите си нокти. На цвят беше като кръвта на гълъб и беше направено от чиста светлина. То ту се свиваше, ту се издуваше ритмично.

Жената стисна ръка и сърцето изчезна.

— Тръгни по средния път — каза тя.

Шадоу кимна и тръгна.

Пътят стана хлъзгав. По скалата имаше лед. Луната над Шадоу грееше през ледените кристалчета във въздуха: около нея имаше ореол, лунна дъга, която разсейваше светлината, Беше красиво, но на Шадоу му беше по-трудно да върви. Не можеше да е сигурен в пътя.

Излезе при мястото, където той се раздвояваше.

Погледна първото разклонение и то му се стори познато. Водеше към просторно помещение, или по-скоро към низ от помещения, нещо като тъмен музей. Шадоу вече го познаваше. Чуваше дългото провлаченото ехо на тихи шумове. Чуваше шума, който прахта издава, докато се сляга.

Беше същото място, което му се беше присънило отдавна-отдавна в мотела, първата нощ, когато Лора беше дошла при него: безкрайната зала в прослава на боговете, които вече са забравени, и на онези, чието съществуване е било заличено от спомените.

Шадоу отстъпи крачка назад.

Отиде при пътя от другата страна и погледна право напред. В коридора имаше нещо от Дисниланд: черни плексигласови стени с вградени в тях светлини. Цветните лампички примигваха, проблясваха и създаваха илюзията за някаква произволна безпричинна последователност, като конзолните светлини по телевизионните космически кораби.

И тук Шадоу чу нещо: плътно вибриращо бръмчене, което усещаше дълбоко в стомаха си.

Спря и се огледа. Никой от пътищата не му се струваше добър. Вече. Беше приключил с избора. Негов беше средният път, онзи, по който жената-котка му беше казала да поеме. Той се насочи натам.

Луната над Шадоу беше започнала да помръква: крайчето й вече порозовяваше и клонеше към залез. В началото на пътя имаше огромен свод.

Шадоу мина под него и навлезе в мрака. Въздухът беше топъл и миришеше на влажна прах, както градска улица след първия летен дъжд.

Шадоу не се страхуваше.

Вече. Страхът беше умрял на дървото, точно както бе умрял и Шадоу. У него вече не бе останал страх, не бяха останали омраза и болка. Не бе останало нищо освен същност.

В далечината изпляска нещо голямо и плисъкът отекна в огромното пространство. Шадоу присви очи, но не видя нищо. Беше тъмно като в рог. После откъм плисъците проблесна призрачна светлинка и светът придоби форма: Шадоу се намираше в пещера и пред него имаше гладка като огледало вода.

Плисъкът се приближи, светлината стана по-ярка и Шадоу зачака на брега. След малко пред очите му изникна плоскодънка, на издигнатия й нос блещукаше бял светилник, както и втори, отразен в стъкловидно черната вода няколко педи подолу. Лодката беше оттласквана от висок силует и плясъкът, който Шадоу беше чул, идваше от веслото, докато то се вдигаше и отново избутваше лодката по водите на подземното езеро.

— Насам! — извика Шадоу.

Изневиделица бе обкръжен от ехото на думата: представи си цял хор и как всички го посрещат, зоват го и всеки си има свой глас.

Човекът, който оттласкваше лодката, не отговори.

Беше висок и много слаб. Той — ако това изобщо беше той — беше облечен в най-обикновена бяла роба; бледата му глава бе толкова нечовешка, та Шадоу бе сигурен, че е някаква маска: беше птича глава, малка, с дълга шия, с дълга висока човка. Шадоу бе убеден, че е виждал и преди тази призрачна птицеподобна фигура. Ахна при спомена и после разочарован осъзна, че си е представил задвижваната с един цент машина в Къщата върху скалата и бледата птицеподобна полузърната фигура, плъзнала се иззад криптата, за да вземе душата на пияницата.

От веслото и носа на лодката се стичаше вода и отекваше, а вълните се гънеха по водата с вид на стъкло. Лодката беше от тръстика, преплетена и навързана.

Тя се приближи до брега. Лодкарят се подпря на веслото. Главата му се обърна бавно.

— Здравей — каза тя, без дългата човка да се мърда. Гласът беше мъжки и както всичко останало в задгробния живот на Шадоу дотук, прозвуча познато. — Качи се. Опасявам се, че ще си намокриш краката, но няма друг начин. Тия лодки са стари и ако се доближа още малко до брега, ще заора в дъното.

