Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (26)

Хората винаги търсят нещо повече от пряката проява на радост — онова по-дълбоко усещане, което се нарича щастие. Ето и една от загадките, с чиято помощ моделираме изпълнението на проектите си. Нещото, назовано повече, предполага увеличаване на силата му при онези, неможещи да му дадат име, или които (както е в повечето случаи) дори не подозират, че то съществува. Хората реагират най-вече несъзнателно на тази скрита мощ. Следователно трябва само да заявим, че обмисленото от нас нещо повече го има, да му дадем определение и да моделираме формата му, след което другите ще последват посоченото.

Тайни на Водаческото изкуство на Бене Гесерит

Смълчаният Уаф вървеше на двайсетина крачки пред тях; Одрейди и Шийена го следваха надолу по оградения с буренаци път покрай обширна площадка за съхраняване на подправка. Тримата бяха облечени с нови връхни дрехи за пустинята и блестящи влагосъхраняващи костюми. В сивата ограда от непластичен материал около площадката се бяха вплели стръкове трева и шушулки със семена, подобни на памуковите. Гледайки семенните кутийки, Одрейди ги оприличаваше на живота, опитващ се да превъзмогне грубата намеса на хората.

Зад тях се виждаше напечената от слънчевия светлик на ранния следобед грамада на сградите, израсли около Дар-ес-Балат. Горещият сух въздух изгаряше гърлото на светата майка при всяко по-дълбоко вдишване. Виеше ѝ се свят и тя се чувстваше някак неуютно в самата себе си. Мъчеше я жажда. На всяка крачка ѝ се струваше, че с труд пази равновесие, застанала на ръба на бездънна пропаст. Обстановката, създадена по нареждане на Тараза, можеше да се взриви всеки миг.

Колко крехка и несигурна е!

Три сили поддържаха равновесието, като в действителност не си помагаха една на друга, а бяха само взаимно обвързани със стимули, подлежащи на моментна промяна, което пък щеше да доведе до сриването на установения съюз. Военните, изпратени от Тараза, не ѝ донесоха увереност. Къде беше Тег? Къде се губеше Бурзмали? В същия порядък, къде ли беше и гола̀та? Досега вече трябваше да е тук. Защо ѝ бе наредено да забави нещата?

Днешното приключение със сигурност означаваше забавяне! Въпреки Таразината благословия Одрейди не можеше да избяга от мисълта, че не е изключено разходката в пустинята на червеите да се превърне в постоянно занимание. А и Уаф на всичкото отгоре! Ако той оживее, щеше ли да има нещо и за него?

Независимо от използването на най-добрите апарати за бързо зарастване на кости, с които разполагаше Сестринството, тлейлаксианецът се оплакваше от болки в ръцете там, където ги бе счупила комендантката. Не, всъщност не се оплакваше, а само подаваше информация. Сякаш бе приел крехкия съюз помежду им, включително и измененията, внесени от ракианската жреческа клика. Допълнителна увереност му вдъхваше фактът, че един от неговите лицетанцьори, приел образа на Туек, бе заел пейката на Върховния жрец. Уаф звучеше убедително, когато настояваше за „майки за разплод“ от Бене Гесерит, поради което и задържаше своя дял от направения пазарлък.

„Става дума за съвсем малко забавяне, докато Сестринството огледа и даде мнение за новия договор — обясняваше Одрейди. — Междувременно…“

Днес беше „междувременното“.

Тя свали от себе си товара на лошите предчувствия и постепенно навлезе в атмосферата на скорошното приключение. Беше истинско удоволствие да наблюдава поведението на тлейлаксианеца и особено реакцията му при срещата с Шийена — достатъчно ясно изразен страх, но много повече страхопочитание.

Любимката на неговия Пророк.

Одрейди погледна встрани към момичето, което послушно крачеше до нея. Там ли се криеха начините и средствата за реалното моделиране на събитията в цялостния проект на Бене Гесерит?

Успешният пробив на Сестринството в действителността, скрита зад тлейлаксианците и тяхното поведение, я бе възхитил. Фанатичната „истинска вяра“ на Уаф допълваше облика си с всяка нова негова реакция. За старшата света майка беше достатъчно удовлетворение да изучава тлейлаксиански Майстор в окръжение от религиозно естество. Самото скърцане на песъчинките под стъпалата на Уаф предизвикваше поведенчески реакции които тя бе обучена да разпознава.

