Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (15)

На квантово равнище нашата вселена трябва да бъде разглеждана като място с неопределена характеристика, чиято предсказуемост в статистически аспект е възможна единствено чрез използването на достатъчно големи числа. Между тази вселена и някоя друга, където преминаването на отделна планета може да бъде разчетена до пикосекунда във времето, в действие влизат сили от друг порядък. Онова, в което вярваме, се превръща в доминираща сила за вселената, избрана като място на нашето битие, на всекидневния ни живот. Вашите вярвания определят развитието на събитията от всекидневието. Ако достатъчен брой от нас го вярват, възможна е дори появата и съществуването на нещо ново. Структурата на вярата създава филтър, през който постепенно се отсява хаосът, за да остане порядъкът.

Анализ на Тирана,

Файл на Тараза: БГ архиви

Мислите на Тег бяха в пълен безпорядък, когато той се върна на Гамму от кораба на Сдружението. Слезе от лихтера на обгорената до черно периферия на персоналния отсек от площадката за кацане и излитане и се огледа, сякаш идваше за първи път. Беше почти пладне. Много малко време бе изминало, а толкова неща се бяха променили!

Запита се до каква степен Бене Гесерит ще придаде тежест на един урок от съществено значение. Тараза буквално го бе изтръгнала от обичайното му ментатско мислене. Почувства, че целият инцидент на кораба на Сдружението е бил инсцениран само заради него. Бяха го отбили от курса, който може да бъде предсказан. И колко непознат му се стори Гамму, когато прекоси охраняемата полоса на входните трапове!…

Познаваше множество планети, бе проучил техния начин на живот, както и отпечатъка, който те оставяха върху собствените си обитатели. Някои светове имаха голямо жълто слънце, което се намираше достатъчно наблизо, за да поддържа топлината на живите същества, берящи плодовете на еволюцията. Други разполагаха само с малки звезди с трептяща светлина, която едва ги докосваше, защото бяха окачени много далече в почти черното небе. Голям брой варианти съществуваха в рамките на посочения диапазон и дори извън него. Гамму беше в жълтозелената разновидност с 31,27 стандартен часов ден и 2,6 СГ. Тег мислеше, че познава достатъчно добре този свят.

Когато Харконите бяха принудени да го напуснат, дойдоха колонисти от групата на Дън, останали от Разпръскването, и го нарекоха с името, дадено му от Халик във времето на голямото прекрояване. В онези дни колонистите бяха познати като хората от Каладън, но хилядолетията упорито скъсяваха някои наименования.

Тег спря край входния пасаж при защитните облицовки, откъдето се слизаше от космодрума до разположения в ниското кийп. Видя Тараза и нейната група, изостанали след него. Старшата света майка разпалено говореше на Одрейди.

Манифестът на Атреидите — помисли той.

Дори на Гамму малцина признаваха както харковското, така и атреидското си родословие, макар че никой не можеше да избяга от генотипните си белези, особено пък преобладаващите Атреидес — дългите остри носове, високите чела и чувствените устни. Нерядко се наблюдаваше разсейване на отделните черти — устата на някое лице, очите с пронизващия поглед на друго, както и всевъзможни комбинации. Понякога обаче в едно-единствено лице бе събрано всичко и тогава на него ясно се четеше горделивото самопознание: Аз съм един от тях!

Родените на Гамму отдаваха дължимото почитание; откриха дори специална пешеходна пътека, но малцина я назоваваха с името ѝ.

А най-навътре бе оставеното от Харконите — генетичните черти, стигащи много далеч в зората на историята: до гърците, латинците и мамелюките^[1], същински сенки от древен период, познат с малки изключения само на професионални историци и на обучените в Бене Гесерит.

Тараза и свитата ѝ настигнаха Тег. Той я чу да нарежда на Одрейди:

— Трябва да кажеш всичко на Майлс.

„Много добре, значи наистина ще ми го каже“ помисли. После се обърна и мина покрай вътрешната охрана по дългия коридор под бункерите, който водеше в самия кийп.

Проклети бене-гесеритки! — не излизаше от главата му. — Всъщност какво правят те на Гамму!

Из тукашната планета се виждаха множество знаци от дейността на Бене Гесерит — фиксирани подбрани черти от размножителния процес с обратна връзка, както и сравнително рядко срещащите се подчертано прелъстителни очи у жените.

