Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (46)

Справедливост ли? Справедливост не се иска. Ние създаваме собствена справедливост. Създаваме я тук, на Аракис: победи или умри. Да не питаме за справедливост, докато имаме оръжие в ръцете си и сме в състояние да го използвали;

Лето I;

Бене-гесеритски архив

Не-корабът пристигна с нисък полет над ракианските пясъци. Преминаването му вдигна вихрушки от прах, които продължиха да се носят насам-натам, докато той се приземи със силно хрущене, нарушило покоя на дюните. Сребристожълтото слънце потъваше отвъд хоризонта, все още разлюлян от дяволската жега на дългия зноен ден. Не-корабът се установи на място — блестящо стоманено кълбо, видимо за сетивата, но скрито както за всеки отправен в бъдното поглед, така и за приборите с далечен обхват на действие. Двойното зрение увери Тег, че чужди очи не са забелязали пристигането му.

— До не повече от десет минути искам да излязат блиндираните топтери и коли — разпореди се той.

Хората зад него веднага се заловиха да изпълнят заповедта.

— Башар, сигурен ли сте, че са тук?

Гласът беше на доверен офицер от Гамму, чието настроение вече не се определяше от възпоменанията за трепетите на младостта. Бе видял смъртта на множество стари приятели. Подобно на повечето от оцелелите, и той бе напуснал семейството си, без да знае нищо за съдбата на своите близки. В гласа му прозвуча горчива нотка, сякаш правеше опит да убеди себе си, че е вкаран с измама в рискованото начинание.

— Скоро ще бъдат — отвърна Тег. — Ще пристигнат, яхнали червей.

— Откъде знаете?

— Всичко е уредено предварително.

Той затвори очи. Нямаше защо да наблюдава дейността на хората около себе си. Тукашната обстановка с нищо не се различаваше от многобройните командни пунктове, в които се бе намирал: овална зала с прибори и следящ ги персонал, а до тях офицери, които очакваха заповедите му.

— Откъде ще дойдат? — попита някой.

— Погледни скалите на север от нас. Видя ли ги добре? Някога бяха много високи. Наричаха ги Ветрокапан. Там имаше сийч на свободните, който сега е малко по-голям от обикновена пещера. В него живеят неколцина заселници от Ракис.

— Свободни — пошепна някой. — О, богове! Искам да видя пристигащия червей. Никога не съм помислял, че е възможно…

— Още една от неочакваните ви спогодби, така ли? — попита офицерът с горчивата нотка в гласа си, която сега се бе засилила.

Какво ли ще каже, ако разкрия новите си възможности! — помисли Тег. — Може би предполага, че преследвам цели, които няма да издържат натиска на по-внимателна преценка. И ще се окаже прав. Той явно се намира на прага на прозрение. Ще запази ли лоялността си, ако пелената падне от очите му!

Поклати глава с жест на отрицание. Офицерът нямаше почти никакъв шанс. Впрочем пред никого от тях не се откриваше нещо повече от възможността да се бият и да умрат.

Внезапно бе овладян от мисълта, че спогодбите за уреждане на конфликти предполагат въвеждане в заблуда на големи маси от хора. Колко лесно беше да застанеш на позицията на почитаемите мами!

Тор!

Превързването на очите не беше толкова трудно колкото предполагаха някои. Повечето хора искат да бъдат водени. Онзи офицер също го искаше. Силни стадни инстинкти (или пък мощни извънсъзнателни стимули) бяха причината. Когато започнеш да разбираш с каква лекота те манипулират, естествената ти реакция е да потърсиш изкупителни жертви. Да, офицерът търсеше изкупителна жертва; сега.

— Бурзмали настоява да ви види — обади се някой вляво от Тег.

— Още не.

Можеше да почака. Съвсем скоро щеше да започне първият му ден на командващ. Междувременно в момента той отвличаше вниманието. По-късно щеше да има достатъчно време, за да се доближи опасно до ролята на изкупителна жертва.

С каква лекота се набелязваха такива жертви и с каква лекота биваха приемани! Беше особено типично за случаите, когато единствената алтернатива е да видиш себе си като виновник или глупец; или пък и двете заедно. Искаше да каже на заобиколилите го: „Внимавайте за превръзката на очите си! Така ще разберете истинските ни намерения!“

Офицерът за свръзка вляво от него каза:

— Онази света майка сега е с Бурзмали. Тя също настоява да влезе и да ви види.

— Кажи на башара да се върне при Дънкан и да остане там — нареди Тег. — И да провери дали Мурбела не представлява опасност. Лусила може да влезе.

Трябваше — помисли той.

Подозренията на Впечатката за настъпилите в него промени продължаваха да се засилват. Една света майка не можеше да не долови разликата.

Лусила буквално влетя; силно шумящите ѝ дрехи подчертаваха обзелото я вълнение. Беше ядосана, но умело го прикриваше.