Редно беше да се досетим — мислеше Одрейди. Манипулационните похвати на собствената ни Мисионария Протектива трябваше да ни подскажат как тлейлаксианците са постъпвали винаги досега — затваряли са се в себе си и не са допускали никакво външно проникване през всичките бавно пропълзели хилядолетия.

Изглежда не бяха прекопирали структурата на Бене Гесерит. Каква друга сила би могла да е причината. Религията! Великата Вяра!

Освен ако не ползват гола̀-системата като разновидност на безсмъртието.

Тараза можеше да се окаже права. Прераждащите се тлейлаксиански Майстори не биха приличали на светите майки, защото не притежаваха Други Памети, а само лични възпоминания. Но за сметка на това — продължаващи!

Смайващо!

Одрейди погледна напред към гърба на Уаф. Бавно движение. Пасваше му напълно естествено. Спомни си, че той бе нарекъл Шийена с името „Аляма“. Още едно потвърждаващо лингвистично прозрение във Великата Вяра. Означаваше „Благословената“. Тлейлаксианците бяха съумели да запазят един древен език не само жив, но и без промени.

Дали Уаф разбираше, че единствено могъщи сили като религиите могат да го сторят?

Тилвит, ние държим корените на вашата идея фикс! Тя не се различава особено от създадените от нас. Знаем как да я раздвижим за постигане на собствените си цели.

В съзнанието на Одрейди се бе запечатило посланието на Тараза: „Тлейлаксианският план е прозрачен — Надмощие. Вселената на човеците трябва да се превърне в тлейлаксиански свят. Но подобна цел не може да се постигне без помощ от страна на Разпръскването. Следователно…“

Разумните доводи на старшата света майка не подлежаха на оспорване. Съгласи се дори опозицията от дълбоката схизма, заплашваща да разцепи Сестринството. Ала мисълта за огромните човешки маси в Разпръскването, чийто несметен брой нарастваше експоненциално поради чувството на самотно отчаяние у Одрейди. Колко малко сме, сравнени с тях. Шийена се наведе и взе някакъв камък. Огледа го за миг и го запрати към оградата, проточила се покрай тях. Камъчето премина през отворите на мрежата, без да я докосне.

Светата майка изведнъж се почувства неспокойна, Шумът от стъпките им по пясъка, навяван по рядко използвания път, ѝ се стори прекомерно висок. Източеното тяло на естакадата, минаваща над пръстеновидния канат и рова с вода около Дар-ес-Балат, се намираше на не повече от двеста крачки пред тях.

— Света майко, правя го по твое нареждане — заговори Шийена. — Все още обаче не знам защо.

Защото е тежкото изпитание, на което подлагаме Уаф, а посредством него моделираме новата форма на света на Тлейлакс!

— Просто за демонстрация — отвърна Одрейди. Беше вярно и макар и да не съдържаше цялата истина, можеше да послужи.

Момичето вървеше с наведена глава и внимателно следеше с поглед мястото на всяка своя стъпка.

Така ли приближава всеки път към Шейтан! — запита се комендантката. — Замислена и сдържана, както сега! Долови слаб звук от плясък високо зад себе си. Наблюдаващите орнитоптери пристигаха. Щяха да бъдат на нужното разстояние, много очи трябваше да станат свидетели на показната демонстрация.

— Ще танцувам — каза Шийена. — Обикновено идва някой от големите.

Одрейди долови ускоряването на пулса си. Дали „големият“ щеше да се подчини на момичето в присъствието на двамата ѝ спътници? Истинска самоубийствена лудост! Но трябваше да го изпълнят така, както гласяха заповедите на Тараза.

Погледна към оградената площадка за подправка до тях. Мястото изглеждаше странно познато. Повече от видяно някога. Уверен вътрешен глас, уведомен от Другите Памети, ѝ предаде, че на практика то е останало без промяна от отдавна отминалите времена. Конструкцията на силозите, разпръснати по огромната площ, беше стара като Ракис — кълбовидни резервоари на високи крака, подобни на насекоми от метал и пластични материали, сякаш очакващи на кокилоподобните си крайници да скочат върху поредната жертва. Подозираше, че в тях някогашните проектанти бяха заложили подсъзнателно посланието: Меланжът е колкото благодат, толкова и погибел.