Тег отговори на поздрава на капитан от гвардията, без да отклони отправения си напред поглед. Да, очи на прелъстителки. Забеляза го скоро след пристигането си в кийпа на гола̀та и особено по време на своята първа инспекционна обиколка на планетата. Кой знае защо си спомни и думите на стария Патрин, повтаряни много пъти: „Башар, приличаш на тукашните хора.“

Прелъстителни очи! Онази гвардейка с чин капитан имаше същите. Приличаха си с Лусила само по това. „Малко хора обръщат внимание на важността на очите, когато става дума за привличане и съблазняване“ — помисли той. За целта е необходимо бене-гесеритско възпитание. Големите гърди на жената и яките слабини на мъжа са всепризнатите природни дадености, важни за половото привличане. Само че без очите останалото не струва нищо. Те са най-важни. Бе разбрал как човек може да потъне в нечии очи, как е готов направо да се удави там, без сам да знае какво става с него до мига, в който пенисът бъде здраво обхванат от вагината.

Той забеляза очите на Лусила веднага след пристигането си на Гамму и бе внимавал през цялото време. Не хранеше никакви съмнения относно начина, по който Сестринството си служеше със своите вродени и придобити таланти!

Ето я и самата нея, застанала при централния пункт за проверка и обеззаразяване. Даде му едва забележим знак с китката на ръката, че с гола̀та всичко е наред. Тег се поотпусна и се съсредоточи в срещата на Лусила и Одрейди. Двете жени имаха смайващо подобни черти, въпреки разликата във възрастта. Но телата им се различаваха чувствително — Лусила имаше солидна, набита фигура, докато Одрейди беше източена като върбинка.

Гвардейката-капитан приближи и се приведе съвсем близо до лицето му.

— Шуонгю току-що разбра кого си довел със себе си — прошепна тя, посочвайки с глава Тараза. — Ой, ето я и нея.

Комендантката на местния кийп излезе от една асансьорна шахта и се отправи към светата майка, като не пропусна да облещи гневно очи по посока на башара.

Тараза искаше да те изненада — помисли той. — Всички знаем защо.

— Май не се зарадва особено, като ме видя — рече новопристигналата, обръщайки се към Шуонгю.

— Наистина съм изненадана, старша майко — отвърна комендантката. — Нямах представа… — тя отново стрелна Тег с отровен поглед.

Одрейди и Лусила преустановиха взаимния си оглед.

— Разбира се, че знаех — каза Одрейди, — но сякаш нещо те блъсва, когато за пръв път видиш себе си в лицето на друг човек.

— Бях те предупредила — рече Тараза.

— Какво ще заповядаш, старша майко? — попита Шуонгю. Беше най-естественото, което в случая би могла да запита.

— Искам да поговоря насаме с Лусила.

— Ще ти приготвя място за престоя…

— Не се безпокой. Няма да оставам. Майлс вече се разпореди за връщането. Задълженията ми налагат да бъда в Дома на Ордена. С Лусила ще поговорим навън в двора. — Тараза допря пръст до бузата си и добави: — О, да, бих желала да наблюдавам незабелязано гола̀та за няколко минути. Сигурна съм, че тя може да го уреди.

— Справя се добре и с интензивните тренировки — каза споменатата, когато двете жени се отправиха към асансьорната шахта.

Тег пренасочи вниманието си към Одрейди, без да пропусне да отбележи силата на гнева, все още изписан по лицето на Шуонгю. А и тя не правеше опит да го скрие.

Внезапно башарът се запита дали Лусила не е сестра или дъщеря на Одрейди. Кой знае защо бе го споходила мисълта, че зад тяхната прилика стои Бене Гесерит. Да, разбира се — Лусила беше Впечатка!

Шуонгю успя да преодолее гнева си и погледна Одрейди с любопитство.

— Сестро, току-що се канех да обядвам — каза тя. — Ще ти бъде ли приятно да се присъединиш към мен?

— Трябва да поговоря насаме с башара — отвърна запитаната. — Удобно ли е да останем тук? Гола̀та не бива да ме вижда.

Комендантката се намръщи, без да се опита да скрие безпокойството си. В Дома на Ордена добре знаеха докъде се простират границите на лоялността! Но никой, абсолютно никой не би могъл да я помръдне от поста на командващ наблюдател… Опозицията също имаше своите права!

Чувствата ѝ бяха ясни за всички, включително и за Тег. Беше забелязал изпънатия гръб на Шуонгю веднага щом тя ги остави.

— Никак не е хубаво, когато Сестра се обърне срещу Сестра — отбеляза Одрейди.

Башарът даде знак с ръка на своята гвардейка-капитан, нареждайки ѝ да изведе останалите. Сами — беше безмълвното му нареждане.

