Фриц Лейбър
Бит-пазар

Странни звезди над света на Нийуон блестяха в плътна пелена над черните покриви на Ланхмар — градът, в който звъна на мечовете се чува толкова често, колкото този на монетите. По изключение нямаше мъгла.

Площадът на Тъмните Наслаждения, който започва седем преки южно от градската Порта на Блатото, граничи с площада на Тъмното Изобилие и опира до Храма на Черната Дева. Светлините на магазините по него примигваха към небето не по-ярко, отколкото звездите примигваха надолу. Защото на това място продавачи на наркотици, прекупвачи на куриози и търговци на любов осветяват свърталищата си с мангали и вършат делата си също така безшумно, както правят това звездите.

Много са шумните места, ярко осветени с факли в ланхмарската нощ, но по извечна традиция шепотът и приятният полумрак са правило на площада на Тъмните Наслаждения. Тук често идват философи, за да поразмишляват, техни ученици — за да помечтаят и теолози с фанатичен блясък в очите — за да изплетат като паяци засуканите си нови теории за Дявола и другите тъмни сили, управляващи Вселената. И ако някой от тях потърси между другото и някое забранено удоволствие, от това теориите, мечтите и теологическите конструкции несъмнено могат само да спечелят.

Тази нощ обаче, правилото за тъмнината беше нарушено по най-безцеремонен начин. Ярка светлина се изливаше на площада през нисък портал в древна стена, оформен явно неотдавна като арка с формата на детелина. Издигнал се над хоризонта на тротоара като някаква чудовищна луна, блеснала в лъч на ослепително ярко слънце, новият портал хвърляше в сянка звездите на другите търговци на тайнственото.

Призрачно неземни стоки за продан бяха пръснати в светлината покрай входа на портала, край който се гушеше фигура, облечена в одежди, невиждани по-рано на суша или по море… поне в света на Нийуон. Той носеше малка червена шапка с формата на цилиндричен съд за вино, панталони с кройка на шалвари и чуждоземни червени ботуши с извити нагоре върхове. Очите му блестяха с хищния поглед на ястреб, а усмивката му беше цинична и похотливо обещаваща като на древен сатир.

От време на време субектът скачаше, изправяше се като кон на задни крака и започваше да мете и премита плочника пред входа с груба метла с дълга дръжка, сякаш за да разчисти пътя за някакъв фантастичен император. Често поспираше в това подобие на танц, за да се поклони дълбоко и непохватно, но погледът му винаги оставаше вперен напред и нагоре към тълпата, която вече се събираше в тъмнината срещу портала. Ръката му описваше полукръг от тях към вътрешността на новия магазин в жест на покана — жест, привидно сервилен, но определено зловещ.

Никой от тълпата все още не беше събрал кураж да пристъпи в осветената зона и да влезе в магазина, нито дори само за да хвърли поглед на редките предмети така небрежно, но изкусително разхвърляни пред него. Но тълпата от очаровани зяпачи се увеличаваше непрестанно. Разнасяше се шепот на неодобрение от този драстично нов метод на търговия — това несъобразяване с обичая сделките на този площад да стават в мрак, — но като цяло оплакванията потъваха сред възклицанията на удивление, възхищение и любопитство, които се разпалваха все по-силно и по-силно.

* * *

Сивия Мишелов се промъкна на площада откъм Фонтана така тихо, сякаш беше дошъл за пререже нечие гърло или да проследи шпионите на Повелителя. Мокасините му от кожа на плъх не издаваха нито звук. Мечът, който той наричаше Скалпел, беше прибран в ножница от миша кожа и никакво изшумоляване не можеше да се долови от докосването му до туниката и плаща, изработени от странно груба сива коприна. В погледите, които стрелкаше изпод сивата копринена качулка, се долавяше едновременно смразяващо превъзходство и заплаха.

Но вътре в себе си Мишелов се чувствуваше почти като ученик — като момченце, изправено пред заплахата да бъде сгълчано и да му бъде поставено смазващо с неизпълнимостта си домашно. Защото в торбата му (впрочем изработена също от кожа на плъх) имаше сребрист лист от рибешка кожа, на който с тъмно-кафяво мастило от сепия ръката на Шийлба-Безоката беше надраскала бележка, с която канеше Мишелов да бъде на това място по това време.

Шийлба беше надарената със свръхестествени способности наставница — и когато подобна мисъл й хрумнеше, пазителка — на Мишелов и просто бе невъзможно поканите й да бъдат отклонявани, защото Шийлба имаше очи, с които да открива непослушните, макар тези очи да не се намираха между бузите и челото.

Но някои от задачите, който Шийлба възлагаше на Мишелов, бяха почти непосилни и доста неприятни, като например да достави девет бели котки без нито един черен косъм или да открадне пет копия на една и съща книга, изписана с тайнствени драскулки, намиращи се в пет разположени далече една от друга магьоснически библиотеки, или донесе образци от изпражненията на четирима крале, някои от които живи, други мъртви. Така че Мишелов трябваше да дойде по-рано за да научи лошите новини по-скоро и той беше дошъл сам, защото определено не искаше приятелят му Фафърд да стои наблизо подигравателно усмихнат, докато Шийлба нравоучително сведе магьосническите си указания на един послушен Мишелов… или, не дай боже, измисли допълнителни задачи.

Бележката на Шийлба, запечатала се с невидими букви някъде в главата на Мишелов, просто казваше: „Когато звездата Акул докосне Кулата на Ран, бъди при Фонтана на Тъмното изобилие“ и беше подписана икономично само с онзи безличен овал, знак на Шийлба.

Мишелов се понесе в тъмнината към Фонтана, представляващ ниска черна кула, от кръглия горен край на която на всеки двайсет удара под сърцето на слона се събираше за да падне, една-единствена черна капка.

Мишелов спря край Фонтана, повдигна ръка под наклон и измери височината на зелената звезда Акул. Оставаше й да се спуска по небето още цели седем пръста, преди да докосне острия като игла връх на очерталото се в далечината на фона на звездите минаре на Ран.

Мишелов приклекна и леко скочи на горната площадка на Фонтана, за да види дали това ще промени съществено височината на Акул. Не, разлика нямаше.

Той внимателно огледа тъмнината около себе си, но не съзря никакви неподвижни фигури… и по-специално нечия загърната в плащ и закачулена като монах фигура — при това така добре закачулена, че човек да се запита как онзи вижда, за да ходи. Но никакви фигури не се виждаха.

Настроението на Мишелов се промени. Щом Шийлба бе решила да не прояви любезността да дойде малко по-рано, тогава и той можеше да се държи недодялано! И Мишелов се упъти към арката на новия ярко осветен магазин, чието безцеремонно сияние бе съзрял поне една пряка преди да излезе на Площада на Тъмните Наслаждения.

* * *

Фафърд-Северняка повдигна натежал от виното клепач и без да помръдва глава огледа половината от малката осветена от огъня стая, в която спеше гол. Затвори окото, отвори другото и огледа другата половина.

От Мишелов нямаше и помен. Дотук добре! Ако късметът му продължеше, щеше да може да се справи с предстоящата му притеснителна задача, спестявайки си присмеха на малкия сив мошеник.