Под силозите се бе проточил пустеещ песъчлив участък без никаква растителност покрай постройки с кирпичени стени — подобие на израстък на амеба, отвеждащ Дар-ес-Балат почти до края на каната. Скритата от дълго време не-сфера на Тирана бе осигурила тук присъствието на много плодовита религиозна общност, чиято активност в преобладаващата си част оставаше скрита зад стени без прозорци и под земята.

Потайното действие на подсъзнателните ни желания!

Шийена отново се обади:

— Туек не е същият.

Одрейди видя как главата на Уаф рязко подскочи. Беше чул. Сега сигурно мислеше: Можем ли изобщо да скрием нещо от пратениците на Пророка!

Прекалено много хора знаеха, че лицетанцьор е приел образа на Върховния жрец, каза си комендантката. Разбира се, жреческата клика вярваше, че е изплела достатъчно голяма мрежа, в която да попадне не само Бене Тлейлакс, но и Сестринството…

Одрейди вдъхна острия мирис на химически препарати, които се използваха за премахване на диворастящи видове по площадката за складиране на подправка. Мирисът върна вниманието ѝ към неотложните потребности. Нямаше право на мисловни разходки именно тук! Сестринството съвсем лесно можеше да попадне в заложения от самото него капан.

Шийена се спъна и тихо извика — повече от раздразнение, отколкото от болка. Уаф рязко завъртя главата си към нея, погледна я и после отново се съсредоточи в пътя. Навяваният пясък скриваше местата, където платното бе набраздено или пък в него се бяха отворили малки ровове. Конструкцията на естакадата, макар и появила се сякаш от вълшебна приказка, изглеждаше стабилна. Разбира се, не беше достатъчно масивна, за да издържи някой от червеите — потомци на Пророка, но изглеждаше повече от сигурно, че човешко същество-молител ще може да премине в пустинята.

А Уаф се виждаше в представите си преди всичко като молител.

Господи, дойдох като просяк в земята на твоята пратеница.

Подозренията му към Одрейди не бяха изчезнали. Светата майка го бе довела тук, за да изцеди познанията му, преди да го убие. Но с Божията помощ все още мога да я изненадам. Знаеше, че тялото му има имунитет срещу иксианска сонда, а и тя не бе взела със себе си тежкия и неудобен за носене прибор. Чувстваше се сигурен най-вече благодарение на силата на собствената си воля и вярата в Божията милост.

Ами ако ръката, която ни подават, е честно протегната!

Последното би било също Божие дело. Съюз с Бене Гесерит и неотменим контрол над Ракис! Какъв прекрасен сбъднат сън! Най-после надмощие на шериата и Бене Гесерит в ролята на мисионер.

Когато Шийена отново се спъна и се чу тихият възглас на болката и недоволството ѝ, Одрейди строго каза:

— Момиче, не се самооплаквай!

Забеляза как раменете на Уаф рязко се стегнаха.

Никак не му се нравеше назидлателното отношение към неговата „Благословена“. Дребният мъж имаше твърд характер. Светата майка го отдаваше на фанатизма му. Дори ако дошлият червей реши да го убие, Уаф не би побягнал. Вярата в Бога щеше да го хвърли право в смъртоносната паст, освен ако нещо не разколебаеше доверието му в силата на религията.

Одрейди се сдържа да не се усмихне, тъй като със сигурност бе напипала нишката на мисловния му процес: Бог скоро ще раздули Своята цел.

Всъщност сега тлейлаксианецът мислеше за клетките си в резервоара за бавен растеж в Бандалонг. Независимо от онова, което можеше да се случи тук, те щяха да родължат живота му за славата на Бене Тлейлакс и на Бога — сериен Уаф, винаги служещ на Великата Вяра…

— Сигурно знаеш, че мога да подуша Шейтан — каза Шийена.

— Сега ли? — Одрейди погледна към естакадата пред тях, по чиято дъговидна повърхност тлейлаксианският Майстор бе вече направил първите си стъпки.

— Не, когато дойде — отговори момичето.

— Разбира се, че можеш. Всеки би могъл.

— Но аз долавям миризмата му отдалече.