Шадоу си изу обувките и нагази във водата. Тя му стигна до средата на прасците и след първоначалното стъписване от мокротата беше изненадващо топла. Шадоу стигна при лодката, лодкарят се пресегна и го изтегли да се качи. Тръстиковата лодка се поразклати, през ниските й бордове се плисна вода, После се успокои.

Лодкарят я изтика далеч от брега. Шадоу стоеше и гледаше, от крачолите му се стичаха капки.

— Познавам те — каза той на съществото при носа.

— Наистина ме познаваш — потвърди лодкарят.

Газеничето в предния край на плоскодънката затрепка; Шадоу се закашля от дима на светилника.

— Работеше при мен. Опасявам се, че се наложи да погребем без теб Лила Гудчайлд.

Гласът беше ясен и суетлив.

Очите на Шадоу го засърбяха от пушека. Той избърса с ръка сълзите, избили в тях, и му се стори, че вижда през дима висок мъж в костюм и с очила със златни рамки. Пушекът се разсея и лодкарят отново стана получовек с глава на речна птица.

— Господин Ибис?

— Радвам се да те видя — каза съществото с гласа на господин Ибис. — Знаеш ли какво е психоескорт?

Думата се стори позната на Шадоу, но беше минало много време. Той поклати глава.

— Модна напоследък дума за придружител — обясни господин Ибис. — Всички ние имаме толкова много функции, толкова много начини на съществуване. Лично аз се възприемам като учен, който живее без излишен шум и пише късите си разкази, и сънува минало, каквото може би дори не е съществувало. Такава е истината, поне според мен. Но в едно от качествата си съм и психоескорт — подобно на мнозина други, с които си избрал да общуваш. Придружавам живите до света на мъртвите.

— А аз мислех, че това тук вече е светът на мъртвите — сподели Шадоу.

— Не. Не per se^[3]. По-скоро е неговото преддверие. Лодката се плъзгаше, носеше се по огледалната повърхност на подземното езеро. После господин Ибис каза, без да мърда човка:

— Вие, хората, говорите за живите и мъртвите, сякаш това са две взаимно изключващи се категории. Сякаш не можеш да имаш река, която същевременно е и път, или песен, която да е и цвят.

— Не можеш — потвърди Шадоу. — Ти можеш ли? Ехото му прошепна собствените му думи през езерото.

— Трябва да помниш, че животът и смъртта са различните страни на една й съща монета — рече сприхаво господин Ибис. — Като ези и тура върху монетата от двайсет и пет цента.

— А ако имам монета, която и от двете страни е с тура?

— Нямаш такава монета.

И тогава, докато прекосяваха тъмната вода, Шадоу го втресе. Представи си, че вижда лицата на деца, които го гледат с укор изпод стъклената повърхност на езерото: лицата им бяха размътени и размекнати от водата, слепите им очи бяха замъглени. В подземната пещера нямаше вятър, който да разбуни черната повърхност на езерото.

— Значи съм мъртъв — каза Шадоу. Вече свикваше с тази мисъл. — Или ми предстои в скоро време да умра.

— Отиваме в Залата на мъртвите. Помолих именно аз да дойда да те взема.

— Защо?

— Защото беше добър работник. Защо да не те взема?

— Защото… — Шадоу се съсредоточи. — Защото никога не съм вярвал в теб. Защото не познавам добре египетската митология. Защото не съм го очаквал. Какво стана със свети Петър и перлената врата?

Бялата глава с дългата човка се поклати тъжно.

— Няма значение, че не вярваш в нас — каза господин Ибис. — Ние вярваме в теб.

Лодката докосна дъното. Господин Ибис слезе отстрани, нагази в езерото и каза на Шадоу да направи същото. После взе от носа на плоскодънката едно въже и подаде на Шадоу светилника — да го носи. Беше с формата на полумесец. Стъпиха на брега и господин Ибис завърза лодката за метална халка в каменния под. Сетне взе от Шадоу светилника и закрачи напред, като го държеше високо и хвърляше огромни сенки по каменния под и високите каменни стени.

— Страх ли те е? — попита господин Ибис.

— Всъщност не.

— Добре, докато вървим, се постарай да се преизпълниш с благоговение и страхопочитание. Точно това трябва да изпитваш в ситуация като тази.

Шадоу не се страхуваше. Беше му любопитно и неспокойно, но толкоз. Не се страхуваше от мърдащия мрак, нито от това да бъде мъртъв, нито дори от съществото с глава на куче и с размерите на силоз за зърно, което ги гледаше как се приближават. То изръмжа гърлено и Шадоу усети как настръхва.

— Шадоу — каза съществото. — Време е за съд.

