Нийл Геймън
Американски богове (10)

Глава 9

„Да не говорим пък за митичните същества в чакъла…“

Уенди Коуп^[2], „Полицейският паркинг“

Късно същата вечер, докато излизаха от Илинойс, Шадоу зададе на Уензди първия въпрос. Видя табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В УИСКОНСИН“ и каза:

— И така, кои бяха онези типове, дето ме отвлякоха от паркинга? Господин Уд и господин Стоун? Кои бяха?

Фаровете на автомобила осветяваха зимния пейзаж. Уензди беше казал, че нямало да минават по магистралите, понеже не знаел на чия страна са тези магистрали, затова Шадоу караше само по второстепенни пътища. Не че имаше нещо против. Дори не беше сигурен, че Уензди е луд.

Уензди промърмори:

— Как какви, агенти някакви. Работят за нашите противници. От лошите са.

— Останах с впечатлението, че се смятат за добри — отбеляза Шадоу.

— Разбира се, че се смятат за добри. Няма истинска война, която да не се е водела между два лагера, и двата убедени, че правдата е на тяхна страна. Истински опасни са хората, които сигурни, че каквото правят, го правят само и единствено защото то безспорно е правилно. И точно заради това са опасни.

— А ти? — попита Шадоу. — Ти защо правиш, каквото правиш?

— Защото искам — отговори Уензди. После се ухили. — Значи всичко е наред.

Шадоу каза:

— Как се измъкнахте всички? По-точно, измъкнахте ли се всички?

— Измъкнахме се — потвърди Уензди. — Макар и на косъм. Ако ония не бяха спрели, за да те отвлекат, щяха да похитят и нас. Така мнозина, които още се колебаеха и изчакваха, се убедиха, че аз може и да не съм съвсем откачен.

— Е, как се измъкнахте?

Уензди поклати глава и отсече:

— Не ти плащам да задаваш въпроси. Вече ти казах.

Шадоу сви рамене.

Пренощуваха в мотел южно от Ла Крос.

Коледа беше прекарана на път — пътуваха на север и изток. Полето се превърна в борова гора. Градове се срещаха все по-рядко.

Коледният обяд се състоя следобед, в семейно ресторантче с вид на вестибюл в Северен централен Уисконсин. Шадоу ровеше унило из прегорената пуйка, боровинковия сос на червени бучки с вкус на мармалад, твърдите като дърво печени картофи и яркозеления грах от консерва. Ако се съдеше по настървеността, с която ядеше и примлясваше, Уензди очевидно харесваше храната. По време на обяда се отпускаше все повече: говореше, шегуваше се и всеки път, щом келнерката се приближеше, флиртуваше с нея. Тя беше тъничко русо момиче с вид на току-що завършила гимназистка.

— Извинявай, миличка, но дали ще те затрудня, ако те помоля да ми донесеш още една чаша от великолепното ви мляко с какао? Надявам се и да не ме сметнеш за прекалено прям, но бих казал, че тоалетът ти е много красив и ти отива. Празничен, но стилен.

Сервитьорката, която беше облечена в ярка червено-зелена пола, обточена отдолу с лъскава сребриста гирлянда за елха, се изкиска, изчерви се, усмихна се радостно и забърза да донесе на Уензди още една чаша мляко с какао.

— Красива е — повтори замислено Уензди, докато я изпращаше с поглед. — И й отива.

Според Шадоу той нямаше предвид полата на келнерката. Уензди лапна последното парче пуйка, допря бързо салфетката до брадата си и изтика чинията в средата на масата.

— Аааах. Не беше зле.

Извърна се и огледа семейното ресторантче. Някъде в дъното се въртеше запис с коледни песни: малкият барабанчик не носел никакви подаръци, трам-тарарам, трам-тарарам.

— Някои неща може и да се променят — каза неочаквано Уензди. — Но хората… хората си остават същите. Някои измами са вечни, други биват поглъщани доста бързо от времето и света. Любимата ми измама вече е неприложима. Въпреки това учудващо много измами са неподвластни на времето: Испанския затворник, Баламата, Сондата на Фони (това всъщност е Баламата, но вместо портфейл се използва златен пръстен), Играта с цигулката…

— Никога не съм чувал за тая Игра с цигулката — каза Шадоу. — Другите май ги знам. Бившият ми съкилийник твърдеше, че е прилагал Испанския затворник. Беше измамник.

— А! — рече Уензди и лявото му око блесна. — Играта с цигулката беше хубава, страхотна измама. В най-чист вид се прави от двама. При нея, както при всички велики измами, разчиташ на алчността и сребролюбието. Винаги можеш да измамиш един честен човек, но се иска повече работа. И така. Отседнали сме в хотел или мотел или се храним в добър ресторант и докато се храним, виждаме мъж — неугледен, но в трогателния смисъл, не някой дрипльо, а човек, на когото не му върви. Ще го наречем Ейбрахам. Когато идва време да плати сметката — а тя не е огромна, разбираш ли, някъде петдесет-седемдесет долара, — суетня! Къде ли е портфейлът му? Господи, сигурно го е забравил у приятеля си, на две крачки оттук. Още сега ще отиде и ще го потърси! Но ето, господин съдържателю — казва Ейбрахам, — вземете като залог старата ми цигулка. Да, както виждате, е стара, но точно с нея си вадя хляба. — Усмивката на Уензди, когато видя, че сервитьорката се приближава, беше огромна и хищническа. — А, млякото! Носиш ми го! Ти си моят коледен ангел! Я кажи, миличка, когато се поосвободиш, мога ли да получа още от вкусния ви хляб?

Келнерката — на колко ли години беше, запита се Шадоу, на шестнайсет, на седемнайсет? — заби поглед в пода и поруменя до мораво. Остави с разтреперани ръце какаото и отиде в дъното на помещението, при бавно въртящата се витринка с пасти, където спря и погледна Уензди. После се пъхна в кухнята, за да му донесе хляб.