Светата майка вдъхна дълбоко през носа и автоматично подреди по сила миризмите на общия фон на препечен кремък — слаб лъх на меланж, озон, нещо с отчетлив кисел мирис. Даде с ръка знак на девойката да поеме по естакадата. Уаф водеше с двайсетина крачки. Конструкцията полягаше към пустинята на около шейсет метра пред него.

При първа възможност ще вкуся пясъка — помисли Одрейди. — Така ще мога да разбера много неща.

Когато стигна по естакадата над рова с вода, тя погледна на югозапад към ниската преграда, проснала се по дължината на хоризонта. Изведнъж пред вътрешния ѝ взор се появи спомен от една от Другите Памети. Бе лишен от яснотата на истинската визия, но тя го разпозна — смесица от образи и картини от най-дълбоките ѝ подсъзнателни източници.

По дяволите! — помисли. — Не и сега!

Но не беше в състояние да стори нищо. Подобни неповикани появи в никакъв случай на бяха самоцелни.

Предупреждение!

Погледна косо към хоризонта, давайки възможност на спомена да филтрира изображението, появило се от Другата Памет — много стара висока преграда и хора, движещи се по връхната ѝ част… В дълбините на паметта се виждаше приказно красивата паяжина на конструкцията на някакъв мост. Свързваше една част на изчезналата стена с друга част от нея, а Одрейди, без да вижда всичко, знаеше, че под отдавна несъществуващия път тече река. Реката Айдахо! Преналожилото се на хоризонта изображение се раздвижи и някакви предмети започнаха да се свличат от моста. Беше много далече, За да ги разпознае, но ето, че се появиха надписи с наименованията на обектите, включени в причудливата прожекция. Обхваната едновременно от силен страх и въодушевление, тя вече имаше пълна представа за сцената.

Приказният мост постепенно се пречупваше! После се сгромоляса в реката.

Видяното не беше епизод от някакво случайно разрушение. Класическият акт на насилие, носен в множество памети, бе стигнал до нея в миговете на агония-изпитание с подправката. Вече можеше да подреди фино настроените съставни части на картината: хиляди нейни предшественици по родствена линия бяха наблюдавали същата сцена, реконструирана във въображението ѝ. Видяното не беше продукт на реалната визуална памет, а сбор от точно предадени отчети.

Ето къде се бе случило!

Одрейди застана на място и даде възможност на спомена да обходи цялото ѝ съзнание. Предупреждение! Нещо опасно бе показано и разпознато. Не предприе никакъв опит да стигне до същината на изображението. Знаеше, че ако го направи, то може да се разпадне в безредие на части, всяка от които щеше да има своето значение, но първоначалното внушение ще е изчезнало. Видяното там имаше строго определено място в историята на Атреидите. Лето II, наречен още Тиранът, бе паднал от моста-паяжина, за да намери смъртта си. Големият човеко-червей от Ракис, самият Бог-Император, бе прекатурен от същия този мост по време на сватбеното си пътуване.

Точно там, в реката Айдахо, Тиранът бе потънал в ужасна агония. И пак там се бе осъществила транссубстанцията, родила Раздвоения Бог… и всичко бе започнало отново.

Защо ли видяното е предупреждение? Мостът и реката отдавна бяха изчезнали от тукашната земя. Високата стена, ограждала някога пустинята Сарийър, бе ерозирала до ниска накъсана линия, изтеглена в Трептящия от жегата хоризонт.

Ако сега дойдеше червей със скрита в него перличка от паметта на Тирана с бляна му за вечността, дали тази памет нямаше да бъде опасна? По същия начин звучаха настойчивите мотиви на опозицията на Тараза в Сестринството: Той ще се разбуди!

Старшата света майка и нейните съветници отхвърляха подобна вероятност.

И все пак предупредителният звук, дошъл от Другите Памети, не можеше да бъде пренебрегнат!

— Света майко, защо спряхме?

Одрейди усети как съзнанието ѝ се връща със залитане в непосредственото настояще, изискващо пълно внимание. Там някъде бе мястото, където в предупреждаващата визия започваше безкрайният сън на Тирана, но се намесваха и други спомени. Девойката стоеше пред нея с объркано изражение на лицето.

— Гледах — посочи тя. — Шийена, оттам започва Шай-хулуд.