— Майлс, настоявам да ми обясниш!

Добре започна — помисли Тег и попита:

— Какво точно?

— Защо не влязохме в…

— Защото почитаемите мами и тлейлаксианските им приятелчета от Разпръскването държат в ръцете си повечето от централните възли на Ракис.

— Как… Откъде…

— Убиха Тараза, ако не знаеш.

Думите му я накараха да замълчи, но не за дълго:

— Майлс, настоявам да ми кажеш…

— Не разполагаме с много време — прекъсна я той. — При следващото си преминаване спътникът ще ни засече.

— Ами защитниците…

— Те са не по-малко уязвими от всяка защитна система, оставена в неподвижно състояние. Семействата им са тук, долу. Отведи ги и ще установиш ефективен контрол върху тези сили.

— Но защо трябва да сме отвън и да…

— За да приберете Одрейди и момичето с нея. Да, също и червея, с който идват.

— За какво ни е пък този…

— Одрейди ще каже какво трябва да се направи. Нали знаеш, че сега тя е вашата старша света майка.

— Значи отпращаш ни…

— Сами се отпращате! Аз оставам тук с хората си, за да не могат онези да се досетят какво е станало. Отвличане на вниманието.

В командния пункт настъпи заредена с безброй въпроси тишина.

Отвличане на вниманието — помисли Тег. — Колко е неправдоподобно!

Замисленият от него отпор щеше да предизвика истерия сред почитаемите мами, особено след като те бяха накарани да повярват, че гола̀та е тук. Не само щяха да контраатакуват, но в последна сметка — да прибягнат към процедурата на пълно обезплодяване. По-голямата част от Ракис щеше да бъде превърната в овъглени руини. Вероятността за оцеляване на хора, червеи или пясъчни твари бе съвсем незначителна.

— Почитаемите мами се опитваха да намерят и уловят червей, но не успяха — добави той. — Наистина не разбирам как може да са толкова недалновидни в представите си за начина, по който трансплантирате една от тях.

— Трансплантираме ли? — обърка се напълно Лусила.

Тег рядко бе виждал света майка в толкова затруднено положение. Опитваше се да събере в едно казаното от него. Той бе забелязал, че Сестринството притежава някои от ментатските способности. А един ментат може да стигне до определено убеждение дори при ограничено количество данни, макар и с известни резерви. Само че, за добро или зло, отдавна щеше да се намира извън нейния обсег на действие (или на която и да е друга света майка), преди тя да е събрала нужните данни. Ама че боричкане ще настане за потомството му. Разбира се, че Димела ще бъде включена в кръга на специалистките по размножителния процес. Както и Одрейди. Просто нямаше как да го избегне.

— Следователно тук ни заплашва опасност — каза Лусила.

— Да, донякъде. Бедата на почитаемите мами е свързана с факта, че са прекалено богати. Грешат като всички богаташи.

— Покварени курви! — изсъска тя.

— Предлагам ти да се изнесеш във входния отсек, Одрейди скоро ще бъде тук.

Лусила си тръгна, без да каже нещо.

— Цялата защита е активирана — съобщи офицерът за свръзка.

— Предупреди Бурзмали да има готовност да поеме командването — разпореди Тег. — Всички останали скоро ще излезем.

— Очаквате ли да ви последваме до един? — обади се онзи, който търсеше изкупителна жертва.

— Не — спокойно отвърна Тег. — Ще го направя и сам, ако се наложи. Искам с мен да дойдат само онези, които го желаят.

Помисли, че сега вече всички ще го последват. Внимателно оказваният натиск бе трудно разбираем или почти неразбираем за неподготвените в Бене Гесерит.

В командния пункт отново настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене и прищракване на приборите. Тег отклони вниманието си към „покварените курви“.

Според него не беше правилно да ги наричат така. Въпреки че свръхбогатите нерядко биваха поразени от пълна безнравственост. Причиняваше я вярването, че парите (или пък властта) могат да купят всичко и всички. А защо да не го вярват? Ставаше всеки ден пред очите им. Най-лесно се вярва в абсолютни истини.

Надеждата във вечен е цъфтеж…

Беше също като с която и да е вяра. С пари може да се купи даже невъзможното.

Тогава идва и пълната поквара.

С почитаемите мами обаче не беше тъй. В известен смисъл те винаги бяха се намирали отвъд нея. Можеше дори да схване как са успели да я преодолеят. Ала сега се озоваха в нещо толкова свръх тоталната безнравственост, че Тег се колебаеше дали наистина иска да го разбере.

Въпреки това новото му съзнание вече го бе формулирало. Нито една от онези жени не би се поколебала да подложи на върховни терзания цяла планета, ако има лична изгода. Или ако в замяна ще получи някакво предполагаемо удоволствие. Или ако мъчението може да ѝ даде още няколко дни живот.

