Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (32)

Манна в пустинята яли бащите ни,

Там, сред жаравата, дето вихрушките идат.

Боже, спаси ни от тази ужасна страна!

О, запази ни и избави

всички от сухата, жадна земя.

Песни на Гърни Халик,

музеят в Дар-ес-Балат

Тежко въоръжените Тег и Дънкан излязоха от не-сферата заедно с Лусила в най-студената част на нощта. Звездите над главите им приличаха на иглени връхчета, а въздухът беше съвършено неподвижен, преди самите те да нарушат покоя.

В ноздрите на башара преобладаваше все още преходната, но недвусмислено заявяваща присъствието си миризма на сняг. Тя се долавяше във всяко вдишване, а когато издишваха, около лицата им прелитаха плътни облачета пара.

Студът изпълни очите на Дънкан със сълзи. Бе мислил много за стария Гърни, докато се приготвяха да напуснат не-сферата — Гърни с белега на бузата, оставен от харконски бич от мастилена лоза(#). Неотменно свързваше спомена за него със сегашната потребност от верни спътници. Не се доверяваше особено на Лусила, а Тег беше стар, твърде стар. Виждаше го в очите му, проблясващи на звездната светлина.

Момчето потърси топлина за ръцете си в джобовете, след като прехвърли през лявото рамо ремъка на старинен мощен лазестрел. Беше забравил колко студено може да бъде на тукашната планета. Лусила изглежда не чувстваше толкова силно студа, защото се топлеше с някой от бене-гесеритските си трикове.

Докато я гледаше, Дънкан съобрази, че никога не е вярвал много на вещиците, включително и на лейди Джесика. Не му беше трудно да мисли за тях като за изменници, неподвластни на чувството за преданост с изключение на собственото им Сестринство. Но проклетниците знаеха толкова много потайни номера! Все пак Лусила се беше отказала от прелъстителските си изпълнения. Вече се бе убедила, че той ще постъпи точно така, както я бе заплашил. Чувстваше как скришом подклажда гнева си. Нека го подклажда!

Тег анализираше фактите, съсредоточил цялото си внимание към заобикалящия ги свят. Имаше ли право да вярва единствено на плана, който изработиха двамата с Бурзмали? Бяха сами и не можеха да разчитат на ничия поддръжка. Нима бяха уговорили цялата операция само преди осем дни? Струваше му се, че е минало много повече време въпреки товара на приготовленията.

Погледна към Дънкан и Лусила. Момчето носеше стар, но мощен харконски лазестрел, ползван в полева обстановка. Светата майка бе приела да скрие в горната част на дрехата си доста по-миниатюрен модел. В лазестрела ѝ имаше само един заряд. Играчка за професионален убиец.

— За нас от Сестринството се знае, че влизаме в бой въоръжени единствено с уменията си — каза тя. — Обидно е да сменям представата.

Все пак имаше и ножове в калъфите на краката си. Тег ги бе видял. Предполагаше, че са намазани с отрова.

Той претегли на ръка тежестта на дългото дуло, което носеше — модерен лазестрел за полеви бой, взет от кийпа. На рамото му пък висеше двойник на Дънкановото оръжие.

Длъжен съм да се доверя на Бурзмали — каза си. — Нали лично съм го обучавал и знам качествата му. След като е казал, че трябва да разчитаме на новите си съюзници, следва да го направим.

Сегашният Върховен башар очевидно преливаше от радост, когато видя жив и здрав стария си командир.

След последната им среща обаче бе навалял сняг, който сега покриваше всичко наоколо — чист лист за записване на всякакви следи. Снегът не беше включен в плана им. Нима имаше предатели и в Службата за метеорологичен контрол?

Тег потръпна. Въздухът беше студен. Приличаше на оня мраз в безвъздушното извънпланетно пространство, пропускаш свободно звездната светлина до горската поляна, на която се бяха озовали. Слабата светлинка се отразяваше от покритата със сняг земя, както и от оръсените с бяла прах скали. Тъмните очертания на иглолистните дървета и безлистните клони на другите им събратя се размиваха по краищата си в общата белота. Всичко останало тънеше в дълбоки сенки.

Лусила духна на пръстите си, наведе се плътно до башара и пошепна:

— Не трябваше ли вече да се покаже?