Уаф спря в края на естакадата само на стъпка от заобикалящия ги пясък и на около четирийсет крачки пред двете жени. Гласът на комендантката и думите ѝ видимо го напрегнаха и изостриха вниманието му, но той не се обърна. Одрейди чувстваше осезателно неудоволствието му. Тлейлаксианецът не би харесал дори намек за непочтително отношение, камо ли цинизъм, отправен към неговия Пророк. А той винаги подозираше светите майки в цинизъм. Особено когато заговореха на религиозни теми. Все още не беше готов да приеме, че плашещото го и отдавна презирано Сестринство би могло да прегърне Великата Вяра. Начинанието изискваше нещо повече от предпазливост, както впрочем ставаше винаги в контактите с Мисионария Протектива.

— Говори се, че там е имало голяма река — каза Шийена.

Одрейди долови на мига веселата нотка на присмех в гласа ѝ. Колко схватливо бе момичето!

Уаф се обърна и се намръщи. Той също бе чул последните думи. Какво ли си мислеше сега за произнеслата ги?

Светата майка постави едната си ръка на рамото на Шийена и посочи с другата:

— Да, имало е и мост. На същото място голямата стена на Сарийър се е разцепила, за да премине през нея реката Айдахо. Мостът е прекрачвал този процеп.

Девойката въздъхна и пошепна:

— Истинска река.

— Не е била канат, а и е прекалено голяма за канал — кимна Одрейди.

— Никога не съм виждала такава река — отнесено рече Шийена.

— На същото място са съборили Шай-хулуд в нея — продължи светата майка и посочи вляво: — А ей там, на много километри в тази посока, Тиранът някога е съградил двореца си.

— Сега има само пясък…

— Дворецът е бил сринат във Времената на глада. Хората мислели, че там се намира огромно хранилище на подправка. Оказало се, че грешат, разбира се. Той е бил прекалено мъдър за подобна несъобразителност.

Момичето се наведе близо до Одрейди и прошепна:

— Обаче действително има голямо съкровище от подправката. Възпято е. Чувала съм го много пъти. Моят… Говори се, че било в някаква пещера.

Одрейди се усмихна. Разбира се, имаше предвид Устната История. Без малко щеше да каже: „Моят баща…“, визирайки истинския си родител, умрял в същата пустиня. Добре, че вече бе успяла да отклони вниманието на момичето от някогашната тъжна история.

Шийена продължаваше да шепне съвсем близо до нея:

— Защо онзи дребен човек е с нас? Не ми харесва.

— Нужно е за показното изпълнение.

В същия момент Уаф слезе от естакадата върху първия лек наклон на ширналия се отвсякъде пясък. Движението му бе внимателно, но без видимо колебание. Стъпил на пясъка, той се обърна с блестящи в слънчевата светлина очи първо към момичето, а после и към Одрейди.

Все същото страхопочитание, когато гледа Шийена — помисли светата майка. — Какви ли велики неща се надява да открие тук? Май много иска да възвърне предишното си равновесие. И какъв престиж за него!

Шийена заслони очите си с ръка и огледа пустинята.

— Шейтан обича топлината — каза тя. — Хората се крият от жегата, а той идва тогава.

Не Шай-хулуд — помисли Одрейди. — Шейтан! Вярно си предсказал, Тиране. Какво ли още си знаел за нашето време!

Дали наистина той бе останал спящ във всички свои потомци-червеи?

В нито един от внимателно проучените анализи не съществуваше точно обяснение за причината, накарала човешко същество да се реши на симбиозно съжителство с изначалния червей на Аракис. Кой можеше да знае какво е минавало през ума му в дългите хилядолетия на страшната трансформация? Дали в днешните ракиански червеи наистина бе запазен някакъв, дори и най-незначителният отглас от оня преход?

Наблизо е, света майко — каза Шийена. — Не долавяш ли миризмата?

Уаф се вглеждаше неспокойно в нея.

Одрейди пое дълбоко дъх — плътен прилив на канелен мирис с малко по-горчиви кремъчни отсенки. А още — на огън и на сяра, идващ от кристалния рид пред пъкала, който наближаваше едновременно с големия червей. Тя се наведе, взе щипка кафяв пясък и го сложи на езика си. Имаше всичко в него — от Дюна в Другата Памет до Ракис в днешния ден.

Момичето посочи под ъгъл вляво, точно към лекия вятър, повял от пустинята:

— Оттам. Трябва да побързаме.