— И така. Цигулката — безспорно стара, може би поочукана — е сложена в калъфа и нашият временно безпаричен Ейбрахам отива да си търси портфейла. Но един добре облечен господин, който току-що е приключил с обяда, е чул разговора и се приближава до съдържателя: така и така, дали, ако било удобно, можел да хвърли един поглед на цигулката, която е оставил Ейбрахам? Разбира се, че може. Съдържателят му я връчва и добре облеченият мъж — нека го наречем Барингтън — зяпва, после се усеща и затваря уста, оглежда цигулката благоговейно, като човек, когото са допуснали в светилище, за да разгледа мощите на пророк. „Бре! — възкликва той. — Това е… това определено е… не, невъзможно… да, наистина, Божичко! Невероятно“. Сочи знака на майстора върху вече кафявото листче хартия вътре в цигулката, но подчертава, че и без да го е видял, е щял да разбере за какво става въпрос по цвета на лака, по извивката, по формата. После Барингтън бръква в джоба си и вади визитна картичка с изпъкнал шрифт, върху която се твърди, че той е известен търговец на редки и древни музикални инструменти. „Значи цигулката е рядка?“, пита съдържателят. „Много рядка — потвърждава Барингтън, който продължава да й се възхищава благоговейно, — и ако не греша, струва над сто хиляди долара. Дори като търговец на такива вещи съм готов да платя за този прелестен образец петдесет… не, седемдесет и пет хиляди долара в брой. Познавам на Западното крайбрежие един човек, който още утре ще купи тази цигулка, без дори да я е виждал, с една телеграма, и ще ми брои колкото му кажа. — После си поглежда часовника и лицето му помръква, — Влакът ми… — въздъхва Барингтън. — Още малко, и ще го изпусна. Драги ми господине, когато собственикът на този безценен инструмент се върне, бъдете така любезен, дайте му визитката ми, защото, уви, трябва да тръгвам“. И при тези думи Барингтън наистина излиза, понеже знае, че времето и влаковете не чакат никого. Съдържателят разглежда цигулката и тъй като във вените му любопитството вече се е смесило с алчността, а съзнанието му започва да изниква план. Но минутите отминават, а Ейбрахам го няма и няма. Вече е късно. Най-накрая през вратата влиза опърпаният, ала горд Ейбрахам, нашият цигулар, и държи портфейл, портфейл, виждал и по-добри времена, портфейл, където никога, и в най-добрите времена, не е имало повече от сто долара, и вади от него парите, за да плати престоя или обяда си, а после си иска цигулката. Съдържателят я слага, както е в калъфа, върху барплота и Ейбрахам я взима така, както майка държи детето си. „Кажете ми — подхваща съдържателят (а визитката с изпъкналия шрифт на мъжа, който ще плати цели петдесет хиляди долара в брой, пари в горния му вътрешен джоб) — колко струва такава цигулка? Племенницата ми си мечтае да свири на цигулка, а след около седмица има рожден ден“. „Да си продам цигулката ли? — възкликва. Ейбрахам. — За нищо на света. Имам я от двайсет години, свирил съм във всички щати на нея. И да ви призная, навремето, когато я купих, ми струваше цели петстотин долара“. Съдържателят не спира да се усмихва. „Петстотин долара ли? Ами ако веднага ви предложа за нея хиляда?“ Цигуларят го поглежда щастлив, сетне посърва и отвръща: „Божичко, но аз, драги ми господине, съм цигулар, умея да правя само това. Тази цигулка ме познава и ме обича, а и пръстите ми я познават толкова добре, че и на тъмно мога да ви изсвиря нещо. Къде ще намеря друга, която да свири толкова хубаво? Хиляда долара са добри пари, но това ми е прехраната. Не я продавам нито за хиляда, нито за пет хиляди долара“. Съдържателят вижда как печалбата се стопява направо пред очите му, но бизнесът си е бизнес, трябва да вложиш, за да спечелиш. „Осем хиляди долара — заявява той. — Цигулката не струва толкова, но си я харесах, пък и обичам да глезя племенницата“. Ейбрахам е на път да се разплаче, задето ще се раздели с любимата си цигулка, но как да откаже осем хиляди долара, особено пък след като съдържателят отива при вградения в стената сейф и вади не осем, е девет хиляди долара, всичките подредени на пачки и готови да се пъхнат в опърпания джоб на цигуларя. „Вие сте добър човек — казва той на съдържателя. — Вие сте светец! Но се закълнете, че ще се грижите за моето момиченце“, след което връчва без желание цигулката.

— Ами ако съдържателят просто даде на Ейбрахам визитната картичка на Барингтън и му каже, че му е провървяло? — попита Шадоу.

— Тогава ще се охарчим с цената за два обяда — отвърна Уензди.

Обра с парче хляб соса и храната, останали по чинията, лапна го и замляска от наслада.

— Я да видим дали съм схванал добре — каза Шадоу. — И така, Ейбрахам си тръгва, по-богат с девет хиляди долара, и двамата с Барингтън се срещат на паркинга пред гарата. Поделят си парите, качват се във форда на Барингтън и се отправят към следващия град. Досещам се, че в багажника на автомобила е имало кашон, пълен с цигулки за по сто долара.

— Лично за мен е въпрос на чест да не плащам повече от пет долара за цигулка — уточни Уензди. После се извърна към келнерката, която чакаше наблизо. — А сега, миличка, би ли ни зарадвала с описание на приказните десерти, от които бихме могли да си изберем в деня на Рождество Господне?

И я погледна едва ли не с похотлива усмивка, сякаш каквото и да му предложеше тя, то нямаше да е така вкусно, като самата нея. Шадоу се притесни много: все едно гледаше как стар вълк дебне сърничка, прекалено млада, за да знае, че ако не побегне, ако не побегне веднага, ще свърши на някоя полянка, където гарваните ще изкълват до бяло костите й.

Момичето се изчерви отново и им каза, че десертът е ябълков сладкиш а la mode — „Това означава, че е с топка ванилов сладолед“, — коледна торта а la mode и червено-зелен крем. Уензди я погледна в очите и заяви, че ще опита коледната торта а la mode. Шадоу не си поръча нищо.

— И понеже стана дума за измами — допълни Уензди, — Играта с цигулката се прилага от триста, ако не и повече години. А ако подбереш добре жертвите, можеш да я използваш още утре навсякъде в Щатите.

— Нали каза, че любимата ти измама вече е неприложима? — напомни Шадоу.

