Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (29)

Отдавна е известно, че обектите, за които сме добили познание по осезателно-сетивен път, могат да бъдат повлияни от направения избор — както с помощта на разума, така и без него. Този установен факт обаче не ни задължава да смятаме, че някаква наша вътрешна сила се пресяга и опипва света, който ни заобикаля. Призоваваме за прагматична взаимна връзка между вярата и онова, което приемаме за „реално“. Всичките ни преценки носят тежкото бреме на наследени вярвания, по отношение на които в Бене Гесерит се отличаваме с по-голяма чувствителност в сравнение с повечето хора. Но не е достатъчно само да знаем това състояние на нещата и да се предпазваме от него. Алтернативните тълкувания трябва винаги да бъдат обект на вниманието ни.

Старша майка Тараза;

аргумент в Съвета

— Сега Бог ще ни съди — злорадстваше Уаф. Продължаваше да го прави в непредсказуеми моменти от цялото продължително пътуване през пустинята. Шийена видимо не му обръщаше внимание, ала гласът и коментарите на тлейлаксианеца вече дразнеха Одрейди.

Ракианското слънце се бе преместило далеко на запад, но носещият ги червей сякаш въобще не се беше уморил от прекосяването на древната Сарийър в посока към възвишенията, останали от някогашната преградна стена на Тирана.

Защо в тази посока! — питаше се светата майка.

Липсваше еднозначен отговор. Но фанатизмът и подновената опасност от присъствието на Уаф изискваха незабавна реакция. Тя визираше лицемерието, когато напевно изрече пасаж от шериата, съзнавайки значението му за отвратителното човече:

— Нека Бог отсъди, а не людете.

Уаф се намръщи, защото мигновено долови подигравателната нотка в гласа ѝ. Погледна към хоризонта пред тях, а после към топтерите, които се движеха с равномерна скорост.

— Хората трябва да вършат работа на Бога — измърмори той.

Одрейди не отговори. Съмненията на тлейлаксианския Майстор бяха отклонени в друга посока — предстоеше му дълго да си задава въпроса дали бене-гесеритските вещици наистина споделят Великата Вяра.

Мислите ѝ задълбаха отново към загадките, останали без обяснение, пробивайки си колебливо път из онова, което тя знаеше за червеите на Ракис. От време на време личните ѝ спомени и Другите Памети се мятаха лудешки нанякъде, заливайки с общ поток съзнанието. Успя да различи свободните, облечени в дълги връхни дрехи и яхнали червей по-голям от сегашния; тялото на всеки от ездачите беше изтеглено назад, а в ръцете си държеше дълги прътове с кука, захваната в пръстените на звяра точно така, както сега нейните пръсти стискаха един от тях. Чувстваше вятъра в бузите си, а дрехата ѝ шумно я пляскаше по краката. Днешното пътуване се сливаше с други, познати отдавна.

Много време е изминало от преминаването на някой Атреидес по този път.

Имаше ли в Дар-ес-Балат указание за посоката на пътуването им? Какво би могло да е то? Там жегата бе толкова силна, а мислите ѝ мъчително се носеха към онова, което можеше да се случи по време на рискованата им операция в пустинята.

Подобно на всяко поселение на Ракис, Дар-ес-Балат притегляше от окрайнините във вътрешността си всичко живо в палещия ранен следобед. Одрейди си спомни за жулещия я нов влагосъхраняващ костюм, докато стоеше в сянката на сградите близо до западните гранични очертания. Търпеливо чакаше отделните ескорти, които трябваше да доведат Шийена и Уаф от скритите места, където ги бе настанила самата тя.

Каква съблазнителна цел бе всичко, свързано с дейността ѝ. Все пак трябваше да бъдат сигурни в отстъпчивата сервилност, царяща на Ракис. Бене-гесеритските ескорти се бавеха умишлено.

Светата майка отново си спомни за примамливата притегателна сила на мястото, където се намираше. Нямаше нищо изненадващо. През най-горещото време на деня тукашните хора винаги търсеха сенчесто убежище по-далеч от опечените от слънцето окрайнини на града.