Без да чака разрешение от Одрейди, Шийена изтича с лека стъпка до края на естакадата, мина покрай Уаф и се изкачи на първата дюна. Там спря, докато я настигнат спътниците ѝ. Поведе ги надолу по челото на дюната и нагоре по следващата, затъвайки в пясъка; после продължиха покрай голям криволичещ бархан, от гребена на който се вихреха солени пушилки. Скоро вече имаше почти километър между тях и опасания за сигурност с вода Дар-ес-Балат.

Шийена спря отново.

Тлейлаксианецът дойде задъхан до нея. Там, където качулката на влагосъхраняващия му костюм пресичаше челото, сега блестяха капчици пот.

Одрейди застана на крачка зад Уаф. Пое дълбоки, успокоителни глътки въздух, поглеждайки покрай дребосъка в посоката, където бе насочено вниманието и на Шийена.

Отвъд дюната, на която стояха, през пустинята прииждаше бясна пясъчна грамада, тласкана от бурен вятър. Каменното дъно на дълъг и тесен път бе изтеглено между гигантски скални блокове, разхвърляни като тухли, разтрошени сякаш от някой изпълнител на прометеевски дела. Пясъкът бе текъл като река през каменния лабиринт, напомнящ плодове на нечие безумие, оставяйки в страшния безпорядък подписа си с дълбоко извити драскулки и кривулици, след което бе отскочил от ниска стена, за да се изгуби по-нататък в следващите дюни.

Одрейди усети в дробовете си горещината на въздуха. Чуваше и звука от топтерите високо зад себе си. Можеше да долови дори натиска на наблюдаващите я очи. Какво ли виждаха те от височината на своята позиция? Долу все още имаше само пустиня. Шийена ги бе довела дотук с бързо подтичване, без дори да се опитва да скрие шума и звуците от прехода им, и без имитацията с влачене на краката за умишлено избягване на ритмичния ход.

— Там долу — каза тя, сочейки дъното на каменния път. Плъзна се по дюната, като балансираше с усилие в разрития пясък. На дъното спря до скален блок, висок поне два пъти колкото нея.

Уаф и Одрейди също пристигнаха и застанаха редом.

Подветрената страна на друг гигантски бархан, дъговидно извит като гърба на кит, се издигаше до тях в сребристосиньото небе.

Светата майка използва почивката, за да възстанови кислородния си баланс. Лудешкият бяг бе наложил големи изисквания към плътта. Направи ѝ впечатление зачервеното лице на Уаф и тежкото му дишане. Упоритата канелена миризма бе потискаща в тясното пространство в което се намираха. Тлейлаксианецът подсмръкна и разтърка носа си с опакото на дланта. Шийена се изправи на палеца на единия крак, завъртя се и рязко пое напред, отдалечавайки се на десетина крачки по каменното дъно. Стъпи на пясъчния склон на външната дюна и вдигна двете си ръце към небето. Първоначално бавно, а после с нарастващо темпо започна да танцува, като се придвижваше нагоре по пясъка. Одрейди разпозна дошлите от древността движения на танца, останал почти без промяна от времената на свободните — Отдаване на почит към Шай-хулуд. Разбира се, девойката би казала, че го посвещава на Шейтан. С нищо не напомняше за другия, който светата майка бе наблюдавала на Големия площад в Кийн. Шийена не правеше какъвто и да е опит да прикрие ритъма на движенията си. Напротив, подчертаваше всяка своя стьпка по пясъка. Звукът от топтера над тях се усили.

— Слушайте! — извика момичето, без да спре да танцува.

Очевидно искаше да привлече вниманието им към нещо различно от летателните апарати. Одрейди завъртя главата си така, че двете ѝ уши да са насочени към новия звук, вече ясно доловим в лабиринта от безредно разхвърляни скали.

Почти звънтящият съсък, идващ изпод земята и приглушен от пясъка, се усилваше със смайваща бързина. С него нахлуваше и топлината на непрестанно загряващия се бриз, понесъл се по извивките на каменния път. Съсъкът премина в рев. Внезапно зейна гигантска уста, опасана с кристални зъби, която се извиси на дюната точно над Шийена.

— Шейтан! — изкрещя момичето, без да нарушава ритъма на танца. — Тук съм, Шейтан!