— Да, казах. Но не тази ми е любимата. Не, любима ми е една, която се казва Играта с епископа. В нея има всичко: тръпка, коварство, динамика, изненада. Понякога си мисля, че ако се видоизмени малко, би могло… — Той се замисли и поклати глава. — Не. Отмина й времето. Да предположим, че е 1920 година в среден или голям град, може би Чикаго, Ню Йорк или Филаделфия. Намираме се в бижутерия. Мъж, облечен като свещеник, и то не какъв да е свещеник, а цял епископ, в мораво, — влиза и избира огърлица, страхотна прелестна огърлица, изработена от диаманти и перли, и я плаща с дванайсет възможно най-нови банкноти от по сто долара. Върху най-горната има петно размазано зелено мастило и собственикът на магазина праща с извинения, но твърдо пачката банкноти в банката на ъгъла — да ги проверят. Не след дълго продавачът се връща с банкнотите. В банката казали, че никоя от тях не била фалшива. Собственикът се извинява отново, а епископът е изключително мил, проявява разбиране, напоследък по белия свят са се навъдили такива беззаконници и безбожници, по света са плъзнали такава безнравственост и разпътност… както и безсрамни жени, какво да очаква човек, при положение че всички отрепки и престъпници са изпъплили от канавката и са се заселили по екраните на киносалоните? И огърлицата е сложена в кутийка, а собственикът на бижутерията прави всичко възможно да не се пита защо един епископ купува диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, нито защо плаща в брой. Епископът се сбогува радушно, излиза на улицата и точно тогава върху рамото му се стоварва тежка десница. „Ах, Сапуне, пак ли започна със старите номера?“ И едрото като канара ченге с вид на врял и кипял служител на реда и с честно ирландско лице вкарва епископа обратно в бижутерийния магазин. „Ще прощавате, но този човек купувал ли е нещо от вас?“, пита ченгето. „Разбира се, че не съм купувал нищо — възкликва епископът. — Кажете му, че не съм“. „Всъщност той наистина пазарува при нас отвръща бижутерът. — Купи от мен огърлица от перли и диаманти, плати в брой“. „Подръка ли са ви банкнотите, господине?“, интересува се ченгето. И така, бижутерът вади от касата дванайсетте банкноти от по сто долара и ги дава на полицая, който ги вдига към светлината и изумен клати глава: „Ах, Сапуне, Сапуне — възкликва той, — това са най-добрите, които си фалшифицирал досега. Голям майстор си, ще знаеш!“ Върху лицето на епископа грейва самодоволна усмивка. „Не можете да докажете нищо — заявява той. — И банката потвърди, че банкнотите са си истински“. „Не се и съмнявам — съгласява се врялото и кипяло ченге, — но банката едва ли е била предупредена, че в града се навърта Силвестър Сапуна, нито че фалшивите банкноти, които е пласирал в Денвър и Сейнт Луис, са с много високо качество. — При тези думи полицаят бръква в джоба на епископа и вади огърлицата. — Диаманти и перли за хиляда и двеста долара в замяна на хартия и мастило за петдесет цента — казва пазителят на реда, който очевидно по душа си е философ. — И да се представяш за божи служител. Как не те е срам!“ — заявява той, докато закопчава белезниците на епископа, който явно не е никакъв епископ, а после го повежда към изхода, но първо дава на бижутера разписка и за огърлицата, и за фалшивите долари. В края на краищата те са си веществено доказателство.

— А наистина ли са фалшиви? — попита Шадоу.

— Разбира се, че не. Новички банкноти, току-що изтеглени от банката, само че с отпечатък от палец и с размазано петно зелено мастило върху две-три, за да са малко по-интересни.

Шадоу отпи от кафето. Беше по-лошо от затворническото. — Значи ченгето очевидно не е никакво ченге. А огърлицата? — Веществено доказателство — натърти Уензди, развинти капачето на солницата и изсипа малка купчинка сол върху масата. — Но бижутерът си получава квитанцията и уверението, че ще му върнат огърлицата веднага щом Сапуна бъде изправен пред съд. Получава и поздравления, задето е добросъвестен гражданин, и гледа гордо, и вече си мисли как ще разказва историята на сбирката на „Чудаците“^[3] другата вечер, а полицаят извежда от магазина мъжа, представил се за епископ, и както носи в единия джоб хиляда и двеста долара, а в другия диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, тръгва с него уж към полицейския участък, където обаче никой няма да им види очите.

Келнерката се беше върнала, за да разчисти масата.

— Кажи ми, миличка, омъжена ли си? — попита Уензди. Тя поклати глава.

— Учудващо е, че още никой не е грабнал такава красива млада дама.

Той си играеше с пръст с разсипаната сол и правеше четвъртити тумбести фигури, като руни. Сервитьорката стоеше покорно до него и Шадоу си помисли, че сега прилича не толкова на сърничка, колкото на зайче, което се е озовало пред фаровете на огромен тир и е вцепенено от страх и нерешителност.

Уензди понижи глас, така че дори Шадоу от другата страна на масата почти не го чуваше.

— Кога ти свършва работното време?

— В девет — рече момичето и преглътна. — Най-късно девет и половина.

— И кой е най-добрият мотел наоколо?

— Има един от веригата „Мотел 6“ — отговори тя. — Не е кой знае какво.

Уензди я докосна за миг по ръката и остави по кожата й кристалчета сол. Момичето не направи и опит да ги махне.

— За нас той ще е чертог на насладите — рече Уензди проникновено и почти нечуто.

Келнерката го погледна. Прехапа тънки устни, поколеба се, после кимна и побягна към кухнята.

— Бива ли такова нещо! — възмути се Шадоу. — Тя си е почти дъщеря на прокурора.

— Никога не съм се притеснявал особено от прокурорите — отговори Уензди. — И имам нужда от нея не заради самата нея, а за да ме поразбуди. Дори цар Давид е знаел, че има само една рецепта как в старото тяло да се влее топла кръв: взимаш девица.

Шадоу се запита дали администраторката от нощната смяна в хотела в Игъл Пойнт е била девствена.

— Не се ли притесняваш, че ще се заразиш от нещо? — попита той. — Ами ако тя издуе корема? Ами ако има брат?

— Не — отвърна Уензди. — Не се притеснявам, че ще се заразя. Мен болести не ме ловят. За съжаление хората обикновено предпочитат да стрелям нахалост, така че няма много случаи на кръстосване между различните породи. А навремето е ставало. Днес е възможно, но е малко вероятно, почти невъобразимо. Никакви притеснения в това отношение. И много момичета имат братя и бащи. Те да му мислят. В деветдесет и девет на сто от случаите вече съм се изнесъл от града.