Той издърпа изпод бузата си виолетово квадратно парче от змийска кожа, надупчено така, че когато го вдигнеше пред очите, играещите пламъци на огъня образуваха в дупчиците малки звезди. Внимателното им разглеждане му беше разкрило не съвсем ясния текст на следното послание: „Когато кинжалът на Ран промуши тъмнината в сърцето на Акул, открий Извора на Черните Капки“.

През цялата ширина на надупчения по листа текст, беше начертана седмолъчна свастика, а това бе единият от подписите на Нингобъл-Седмоокия.

За Фафърд фразата „Извор на Черните Капки“ ясно се интерпретираше еднозначно като „Фонтана на Тъмното Изобилие“. Този тайнствен поетичен език му бе познат и омръзнал още от детството.

За Фафърд, Нингобъл представляваше в голяма степен същото, което бе Шийлба за Мишелов, с разликата, че Седмоокия бе много по-претенциозен архиобраз, чийто тавматургични задачи отпращаха Фафърд в мащабни начинания като например сразяването на дракони, потопяването на прокълнати четиримачтови кораби или отвличането на омагьосани принцеси, пазени от отвратителни гиганти.

Освен това Нингобъл имаше склонност към спокойно и реалистично самохвалство, особено във връзка с великолепието на огромната пещера, в която живееше, чиито каменни коридори се извиваха и отвеждаха — или поне така той често твърдеше?! — към всички места в пространството и времето… разбира се, само след като Нингобъл дадеше предварителни указания как точно да се мине през тези ниски, скалисти и преплетени проходи.

Противно на Мишелов, който изгаряше от любопитство да узнае тайните на Шийлба, Фафърд не изпитваше особено желание да научи формулите и заклинанията на Нингобъл. Седмоокия обаче притежаваше достатъчно способи да държи под контрол Северняка, основаващи се най-вече на познаване на неговите слабости и минали прегрешения, така че Фафърд се виждаше принуден винаги да изслушва търпеливо неговите смъмряния и хвалебствени тиради. Да се примирява обаче и с присъствието на Мишелов, с неговите насмешки и хилене, бе прекалено много и трябваше да се избягва по всякакъв естествен или ако трябва дори неестествен начин.

Междувременно Фафърд стоеше пред огъня и се бе захванал да пристяга, окачва и навлича на огромното си мускулесто тяло различни одежди и оръжия. Когато — вече обут и със сложен шлем — отвори външната врата и погледна към потъналите в здрача на настъпващата нощ улички, той забеляза само прегърбения продавач на кестени, приклекнал край мангала си на съседния ъгъл. Ако имаше някой, който да го види в този миг, този наблюдател несъмнено би се заклел, че когато Фафърд тръгне към Площада на Тъмните Наслаждения, ходът му ще бъде съпроводен от дрънченето и грохота на обсадна кула, приближаваща се към дебелите стени на някой град.

Но въпреки острия си като на рис слух, старият продавач на кестени трябваше да преглътне обратно надигналото се в гърлото му сърце, когато Фафърд мина покрай него висок като бор, бърз като вятъра и безшумен като призрак.

* * *

Мишелов си проби път между двама от зяпачите с лек, но рязък удар през плаващите им ребра и се упъти по тъмните плочи към ярко осветения магазин, чийто вход имаше формата на обърнато сърце. През главата му мина мисълта, че зидарите трябва да са работили като луди за да избият и иззидат тази арка в стената толкова бързо. Спомняше си, че беше минал оттук следобеда и на това място не бе имало нищо друго освен безлична гола стена.

Портиерът-чуждоземец с червена цилиндрична шапка и странни червени обувки се упъти заедно с метлата в танцова посока към Мишелов и след това тръгна заднешком, кланяйки се сервилно, като премиташе с многозначителни подсмихвания невидима пътека за първия си посетител.

На лицето на Мишелов обаче се беше настанила маската на мрачно и скептично презрение. Той поспря край купчината предмети пред вратата и я разгледа неодобрително. Изтегли Скалпел от тънката сива ножница и с върха на дългото му острие гнусливо обърна корицата на най-горната от купа стари книги. Прегледа първата страница, без да се приближава, поклати глава, бързо прелисти по същия начин още половин дузина страници, използувайки като учителска показалка меча си, за да посочи по някоя дума тук-там — по изражението на лицето му можеше да се прецени, че не ги намира за добре подбрани — и накрая рязко затвори книгата със същото движение с меча.

След това, отново с помощта на Скалпел, повдигна някаква червена дреха, провиснала от масата зад книгите и надникна под нея с подозрение, за да почука пренебрежително една стъкленица с плаваща в нея човешка глава, да докосне осъдително няколко други предмета и да помаха неодобрително с пръст към вързана за крака сова, която му обърна внимание с тръбен звук от поставката, на която се беше настанила.

Той постави обратно Скалпел в ножницата и се обърна към портиера с повдигнати вежди и кисела физиономия на лицето, която казваше — не, просто викаше: „Това ли е всичко, което се предлага? И този боклук ли е извинението да се обезчести Тъмния площад с подобна светлина?“

В действителност, Мишелов бе страшно заинтригуван и от последната дреболия, на която бе хвърлил поглед. Книгата, между другото, се беше оказала манускрипт, който той не само не разбра, но дори не можеше да разчете.

Три обстоятелства се изясняваха на Мишелов: първо, нещата, предлагани за продан тук, не идваха от което и да е било място в света на Нийуон — не можеха да идват дори от най-затънтените му кътчета; второ, той имаше чувството за крайна опасност, без да може да обясни защо; трето, тези неща бяха чудовищно интересни и той — Мишелов, не възнамеряваше да мръдне оттук, докато не разгледа, изучи и, ако трябва, не вкуси и най-дребния предмет, който би могъл да представлява някакъв интерес.

При киселата физиономия на Мишелов портиерът изпадна в конвулсивен пристъп на присвиване и боязливи покани, очевидно разкъсван между желанието да целуне краката на Мишелов и да му покаже лично всеки предмет в магазина.

Той завърши с поклон, който беше толкова нисък, че брадичката му обърса паважа и направи приканващ жест с маймунски дългата си ръка, проговаряйки на кошмарен ланхмарски: „Всичко тук прави удоволствие на плътта, сетивата и въображението на един мъж. Получава за грош! Пазар на необикновеното. Моли крал да разгледа!“

Мишелов отвърна с дълга прозявка и се огледа с изморената, изпълнена с търпение и достойнство усмивка на херцог, който съзнава, че съдбата изисква от него да се примирява със скуката, за да окуражи търговията в поверената му област. Накрая сви рамене и влезе в магазина.

Зад гърба му портиерът изпадна в делириум от възторг и подхвана отново премитането на паважа като човек, подивял от удоволствие.

Първото нещо, което Мишелов видя при влизането си, беше куп тънки книжки, подвързани в червено-виолетова фина кожа със златни винетки.

Второто бе сергия с блестящи лещи и тънки месингови далекогледи, които просто умоляваха някой да надзърне през тях.

Третото беше едно тъмнокосо стройно момиче, усмихващо се загадъчно от клетка със златни решетки, която се поклащаше окачена на тавана.

Зад тази клетка висяха други подобни на нея, с решетки от сребрист, но също и от зелен, рубинено-червен, оранжев, ултрамаринов и виолетов на цвят метал…

Фафърд видя Мишелов да изчезва в магазина точно в момента, когато лявата му ръка докосна грубата хладна повърхност на Фонтана на Тъмното Изобилие. В същия миг Акул докосна върха на минарето на Ран и заприлича на зелен фенер, окачен на острата като игла кула.