Светата майка гледаше с широко отворени очи нагоре към почти скритата в огън паст. След бърза справка със събраното в паметта ѝ и видяното отчасти прецени дължината на червея, най-малко на шейсет метра! Какво ли щеше да стане сега? Нямаше никаква възможност за спасение. Всичко зависеше от прищевките на чудовището и от властта, която Шийена имаше над него…

След като се разположи по гребена на дюната, червеят обърна устата си надолу, към повикалата го. Около краката ѝ се срина купчинка пясък и тя бе принудена да спре танца си. Миризма на канела заля цялото каменно дефиле. Извисилият се над тях червей вече бе престанал да се движи.

Прехласнатата Одрейди съсредоточи вниманието си в пламъците, кълбящи се иззад пръстена от кристални зъби.

— Пратеник на Бога — пошепна Уаф.

Горещината изсуши изпотената открита част от лицето на светата майка и предизвика звучното изхвърляне на газова смес от автоматичното устройство за изолация на влагосъхраняващия ѝ костюм. Тя пое дълбоко въздух, за да идентифицира съставките на основния фон от канелен мирис. Въздухът наоколо остро лъхтеше на озон и явно беше наситен с кислород.

Ако оцелея, впечатленията ми ще бъдат важни — помисли Одрейди с максимално изострени сетива.

Да, събираните в момента данни бяха ценни. Може би някой ден други щяха да ги използват.

Шийена се отдръпна гърбом от сринатия пясък и стъпи на откритата скална повърхност. Затанцува отново с все по-буйни движения, като отмяташе главата си при всяко завъртане. Косата ѝ се увиваше като бич около лицето и всеки път, когато заставаше очи в очи с червея, тя изкрещяваше:

— Шейтан!

Чудовището отново помръдна предпазливо напред, като дете, попаднало на непознато място. Плъзна се от гребена на дюната и обви откритата скална повърхност под нея, изнасяйки горящата си паст на две-три крачки и малко над самата Шийена.

Когато звярът застана неподвижно, Одрейди можеше да добие пълна представа за огромната пещ, бучаща във вътрешността му. Не беше в състояние да откъсне поглед от ярко светещите там оранжеви пламъци. Приличаше на пещера, обхваната от загадъчен огън.

Шийена спря своя танц. Със свити юмруци, притиснати встрани до тялото ѝ, тя се загледа отново в чудовището, което бе призовала.

Светата майка поемаше ритмично дъх с онова темпо, с което една бене-гесеритка бе научена да концентрира силите си. Ако краят ѝ беше дошъл, поне знаеше, че е изпълнила заповедите на Тараза. Да, старшата майка щеше да научи всичко за поведението ѝ от наблюдаващите ги отгоре.

— Здравей, Шейтан — каза Шийена. — Доведох със себе си света майка и тлейлаксианец.

Уаф падна на колене и се поклони. Одрейди мина покрай него и застана до момичето. Дишаше дълбоко. Лицето му пламтеше. Дочу се припукването на претоварените системи във влагосъхраняващите им костюми. Горещият въздух наоколо, плътно напоен с дъх на канела, бе изпълнен със странни звуци и шумове, над които се извисяваше монотонният тътнеж на пламъците в неподвижния червей.

Уаф застана до Одрейди с поглед, впит в чудовището, подобно на изпаднал в транс свещенослужител.

— Тук съм — прошепна той.

Комендантката го изруга наум. Всеки случаен шум би могъл да предизвика звяра. Със стопроцентова сигурност знаеше какво мисли сега дребосъкът: „Никой тлейлаксианец не е стоял толкова близо до потомък на неговия Пророк. Дори жреците от Ракис не са го правили!“ Шийена посочи с дясната си ръка надолу и каза:

— Слез до нас, Шейтан!

Червеят наведе зейналата си паст и огнената ѝ яма запълни скалното дефиле пред тримата.

Гласът на момичето прозвуча малко по-високо от шепот:

— Майко, виждаш ли как ми се подчинява?

Одрейди чувстваше, че девойката управлява поведението на червея с някакъв скрит пулсиращ език, разбираем само за нея и за чудовището. Напълно свръхестествено явление!

Внезапно Шийена обяви с непривично дързък глас:

— Ще поискам от Шейтан да ни позволи да го яхнем!

После залази нагоре по подветрената страна на дюната.