Въпросът явно не бе зададен правилно.

Може ли да се вярва на Бурзмали? — беше всъщност питането ѝ, отправяно много пъти по един или друг начин веднага след като ѝ бе обяснил плана преди осем дни.

Отговорът му винаги беше:

— Заложил съм живота си.

— Но и нашите животи!

Не по-малко от нея мразеше постепенно натрупващите се съмнения и несигурност, но всички планове в крайна сметка зависеха от умението на изпълнителите им.

— Сама настояваше да се махаме оттам и да вървим на Ракис — припомни ѝ той, като се надяваше, че е могла да зърне усмивката му, предназначена да смекчи укора в изречените думи.

Лусила не се бе успокоила. Тег никога не бе виждал света майка, обхваната от подобна нервност. И със сигурност щеше да бъде още по-неспокойна, ако знаеше за новите им съюзници! Имаше и друго — не бе съумяла да изпълни докрай заръката на Тараза. Колко ли дразнещ беше за нея този факт!

— Заклели сме се да опазим живота на гола̀та — припомни му тя.

— И Бурзмали се е заклел за същото.

Той погледна към Дънкан, застанал между двамата, без досега да е отронил и дума. С нищо не показваше, че е чул спора им и е обзет от безпокойство. Дошла от миналото сдържаност правеше неподвижни чертите на лицето му. Вслушваше се в нощта, съобрази Тег, следователно единствено той вършеше това, което сега трябваше да правят и тримата. По младежкото му лице се виждаше странно изражение на неостаряваща зрялост.

Ако някога са ми трябвали верни спътници, то моментът е този! — мислеше Дънкан.

Умът му се бе върнал обратно към дните на Гайъди Прайм. търсейки корените си преди да е битувал като гола̀. Преживяването, което бяха назовавали „Харконска нощ“. В онези вечери омразниците бяха се наслаждавали на лова на хора в носената от суспенсори топлина на защитните брони. Дори само ранен, преследваният неизменно умираше в мразовитата нощ.

И Харконшпе го знаеха! Проклети да са душите им! Както трябваше да се очаква, внимателният му поглед забеляза изражението на Лусила, което казваше:

„Ти и аз имаме нещо недовършено.“

Обърна лицето си към звездната светлина така, че тя да може да види усмивката с обидно дръзко и знаещо изражение, което я накара да настръхне отвътре. Той свали тежкия лазестрел от рамото си и го провери. Направи ѝ впечатление богатата украса от спираловидна резба по ложата и цевта. Макар и антика, оръжието вещаеше смъртна заплаха. Дънкан го положи на лявата си ръка, а с дясната стисна ръкохватката и прокара — показалец по спусъка — точно копие на Тег, приготвил съвременното си оръжие.

Лусила се обърна с гръб към тях и насочи вниманието си нагоре по склона, а после и в противоположна посока. В същия миг отвсякъде изригнаха звуци и изпълниха цялото пространство на нощта — най-напред тропот отдясно, последван от тишина. По склона изтопуркаха нечии други нозе. Отново тишина. После същият шум се разнесе и отгоре! От всички страни!

Още при първия звук и тримата се подслониха свити зад скалите непосредствено до входа на пещерата с не-сферата.

Звуците, изпълващи нощта, не казваха особено много: обезпокоителна гълчава, част от която беше механична, в другата включваше пронизителни викове, стонове и съсък. После някакъв подземен тътен накара почвата да завибрира с пулсиращи прекъсвания.

Башарът веднага разпозна шумовете. Недалеч бе пламнала битка. Долавяше фоновия съсък на огнемети, а високо в небето се стрелкаха лъчи на блиндирани лазестрели.

Над главите им профуча нещо, сподирено от опашка сини и червени искри. Още едно и още едно! Земята се разтърси. Той пое въздух през носа си — горчиво-кисел дъх с привкус на чесън.

Не-кораби! Много на брой!

Приземяваха се в долината под старинната не-сфера.

— Обратно вътре! — разпореди се Тег.