Може би щеше да последва Мишелов, може би щеше да се въздържи и със сигурност щеше да се замисли върху това, което очите му бяха съзрели, но в тази секунда зад гърба му се чу дълго и тихо: „С-с-с-т!“

Фафърд се обърна с грациозността на танцьор и изтегли меча — той го наричаше Сивия жезъл — от ножницата бързо и доста по-тихо, отколкото една змия изпълзява от дупката си.

На десет крачки от него, в началото на една уличка, по-тъмна и от Тъмния Площад, ако беше лишен от бремето на новата си търговска луна, Фафърд смътно различи две фигури, загърнати в плащове и с ниско спуснати качулки, застанали изправени една до друга.

В процепа на едната от качулките се беше настанила абсолютна тъмнина. Дори по лицето на негър от Клеш понякога преминават бронзови отблясъци. Но тук нямаше такова нещо.

В овала на другата качулка се бяха разположили седем слаби бледозеленикави пламъчета. Те се движеха неспокойно, от време на време се обикаляха едно друго и не спираха да се поклащат в неясен ритъм. Понякога една от овалните светлинки присветваше по-ярко и създаваше впечатлението, че почти изскача от качулката, а след това притъмняваше, сякаш отдръпнала се плахо назад.

Фафърд прибра Сивия Жезъл и пристъпи към фигурите. Оставайки с лице към него, те бавно и тихо заотстъпваха назад в уличката.

Фафърд продължи да върви след смаляващите се фигури. Почувства някаква възбуда… почувства и други неща. Срещата само с неговия, макар и притежаващ свръхестествени сили наставник, щеше да бъде скучна и леко изнервяща, но трудно би било за който и да е да не изпита тръпката на страхопочитание, когато срещне едновременно Нингобъл-Седмоокия и Шийлба-Безоката.

И нещо повече — за да обединят двамата съперничащи си магьосника своите сили, значи бяха забравили старата неприязън… Очевидно някъде ставаше нещо необикновено! В това вече не можеше да има никакво съмнение.

* * *

Междувременно Мишелов изживяваше най-сладкия, най-предизвикателния към способността му да разсъждава миг на екзотично наслаждение. Тънките, подвързани в кожа книги със златни надписи се оказаха ръкописи, много по-необикновени от онзи, който беше прелистил навън. Буквите в тях приличаха на скелетите на странни животни, завихрящи се облаци, храсталаци с преплетени клони — но по силата на някакво чудо той можеше да ги чете без ни най-малко затруднение!

В книгите най-подробно се обсъждаха такива неща като например интимния живот на дяволите, тайните архиви на загадъчни култове и — това дори беше илюстрирано — подходящите техники на дуелиране срещу въоръжени с мечове демони, и еротичните умения на лами, сукуби, вакханки и горски нимфи.

През лещите и месинговите далекогледи, някои от които бяха странно извити във формата на перископи, с които да се надзърта над стени и през решетките на прозорци към други вселени, при първо поглеждане се разкриваха приятни калейдоскопични мозайки, но след няколко проби Мишелов започна да съзира крайно интересни места: съкровищници на отдавна умрели крале, спални на все още живи кралици, скривалища на непокорни ангели, хранилища, в които боговете крият работните си проекти за светове, прекалено ужасяващи с фантастичността си, за да се поеме риска да бъдат създадени.

Що се отнася до странно облечените девойки, стоящи зад широките решетки на клетките си… е, добре, те бяха като едни приятно изглеждащи възглавници, върху които можеха да починат очите, уморени от преглеждане на книги и взиране през далекогледи.

От време на време някое от момичетата тихо подсвирваше на Мишелов и със закачлив, дори направо умолителен поглед посочваше към орнаментираните макари, закрепени по стените, през които минаваха въжетата, с които окачените клетки можеха да бъдат спуснати на пода.

Мишелов се усмихваше на тези покани с неприкрита любвеобилност, кимаше и с леко движение на пръста си сякаш казваше: „По-късно… по-късно. Малко търпение!“

В крайна сметка всички момичета на света притежават качеството да затъмняват другите, вярно по-дребни, удоволствия, които обаче е невъзможно да бъдат отхвърляни само по тази причина. Всъщност, момичетата бяха за десерт.

* * *

Нингобъл и Шийлба се отдалечаваха заднешком по тъмната уличка и Фафърд ги следваше до момента, когато загубил търпение и надмогнал противната боязън се обади неспокойно:

— Е, хайде сега! Ако продължаваме да вървим така, скоро ще паднем в Голямото Солено Тресавище. Какво искате от мен? Каква е цялата тази работа?

Но двете закачулени фигури вече бяха спрели, поне доколкото можеше да се види под светлината на звездите и от няколкото осветени високи прозорци, и Фафърд остана с впечатлението, че го направиха само миг, преди той да събере куража да проговори. Типичните им магьоснически номера с единствената цел да се накара някой да се чувствува неудобно! Прехапа долната си устна в тъмнината. Винаги все същото.

— О, мили синко… — започна Нингобъл с възможно най-сладкия глас на проповедник. Огънчета на седемте му очи сега бяха застинали и светеха като Плеядите в късна лятна нощ през зеленикава мъгла, надигаща се от езеро от сярна киселина.

— Попитах каква е цялата тази работа! — прекъсна го остро Фафърд. След като вече бе накаран да се чувства неловко от проявата на нетърпение, можеше да се държи невъзпитано до края.

— Нека разгледаме случая на хипотетична основа — отвърна невъзмутимо Нингобъл. — Да предположим, мили синко, че в тази Вселена има един мъж и че възможно най-злите сили идват в нашата Вселена от друга, а защо не дори и от цяло образувание на други вселени, и че този мъж е смел човек, който иска да защити своята Вселена, който не се е вкопчил в живота си, и че може да разчита на съветите на своя много мъдър, предвидлив и загрижен за общото благо вуйчо, който знае всичко по въпросите, разглеждани от мен хипотетично…

— Ненаситните заплашват Ланхмар! — отсече Шийлба с глас, прозвучал остро като пукот на прекършен клон и така неочаквано, че Фафърд едва не отскочи… и доколкото тази история ни е известна, същото можеше да се каже и за Нингобъл.

Фафърд изчака секунда, колкото да избегне създаването на още едно погрешно впечатление за себе си, след което премести поглед върху Шийлба. Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината и въпреки че сега можеше да вижда далече по-добре отколкото в началото на уличката, той продължаваше не различава нищо в абсолютния мрак под качулката й.

— Кои са Ненаситните? — поинтересува се той.

Отговори му обаче Нингобъл:

— Ненаситните са най-завършените търговци във всички вселени; при това завършени в такава степен, че продават само отпадъци. Това им е страшно необходимо, защото Ненаситните се занимават изключително с усъвършенстване на методите си на продажба, поради което не разполагат и с миг свободно време, за да се замислят за ценността на онова, което продават. Те не си задават подобен въпрос дори и за миг, защото не искат да загубят това си невероятно умение, което от друга страна е толкова добре шлифовано, че стоката им просто не може да бъде отхвърлена, защото представлява най-желаното във всички заобикалящи ни вселени… следваш ли мисълта ми?

Фафърд погледна с надежда към Шийлба, но тъй като последната се въздържа този път от намеса с някое съдържателно и кратко обобщение, той кимна на Нингобъл.