Огромната паст веднага се вдигна, следвайки движенията ѝ.

— Стой там! — извика момичето и червеят спря. Светата майка вече можеше да прецени, че не в думите бе заложена командата, а в нещо друго… Нещо друго…

— Майко, ела с мен — повика я Шийена. Прибутвайки Уаф пред себе си, Одрейди изпълни нареждането. Двамата запълзяха по склона. Разместен пясък се срина до чакащия червей и запълни тясната клисура. Постепенно изтъняващата му опашка спокойно почиваше, навита по гребена на дюната. Шийена ги поведе с леко подтичване до самото ужасно същество. Там тя се хвана за водещия ръб на един от пръстените по набраздената повърхност и запълзя нагоре.

Одрейди и Уаф я последваха, макар и по-бавно. На светата майка ѝ се стори, че сгорещената повърхност на червея е от неорганична материя. Напомняше нещо, сътворено от иксианците.

Девойката продължаваше напред по гърба; накрая приклекна точно зад устата, където пръстените стърчаха широки и дебели.

— Ето така — каза тя, приведе се и се вкопчи във водещия ръб на един пръстен, като го повдигна леко, показвайки лежащата отдолу розова мекота.

Уаф веднага изпълни нареждането ѝ, докато Одрейди се движеше по-предпазливо, трупайки впечатления. Повърхността на пръстена беше твърда като скала и покрита с малки вдлъбнатини, подобни на инкрустация. Допря пръсти до меката материя под водещия ръб. Едва-едва пулсираше. Цялата повърхност около тях се повдигаше и спускаше с почти недоловим ритъм. Дочуваше леко пристъргване при всяко подобно движение.

Шийена удари със стъпало по тялото на червея.

— Тръгвай! — заповеднически каза тя.

Чудовището не реагира.

— Моля те — със съвсем друг тон рече момичето.

Одрейди долови отчаянието в гласа му. Явно вярваше много на своя Шейтан, но светата майка знаеше, че му е било позволено да го язди само при първата им среща. Бе чула цялата история от обърканите жреци, ала тя не подсказваше с нищо какво може да се случи сега, дори още в следващия момент.

Червеят тръгна изведнъж. Рязко надигна главата си, изви вляво и описа крива с малък радиус, за да излезе от скалистото дефиле, след което пое в откритата пустиня, в противоположна на Дар-ес-Балат посока.

— Движим се с Бога! — извика Уаф. Интонацията на неговия глас стресна Одрейди. Какво буйство! Отново почувства силата на вярата му. Над главите им се носеше пляс-плясът на следващите ги орнитоптери. Вятърът, причинен от движението им, минаваше покрай тях, напоен с озон и характерните мириси на горящата пещ, бълвайки от напредващото със стържещ шум чудовище.

Светата майка хвърли през рамо поглед към топтерите, давайки си ясна сметка с каква лекота враговете им биха могли да отърват планетата от едно неприятно и заядливо дете, не по-малко досадна света майка и презрян тлейлаксианец — и тримата бяха страшно уязвими в настоящия момент насред откритата пустиня. Знаеше, че жреческата клика би могла да направи подобен опит, надявайки се, че за пътуващите с тях наблюдатели от свитата на Одрейди ще бъде прекалено късно, за да предотвратят насилието.

Достатъчно големи ли бе любопитството и страхът им, да се въздържат?

Самата тя бе обладана от подобно любопитство. „Накъде ни води нещото под нас“! Очевидно не към Кийн. Светата майка вдигна глава и погледна покрай Шийена. Право пред тях на хоризонта се намираше красноречиво говорещата сама за себе си вдлъбнатина в каменната преграда — мястото на срутването на Тирана от приказната плетеница на древния мост.

Мястото, за което бе предупредила Другата Памет. Внезапното откритие сякаш блокира ума ѝ. Веднага схвана смисъла на ставащото. Тиранът бе загинал на определено от самия него място. Множество смърти бяха оставили отпечатъка си тук, но неговата имаше несравнима величина. Бе направил внимателен избор на маршрута при пътуването си. Колкото до Шийена, не тя беше наредила на червея да тръгне натам. Чудовището се движеше по свое желание. Магнитът на безкрайния сън, бленуван от Тирана, го привличаше обратно към точката, където сънят бе започнал.