Беше влязла в действие и специалната ѝ заповед:

„Освободете пътя ни към пустинята! Не искаме срещи с прелюбопитното гражданство!“

Изпълнявайки нареждането, проверяващите не свършиха почти никаква работа, главно поради избрания час от деня. Говореше ли нещо фактът, че по това време повечето хора се намираха било в импозантните си жилища, било в схлупените бордеи? Имаше ли нещо по-логично от желанието им да останат скрити от жегата, попивайки онова, което можеха да си позволят? Отбрани вина от Дън в домовете на имеющите, изстудени и сервирани в кристални чаши и съдове от Предот и Лундуриас. А в бордеите — евтина бира от подправка в груби керамични паници. И топла вода от плътно затвореното литрово шише.

Веднъж Шийена бе отбелязала весело и простосърдечно: „Пият, пият, пият! По това време нищо друго не правят. Предпочитам бира, но жриците ми носят вино.“

Одрейди бе подразнена от факта, че дават алкохолно питие на дете:

— Поднасят ти вино, така ли?

— Смесено с вода, както ми харесва.

Думите ѝ окончателно я определиха като издънка от ниските слоеве на ракианското общество. Хората от бордеите пък даваха разредена бира на децата си.

Доколкото всяко нещо, замъгляващо съзнанието, пораждаше раздразнение у една света майка, Одрейди настойчиво попита:

— Не ти ли се доспива? Не залиташ ли?

— О, не! Винаги пием мелокси.

Разбира се. Течността от окисляване на меланжа беше добре известна и се употребяваше както на Ракис, така и на много други планети от старата Империя. Дори най-бедните можеха да си я набавят. Одрейди почти болезнено долови упадъчния момент и наговори доста остри приказки, докато двете се намираха в сигурното си жилище при Големия площад. Ползвайки Гласа като камшик, тя превърна веселата непрестореност на детето в горчив урок.

Потопила съзнанието си в току-що усвоения транс на елементарно равнище, Шийена бе принудена да повтаря приглушено в продължение на часове:

— Умът и тялото ми са драгоценни инструменти! Умът и тялото ми са драгоценни инструменти!…

През цялото време момичето бе насочило вниманието си към контрола, който щеше да упражнява върху същите тези инструменти, когато стане света майка — употреба на опияняващите вещества без нужда от мелокси, както и пълна власт над мускулите и нервите, почти неподозирана от непосветените.

Одрейди добре познаваше хода на мислите ѝ. Сега тя напълно превключи съзнанието си към настоящето, в което яздеше див червей; Шийена бе застанала пред нея, а Уаф бе малко встрани. Момичето би трябвало да е в трансово състояние от среден порядък, докато овладяваше емоциите си според изискванията на своята наставничка. Но защо самата аз съм нетърпелива! — мислеше Одрейди. Потеше се обилно. Влагосъхраняващият костюм се плъзгаше по кожата ѝ, а от пълнещите се джобни резервоари се разнасяше пухтене.

Ако Шийена оцелее след агонията с подправката, каква света майка ще бъде!

„Шейтан обича жегата!“ — бе казвала девойката. Ракианци се криеха от горещината, но червеите излизаха заради нея. Дали фактът можеше да обясни по някакъв начин посоката, в която се движеха сега? Умът ми подскача като детска топка! Какво ли означаваше обстоятелството, че докато местните хора бягаха от слънцето, някакво дребно тлейлаксианче, една света майка и момиче, което не бе на себе си, прекосяваха пустинята на гърба на червей? Обяснението се коренеше в древността на Ракис. В него нямаше нищо изненадващо. Някогашните свободни впрочем са били преди всичко обитатели на нощта. Съвременните им потомци разчитаха повече на сянката, която ги пазеше от най-жарката слънчева светлина.

Колко ли сигурни се чувстваха жреците зад защитните си ровове с вода?

Всеки градски жител на Ракис знаеше, че канатът е ей-там, водата се плъзга в сенчестия мрак и от нея се отклоняват малки струйки в тесните канали, чиито изпарения пък се улавят от ветрокапаните.

„Молитвите ни пазят“ — казваха всички, но много добре разбираха откъде идва истинската защита.

„Святото му присъствие се вижда в пустинята.“

В същия миг Уаф реши да се обади:

— Тръгнал съм на поклонение на Бога!