— Това е едно от моите места — обърна се към Даруи. — Непроницаемо е за шпиони и всякакви средства за наблюдение.

— Същото мисля и аз — рече светата майка.

— Ей там е сервизното помещение — кимна Тег вляво. — Мебелирано е, има добри фотьойли с органична самонастройка, ако ги предпочиташ.

— Никак не ми е приятно, когато мебелите се опитват да ме гушнат — пошегува се тя. — Защо не говорим тук — Хвана Тег под ръка и добави: — Можем да походим малко. Цялата съм схваната от пътуването в лихтера.

— Какво имаш да ми казваш? — попита я, след като тръгнаха.

— Спомените ми вече не подлежат на селективен подбор. Разполагам с всички, но единствено откъм женската страна.

— Така ли? — сви устни той. Не беше очаквал подобна увертюра. Одрейди приличаше повече на човек, който би си послужил с прям подход.

— Тараза спомена, че си чел Манифеста на Атреидите. Добре. Тогава знаеш, че ще предизвика смут в много среди.

— Шуонгю вече го превърна в тема за филипика срещу вас.

Одрейди се втренчи в него със сериозно изражение Както бе посочено във всички отчети, Тег наистина представляваше внушаваща респект фигура; само че тя го знаеше и без помощта на описаното в тях.

— И двамата с теб сме Атреидес.

Башарът изостри до крайност вниманието си.

— Научил си го с пълни подробности от майка си — продължи Даруи Одрейди, — когато си се върнал за първи път в Лернаус за ваканция.

Тег се спря и погледна леко надолу — към нея. Как би могла да узнае за случая? Доколкото му беше известно, никога не се бе виждал и разговарял с определено резервираната старша света майка. Дали пък не е бил предмет на специални обсъждания в Дома на Ордена? Предпочете да запази мълчание, принуждавайки събеседничката си да поддържа разговора.

— Сега ще предам дословно диалога между един мъж и моята родна майка — каза Одрейди. — Двамата се намират в леглото и мъжът ѝ доверява: „Осинових няколко деца, когато за първи път избягах от натрапчивата опека на Бене Гесерит. Когато мислех за себе си като за независимо действащ агент, свободен да се запише и да се бие навсякъде, където избере.“

Тег дори не направи опит да скрие изненадата си. Думите бяха лично негови! Паметта на ментат му каза, че Одрейди ги предаваше с точността на механично записващо устройство. Включително и интонацията!

— Да продължавам ли? — попита светата майка, тъй като той не сваляше очи от нейните. — Добре. Мъжът казва: „Естествено това стана още преди да ме изпратят на обучение за ментат. Знаеш ли как ми се отвориха очите тогава?! Разбрах, че нито за миг Сестринството не ме е изпускало от полезрението си! Никога не съм бил с подобно действащ служител!“

— Дори и в мига, когато изричах онези думи — повтори Тег.

— Съвършено вярно — тя настойчиво притисна ръката му, докато продължаваха да крачат из помещението. — Всички осиновени от теб деца бяха собственост на Бене Гесерит. Сестринството никога не би допуснало нашият генотипен материал да потъне в безпорядъка на общата маса.

— Нека тялото ми бъде предадено на Шейтан, тъй като Сестринството се грижи и за техните ценни гени.

— Аз ще имам грижата — рече Одрейди, — защото съм една от дъщерите ти.

Тег отново я принуди да спре.

— Мисля, че знаеш коя беше майка ми — каза тя и му направи знак да замълчи, когато той понечи да отговори. Имена не са нужни.

Башарът огледа внимателно лицето на жената до себе си и видя там познати някога черти. Майка и дъщеря си приличаха. Но как стояха нещата с Лусила?

Сякаш бе чула въпроса му, Одрейди каза:

— Лусила е от друга успоредна линия на целенасоченото размножаване. Не са ли наистина забележителни постигнатите чрез внимателния подбор и съчетаване резултати?

Тег се окашля. Не почувства никаква емоционална привързаност към новопоявилата се негова дъщеря. Думите и някои важни сигнали в поведението ѝ като цяло бяха приковали без остатък вниманието му.

— Нашият разговор не е случаен — каза той. — Всичко ли ми предаде? Мисля, че старшата света майка поиска…

— Има още нещо — кимна Одрейди. — Аз съм авторът на Манифеста. Написах го по нареждане на Тараза, като следвах нейните подробни указания.