Но още преди да изрече думите видя, че е прекалено късно. Отвсякъде около тях прииждаха хора. Вдигна дългия си лазестрел и го насочи надолу по склона, откъдето долиташе най-силна гълчава и най-ясно личаха движещите се силуети. Точно оттам се чуваха викове на множество хора. Свободно летящи светоглобуси се носеха между дърветата, очевидно пуснати от приближаващите. Светлинките им танцуваха нагоре по склона, носени от лек, студен вятър. В подвижната виделина, хвърляна от тях, напредваха тъмни фигури.

— Лицетанцьори! — изсумтя Тег, разпознавайки нападателите.

След секунди танцуващите светлини щяха да излязат от дърветата, а след по-малко от минута — да стигнат до него.

— Предадени сме! — чу гласа на Лусила.

Откъм хълма се разнесе силен вик:

— Башар!

Много гласове!

Бурзмали? — запита се той.

Погледна назад в същата посока, а после надолу — по наклона към равномерно настъпващите лицетанцьори. Нямаше никакво време за избор на други възможни решения. Наведе се към светата майка:

— Бурзмали е над нас. Взимай Дънкан и бягайте!

— Ами ако…

— Нямаш друг шанс!

— Ех, глупако! — обвини го тя в мига, когато се обърна, за да изпълни нареждането.

— Тъй вярно! — откликна Тег, но отговорът му с нищо не помогна за намаляване на страховете ѝ.

Да, точно така става, когато си принуден да разчиташ на чужди планове!

Мислите на Дънкан бяха насочени в друга посока. Веднага разбра какво е решил да стори Тег — да пожертва себе си, за да могат те двамата да избягат. Поколеба се, гледайки към наближаващите нападатели.

Башарът на мига забеляза колебанието и гласът му прогърмя:

— Слушай бойната заповед! Аз съм твой командир! Изреченото беше възможно най-близкото до Гласа изпълнение, което Лусила бе чувала от устата на мъж. Неволно погледна към него с искрено възхищение.

А Дънкан виждаше само лицето на стария дук, нареждащ му да се подчини. Оказа се предостатъчно. Сграбчи ръката на светата майка, но преди да я побутне нагоре по склона, извика:

— Ще те прикриваме с огън при първа възможност!

Тег не отговори. Присви се до посипан със сняг камък, докато Лусила и Дънкан бързо се закатериха встрани. Знаеше, че скъпо ще продаде живота си. Трябваше да има и още нещо. Неочакваното. Последен подпис на стария башар.

Атакуващите сега напредваха по-бързо, като възбудено си подвикваха.

Зададе максимална мощност на лъча от лазестрела си и натисна спусъка. Огнена дъга омете склона под него. Дърветата избухнаха в пламъци, преди да се срутят. Пронизително крещяха хора. Оръжието не беше разчетено за продължително действие при такава мощност, но причинената от него масова касапница постигна желания ефект.

Във внезапното притихване, последвало първия залп, Тег смени позицията си, прислонявайки се зад друг камък вляво, след което изпрати пламтящо копие надолу по тъмния склон. Само няколко светоглобуса бяха оцелели от първия помитащ удар, оставил след себе си повалени дървета и тела без крайници.

Още викове последваха втория му контраудар. Той се обърна и бързо се придвижи към другата страна на входа за пещерата с не-сферата, привеждайки се ниско между скалите. Оттук също изпрати бръснещ огън надолу по отсрещния склон. Още викове. Още пламъци и срутващи се дървета.

Но и сега липсваше ответна реакция.

Искат ни живи!

Тлейлаксианците бяха решили да пожертват лицетанцьорите до един, но да го принудят да изстреля и последния си заряд!

Нагласи ремъка на старото харконско оръжие на рамото си така, че да е готово за действие. После свали почти празния пълнител от модерния си лазестрел, зареди го и остави оръжието на скалите. Съмняваше се, че ще успее да презареди за втори залп другото си оръжие. В пояса бе затъкнал и два ръчни харконски лазестрела като последна възможност. Щяха да свършат добра работа в малък обсег. Нека дойдат по-близо онези тлейлаксиански Майстори, разпоредили се за масовата касапница!

Той внимателно вдигна дългия лазестрел от скалата и се придвижи напред, като отскачаше зад по-високите камъни и се отклоняваше ту вляво, ту вдясно. Спря два пъти, за да помете с къси залпове склоновете под себе си, сякаш бе взел решение да пести мунициите. Просто не си струваше да прави опити за прикриване. Досега спокойно можеха да пуснат преследвач-убиец, а и следите му оставаха по снега.