Нингобъл продължи, но седемте му очи започваха да играят, съдейки по поклащането на седемте пламъчета.

— Както може би си направил вече извода, Ненаситните са усъвършенствали всички най-могъщи магии, събрани от множеството вселени, а атакуващите им сили са предвождани от най-агресивните магьосници, които можеш да си представиш, перфектно владеещи всевъзможни методи за провеждане на сражение, независимо дали става дума за полето на съобразителността, на сетивата или с оръжие. Типичната тактика на Ненаситните се състои в това да отворят магазин в един нов свят и да подлъжат още в началото най-смелите, най-умните представители на този свят, онези, които имат някакво въображение, така че само с лек намек те сами да продадат стоката на себе си. И когато тези хора се хванат в клопката, Ненаситните развиват плана си по-нататък, продължавайки с останалата част от населението. А това означава прогресивно увеличаващи се продажби! Продаване на отпадъци за добри пари, та дори и срещу размяна за стока.

Нингобъл въздъхна шумно и с нехарактерна за него богобоязън.

— Всичко това е много лошо, мили синко — продължи той и всичките му очи се размърдаха в хипнотичен ритъм под качулката, — но е напълно естествено във вселени, ръководени от богове като нашите, да, достатъчно естествено и дори може би поносимо. Обаче… — той поспря, — идва най-лошото! Ненаситните не само искат патронаж над всички същества във всички вселени, но — несъмнено, страхувайки се, че един ден някой ще зададе неприятния въпрос за истинската стойност на тяхната стока — те искат всичките им клиенти да бъдат докарани до състояние на робска покорност, така че да не са в състояние да правят каквото и да е било друго, освен да зяпат по стоката им и да купуват боклуците, които Ненаситните излагат за продан. Това, разбира се, означава, че един ден клиентите на Ненаситните няма да имат нищо, с което да им плащат, но Ненаситните изглежда не се главоболят с тази неизбежност. Може би мислят, че винаги ще има още една нова вселена, която да отворят за разработване. И, кой знае, това може де се окаже вярно!

— Чудовищно! — коментира Фафърд. — Но какво ще получат Ненаситните от всички тези търговски атаки, от цялата тази дива страст да се продава? Какво искат те в действителност?

— Ненаситните — отговори Нингобъл — искат да натрупат състояние, да отгледат питомци, които като тях да трупат пари и да се съревновават в забогатяване. И освен това, искат да предлагат услугите си по вселените (те твърдят, че сервилните клиенти са най-добрите служители на боговете) и да се оплакват колко мъчителна за тяхното съзнание е работата по трупане на пари и колко силно разстройва това храносмилането им. Освен това, всеки представител на расата им тайно събира и крие от останалите, за да й се наслаждава само той, огромна колекция от най-фините предмети и мисли, създадени някога от истинските мъже и жени (както и от истинските демони и магьосници) чрез изкупуване на безценица или чрез заплащане с боклуци, или — което им доставя върховното удоволствие — напълно безплатно.

— Наистина чудовищно! — повтори Фафърд. — Търговците винаги са били една проклета мистерия, а тези звучат като най-лоши от всички. Но какво общо има всичко това с мен?

— О, мили ми синко — отговори Нингобъл и пиететът в гласа му беше определено оцветен с мека осъдителност, — ти ме принуждаваш отново да прибягна до използуването на хипотези. Нека се върнем на направеното допускане за съществуването на един мъж, чиято цяла Вселена е в смъртна опасност и който не се е вкопчил в живота си, както и на свързаното с горното предположение допускане за наличието на един вуйчо на смелчагата — мъдрец, чийто съвети смелият мъж следва неотклонно…

— Ненаситните са отворили магазин на Площада на Тъмните Наслаждения! — намеси се Шийлба толкова рязко и неочаквано, че този път Фафърд настина трепна. — Ти трябва да унищожиш форпоста им тази нощ!

Фафърд обмисли чутото и след това проговори с глас, в който звучеше известна неувереност:

— Предполагам, че вие ще ме придружите, за да ми помогнете със способностите си, защото тази операция ми се струва крайно опасна, така че ще имам нужда от магическа артилерия, докато играя ролята на атакуващ батальон…

— О, мой мили синко… — прекъсна го Нингобъл с тон на дълбоко разочарование, поклащайки глава така, че светлинките на очите му подскочиха в качулката.

— Трябва да се справиш сам! — отсече Шийлба.

— Без каквато и да е помощ? — осведоми се Фафърд. — Не-е! Намерете си друг. Например споменатия тъпоумен смелчага, дето винаги следва напътствията на пресметливия си вуйчо с онази робска покорност, с която ми казахте, че клиентелата на Ненаситните се отнасяла към стоката им. Да, изберете си него! А що се отнася до мен… Казвам ви, не!

— Тогава изостави ни, страхливецо! — укори го с горчивина Шийлба.

Нингобъл обаче само въздъхна и каза извинително:

— Искахме да имаш другар в това начинание, боец с твоите умения, за да се опълчите заедно срещу отвратителното зло… имам предвид Сивия Мишелов. Но за нещастие той подрани за срещата си с моята колежка, бе примамен да влезе в магазина на Ненаситните и без съмнение сега е дълбоко затънал в клопките им, ако изобщо още е жив. Така че, както сам можеш да се убедиш, ние бяхме проявили загриженост за твоята безопасност и не сме възнамерявали да ти възлагаме прекомерното бреме на самостоятелна акция. Обаче, мили ми синко, ако ти все още си на твърдото мнение, че…

Фафърд изпусна въздишка, по-дълбока и от тази на Нингобъл.

— Много добре — каза той със сърдит глас, в който се долавяше поражението. — Ще направя това за вас. Все пак някой трябва да издърпа малкия нещастен сив глупак от огъня, в който сам се е заврял поради изкушението. Но как да го направя? — и той поклати предупредително големия си пръст към Нингобъл. — И стига с това „мили ми синко“.

Нингобъл се замисли за миг и след малко каза просто:

— Ще прецениш сам.

— Пази се от Черната стена! — обади се Шийлба.

Нингобъл допълни:

— Почакай, имам подарък за теб — и му подаде раздърпана, дълга около един метър лента, която до момента беше държал през ръкава си, с единствената цел да попречи да се види как изглежда ръката, която я беше държала.

Фафърд я взе изсумтявайки, сви я на топка и я напъха в торбата си.

— Бъди малко по-внимателен — предупреди го Нингобъл. — Това е Невидимият Плащ, естествено донякъде поизносен от многократна употреба за магически цели. Не го обличай, преди да се приближиш до магазина на Ненаситните. Има две основни слабости: не може да те направи напълно невидим за силен магьосник, ако той почувства присъствието ти и вземе определени мерки. Също така, от теб не трябва да се стича кръв по време на действията ти вътре, защото Плащът не може да я скрие.

— И аз имам дар! — каза Шийлба като издърпа нещо изпод качулката си също със скрита в ръкава ръка, както бе постъпил Нингобъл. Нещото леко проблясваше в тъмнината като…

Като паяжина.

Шийлба я разтърси, сякаш за да изтръска някой друг паяк от нея.

— Това е Маската на Вярното Виждане — поясни тя, подавайки я на Фафърд. — През нея всички неща се виждат такива каквито са! Не я поставяй на очите си, докато не влезеш в базара. И в никакъв случай не я поставяй сега… ако държиш на живота си и желаеш да запазиш разсъдъка си!