Възрастният мъж огледа цялото огромно помещение, за да бъде сигурен, че никой не е чул току-що изреченото. После приглушено възкликна:

— Тлейлаксианците го разпространяват надлъж и нашир!

— Точно както очаквахме.

— Защо ми го казваш? Тараза заръча да ме подготвиш за…

— Ще дойде времето, когато ще трябва да знаеш крайната ни цел. Тя иска тогава сам да вземеш необходимите решения, за да се превърнеш наистина в свободен агент и посредник.

Още не бе завършила, когато съзря в очите му типичната изцъкленост на ментат.

Баща ѝ дишаше дълбоко. Зависимости и труп-ключове! Бидейки ментат, той долавяше структурните очертания на огромен модел, макар и отвъд обхвата на струпаните в него количества данни; близостта обаче беше ясно осезаема. Въпреки всичко и за миг не помисли, че разкритията биха могли да бъдат улеснени и ускорени от някаква изява на родителска привързаност. В цялата бене-гесеритска подготовка се долавяше същностното присъствие на нещо, строго обвързано с принципи, твърде догматично и обредно, напук на усилията каноните да бъдат пренебрегнати. Одрейди — дъщерята от неговото минало, беше пълноправна света майка, владееща необичайната мощ на съвършен контрол над своите мускули и нерви, както и цялостния набор на паметовото богатство откъм женска страна! Тя беше една от създадените със специално предназначение! Владееше трикове за оказване на натиск и насилие, за наличието на които малцина човешки същества подозираха. И въпреки всичките ѝ специфични черти, приликата и изявата на нейната същност бяха налице, а един ментат никога не би пропуснал да ги забележи.

Какво искаше?

Потвърждаване на бащинството ли? Нали винаги е разполагала с доказателства за онова, от което е имала нужда! Докато я наблюдаваше сега — нея самата и начина, по който търпеливо чакаше мислите му да се насочат към определено решение, Тег си спомни, че нерядко и изглежда с пълно право казваха, че светите майки вече не са типични представителки на човешката раса. Те се движеха някак си извън основния поток, може би успоредно на него самия, а може би просто потапяйки се там от време на време заради собствените си цели, но все по-категорично отделени от човешкия род. Това състояние беше техен отличителен белег, знак за идентичност, която ги доближаваше повече до отдавна мъртвия Тиран, отколкото до човешката маса, създала ги някога.

Цялостно и целенасочено въздействие. Техният коронен специалитет — да манипулират всичко и всички.

— От мен се очаква да служа за очи на Бене Гесерит — каза Тег. — Тараза иска именно аз да взема човешко решение за вас.

Очевидно доволна, Одрейди стисна ръката му с думите:

— Какъв баща си имам!

— Наистина ли имаш баща? — попита той, след което накратко я осведоми за посоката на собствените си мисли.

— Вън от човешката маса! — възкликна тя. — Каква странна идея. Да разбирам ли, че и щурманите на Сдружението също са извън нея?

Тег се замисли над думите ѝ. Щурманите на Сдружението действително се различаваха до голяма степен от общия човешки вид. Родени в космоса, за да прекарат целия си живот в пълни с меланжов газ резервоари, те придобиваха форма, различна от нормалната с удължените си крайници и органите, разположени на необичайни места. Но млад навигатор, обхванат от всеобладаващото желание и преди още да е влязъл в резервоара, можеше да се съчетава полово с типичен представител на хората. Знаеше се за подобни случаи. Щурманите се превръщаха в не-хора, но не по начина, по който го правеха в Бене Гесерит.

— Те се различават от вас в мисловен план — каза Тег. — Просто мислят като обикновените човешки същества. Определянето на бъдещия път на кораб в пространството, извършвано дори във формата на предсказание, което гарантира безопасността, е приемлив за човека мисловен модел.

— Значи не приемаш нашия модел, така ли?

— Правя го, доколкото мога, но някъде в развитието си вие се отклонявате от оригинала. Мисля, че дори сте в състояние да извършвате съзнателно действие, което да прилича на човешко. Ето, сега си ме хванала под ръка, сякаш наистина си моя дъщеря…

— Дъщеря съм ти, но съм изненадана, че имаш толкова лошо мнение за нас.

— Точно обратното — страхувам се от вас!

— От собствената си дъщеря?

— От всяка света майка.

— Следователно приемаш, че съществувам само за да манипулирам по-нискостоящите същества, така ли?

— Мисля, че самите вие вече не се приемате за истински човешки създания. Във вас има някаква празнота, нещо липсващо, което сами сте премахнали. Вече не сте едни от нас.