Неочакваното! Как да ги подмами наблизо?

Доста по-нагоре от входа към пещерата с не-сферата намери дълбоко празно място между скалите, чието дъно бе запълнено със сняг. Смъкна се в дупката, доволен от великолепния обстрел, който му осигуряваше новата бойна позиция. Огледа я набързо — високи скални зъбери откъм гърба и открити склонове надолу в три посоки. Внимателно надигна глава и се опита да види нещо отвъд зъберите, които препречваха склона.

Единствено тишина.

Дали викът бе дошъл откъм хората на Бурзмали? Дори да беше тъй, нищо не гарантираше, че Дънкан и Лусила ще успеят да ги настигнат при създалата се обстановка. Всичко беше в ръцете на Върховния башар.

Наистина ли е толкова съобразителен, колкото винаги съм мислил!

Не, сега нямаше време за претегляне на възможности или дори за смяна на отделен елемент в обстановката. Битката бе започнала и той влезе в нея. Рискът вече бе поет напълно. Тег вдъхна дълбоко и предпазливо погледна надолу по склона.

Бяха се прегрупирали и отново се придвижваха напред. Сега без издайнически светоглобуси, мълчешком. Без окуражаващи викове. Той положи дългия лазестрел на един камък пред себе си и с продължителен залп изпрати горяща дъга отляво надясно, оставяйки я да угасне в края поради очевидното изтощаване на целия заряд.

После свали от рамото си старото харконско оръжие, приготви го и мълчаливо зачака. Щяха да искат от него да побегне нагоре по хълма. Приведе се зад пазещите го скали, като се надяваше, че наоколо има достатъчно раздвижване, за да се объркат преследвачите-убийци. До слуха му продължаваха да достигат звуци от опаления от огъня склон. Отброи наум, за да определи разстоянието, защото от дългия си боен опит добре знаеше колко време е необходимо на нападателите, докато попаднат в зоната на смъртоносния обсег. Вслушваше се внимателно, за да не пропусне още един звук. познат му от предишните схватки с тлейлаксианци — острото излайване на команди от пронизителни гласове.

Аха, ето ги!

Майсторите се бяха разгърнали нашироко, но доста по-надолу по склона, отколкото бе очаквал. Пъзливи създания! Зададе максимален режим на стария лазестрел и внезапно се изправи в защитената си скална люлка.

Сега вече ясно видя дъгата на напредващите лицетанцьори и отблясъците на горящи дървета и храсти. Пронизителните заповеднически гласчета се разнасяха далеч зад челото ѝ, отвъд танцуващата оранжева светлина.

Прицели са над главите на най-близките нападатели, визира дистанция зад бъркотията на бушуващите пламъци и натисна спусъка — два дълги залпа напред и обратно. За миг самият той беше изненадан от разрушителната сила на старинното оръжие. Очевидно беше продукт на превъзходна техника и майсторство, но нямаше как да го изпробва в не-сферата.

Сега виковете бяха в различна тоналност — пронизителни и с лудешка отсенка!

Тег свали малко мерника и очисти лицетанцьорите в непосредствена близост по склона, давайки им възможност да почувстват цялата мощ на лъча, с което намекна, че има повече от един лазестрел. Продължи да мете напред и назад със смъртоносната дъга, като предостави на нападателите достатъчно време, преди да зърнат примигването на последния залп в края на пълното изчерпване на зарядите.

Сега! Беше успял да ги подмами и навярно щяха да са по-предпазливи. Може би това бе шансът му да се присъедини към Дънкан и Лусила. С тази мисъл, изпълнила цялото му съзнание, той се обърна и запълзя малко сковано от убежището си върху скалите по склона нагоре. На петата крачка му се стори, че го блъсва гореща стена. Имаше частица от секундата, за да може умът му да осъзнае какво се бе случило — смазващ удар от зашеметител право в лицето и гърдите! Взривът бе дошъл от някаква точка нагоре по склона, накъдето бе отпратил Дънкан и Лусила. Мъка заля пропадащото му в мрак съзнание.

И други можеха да постъпят неочаквано!