— И Бог много добре знае какво се намира в сърцето ти — Одрейди почти автоматично произнесе цитата, за да го накара да млъкне.

Тлейлаксианецът извърна встрани от нея лицето си толкова рязко, че жестът му каза твърде много: Бог може да знае! Но ти, ти знаеш ли? Скривам лика си от теб!

Също като ракианците, Уаф бе изпълнен със страхопочитание към „Святото Присъствие“.

Жреците рядко говореха за червея и почти не използваха в случая множественото число. Наричаха го Шай-хулуд или Шейтан, подражавайки на Шийена.

Светият Червей.

Раздвоеният Бог.

Одрейди погледна надолу към пръстените пред себе си:

И ето го тук!

Представи си жреците, които се бяха смесили с наблюдаващите от топтерите над тях. Колко много обичаха те да шпионират останалите! После върна мисълта си към Дар-ес-Балат, където бе почувствала как я наблюдават, докато чакаше да пристигнат Шийена и Уаф. Очи зад високите решетки на скрити балкони. Очи, надничащи през прорези в дебелите стени. Очи, скрити зад огледални повърхности от пластичен материал или в закътани сенчести места.

Съзнателно бе престанала да мисли за опасностите, отчитайки хода на времето по движението на сянката на една стена над себе си — сигурен часовник в тукашния свят, където малцина се ориентираха по друг начин освен по слънцето.

Напрежението ѝ бе продължило да нараства, подсилвано от потребността да изглежда спокойна. Щяха ли да нападнат? Щяха ли да дръзнат да го сторят, след като знаеха, че тя се бе погрижила за предпазни мерки? Много ли бяха разгневени жреците, принудени да приемат тлейлаксианци в тайния триумвират? Светите майки — нейни съветнички от кийпа — не бяха харесали опасната ѝ игра.

— Нека някой от нас бъде примамката!

Одрейди остана непреклонна:

— Няма да повярват. Подозренията ще ги накарат да се отдръпнат. Те впрочем са сигурни в изпращането на Албертус.

Ето как бе чакала в двора на Дар-ес-Балат със зеленикави сенки в дъното: стоеше с поглед, отправен нагоре към слънчевата лента на шестте етажа с останалите от миналото ажурни като дантела балюстради на нивото на балконите, отрупани от зелени растения и ярки цветове в червено, оранжево и синьо под изрязания правоъгълник сребристо небе.

И погледите на скритите очи.

Раздвижване при широката врата към улицата вдясно. Самотна фигура в неизменното жреческо златисто, пурпурно и бяло се появи на двора. Огледа я внимателно, съмнявайки се за проява на влиянието на тлейлаксианците с още един имитиращ някого лицетанцьор. После разпозна в мъжа жреца Албертус — старшия в Дар-ес Балат.

Както очаквахме.

Албертус мина през широкия трем и прекоси двора към нея, крачейки с внимателно сдържано достойнство. Вещаеше ли идването му някаква опасност? Не беше ли неговата поява сигнал за скрити убийци? Тя отново погледна към поредиците от балкони — нещо пръхна тук там на по-високите етажи. Приближаващият не беше сам.

Аз също не съм! Жрецът спря на две стъпки от нея и я погледна, вдигайки за първи път очите си от мястото, приковало досега вниманието му — сложните декоративни фигури в златисто и тъмночервено по подовите плочи на двора.

Костите му са слаби — помисли Одрейди.

Нищо в израза ѝ не говореше за току-що направеното заключение. Албертус беше един от посветените в замяната на Върховния жрец с лицетанцьор-имитатор.

Той се изкашля и пое дъх на пресекулки.

Слаби кости! Мекушава плът!

Одрейди се позабавлява с тази мисъл, но нищо не накърни предпазливостта ѝ, нито отслаби нейното внимание. Светите майки се отличаваха с това си качество: не пропускаха да търсят знаците, оставени от целенасоченото размножаване. Подборът на предците на Албертус бе пренесъл недостатъци и съставки, които Сестринството със сигурност е щяло да коригира за потомците, ако си е струвало линията на този индивид да бъде продължена. Разбира се, случаят пред нея изискваше допълнително внимание. Албертус се бе издигнал до определено равнище на властта с предпазливи, но твърдо насочени действия, така че си заслужаваше да се определи ценността на генетичния му материал. По отношение на образованието си обаче той определено куцаше. Послушница с едногодишен стаж можеше да се справи с него. Подготовката на ракианското жречество беше силно влошена от времето на Говорещите с риби.