— Благодаря ти — каза Одрейди. — Тараза ме предупреди, че не ще се поколебаеш да говориш с истински думи, а сега и сама се убедих в това.

— За какво ме подготви… или още не си го сторила?

— Ще разбереш, когато то стане; повече не мога да ти кажа. Това е всичко, което ми е позволено засега.

Отново обработка! — помисли той. — Проклети да са!

Даруи прочисти гърлото си сякаш се готвеше да сподели още нещо, но замълча, следвайки посоката, в която крачеха напред и назад из помещението.

Макар и да знаеше какво щеше да каже башарът, стана ѝ болно от думите му. Искаше ѝ се да му довери, че е една от онези, които все още се чувстват човешки същества, но нищо не можеше да опровергае мнението му за Сестринството.

Научени сме да отблъскваме обичта. Можем да симулираме, че обичаме, но всяка от нас е в състояние мигновено да докаже обратното.

Зад тях се чу шум. Спряха и се обърнаха. Лусила и Тараза излязоха от асансьорната шахта, лениво разговаряйки за наблюденията си върху гола̀та.

— Съвършено права си, като се отнасяш към него като към един от нас — рече Тараза.

Тег чу думите ѝ, но не ги коментира, докато чакаше с Одрейди приближаващите две жени.

Той знае — помисли Даруи. — Няма да ме попита нищо за родната ми майка. Не е имало истинска връзка и впечатване, което да е оставило следа. Да, той го знае.

Затвори очи и се сепна, когато паметта ѝ я изненада с изображението на една картина. Заемаше част от пространството на една от стените в утринната стая на Тараза. Иксианско изобретение бе я запазило в най-фината изработка на херметизираща рамка под незабележимо пластично покритие. Одрейди често спираше пред картината, изпитвайки всеки път усещането, че ръката ѝ се пресяга и докосва дошлото от древността платно, запазено благодарение на необикновени умения и ловкост.

Селски къщи в Кордьовил.

Фамилията на художника и малкото му име бяха запазени на полирана плочка под картината — Винсент ван Гог.

Творбата идваше от толкова отдавна отминало време, че само много редки останки — като самата нея — се бяха съхранили по чудо, за да препратят през вековете физическото усещане за съществувал някога свят. Одрейди се опита да си представи странстванията на платното и последното от поредицата щастливи стечения на обстоятелствата, запазили го невредимо до появата му в стаята на Тараза.

Иксианците се бяха представили в най-добрата си светлина като реставратори. Зрителят можеше да докосне тъмно петно в долния ляв ъгъл на рамката. Тогава незабавно го заливаше вълната на истинския гений — както на артиста, така и на иксианеца, съхранил и реставрирал творбата. Името на последния бе означено на рамката — Мартин Буро. Докоснато от пръста на човек, петното се превръщаше в източник на особена чувствителност — благородна и плодоносна разработка — отклонение от технологията, осигурила създаването на иксианската сонда. Буро бе реставрирал не само картината, но сякаш и личностното присъствие на художника — чувството-акомпанимент на всяко докосване на четката от самия Ван Гог. Всичко бе уловено в неговите мазки, завинаги записани там от човешките движения.

Одрейди бе оставала дълго, погълната от цялото изпълнение толкова много пъти, че чувстваше как едва ли не собственоръчно би могла да пресъздаде картината.

Припомняйки си преживяното — непосредствено след обвинението на Тег, — тя веднага разбра защо паметта ѝ я беше възпроизвела за нея и защо картината все още ѝ въздействаше със своето очарование. За краткия откъслек на поредното преживяване винаги се усещаше истинско човешко създание, осъзнаващо селските къщици като място, обитавано от реални хора, почувствало пълноценно живата верига, спряла в личността на лудия Винсент ван Гог, за да запише сама себе си.

Тараза и Лусила застанаха на около две крачки от башара и Одрейди. В дъха на старшата света майка се долавяше мирис на чесън.

— Спряхме да хапнем по залък — рече Тараза. — Искате ли и вие нещичко?

Въпросът определено беше неуместен. Одрейди извади ръката си изпод тази на Тег. Обърна се и обърса с ръкав очи. Когато отново погледна нагоре към башара, видя изненадата на лицето му.

Да — помисли тя, — сълзите ми бяха истински!

— Според мен тук направихме всичко, каквото можехме — рече Тараза. — Дар, за теб е време да поемеш към Ракис.

— Отдавна трябваше да го сторя — заяви Одрейди.