Шадоу го погледна и каза:

— Господин Чакал?

Ръцете на Анубис^[4], огромни черни ръце, се спуснаха, хванаха Шадоу, вдигнаха го и го доближиха.

Чакалската глава го огледа с блеснали ярки очи, огледа го безстрастно, както господин Чакал бе огледал мъртвото момиче върху масата. Шадоу знаеше, че всичките му грешки, всичките му недостатъци и слабости биват изваждани на показ, претегляни и премервани, че по някакъв начин му правят дисекция че го режат и пробват.

Невинаги помним нещата, които не ни правят чест. Оправдаваме ги, покриваме ги с красиви лъжи и с дебелата прах на забравата. Всички неща, които Шадоу бе правил през живота си, но не се гордееше с тях, всички неща, които му се искаше да е направил другояче или изобщо да не е правил, изникнаха в шеметна вихрушка от вина, покаяние и срам и той нямаше къде да се скрие от тях. Беше гол и отворен като труп върху маса, а черният Анубис, богът чакал, бе негов просектор, прокурор и палач.

— Много ви моля — промълви Шадоу. — Много ви моля, спрете.

Но огледът не спря. Всяка лъжа, която беше изричал, всяка дреболия, която беше откраднал, всяка обида, която беше нанесъл на друг, всички тези дребни престъпления и малки убийства, от които се състои денят, всичко това и още извади на показ съдията на мъртвите с глава на чакал, а после го вдигна към светлината.

Шадоу се разрида мъчително в шепата на черния бог. Отново беше малко дете, безпомощно и безсилно, какъвто всъщност беше бил винаги.

После най-неочаквано всичко приключи. Шадоу простена и изрида, от носа му потече сопол, той още се чувстваше безпомощен, ала ръцете го пуснаха внимателно, едва ли не нежно на каменния под.

— У кого е сърцето му? — изръмжа Анубис.

— У мен — измърка женски глас.

Шадоу вдигна очи. До нещото, което вече не беше господин Ибис, стоеше Баст и държеше в дясната си ръка сърцето му. То озаряваше лицето й в рубинена светлина.

— Дай ми го — прикани Тот^[5], богът с глава на ибис, после взе сърцето с ръце, които вече не бяха човешки ръце, и се плъзна нанякъде.

Анубис сложи пред себе си златни везни.

— Тук ли ще разберем какво получавам? — прошепна Шадоу на Баст. — Рай? Ад? Чистилище?

— Ако везните не се наклонят от перото — отвърна тя, — ти е отредено сам да си избереш съдбата.

— А ако се наклонят?

Баст сви рамене, сякаш й беше неудобно от въпроса. После каза:

— Тогава даваме сърцето и душата ти за храна на Амет, който поглъща душите…

— Може би… — подхвана Шадоу. — Може би ще дочакам някакъв щастлив край?

— Няма щастлив край. И не само това — няма никакъв край — рече Баст.

Анубис предпазливо и благоговейно сложи върху едно от блюдата перо.

Върху другото положи сърцето на Шадоу. В здрача под везните нещо помръдна, нещо, което Шадоу се притесни да разгледа внимателно.

Перото беше тежко, но Шадоу имаше тежко сърце и везните се наклониха и се люшнаха тревожно.

Но накрая се уравновесиха и съществото в здрача си тръгна недоволно.

— Готово — каза умислена Баст. — Още един череп за купчината. Жалко. Надявах се да бъдеш полезен в смутните времена, които скоро ще настъпят. Все едно гледам на забавен кадър автомобилна катастрофа, а съм безсилна да я предотвратя.

— Ти няма ли да бъдеш там?

Тя поклати глава и каза:

— Не обичам други да ми водят битките.

После в просторната зала на смъртта, огласяна от кънтежа на водата и мрака, се спусна тишина. Шадоу каза:

— Значи сега мога да избирам накъде да поема?

— Избери — каза Тот. — Или ние ще изберем вместо теб.

— Не — възрази Шадоу. — Недейте. Сам ще избера.

— Е? — ревна Анубис.

— Сега искам покой — отвърна Шадоу. — Ето какво искам. Не искам нищо. Нито рай, нито ад, нищо. Просто всичко да свърши.

— Сигурен ли си? — попита Тот.

— Да — каза Шадоу.

Господин Чакал отвори пред Шадоу последната врата и зад тази врата нямаше нищо. Нямаше мрак. Нямаше дори забрава. Имаше само нищо.

Шадоу го прие напълно и без задръжки и със странна яростна радост мина през вратата и влезе в нищото.