— Защо си тук? — попита Одрейди по-скоро като обвинение отколкото като въпрос.

Албертус леко потрепна:

— Света майко, донесох съобщение от хората ви.

— Кажи го тогава!

— Има закъснение заради маршрута, известен на мнозина.

Е, поне бе спазена направената за пред жреците уговорка. Но всичко останало лесно се разчиташе по лицето му. Споделените с него тайни се намираха в опасна за разкриване близост.

— Почти ми се иска да бях наредила да те убият — каза Одрейди.

Мъжът отстъпи цели две крачки назад. Загледа я с празен поглед, сякаш внезапно беше умрял. Тя разпозна реакцията. Албертус се бе озовал във фазата на пълното откровение, когато страхът буквално е сковал дори мъдната му торбичка. Знаеше, че ужасната света майка може да му издаде смъртна присъда ей така, без да ѝ мигне окото, или пък да го убие със собствените си ръце. Нищо казано или направено от него не се изплъзваше от ужасяващата ѝ проницателност.

— Обмисляли сте моята смърт и разрушаването на кийпа ни в Кийн — обвини го Одрейди.

Жрецът затрепери още по-силно.

— Защо говориш подобни неща, света майко? — прозвуча нескрит хленч в гласа му.

— Не се опитвай да отричаш — безмилостно каза тя. — Питам се само дали за мнозина е било толкова лесно да разберат скритото в тебе. От поста, който заемаш, се очаква да бъдеш пазител на тайни. А не да се разхождаш насам-натам с всичко, изписано по лицето ти!

Албертус се свлече на колене. Одрейди помисли, че може и да запълзи.

— Бях изпратен от вашите хора!

— И се оказа прекомерно доволен от факта, че можеш да дойдеш и да ме убиеш, ако това се окаже възможно.

— Защо ще…

— Замълчи! Не ви харесва начинът, по който направляваме действията на Шийена. Боите се от тлейлаксианците. Важни въпроси бяха иззети от жреческите ви ръце, и са приведени в действие сили, които ви изпълват със силен страх.

— Света майко! Какво да сторим? Как да постъпим?

— Ще ни се подчинявате! Нещо повече — ще изпълнявате нарежданията на Шийена! Боите се от онова, което сме решили да направим днес, така ли? А трябва да се страхувате от други, много по-ужасни неща!

Тя тръсна глава с престорен ужас, знаейки много добре какъв ще бъде крайният ефект за горкия Албертус Буквално се свлече от тежестта на гнева ѝ.

— Стани! — заповяда му Одрейди. — И не забравяй, че като жрец си длъжен да казваш истината!

Мъжът непохватно се изправи, но остана с наведена глава. Тя видя как тялото му реагира на решението да се откаже от по-нататъшно увъртане. Какво ли изпитание трябваше да изтърпи! Верен на дълга си към светата майка, която несъмнено с лекота надничаше в мислите му, сега бе длъжен да покаже и покорството си спрямо своята вяра. Беше се изправил пред върховния парадокс на всички религии. Бог знае!

— Няма да криеш нищо от мен, нищо от Шийена и нищо от Бога — каза Одрейди.

— Прости ми, света майко.

— Да ти прощавам ли? Нито е в моята власт, нито би трябвало да го искаш. Та ти си жрец!

Той вдигна поглед към ядното ѝ лице.

Намираше се в пълната власт на парадокса. Бог без съмнение бе тук! Но същевременно Бог се намираше много далече, както е обичайно, така че конфронтацията можеше да бъде отложена. С утрото идваше друг ден от живота. Точно така. Допустимо беше да си позволиш няколко малки гряха, една или две лъжи например. Само засега. И може би едно голямо прегрешение, ако изкушенията са непреодолими. Очакваше се боговете да проявяват повече разбиране към големите грешници. Необходимо беше време за изкуплението.

Одрейди се вгледа в него с анализиращото око на Мисионария Протектива.