Стига подобно съществуване да можеше да се нарече живот…

Какво им харесва? Какво може да им достави удоволствие? Те бяха като пристрастените към семута. Всеки път искаха повече от предишния.

И добре го знаят!

Какъв ли бяс ги изгаря отвътре? Попаднали в подобен капан! Бяха познали всичко, но нищо не ги задоволяваше — нито добро, нито достатъчно зло. Липса на всякакво чувство за мярка!

Ала продължаваха да бъдат опасни. Може би бе сбъркал само в едно — вероятно те вече не си спомняха какви са били преди ужасната трансформация, започнала в тях под въздействието на наркотика с тръпчивата миризма, който оцветяваше в оранжево очите им. Спомените за спомени могат да се превърнат в силно изопачена представа за станалото някога. Всеки ментат притежаваше изострена чувствителност към този недостатък.

— Ето го и червея!

Отново беше офицерът за свръзка.

Тег се завъртя на стола и се вгледа в прожектираното изображение — миниатюрна холограма на ставащото отвън в югозападна посока. Червеят с двете малки петънца на пътуващите върху гърба му човешки същества представляваше виещо се вълмо от движения в далечината.

— Въведи Одрейди сама, когато пристигнат — каза той.

— Шийена да остане навън, за да помогне при прибирането му в товарния отсек. Звярът ще ѝ се подчини. Да се провери също дали Бурзмали е готов и се намира в непосредствена близост. Няма да разполагаме с много време за прехвърляне на поста.

Когато Одрейди влезе в командния пункт, дишането ѝ още не се беше успокоило и от нея се излъчваше миризмата на пустинята — смесица от меланж, нагорещен кремък и човешка пот. Тег седеше на стола привидно отпуснат. Очите му бяха затворени.

Одрейди помисли, че е заловила башара в непривичната за него поза на покой и печално изражение на лицето. Когато отвори очите си, тя веднага видя промяната, за която Лусила бе загатнала с някакво неясно промърморено предупреждение. Какво бе станало с баща ѝ ? Брадичката му беше леко вирната нагоре в обичайния за него начин на наблюдение. Тясното му лице с паяжината от белези на възрастта не бе изгубило нищо от живото си и както винаги внимателно изражение. Дългият и фин нос, типичен за династиите Корино и Атреидес, се бе удължил леко с напредването на годините. Сивата му коса обаче бе останала непокътната, а леко изпъкналото чело неизменно привличаше погледа на наблюдаващия го…

За да види после очите му!

— Как разбра къде да ни посрещнеш? — попита Одрейди. — Нямахме никаква представа за посоката, в която ни носи червеят.

— В тази част на пустинята са останали малко необитаеми места — отвърна той. — Избор на хазартно играещия. Тукашното изглеждаше подходящо.

Избор на хазартно играещия!

Бе чувала тази ментатска фраза, но никога досега не бе разбирала смисъла ѝ.

Тег се надигна от стола.

— Вземи не-кораба и отивай на най-добре познатото ти място.

В Дома на Ордена ли?

За малко да го изрече гласно, ала я спря мисълта за другите присъстващи — чудатите воини, събрани от нейния баща. Кои бяха те всъщност? Беглото обяснение на Лусила не я задоволи.

— Внесохме известна промяна в проекта на Тараза — каза Тег. — Гола̀та няма да остане. Трябва да дойде с теб.

Тя разбра. Новите способности и умения на Дънкан Айдахо щяха да бъдат използвани за насрещен удар по курвите. Момчето бе престанало да бъде само примамка за разрушаването на Ракис.

— Разбира се, няма да може да напуска прикритието на не-кораба — добави Тег.

Одрейди потвърди с кимване. Дънкан не бе защитен от претърсващи, способни да погледнат в бъдното… Като щурманите на Сдружението например.

— Башар! — обади се офицерът за свръзка. — Улових пиукане на засякъл ни спътник!

— Е, хайде, мармоти^[1]! — извика Тег. — Всички навън! Да влезе Бурзмали!

Откъм задната част на командния пункт се отвори люк. Повиканият се вмъкна през него и започна:

— Башар, какво ще…

— Нямаме никакво време! Поемай нещата!

Посочи стола на командира и махна с ръка към мъжа да го заеме:

— Одрейди ще ти обясни къде отивате.

С импулсивно движение, в което вложи и мъничка доза наказание, той сграбчи лявата ѝ ръка, наведе се към нея и я целуна по бузата.

— Дъще, направи това, което трябва. Много скоро червеят в товарния отсек ще се окаже единствен в цялата ни вселена.

Одрейди разбра всичко — Тег познаваше в подробности целия план на Тараза и възнамеряваше да изпълни докрай заповедите на своята старша майка.

„Направя това, което трябва!“

Повече думи не бяха нужни.