Фафърд я пое от нея с безкрайна предпазливост и с настръхнала кожа на пръстите. Беше склонен да изпълни съвета на магьосницата. В този момент той нямаше никакво желание да види истинския облик на Шийлба-Безоката.

* * *

Сивия Мишелов се беше зачел в най-интересната от книгите — един голям сборник на тайното знание, написан с писмото на астрологическите и геомантическите знаци, смисълът на които просто скачаше от книгата в главата му.

За да му починат очите, а всъщност по-скоро за да не погълне четивото прекалено бързо, той надникна през един от далекогледите, състоящ се от девет съединени под ъгъл колена и пред очите му се разкри сцена, която би могла да бъде от най-райското място във Вселената: в небесата плавно се рееха агнели, а няколко заслужили митични героя отдъхваха след изкачване на величествена планина и критично наблюдаваха отгоре мравешките усилия на по-дребните богове, разположени много нива под тях.

А за да му починат очите и от тази гледка, той вдигна поглед към аленочервените решетки на най-вътрешната клетка, в която беше затворено най-великолепното, стройно, русо и тъмнооко момиче от всички останали. Тя коленичи и прелъстително наклони тяло назад. Беше облечена в алена туника от кадифе, а златнорусата й коса беше толкова гъста и подвижна, че можеше да я спусне като завеса пред очите си, почти до леко нацупените устни. С тънките пръсти на едната си ръка тя леко разтваряше кичурите на косата и поглеждаше уж срамежливо, но несъмнено игриво към Мишелов, а с пръстите на другата разтърсваше златни кастанети в удивително сластен и бавен ритъм, който периодично рязко ускоряваше.

Мишелов обмисляше дали не е време да завърти няколко пъти посипаната със скъпоценни камъни златна дръжка на макарата, намираща се случайно до лакътя му, когато за първи път зърна блестящата стена в дъното на магазина. От какъв ли материал е тя? — питаше се той. Диамантен пясък, посипан върху тъмно стъкло? Черен опал? Черна перла? Черен лунен камък?

Но каквото и да беше, той не можеше да откъсне поглед от стената и поради тази причина остави книгата, използувайки далекогледа в ръката си, за да отбележи страницата, до която бе стигнал, а това бяха няколко удивително интересни страници, на които се описваше Универсалната Защита във фехтовката с петте й лъжливи варианта и се разглеждаха трите истински форми на Тайната Атака. Така че той махна с пръст на страхотната блондинка и бързо се отправи към задната част на магазина.

Докато се приближаваше към Черната Стена, за миг му се стори, че забелязва сребърен призрак или може би сребрист скелет, който сякаш е тръгнал да излиза от стената на път към него, но след това разбра, че това е просто красиво негово отражение, по много приятен начин изменено от блестящия материал. Онова, което за момент му се привидяло като сребърни ребра, всъщност беше отражение на сребристите дантели, украсяващи туниката му.

Той се усмихна на образа си и протегна пръст, за да докосне отражението си, когато… — О, чудо! — ръката му премина през стената без никакво усещане, с изключение на лек хладен гъдел, напомняйки му за уюта между чаршафите на току-що застлано легло.

Погледна ръката си, проникнала в стената и… — О, ново Чудо! — видя, че тя цялата е сребърна, посипана със ситни люспи. И макар това наистина да бе неговата собствена ръка, което той можеше да провери свивайки я в юмрук, по нея не само бяха изчезнали всички белези, тя беше станала също по-тънка и с по-дълги пръсти — това просто беше една нова ръка, по-красива от онази, която беше имал само допреди миг.

Той размърда пръсти и като малки сребърни рибки те заподскачаха насам-натам.

Колко забавно би било да има човек у дома си собствен аквариум за рибки или по-точно плувен басейн, така че да може да влезе вертикално в течността — спокойно и грациозно, вместо да прави онези шумни и излишно атлетически упражнения по скачане във водата!

И колко очарователно е този басейн да е пълен не с мокра и студена вода, а със самата квинтесенция на съня! При това с разкрасяващи, козметични свойства — нещо като кална баня без калта. Мишелов реши, че трябва да поплува в този басейн незабавно, но в същия миг погледът му попадна върху дълъг висок черен диван, поставен в другия край на стената, от другата страна на който имаше малка висока масичка отрупана с кристални чаши и съдове.

Той прекоси разделящото го разстояние, наблюдавайки с наслаждение съпровождащото го отражение в стената.

Мушна ръката си в стената за няколко крачки и отново я извади, а люспите мигновено изчезнаха и старите белези се появиха пак.

Диванът се оказа тесен дълбок ковчег, застлан с черен сатен, в единия край на който имаше натрупани малки черни сатенени възглавнички. Стори му се приканващо комфортен и уютен — е, не колкото Черната Стена, но въпреки това доста привлекателен; имаше дори малка полица с малки черни книжлета, грижливо подредени в черния сатен, очевидно оставени на разположение на почиващия, за да може той да се разтуши. Последният щрих бе незапалена черна свещ.

Малката абаносова маса от другата страна на ковчега беше отрупана с черни ястия. Първоначално само с поглед, а след малко дъвчейки и отпивайки, Мишелов започна да открива какво представляват те: тънки филии от много тъмен ръжен хляб с кора обсипана с маково семе, резенчета от изпечена до овъгляване пържола, задушени малки късчета от телешки дроб обилно подправени с тъмни подправки, възможно най-тъмните на цвят сладки желета, трюфели нарязани тънко като хартия, гъби препържени до почерняване, мариновани кестени и разбира се, зрели маслини и хайвер. Черната напитка, която се пенеше, докато си наливаше от нея, се оказа пиво, подсилено с газирано илтмарско вино.

Той реши да нахрани вътрешния Мишелов — онзи, който живееше своя подповърхностен сляп живот някъде там, между устните и стомаха му, — а после да се топне в Черната Стена.

* * *

Фафърд отново излезе на Площада на Тъмните Наслаждения, предпазливо преметнал лентата, представляваща Невидимия Плащ, между палеца и показалеца на лявата си ръка и още по-деликатно преметнал между същите пръсти на дясната ръка проблясващата паяжина, представляваща Маската на Истинското Виждане. Все още не бе съвсем сигурен дали това шестоъгълно парче паяжина наистина не крие някакви паяци.

От другата страна на площада през тълпата неспокойно движещи се, възбудено коментиращи и изказващи предположения хора, той виждаше ярко осветения вход на магазина, за който му бяха казали, че е форпост на смъртно опасните Ненаситни.

Единственото нещо, което ясно се различаваше от това разстояние, вероятно бе търговецът — с червена шапка, червени обувки с извити носове и широки панталони, — който в този момент беше престанал да премита и стоеше подпрян на дългата си метла до входа с форма на детелина.

С широк замах на лявата си ръка Фафърд метна Невидимия Плащ през врата си. Лентата около яката провисна от двете страни надолу върху гръдния му кош, спускайки се само на половината разстояние до колана, на който висяха меча и секирата с къса дръжка. Доколкото очите му виждаха, тялото му не изчезна в ни най-малка степен и той дълбоко се съмняваше, че това нещо изобщо може да сработи (както много други тавматурзи, Нингобъл не се колебаеше да дари някой с безполезна магия, не поради някакво коварство, а просто за повдигане на духа). Фафърд смело се упъти към магазина.