Ех, Албертус — помисли тя. — Намираш се в компанията, на същество от същия човешки род, което познава нещата, смятани за тайна между теб и твоя бог.

За жреца моментната ситуация сигурно малко се различаваше от смъртта поради върховното му смирение пред крайната присъда. Тя безспорно съответстваше на несъзнателно подбрания начин, по който Албертус бе оставил цялата си воля да се срути. Религиозните му страхове без остатък бяха призовани и съсредоточени в личността на една света майка.

Одрейди каза с възможно най-сух тон, без дори да прибягва към принуда с помощта на Гласа:

— Искам този фарс да свърши веднага.

Мъжът се опита да преглътне. Знаеше, че не може да лъже. Навярно разполагаше с известен капацитет в сферата на заблужденията, но сега нямаше никакъв смисъл да опитва. Погледна покорно нагоре към челото на Одрейди, прекосено от ръба на качулката на влагосъхраняващия ѝ костюм. Заговори с глас, съвсем малко по-висок от шепот:

— Света майко, чувстваме се само онеправдани и лишени от нещо, което ни принадлежи. Двамата с тлейлаксианеца излизате в пустинята с нашата Шийена. Ще научите всичко от нея… — Раменете му увиснаха, преди да попита: — Защо взимате и Уаф?

— Шийена го иска — излъга Одрейди.

Албертус отвори устата си и я затвори, без да каже и дума.

Тя забеляза как го залива вълната на одобрението.

— Ще се върнеш при събратята си със следното предупреждение. — Фиксира го и продължи строго: — Оцеляването на Ракис и на жречеството ви зависи само от точността на изпълнение на моите заповеди. Няма да ми пречите и с най-незначителното! Колкото до глупавите ви кроежи срещу нас, трябва да знаете, че Шийена ни докладва за всяка ваша зла умисъл!

Албертус най-после я изненада. Той тръсна глава и от устата му се разнесе сухо хихикане. Одрейди вече бе забелязала, че мнозина от жреците изпитват удоволствие от объркването на нечии планове, но не бе подозирала, че може да им е забавно собственото им сгромолясване. Докъде стигаше въпросната склонност към забавление? Дали за хора като тях съществуваше разлика между краха на отделната личност и смъртта на цяла цивилизация? По-късно би трябвало да обсъди внимателно със сестрите си тази интересна донякъде склонност на ракианското жречество…

— Според мен смехът та е неуместен — каза тя.

Албертус сви рамене и отново надяна маска върху лицето си. Одрейди вече познаваше доста от шутовството му. Маски! Носеше ги подредени на пластове. Но дълбоко под цялото отбранително поведение се намираше онзи, същността на който тя бе изложила тук съвсем накратко. Местните жреци имаха лошия навик да изпадат в многословни обяснения в помпозен стил, когато им задават трудни въпроси.

Трябва да помогна на. всеки, който прояви загриженост — помисли Одрейди и го прекъсна, когато той отвори уста:

— Нито дума повече! Ще чакаш завръщането ми от пустинята. Засега си мой вестоносец. Пренесеш ли както трябва посланието ми, ще бъдеш възнаграден несравнимо по-щедро от най-смелите си мечти. Провалиш ли се, очаква те агонията с Шейтан!

Само след секунди вече наблюдаваше как Албертус подтичва през двора със смъкнати рамене и приведена напред глава, сякаш се боеше, че няма да успее достатъчно бързо да намести тялото си на подходящо разстояние за разговор с равните нему.

Помисли, че нещата като цяло бяха протекли добре. С пресметнат риск, наистина доста голям лично за нея. Беше сигурна, че по балконите е имало убийци, очакващи знак от Албертус. Тя и всичките ѝ съветници знаеха, че жреците ще пратят именно него. А сега страхът, върнат обратно с парламентьора им, беше нещо, което пък Бене Гесерит познаваше в пълни подробности благодарение на хилядолетните си манипулации. Злокачествено и прилепчиво, подобно на всяко безпокойство. Сестрите-преподавателки го наричаха „управляема истерия“. Беше отправена в самото сърце на ракианското жречество. Можеше да се разчита на нея, особено след подкрепата, предстояща да бъде вкарана в действие. Жреците щяха да поддадат. Опасни бяха само неколцината имунизирани еретици.