Оливерио Хирондо
Село

Пътищата пристигат,

уморени от скитане под дървета.

Лица от спокойствие и кал.

Комини с местен буквопис.

Стрехи, под които тишината пее

единствено със жуженето на стършел.

Слънцето влиза в женските стаи,

дюшеците опъват бедра към прозорци

и всичко се слива в интимния мирис.

Стариците тъкат с движения на насекоми,

докато кокошките кълват пода.

Бог

е в зениците на стените,

в растящата между камънаци трева,

в дърво, което протяга ръка,

без да погали задрямалата улица.

Опънати като току-що изпрани,

облаците са с цвета на ангели,

но с одеждите на гълъби.

В неподвижния сезон

гласовете отекват като в кладенци

и през звука на молитви се дочува

песента на слепеца,

която екне в реката под моста.