Севернякът беше висок, широкоплещест мъж, с представителен външен вид, двойно по-впечатляващ с варварските си дрехи и оръжие в суперцивилизования Ланхмар, и за него беше съвсем естествено обикновените граждани да му правят път или още по-точно казано, никога не се беше помислял, че могат да постъпват иначе.

Сега беше шокиран. Всички чиновници, наперени хитреци, свити хорица, роби, незначителни търговци, второкласни куртизанки, които автоматично щяха да се отместят от пътя му (макар че последните сигурно биха го сторили със закачливо поклащане на бедрата) сега се насочваха директно към него, така че трябваше да се отдръпва, направо да отскача встрани и понякога дори да отстъпва, за да не го настъпят по пръстите или да не се блъснат в него. Един дебелак с огромен корем едва не му отнесе паяжината, която сега на светлината вече се виждаше, че е свободна от паяци или по-точно, ако имаше някакви, то те трябваше да бъдат много малки.

Беше толкова силно зает с това да отбягва игнориращите го ланхмарци, че така и не хвърли поглед към магазина до момента, когато се оказа пред вратата му. И тогава, преди да погледне по-внимателно, установи малко изненадано, че накланя глава встрани, така че почти докосна рамо с ухото си и поставя паяжината на Шийлба върху очите си.

Усещането беше като от докосване на паяжина, в която човек неочаквано е заврял лицето си, разхождайки се из гъста гора призори. Картината пред очите му започна да потрепва, сякаш гледаше през дебел кристал. След малко тя се изясни, а заедно с това изчезна и лепкавото усещане върху лицето, така че зрението на Фафърд се върна към нормалното състояние… или поне така му се струваше.

Оказа се, че входът на магазина е затрупан с боклуци — при това особено отблъскващи: стари кости, умрели риби, касапски отпадъци, разкапани дрехи, извадени от някое гробище и нагънати на неравни квадрати в имитация на лошо подвързани неподрязани книги, нащърбена стъклария и керамика, пукнати кутии, големи отвратително миришещи окапали листа, разядени на оранжеви петна от някаква чума, окървавени парцали, раздърпани набедрени препаски, големи червеи, сновящи насам-натам, стоножки, които лазеха неориентирано, хлебарки, които се клатеха като пияни… и още по-неприятни неща.

Над всичко това се беше възцарил проскубан, загубил повечето от перата си лешояд, очевидно пострадал от някаква странна птича екзема. Първоначално Фафърд сметна, че е умрял, но неочаквано птицата отвори едно замъглено в бяла пелена око.

Единственият продаваем предмет извън магазина — но изключението бе забележително — беше висока, малко по-едра от естествените човешки размери, статуя от черно желязо на строен войн с меч, с мрачно и все пак някак меланхолично изражение на лицето. Застанала на висок пиедестал до вратата, статуята беше леко наклонена напред, подпряна на дълъг меч и оглеждаше злобно Площада.

Обликът на статуята се опитваше да събуди спомен в съзнанието на Фафърд — скорошен при това — но в мислите му имаше някакъв необясним провал и той спря да размишлява по тази загадка. При акции като настоящата, единственото важно нещо бе светкавичното действие. Той разхлаби секирата на пояса, безшумно изтегли Сивия Жезъл и като заобиколи купчината боклук, влезе в магазина.

* * *

Мишелов, задоволил глада си с вкусната черна храна и утолил жаждата си с опияняващата черна напитка, лениво се върна до Черната Стена и мушна в нея дясната си ръка до рамо. Размърда я в стената, наслаждавайки се на усещането за струящата приятна хладина, възхитен от великолепните сребърни люспи по нея и от свръхчовешката си красота. Повтори действието и с десния си крак, разклащайки го като танцьор, загряващ на гредата. След това леко пое дъх и започна да навлиза целия.

* * *

На влизане в помещението на базара, Фафърд видя същите купове луксозно подвързани книги и полиците с натрупани по тях лещи и далекогледи, които бе видял и Мишелов — едно обстоятелство, което сякаш опровергаваше теорията на Нингобъл, че Ненаситните продават само отпадъци.

Видя и осемте красиви клетки с решетки от блестящ метал, както и лъскавите вериги, на които те висяха от тавана и които отиваха до макари на стените с украсени дръжки.

Във всяка от клетките имаше по един блестящ в разкошни цветове паяк, покрит с черни или светли косми и с размерите на дребен човек. Паяците помръдваха дългите си завършващи с остри нокти членести крака и от време на време леко отваряха и затваряха челюсти с извити зъби, вперили неподвижен поглед към Фафърд с всяко от осемте си очи, подредени в две редици.

„Накарай паяка да хване паяк“ — помисли Фафърд, имайки предвид своята паяжина и се зачуди какво ли означава тази мисъл.

Той делово превключи съзнанието си на по-практични неща, но още преди да реши дали да не започне с убиването на много скъпо изглеждащите паяци, достойни да украсят двора на някоя императрица от джунглата — още една точка срещу теорията на Нингобъл за боклука — и чак тогава да премине нататък, чу слаб звук на плискане от дъното на магазина. Това му напомни за Мишелов по време на баня — Мишелов обичаше да се къпе, като предпочиташе бавното вземане на луксозна вана, напълнена с ароматна сапунена вода… ах, този ситен сибарит! — и затова Фафърд забърза в тази посока, без да забравя непрекъснато да контролира ситуацията зад гърба си.

Заобикаляше последната клетка — с аленочервени решетки, в която беше затворен най-красивият паяк, — когато забеляза една книга, оставена с далекоглед между страниците — точно както Мишелов обичаше да оставя книгата с мушнат в нея кинжал, за да отбележи докъде е стигнал.

Фафърд поспря, за да отвори книгата. Луксозните й бели страници бяха… празни. Вдигна далекогледа до покритото си с неосезаемата вече паяжина око. Видя сцена, която можеше да бъде олицетворение на най-кошмарната част от ада на Вселената: черни дяволи сновяха като стоножки около оковани грешници, които с безнадежден взор нагоре се гърчеха в пръстените на огромни черни змейове със светещи очи, оголени зъби, паст, от която нещо се стичаше, и ноздри, изпускащи огън.

Когато остави далекогледа и книгата, той чу характерния бълбукащ звук на мехурчета, излизащи на повърхността на течност. Незабавно погледна към потъналата в здрач задна част на магазина и едва сега видя перления блясък на Черната Стена и един сребърен скелет с диаманти в очите, който потъваше в нея. Но този костелив скъпо изглеждащ мъж — е, какво остана от теорията на Нингобъл? — все още не беше напълно изчезнал в стената, защото част от едната му ръка стърчеше и тази ръка не беше костелива, а от съвсем живо изглеждаща плът, покрита с нормална кожа.

И докато тази част бавно се потапяше в стената, Фафърд скочи напред с най-голямата бързина, която някога беше използувал в живота си, и сграбчи ръката, преди да е изчезнала. Беше уверен, че държи приятеля си, защото при всякакви обстоятелства би познал неговото ръкостискане, без значение колко слабо е направено. Фафърд задърпа, но Мишелов сякаш беше затънал в черни подвижни пясъци. Той остави Сивия Жезъл на пода, стисна здраво Мишелов за китката, запъна крака в черните плочи и дръпна ц всичката си мощ.