— Значи ще останем тук за през нощта?

Уензди разтърка брадичката си.

— Аз ще отседна в „Мотел 6“ — поясни той. После бръкна в джоба на сакото си. Извади ключ от входна врата, бронзов на цвят, с прикачено към него етикетче, на което на машина беше написан адрес: „Нортридж Роуд 502, ап. 3“. — А теб те чака апартамент, който се намира в далечен град. — Уензди затвори за миг очи. После ги отвори — сиви, блеснали и съвсем малко различни, и каза: — След двайсет минути оттук минава автобус на „Грейхаунд“. Спира на бензиностанцията. Ето ти билета.

Извади сгънат автобусен билет и го подаде през масата. Шадоу го взе и го погледна.

— Кой е този Майк Айнсел? — попита той. Върху билета беше написано това име.

— Ти. Весела Коледа.

— А къде се намира Лейксайд?

— На север. Щастливият ти дом през следващите няколко месеца. А сега, тъй като добрите неща винаги вървят по три…

Извади от джоба си пакетче, опаковано като подарък, и го побутна през масата. Остави го при бутилката кетчуп с почернели засъхнали петна по гърлото. Шадоу не посегна да го вземе.

— Хайде де.

Шадоу разкъса без особено желание червената хартия и извади светлокафяв портфейл от телешка кожа, лъснат от употреба. Очевидно беше на някого. Вътре имаше шофьорска книжка със снимката на Шадоу, издадена на името на Майк Айнсел с постоянен адрес в Милуоки, кредитна карта „Мастър“ пак на името на господин Айнсел и двайсет нови банкноти от по петдесет долара. Шадоу затвори портфейла, прибра го във вътрешния джоб и каза:

— Благодаря.

— Приеми го като тринайсета заплата за Коледа. А сега ела да те изпратя до „Грейхаунд“. Ще ти махам, докато поемаш на север.

Излязоха от ресторанта. Шадоу направо не повярва колко се е застудило през последните няколко часа. Бе прекалено студено, за да вали сняг. Войнствено студено. Зимата беше тежка.

— Ей. Уензди. Двете измами, за които ми разказа — измамата с цигулката и с епископа, с епископа и с ченгето…

Той се подвоуми: опитваше се да избистри мисълта, да я фокусира.

— Какво измамите?

— Те са измами, които се правят от двама души. По един от всяка страна. Имал си съучастник, така ли?

Дъхът му излизаше на валма. Той си обеща, когато пристигне в Лейксайд, да похарчи част от тринайсетата си коледна заплата за най-топлото, най-дебело зимно яке, което може да се купи с пари.

— Да — отговори Уензди. — Да. Имах съучастник. Помощник. Но уви, тези дни отминаха. Ето я бензиностанцията, ако не ме лъжат очите, ето го и автобуса. — Той вече даваше мигач, че завива към паркинга. — Адресът ти е на ключа — обясни Уензди. — Ако някой те пита, аз съм ти вуйчо и се наричам Емерсън Борсън. Установи се в Лейксайд, племеннико Айнсел. До седмица ще дойда при теб. Ще пътуваме заедно. Ще посетим хората, които трябва да посетя. Междувременно не привличай вниманието и не си създавай неприятности.

— А автомобилът ми? — попита Шадоу.

— Ще се грижа добре за него. Приятно прекарване в Лейксайд — пожела му Уензди.

Протегна ръка и Шадоу я стисна. Беше по-студена и от труп.

— Майко мила — възкликна Шадоу. — Студен си.

— Значи колкото по-скоро направя в мотелската стая двугърбия звяр заедно с онова сладурче от ресторанта, толкова по-добре.

Пресегна се с другата ръка и стисна рамото на Шадоу. За един шеметен миг той получи някакво раздвоение на зрението: виждаше пред себе си прошарения мъж, който го стискаше за рамото, но виждаше и друго — много зими, стотици и стотици зими и беловлас мъж с широкопола шапка, които обикаля от селище на селище, като се подпира на сопа, взира се през прозорците в светлината на огъня, в радостта и горящия живот който никога няма да бъде в състояние да докосне, никога няма да бъде в състояние да почувства…

— Върви — подкани го Уензди с насърчително ръмжене. — Всичко е наред и всичко е наред, и всичко ще бъде наред. Шадоу показа билета си на шофьорката.

— Ужасен ден за пътуване — каза тя. После добави с известна доза мрачно задоволство: — Весела Коледа.

Автобусът бе почти празен.

— Кога ще пристигнем в Лейксайд?

— След два часа. Може би малко повече — отговори шофьорката. — Казват, че се задавала студена вълна.

Тя натисна едно копче и вратите се затвориха със съсък и трясък.

Шадоу отиде в средата на автобуса, смъкна седалката възможно най-ниско и започна да мисли. От поклащането на автобуса и от топлината се унесе и още преди да разбере, че му се спи, заспа.

Вътре в земята и под земята. Следите по стената бяха червени като влажна глина: отпечатъци от длани, отпечатъци от пръсти и тук-там груби изображения на зверове, на хора и птици.

Огънят още гореше и мъжът-бизон още седеше от другата страна на огъня и гледаше Шадоу с огромни очи, очи като езерца тъмна кал. Устните на бизона, обточени със сплъстена кафява козина, не се помръднаха, когато гласът му каза:

— Е, Шадоу? Сега вярваш ли?

— Не знам — отговори той. Забеляза, че и неговата уста не се мърда. Каквито и думи да си разменяха, те не бяха изречени — поне така, както Шадоу разбираше речта. — Ти истински ли си?

— Вярвай — рече мъжът-бизон.

— И ти ли… — Шадоу се подвоуми и после попита: — И ти ли си бог?

Мъжът-бизон пъхна ръка в пламъците на огъня и извади една горяща главня. Държеше я по средата. Сините и жълти пламъци зализаха червената му ръка, но не я изгориха.

— Тази земя тук не е за богове — отговори мъжът-бизон. Но в съня си Шадоу знаеше, че вече говори не мъжът-бизон, а огънят, че в тъмното място под земята му говори пукащият разгорял се пламък.

— Един гмурец е извадил тази земя от дълбините на океана — каза огънят. — Един паяк я е изплел от собствената си същност. Един гарван я е изплюл. Тя е тялото на паднал отец, чиито кости са планини, а очите му — езера. Това е земя на мечти и на огън — рече пламъкът.

Мъжът-бизон върна главнята в огъня.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Шадоу. — Аз не съм важен. Аз не съм нищо. Бях приличен инструктор по бодибилдинг, наистина некадърен дребен мошеник и може би не чак толкова добър съпруг, колкото си мислех… — Той замълча. — Как да помогна на Лора? — попита Шадоу мъжа-бизон. — Тя иска отново да е жива. Обещах да й помогна. Дължа й го.

Мъжът-бизон не отговори. Посочи тавана на пещерата. Очите на Шадоу го последваха. От мъничък отвор високо горе се процеждаше мъждива зимна светлина.

— Там горе ли? — попита Шадоу, понеже искаше да получи отговор на един от въпросите си. — Трябва да отида там ли?

Тогава сънят го поде, представата се превърна в самото нещо, което обозначава, и Шадоу бе напъхан в камъка и земята. Беше като къртица, която се опитва да си проправи път през пръстта, като язовец, който се катери по пръстта, като мармот, който изтиква пръстта от пътя си, като мечка, ала пръстта бе прекалено твърда, прекалено плътна и той се задъхваше, а скоро не можеше и да продължи, не можеше да копае и да се катери и разбра, че ще умре някъде в дълбокото място под света.

Не му достигаха сили. Усилията му ставаха все по-слаби. Шадоу знаеше, че макар тялото му да пътува в топъл автобус през студени гори, ако той спре да диша тук, под света, ще спре да диша и там, че дори сега се задъхва и едвам си поема въздух.

Продължи да се бори, да избутва, но още по-вяло, за всяко движение отиваше по мъничко от скъпоценния въздух. Беше хванат в капан: не можеше да продължи напред, не можеше да се върне и назад, откъдето беше дошъл.

— А сега да се спазарим — каза глас в съзнанието му.

— Какво мога да предложа аз? — попита Шадоу. — Нямам нищо.

Вече усещаше глината, мазна и скърцаща като кал в устата му.

И тогава Шадоу каза:

— Освен себе си. Имам себе си, нали?

Стори му се, че всичко е притаило дъх.

— Предлагам себе си — заяви той.

Отговорът беше незабавен. Камъните и пръстта, които го заобикаляха, започнаха да го натискат надолу, да го мачкат толкова силно, че изцеждаха от дробовете му и последната глътка въздух. Натискът се превърна в болка, приклещила го от всички страни. Шадоу достигна връхната точка на болката и се задържа в нея с мисълта, че няма да понесе повече, ала в този миг гърчът отмина и той отново можеше да диша. Светлината отгоре бе станала по-голяма.

Той беше изтикван към повърхността.

Опита се да се възползва от следващия гърч на земята. Този път усети, че е изтласкван нагоре.

При тази последна ужасна контракция болката бе невероятна, Шадоу имаше чувството, че го тикат, мачкат го, блъскат го през твърд отвор в скалата, а костите му се натрошават и плътта му става на пихтия. Когато устата и смазаната му глава се показаха от дупката, Шадоу изкрещя от страх и болка.

Докато крещеше, се запита дали и там, в света наяве, също крещи, дали крещи и в съня си в затъмнения автобус.

Когато отмина и този последен гърч, Шадоу бе на земята и беше впил пръсти в червената пръст.

Надигна се, седна, избърса с ръка пръстта по лицето си и погледна нагоре към небето. Беше здрач, морав здрач, звездите вече се показваха една по една, звезди, много по-ярки и много по-живи от всички звезди, които беше виждал или си беше представял.

— Скоро — каза зад него пукащият глас на пламъка — те ще паднат. Скоро те ще паднат и звездните хора ще срещнат земните хора. Сред тях ще има герои и мъже, които ще съсичат чудовища и ще носят познание, но никой няма да бъде бог. Това място не става за богове.

Струя въздух, стъписваща със студенината си, докосна Шадоу по лицето. Сякаш го бяха топнали в ледена вода. Той чу гласа на шофьорката, която каза, че били в Пайнуд, „който иска да изпуши по цигара или да се поразтъпче, спираме тук за десет минути, след това продължаваме“.

Шадоу слезе с отмалели крака от автобуса. Бяха спрели пред поредната провинциална бензиностанция, почти същата като онази, откъдето бяха тръгнали. Шофьорката помогна на две млади момичета да се качат в автобуса и натовари куфарите им в багажното отделение.

— Ей — каза тя, когато видя Шадоу. — Вие слизахте в Лейксайд, нали?

Шадоу потвърди сънено.

— Наистина хубав град — рече шофьорката. — Понякога си мисля, че ако реша да зарежа всичко, ще се преместя в Лейксайд. По-красив град не съм виждала. Отдавна ли живеете там?

— Отивам за пръв път.

— На всяка цена да хапнете от пирожките в „Мейбъл“, чухте ли?

Шадоу реши да не иска разяснение.

— Кажете — рече той, — говорех ли насън?

— И да сте говорили, не съм ви чула. — Тя си погледна часовника. — Хайде пак в автобуса. Ще ви извикам, щом стигнем в Лейксайд.

Двете момичета — Шадоу се съмняваше да са по-големи от четиринайсет години, — които се бяха качили в Пайнуд, седнаха пред него. Докато подслушваше неволно, той реши, че са приятелки, а не сестри. Едната не знаеше почти нищо за секса, но знаеше много за животните, явно помагаше или прекарваше доста време в приют за животни, докато другата изобщо не се интересуваше от тях, но въоръжена със стотиците откъслечни сведения, които бе зърнала в интернет и по телевизията, си мислеше, че знае много за човешката сексуалност. Шадоу заслуша ужасен, но и развеселен момичето, което си въобразяваше, че е наясно с подробните механизми на приложението на хапчета „Алка-Зелцер“ за подобряване на оралния секс.

После започна да изключва момичетата и заглуши всичко освен звука на пътя и сега от време на време до него достигаха само откъслеци от разговора.

Голди е много добро куче, чистокръвна хрътка е, дано тате се съгласи, още щом ме види, и започва да върти опашка. Коледа е, то оставаше да не ми разреши да се повозя на моторната шейна.

Можеш да напишеш с език името си отстрани на онази му работа.

Мъчно ми е за Санди.

Да, и на мен.