Сребърният скелет излезе от стената, превръщайки се Сивия Мишелов, който с празен поглед, без да обърне никакво внимание на своя приятел и спасител, измина люшкайки се няколко крачки по крива и се прекатури през глава в черния ковчег.

Но преди още Фафърд да се бе опитал да извади приятеля си от новото премеждие, чуха се бързи отекващи стъпки и за изумление на Фафърд в магазина се втурна високата черна желязна статуя. Тя може и да беше забравила пиедестала, но не беше забравила страховития си меч, който размахваше заплашително, гневно стрелкайки като железни стрели черни търсещи погледи, проверявайки всяка сянка и ъгълче.

Чернияt поглед мина през Фафърд без да спира, но спря върху Сивия Жезъл, лежащ на пода. При гледката на това оръжие, статуята видимо трепна, озъби се в желязна гримаса и присви черните си очи. Погледите, които стрелкаше, бяха още по-железни от преди и нещо повече — тя започна да се мята из магазина в лишени от схема набези, замахвайки ниско като косач с черния си блестящ меч.

В този момент Мишелов надзърна с безметежен поглед над ръба на ковчега, повдигна отпусната ръка, помаха към статуята и с глупав глас лукаво извика:

— О-хо!

Статуята спря замахванията си и яростно изгледа Мишелов в смесица от презрение и недоумение.

Мишелов се изправи на крака в черния ковчег, пиянски се заклати и бръкна в торбата си.

— Хей, робе! — обърна се той неуместно весело към статуята. — Цените ти са повече от приемливи. Вземам момичето с червеното кадифе — той извади монета от торбата, огледа я отблизо и я хвърли на статуята. — Ето грош. Също и далекогледа. Още един грош — и хвърли друга монета. — А също и „Големия сборник на екзотичните знания“ на Крон — опа, още един грош за теб! А-а, да, още един за вечерята — беше страхотна. О, едва не забравих — и един за нощувката! — той щракна с палец петата медна монета към демоничната черна статуя и с блажена усмивка рухна обратно в ковчега. Черният сатен тежко въздъхна под тежестта на свличащото се тяло.

Някъде по средата на церемонията по разплащането Фафърд се отказа да проумява безсмисленото поведение на другаря си и реши, че ще бъде много по-уместно да се възползува от отвличането на вниманието, за да си прибере Сивия Жезъл. Направи го незабавно, но черната статуя отново беше нащрек, ако изобщо вниманието й бе отклонено макар и за миг. Погледът й бе прикован върху Сивия Жезъл и в мига, в който Фафърд го докосна, тя тропна с крак по плочите и остро извика с метален глас:

— Ха!

Очевидно мечът беше станал невидим, когато Фафърд го вдигна, защото статуята не го проследи с погледа на железните си очи, докато се придвижваше в помещението. Вместо това тя остави собствения си меч, взе дълъг тънък сребърен тромпет и го вдигна до устните си.

Фафърд реши, че най-добре ще е да атакува преди статуята да е успяла да повика помощ. Той се втурна към нещото, замахвайки със Сивия Жезъл за мощен удар по шията, стегнал ръка в очакване на изтръпването.

В този миг статуята духна в тромпета, но вместо призивния звук, който Фафърд очакваше да чуе, от него излетя голям бял облак прах, замъглявайки всичко наоколо, като че ли от река Хлал се беше спуснала най-гъстата възможна мъгла.

Фафърд се отдръпна, кашляйки задавено. Издуханата от демона мъгла бързо се разсея, защото белият прах се посипа по пода с неестествена скорост. Фафърд отново можеше да вижда, за да атакува, но очевидно сега и статуята можеше да го вижда, защото тя примижавайки втренчено към него извика своето металическо „Ха!“ отново и завъртя меча над главата си в подготовка за атаката, сякаш настройвайки се за нея.

Фафърд видя, че ръцете и краката му са плътно покрити с белия прах, която явно беше полепнал по всичко с изключение на очите му, които сигурно бяха останали защитени от паяжината на Шийлба.

Желязната статуя го нападна яростно. Фафърд посрещна удара на меча със своя и сам нанесе удар, който беше париран с лекота. От този момент схватката прие шумното развитие на класическия дуел с мечове, с малката разлика, че Сивия Жезъл излизаше нащърбен след всяко съприкосновение, а малко по-дългият меч на статуята оставаше все същия. И още една особеност: винаги когато Фафърд съумееше да проникне през защитата на противника си с мушване — защото посичащите удари бяха практически невъзможни — се оказваше, че другият вече се е отместил с неуловимо бързо за окото движение, предусещайки замислите на Фафърд.

За Фафърд — поне докато траеше схватката — това бе най-трудният, най-безперспективен и определено най-изморителен двубой, който някога беше започвал, така че той бе силно уязвен и раздразнен, когато Мишелов се надигна отново в ковчега си, облегна се на лакът върху сатена, широко се ухили на дуелистите, подпря брадичка на ръката си, започна лудешки да се смее и да пуска безсмислени съвети от рода на: „Използувай Тайната Атака в две и половина, Фафърд — това го има в учебника!“ или „Скочи в пещта! — това ще е голям стратегически ход“, или — този път към статуята: „Не забравяй да го подсечеш в краката, мошеник такъв!“

Отскачайки след една неочаквана атака на Фафърд, статуята бутна масичката, на която бяха остатъците от гуляя на Мишелов — очевидно способностите й да предугажда не се отнасяха и до ситуацията зад гърба й — и всичко се пръсна на пода.

Мишелов се надвеси над ръба на ковчега и лигаво размаха пръст:

— Това ще трябва сам да си го изметеш! — след което диво се изкиска.

Отново отстъпвайки, статуята бутна с гръб ковчега. Мишелов само плесна дружески демоничната фигура по рамото и извика:

— Я се стегне, клоун такъв! Свали го! Изтупай му праха!

Но най-лошото беше може би когато по време на кратка пауза, през която двамата противници задъхано се гледаха със замаян поглед, Мишелов игриво махна с ръка на най-близкия гигантски паяк, извика: „Йо-хо!“ и отново го последва с „Ще се видим, скъпа, след цирка“.

Фафърд отби със засилващо се отчаяние петнайсетия или може би петдесетия напад към главата си и помисли: „Ето какво става от опита да бъде спасен малкия безсърдечен побъркан, който би могъл да се кара на баба си, когато тя е в прегръдката на мечка. Паяжината на Шийлба наистина ми показа истинската природа на този идиот“.

Мишелов се беше събудил разгневен от звъна на мечовете, прекъснали сладките му сатенени сънища, но когато видя какво става, започна да наблюдава с интерес невероятно комичната сцена.

Защото онова, което Мишелов можеше да види без помощта на паяжината на Шийлба, бе един жалък облечен в червено метач да замахва мощно с дългата си метла към Фафърд, който изглеждаше точно сякаш само преди миг бе излязъл от нощва с брашно. Единствената част на Северняка, която не бе поръсена с белия прах, беше тясна ивица около очите му — като че ли беше с маска.