Казаха, че нощес ще натрупа петнайсет сантиметра, но само си измислят, измислят си прогнозата и никой не им търси сметка…

После спирачките на автобуса изсъскаха и шофьорката се провикна: „Лейксайд!“, а вратите се отвориха с трясък. Шадоу слезе след момичетата на окъпания в светлина паркинг пред видеотека и солариум, които, както се досети, се намираха на автогарата. Беше ужасно студено, но студът бе свеж и той се разсъни. Погледна към светлините на града на юг и на запад и към бледото замръзнало езеро на изток.

Момичетата застанаха на паркинга, като пристъпваха от крак на крак и си духаха силно на ръцете. Едното, по-малкото, стрелна с поглед Шадоу и се усмихна притеснено, когато забеляза, че го е видял.

— Весела Коледа — пожела Шадоу.

— Да — каза другото момиче, вероятно година-две по-голямо от първото. — Весела Коледа и на вас.

Беше с морковеночервена коса и чипо носле, покрито със стотици хиляди лунички.

— Градът ви е хубав — отбеляза Шадоу.

— И ние си го харесваме — отвърна по-малкото момиче. Точно то обичаше животните. Усмихна се свенливо на Шадоу при което се показа шината със сини ластичета върху предните му зъби.

— Приличате ми на някого — каза сериозно момичето. — Сигурно сте брат или син на някого.

— Чуй се какви ги дрънкаш, Алисън — рече приятелката й. — Всички имат братя и бащи.

— Друго имах предвид — възрази Алисън.

За един бляскав бял миг всички се озоваха в светлината на фарове, обхванали ги като рамка. Зад фаровете имаше автомобил комби с майка в него, който веднага откара момичетата и саковете им и остави Шадоу сам на паркинга.

— Млади момко! Мога ли да ви помогна с нещо? — Старецът заключваше видеотеката. Прибра ключовете в джоба си. — По Коледа не е отворено — обясни той весело на Шадоу. — Но дойдох да посрещна автобуса. Да се уверя, че всичко е наред. Няма да си простя, ако някоя клета душа се изгуби точно на Коледа. Мъжът беше достатъчно близо и Шадоу видя лицето му: старо, но доволно, лице на човек, на когото му се е случвало да пие от оцета на живота и който е установил, че като цяло той е най-често уиски, при това добро.

— Бихте могли да ми дадете номера на местната таксиметрова компания — отговори Шадоу.

— Бих могъл — повтори колебливо непознатият, — но по това време Том вече е в леглото и дори да го вдигнете, няма да получите удовлетворение — тази вечер го видях в пивница „Тук се отбива еленът“, беше много весел. Наистина много весел. Къде искате да отидете?

Шадоу му показа адреса върху ключа от входната врата.

— Това е на десет, може би на двайсет минути пеш по моста — обясни мъжът. — Но когато е толкова студено, не е приятно, а ако не знаеш къде отиваш, винаги ти се струва по-далеч, забелязвали ли сте? Първия път сякаш вървиш вечно, а после ти изглежда един миг.

— Да — каза Шадоу. — Никога не съм си го представял така. Но сигурно е вярно.

Старецът кимна. Върху лицето му се ширна усмивка.

— Какво пък, Коледа е. Ще ви закарам с Теси.

Шадоу отиде заедно с него на пътя, където беше спряна огромна стара камионетка. Имаше си стъпала пред вратите, гангстерите от бурните двайсет години на XX век сигурно щяха да се гордеят с нея. Под натриевата светлина изглеждаше тъмна, но можеше да е и червена, и зелена.

— Това е Теси — заяви старецът. — Голяма красавица, нали?

Потупа я собственически там, където калникът се извиваше над предната гума.

— Какъв модел е? — полюбопитства Шадоу.

— „Уент Фийникс“. Уент се разорил през 1931 година, марката била откупена от „Крайслър“, но автомобили от нея повече не са произвеждани. Харви Уент, основателят на фирмата, бил тукашно момче. Заминал за Калифорния и някъде през четирийсет и първа — четирийсет и втора се самоубил. Голяма трагедия.

Купето миришеше на кожа и на застоял тютюнев дим: миризмата не беше скорошна, но през годините достатъчно хора сякаш бяха изпушили достатъчно цигари и пури в камионетката миризмата на горящ тютюн да се превърне в част от самата нея. Старецът завъртя ключа и Теси запали от първия път.

— Утре заминава за гаража — обясни той на Шадоу. — Ще я покрия с чергило и ще стои там до пролетта. Да ви призная, и сега не е хубаво да я карам, понеже има сняг.

— Не върви ли добре в сняг?

— А, върви си много добре. Но от солта по шосетата тия стари хубавици ръждясват по-бързо, отколкото си представяте. Как искате, да ви карам право у вас или да направим тур за овации из града на лунна светлина?

— Не искам да ви притеснявам…

— Не ме притеснявате. Когато станете на моите години, ще бъдете признателен и за миг сън. Пак ще извадя късмет, ако нощес поспя и пет часа… будя се, а умът ми се върти и върти. Къде са ми добрите обноски? Казвам се Хинзелман. Можете да ме наричате и Ричи, ала всеки, който ме познава, ми вика просто Хинзелман. Бих се ръкувал с вас, но ми трябват и двете ръце, за да управлявам Теси. Тя усеща, ако не внимавам.

— Майк Айнсел — представи се Шадоу. — Радвам се да се запознаем, Хинзелман.

— Значи ще заобиколим езерото. Тур за овации — каза Хинзелман.

Главната улица, по която минаваха, беше красива дори нощем изглеждаше старовремска в най-добрия смисъл на думата — сякаш от сто години хората са си я харесвали и не са бързали да похабят онова, което им допада.

Хинзелман посочи двата градски ресторанта, покрай които минаха (единия германски, другия, както го описа, „отчасти гръцки, отчасти норвежки, с питка върху всяка чиния“), посочи хлебарницата и книжарницата („Аз твърдя, че без книжарница един град не е никакъв град. Може и да се нарича град, но ако си няма книжарница, нека знае, че не може да заблуди никого“.) Докато минаваха покрай библиотеката, подкара по-бавно, та Шадоу да я огледа хубаво. Над входа примигваха старовремски светилници — Хинзелман гордо насочи вниманието на Шадоу към тях.

— Построена е през седемдесетте години на деветнайсети век от Джон Хенинг, местен магнат, производител на дървесина. Искал е да я нарекат библиотека „Хенинг“, но след като починал, започнали да й викат библиотека „Лейксайд“ и според мен ще си остане така до края на всички времена. Нали е истинска мечта?

Гордееше се така, сякаш сам я е строил. На Шадоу сградата му заприлича на замък и той го сподели със стареца.

— Вярно е — съгласи се Хинзелман. — Кулички и всичко останало. Хенинг е държал да изглежда така отвън. Вътре още си стоят едновремешните чамови лавици. Мириам Шулц иска да ги махне и да обнови библиотеката, но сградата е включена в някакъв регистър на историческите забележителности и библиотекарката не може да направи нищо.

Минаха откъм южната страна на езерото, пътят беше на десетина метра над него. Градът го опасваше от всички страни. Шадоу видя петната матовобял лед по езерото, тук-там проблясваше и лъскава вода, отразила светлините на града.

— Както гледам, е замръзнало — каза той.

— Замръзнало е от цял месец — обясни Хинзелман. — Матовите петна са преспи, а лъскавите — лед. Замръзна веднага след Деня на благодарността, една мразовита нощ, замръзна и сега е гладко като стъкло. Вие, господин Айнсел, ходите ли да ловите риба на дупка?

— Никога не съм ходил.

— Това е най-хубавото, което може да направи един мъж. Ловиш не риба, ловиш душевно спокойствие, което в края на деня отнасяш вкъщи.

— Ще го запомня. — Шадоу надзърна през прозореца на Теси към езерото. — Вече може ли да се върви по него?

— Може. Може и кола да се кара, но лично аз още не бих рискувал. Тук студът скова преди месец и половина — каза Хинзелман. — Но трябва да призная, че при нас, в Северен Уисконсин, всичко замръзва по-бързо, отколкото почти навсякъде другаде. Веднъж бях излязъл на лов, на лов за едър дивеч, беше преди трийсетина-четирийсет години, и се прицелих в един елен, но не го улучих и той хукна да бяга през гората — това стана в северния край на езерото, близо до мястото, където ще живеете, Майк. Беше най-красивият елен, който съм виждал, едър такъв като кон, честна дума. Бях млад и нахъсен и макар че оная година бе паднал сняг още по Вси светии, а тогава беше Денят на благодарността, по земята още имаше чист сняг, чист и непокътнат, и аз виждах следите на елена. Доколкото можех да преценя, той се беше паникьосал и бе побягнал към езерото. Само глупак се опитва да догони елен, но аз съм си такъв, голям глупак, хукнах подире му и що да видя, той нагазил в езерото, стои там, на дълбочина двайсетина-трийсет сантиметра, и ме гледа. И точно тогава слънцето се скри зад един облак и всичко се заледи — за десетина минути температурата бе паднала с десет градуса, наистина. И еленът значи иска да побегне, а не може да се помръдне. Замръзнал е заедно с леда. Аз пък бавно отидох при него. Виждам, че животинката иска да побегне, но се е вледенила и не може. Но и дума не може да става аз да застрелям беззащитна твар, когато тя не може да се помръдне — що за човек ще съм, ако го направя, а? И така, взимам пушката и стрелям във въздуха. И гърмежът беше достатъчен, та еленът направо да изскочи от кожата си: като видя, че краката му са замръзнали в леда, направи точно това. Остави си кожата и рогата, заклещени в леда, и се юрна презглава обратно към гората, розов като току-що родена мишка, трепери целият, направо ще се пръсне. Чувствах угризения, затова поговорих с жените от Дамския клуб по плетене в Лейксайд да му изплетат топла дреха, та да си я носи до пролетта, и те му изплетоха нещо като пуловер, та да не премръзне до смърт. То се знае, ние отнесохме майтапа, защото пуловерът, дето го оплетоха жените, беше от яркооранжева прежда, та никой ловец вече да не стреля по елена. По време на ловния сезон ловците по тия места носят оранжево — обясни старецът. — А ако мислите, че в разказа ми има и една лъжа, мога да ви докажа. И до ден днешен държа рогата на елена у дома в хола. Шадоу се засмя, а старецът се усмихна доволно, като безспорен майстор. Спряха пред една тухлена сграда с голяма дървена тераса, окичена със златни празнични лампички, които мигаха приканващо.

— Това е номер петстотин и две — каза Хинзелман. — Апартамент трети е на последния етаж, откъм другата страна, с изглед към езерото е. Пристигнахме, Майк.

— Благодаря ви, господин Хинзелман. Дължа ли ви нещо за бензина?

— Наричайте ме просто Хинзелман. И не ми дължите и цент. Весела Коледа от мен и от Теси.

— Сигурен ли сте, че няма да приемете нищо?

Старецът се почеса по брадичката.

— Знаете ли какво — подхвана той. — През следващата седмица ще дойда да ви продам няколко билета. За нашата игра. С благотворителна цел. А сега, млади момко, можете да се пъхате в леглото.

Шадоу се усмихна и каза:

— Весела Коледа, Хинзелман.

Старецът се ръкува с него. Ръката му беше с червени кокалчета, твърда и мазолеста като дъбов клон.

— Внимавайте, докато се качвате, хлъзгаво е. Виждам вратата ви оттук, от онази страна, ето там! Ще изчакам, докато влезете. Само ми дайте знак, че всичко е наред, вдигнете палци и аз ще си тръгна.

Стоя на включен двигател, докато Шадоу се качваше по дървеното стълбище и отключваше. Входната врата се отвори. Младият мъж вдигна палци и старецът в „Уент“ Теси — при мисълта за автомобила с име Шадоу се усмихна още веднъж, — та Хинзелман и Теси завиха и се отправиха обратно към моста.

Шадоу затвори входната врата. Стаята беше леденостудена. Миришеше на хора, отишли да живеят други животи, и на всичко, което са яли и за което са мечтали. Шадоу пусна радиатора на двайсет градуса. Влезе в тясната кухничка, провери шкафовете, отвори хладилника с цвят на авокадо, той обаче беше празен. Никаква изненада в това отношение. Поне миришеше на чисто, а не на мухъл.

До кухнята имаше малка спалня с гол матрак, а до нея — още по-малка баня, едва ли не стойка за душ. В тоалетната чиния плаваше отколешен фас, от който водата беше станала кафеникава. Шадоу пусна водата, за да махне фаса.