Но най-абсурдното в цялата тази ситуация бе това, че побелелият като мелничар Фафърд влага цялото си усърдие — и емоции! — в една истинска схватка, в която нанася удари с безкрайна прецизност, блокирайки метлата, сякаш е ятаган или меч. Когато метлата се вдигнеше за удар, Фафърд се втренчваше в нея, независимо от странната лента около очите си. И когато миг по-късно метлата се спускаше, той парираше удара й с меча си, влагайки всички сили и нещо повече, преструваше се, че ударът го изважда от равновесие.

Мишелов никога не беше подозирал за тези шлифовани до перфектност театрални умения на приятеля си (макар демонстрацията в момента да бе малко механична и лишена от широкия размах на истинския драматичен гений) и поради това представлението го бе докарало до лудешки смях.

В следващия миг метлата докосна рамото на Фафърд и от него бликна кръв.

Фафърд, който най-сетне бе ранен, разбра, че не ще може да победи статуята с издръжливост — макар гръдният кош на последната да свистеше като ковашки мех — и реши да прибегне до по-радикални мерки. Той отново разхлаби бойната секира в пояса си и при следващата кратка пауза в схватката, получила се поради едновременно хрумване и у двамата да бъде изненадан другия с отдръпване, я извади и хвърли в лицето на противника.

Вместо да се наведе или дръпне встрани, черната статуя наклони меча си и просто завъртя острието в малък кръг.

Секирата попадна в примката на кръга като сребърно-опашата комета, завиваща около черно слънце, и се върна обратно към Фафърд като бумеранг — при това по-бързо, отколкото Фафърд я беше запратил.

Времето като че ли забави своя ход и Фафърд с леко отместване на тялото съумя да хване секирата за дръжката в мига, когато тя префучаваше покрай бузата му.

За миг мислите прелетяха през главата му с бързината на неговите действия. Той се запита как така противникът след като явно бе в състояние да парира всяка фронтална атака, се беше блъснал в масата и в ковчега зад гърба си. Отбеляза, че вече в продължение на цяла дузина сблъсъци Мишелов е престанал да се смее и макар все още замаян, стои странно блед и изтрезнял, гледайки ужасен кръвта, стичаща се по ръката на Фафърд.

Затова му извика весело и сърдечно, колкото му позволяваха силите:

— Позабавлявай се и ти! Защо, смешнико, не се включиш в играта? А, ето ти и играчката! — и му хвърли секирата.

Без да изчака да види резултата от това — може би защото не смееше — той събра последните си резерви на сила и бързина и се нахвърли върху черната статуя, променяйки ъгъла на атаката така, че да я изтика с гръб към ковчега.

От своя страна Мишелов, също без да отмества ужасения си поглед от Фафърд, протегна ръка в последния миг и хвана запратената към него секира, преди да падне на пода.

И когато отстъпващата черна статуя се озова в близост до ковчега и зае поза за решаваща контраатака, Мишелов се наклони и с все същата глуповата усмивка на лицето рязко удари статуята по темето със секирата.

Желязната глава се разцепи като кокосов орех, но не се разпадна. Секирата на Фафърд, потънала дълбоко в нея, се беше превърнала в желязо и черната й дръжка се изплъзна от ръката му, когато статуята се изправи и вдърви.

Мишелов погледна разцепената глава със съжаление, сякаш беше дете, осъзнало в този миг жестоката реалност, че ножовете могат и да порежат.

Статуята притисна огромния меч до гърдите си като жезъл, който се готви да насочи напред, но не го направи и вместо това падна с оглушителен грохот в цял ръст по лице.

Преди още да е заглъхнал звукът, през Черната Стена премина бял огън и освети цялото помещение на магазина като далечна светкавица, а железният базалт под краката им глухо избоботи.

Фафърд прибра Сивия Жезъл в ножницата, изтегли Мишелов от ковчега — битката не му беше оставила сили дори да повдигне на ръце дребния си приятел — и извика в ухото му:

— Хайде! Бягай!

Мишелов се затича към Черната Стена.

Фафърд се пресегна в момента, когато той минаваше покрай него, дръпна го и се хвърли към арката на входната врата.

Гръмотевичният тътен заглъхваше и се разнесе тихо, примамващо нежно свирене.

Черната Стена отново проблесна зад гърба им — този път даже още по-ярко, като че ли светкавиците се приближаваха към тях.

Блясъкът незаличимо запечата в съзнанието на Фафърд следната картина: гигантски паяк в най-вътрешната клетка, притиснал се до решетките и втренчил поглед към тях. Беше с белезникави крака, кадифено червено тяло и маска от лъскава златна коса, през която надничаха осем черни очи, а полуотворени като ножица челюсти тракаха в стакато като кастанети.

В същия миг отново се разнесе томното изсвирване. И то май идваше откъм червено-златния паяк.

Най-невероятното от всичко беше репликата на Мишелов, съпротивляващ се на дърпането, който извика в отговор на изсвирването:

— Сега, мила! Идвам. Пусни ме, Фафърд! Нека се кача при нея! Само една целувка! Любима…!

— Стига, Мишелов! — изръмжа Фафърд, целият настръхнал. — Това е гигантски паяк!

— Избърши си паяжината от очите, Фафърд! — неуместно за този момент се сопна Мишелов. — Това е страхотно момиче! Никога вече няма да видя друга като нея… и освен това, платил съм си! Любима!

Тогава тътенът отново заглуши гласа му и следващите подсвирвания, ако ги имаше; стената отново проблесна по-светло, отколкото слънцето през деня, подът под краката им отново се разтърси и потръпна; целият магазин се разклати и когато Фафърд изтегли Мишелов през входа с форма на детелина за последен път се видя блясък и се чу грохот.

Светкавицата освети събраните в полукръг ланхмарци, които надничаха с пепелявосиви лица през рамо, докато се изтегляха през Площада на Тъмните Наслаждения по-далече от грохота, заплашващ да се изтръгне навън.

Фафърд се обърна. Отворът в стената се бе затворил без следа.

Фантастичният бит-пазар беше напуснал света на Нийуон.

Мишелов седеше на черните плочи, където Фафърд го бе издърпал и се вайкаше:

— Тайните на Пространството и Времето! Знанията на Боговете! Загадките на Ада! Черната Нирвана! Златният Рай! И пет гроша загубени завинаги!

Фафърд скръцна със зъби. Някаква желязна решимост — резултат на изпитания гняв и преживяното чувство на безпомощност, — бе изкристализирала в него.

До момента беше използувал паяжината на Шийлба — е, и плащът на Нингобъл — само за да служи на другите. Сега щеше да ги използува за себе си! Щеше да погледне Мишелов и останалите по-отблизо, отколкото другите можеха да го направят. Щеше да изучи дори собственото си отражение! Но най-напред щеше да проникне до същината на магьосническите души на Шийлба и Нингобъл!

И тогава зад гърба му се разнесе „С-с-с-т!“

Той вдигна поглед и усети как плащът се изхлузва от врата му, а едновременно с това — с леко гъделичкане — и маската пада от очите му.

За един кратък миг нещо проблесна над главата му и през отдалечаващата се сребриста пелена той зърна някак изкривено — като че ли през дебело стъкло — черно лице с кожа като от паяжина, която изцяло покриваше местата, където би следвало да има уста, нос и очи.

Гледката — не, това трябва да беше някаква игра на зрението — изчезна и пред погледа му се появиха две закачулени глави, обърнати надолу към него над ръба на стената. Разнесе се приглушен дрезгав смях.

После главите се скриха и отново можеше да види само края на покрива, небето, звездите и празната стена…