Намери в един от шкафовете чаршафи и одеяла и застла леглото. После си изу обувките, съблече якето, махна си часовника и легна, както беше с дрехите — питаше се колко ли време ще мине, докато се стопли.

Светлините угаснаха и настъпи мълчание, почти пълно, нищо друго освен бръмченето на хладилника и някъде в сградата пуснато радио. Шадоу лежеше в мрака и се чудеше дали не се е наспал в автобуса на „Грейхаунд“, дали гладът, съчетан със студа, новото легло, безумието на последните няколко седмици няма да го държат буден цяла нощ.

Чу в тишината как нещо пука като изстрел. Клон, помисли си той, или ледът. Навън всичко замръзваше.

Колко ли трябваше да чака, докато Уензди дойде да го вземе? Ден? Седмица? Шадоу знаеше, че колкото и да се забави Уензди, той трябва да насочи вниманието си към нещо. Реши отново да упражнява фокусите с монетите, докато ги усвои („Упражнявай всичките си фокуси — пошушна някой в главата му с глас, който не беше негов, — всички без един, без фокуса, който ти показа клетият мъртъв Суийни, издъхнал от премръзване, от студ и от това, че е бил забравен, още веднъж те моля, само не и този фокус. Него недей“.)

Но градът наистина беше хубав. Шадоу го чувстваше.

Сети се за съня си, ако изобщо беше сън, онази първа вечер в Кайро. Сети се за Зора… как ли, дявол да го вземе, се казваше? Среднощната сестра.

После се сети за Лора…

Мисълта за нея сякаш отвори прозорец в съзнанието му. Шадоу виждаше Лора. Виждаше я някак.

Тя беше в Игъл Пойнт, в задния двор на голямата къща на майка си.

Лора стоеше на студа, който вече не усещаше или който усещаше през цялото време, стоеше пред къщата, която майка й беше купила през 1989 година с парите от застраховката, след като бащата на Лора — Харви Маккейб, бе починал от инфаркт, докато се напъвал в тоалетната, и долепила студени длани до стъклото, гледаше вътре, макар че дъхът й не оставяше пара по него, не оставяше никаква пара, гледаше майка си, сестра си, децата на сестра си и мъжа й, дошли от Тексас за Коледа.

Навън в мрака, там беше Лора и не можеше да се сдържи да не погледне.

Очите на Шадоу засмъдяха от сълзите и той се претърколи в леглото.

Чувстваше се като любопитен натрапник и пренасочи мислите си, като им нареди да се върнат при него: виждаше езерото, разпростряло се долу, а вятърът духаше и духаше от север и протягаше вледенени пръсти, сто пъти по-студени от пръстите на всеки труп.

Сега дишането на Шадоу беше станало повърхностно. Той чуваше как вятърът се засилва, чуваше горчиви писъци из къщата и за миг му се стори, че чува във вятъра и думи.

Щом трябваше да е някъде, преспокойно можеше да е и тук помисли той и заспа.

През това време. Един разговор

Зън-зън.

— Госпожица Кроу^[4]?

— Да.

— Госпожица Саманта Блак^[5] Кроу?

— Да.

— Нали нямате нищо против да ви зададем няколко въпроса.

— Ченгета ли сте? Какви сте?

— Аз се казвам Таун^[6]. Колегата е господин Роуд^[7]. Разследваме изчезването на двама наши колеги.

— Как се казват?

— Моля?

— Кажете ми имената им. Искам да знам как са се казвали. Вашите колеги де. Кажете ми имената им и може би ще ви помогна.

— Добре. Казваха се господин Стоун и господин Уд. А сега може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Ама вие какво, виждате нещо и го превръщате в име, така ли? О, да, вие сигурно сте господин Сайдуок^[8], той е господин Карпит^[9]! предайте много поздрави на господин Еърплейн^[10].

— Много смешно, няма що, госпожице. Първи въпрос: искаме да знаем дали сте виждали този мъж. Ето го. Можете да вземете снимката.

— Виж ти! В профил и в анфас, с номер отдолу… И е едър. Но е хубав. Какво е направил?

— Преди няколко години е участвал като шофьор в банков обир в малък град. Двамата му съучастници решили да задържат цялата плячка за себе си и да го излъжат. Той се ядосал. Намерил ги. За малко да убие единия с голи ръце. Прокуратурата сключила сделка с мъжете, които наранил, и те свидетелствали срещу него. Този тук, Шадоу де, получил присъда от шест години. Излежал три. Мен ако питате, типове като него просто трябва да ги заключват някъде и да изхвърлят ключа.

— Знаете ли, никога не съм чувала някой да казва това в истинския живот. Най-малкото на глас.

— Какво да казва, госпожице Кроу?

— Плячка. Не е дума, която ще чуеш да изричат хората. По филмите може и да я казват. Но не и в живота.

— Това, госпожице Кроу, не е филм.

— Блак Кроу. Аз съм госпожица Блак Кроу. Приятелите ме наричат Сам.

— Разбрах, Сам. А сега за този мъж…

— Но вие не сте ми приятели. Вие ме наричайте госпожица Блак Кроу.

— Слушай, малка надута…

— Спокойно, господин Роуд. Сам… извинявайте, госпожице… госпожица Блак Кроу е готова да ни помогне. Тя е гражданка, която спазва законите.

— Знаем, госпожице, че сте помогнали на Шадоу. Видели са ви заедно с него в бял шевролет „Нова“. Возил ви е на автостоп. Водил ви е на вечеря. Каза ли нещо, което да ни помогне в разследването? Изчезнаха двама от най-способните ни хора.

— Никога не съм го срещала.

— Срещали сте го. Много ви моля, не правете грешката да смятате, че сме глупави. Ние не сме глупави.

— Хмм. Срещам се с много хора. Може и да съм го срещала и вече да съм забравила.

— Наистина е само във ваша полза, госпожице, да ни съдействате.

— В противен случай ще се наложи да ме запознаете с приятелите си господин Тъмскрус^[11] и господин Пентотал^[12], така ли?

— Само си усложнявате живота, госпожице.

— Виж ти! Съжалявам. Има ли нещо друго? Защото смятам да ви кажа едно „чао“ и да ви затръшна вратата, а вие вероятно ще се качите на господин Кар^[13] и ще си заминете.

— Няма да забравим, уважаема госпожице, че сте ни отказали съдействие.

— Чао!

Щрак.