Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (10)

Заниманията в областта на технологиите, подобно на много други дейности, се характеризират с нарастваща тенденция към избягване на рисковете от страна на инвестиращите. Ако е възможно, несигурността се изключва напълно. Влагането на средства следва същото правило, тъй като хората предпочитат прогнозируемото. Малцина си дават сметка за възможния разрушителен ефект на посочената тенденция и за налаганите от нея резки ограничения на многовариантността, обричайки по такъв начин цялото население от множество светове на фатална уязвимост, произтичаща от ужасния начин, по който нашата вселена може да хвърли зара.

Преценка на Икс

Бене-гесеритски архиви

На следващото утро от първото си изпитание в пустинята Шийена се събуди в жреческия комплекс, заобиколена от белодрешковци.

Жреци и жрица!

— Будна е — каза една служителка.

Страхът сякаш я сграбчи изведнъж. Придърпа завивката на леглото плътно до брадичката си, наблюдавайки внимателно съсредоточените лица около себе си. Отново ли щяха да я изоставят сама в пустинята? Беше спала със съня на човек, достигнал границата на пълното изтощение, в най-мекото легло и най-чистото бельо, които бе виждала през своите осем години; но знаеше, че всяко деяние на жреците може да има двояко значение. На тях не биваше да се вярва!

— Добре ли поспа?

Въпроса зададе жрицата, която заговори първа. Беше възрастна жена със сива коса, а лицето ѝ бе оградено от рамката на бяла качулка с тъмночервена украса. Старческите очи изглеждаха насълзени, но живи. С бледосиня отсянка. Носът ѝ беше къс, с обърнат нагоре край над тясна уста и стърчаща напред брадичка.

— Ще разговаряш ли с нас? — продължи да упорства жената. — Аз съм Каниа и ти прислужвам през нощта. Спомняш ли си? Помогнах ти, когато лягаше.

Гласът ѝ вдъхваше доверие, поне досегашното му звучене. Шийена седна в леглото и огледа по-внимателно хората около себе си. Бяха уплашени! Носът на пустинно дете можеше веднага да долови мириса на издайническите феромони. Заключението бе просто и недвусмислено: тази миризма е равнозначна на страх.

— Мислехте, че ще успеете да ми сторите зло — каза тя. — Защо го направихте? Заобиколилите я си размениха смаяни и ужасени погледи.

Страхът на Шийена се стопи. Успяла бе да долови новата подредба на нещата, а и вчерашното изпитание в пустинята водеше до промени. Спомни си с какво усърдие ѝ бе помагала възрастната Каниа… Предишната вечер тя почти раболепничеше. След време момичето щеше да разбере, че у човек с вече взето решение да умре постепенно се създава и развива ново емоционално равновесие. Страховете ставаха временни, дори мимолетни. Новото състояние се оказа занимателно за Шийена.

Каниа отговори с треперещ глас:

— Истина е, Дете на Бога, че никой не искаше да ти бъде сторено зло.

Момичето изпъна завивката на леглото в скута си и рече:

— Казвам се Шийена. — Така повеляваше пустинната вежливост, защото Каниа бе вече изрекла името си. — Кои са останалите?

— Ще бъдат отпратени, ако не желаеш да останат при теб… Шийена — Каниа посочи към червендалеста жена вляво от себе си, чиято роба беше също като нейната: — Всички с изключение на Алхоза, разбира се. Тя е дневната ти прислужница.

Алхоза направи реверанс при представянето. Шийена огледа подпухналото ѝ лице с груби черти, свидетелстващо за прекомерна употреба на вода и обрамчено с ореола на бухнала руса коса. После, пренасочвайки рязко вниманието си, се съсредоточи върху мъжете в групата. Те я наблюдаваха внимателно изпод ниско спуснати клепачи, няколко погледа ѝ се сториха подозрително несигурни. И тук мирисът на страх беше силен.

Жреци!

— Изведете ги — Шийена махна с ръка към тях. — Те са харам!^[1]

Думата беше в известен смисъл неприлична, дори вулгарна, тъй като с нея се отбелязваше възможно най-долното човешко падение в лапите на злото.

Жреците се оттеглиха встрани шокирани, видимо ужасени.

— Махайте се! — изкомандва Каниа.

Нищо не можеше да скрие отмъстителното сияние върху нейното лице. Самата тя не беше включена в списъка на злите, а присъстващите тук мъже вече носеха табелка с надпис „харам“! Сигурно бяха сторили нещо отвратително, за да прати Бог детето-жрица, та да ги укори и накаже. Можеше да го повярва за тях. Колко рядко се отнасяха към нея така, както заслужаваше!

Служителите се закланяха, отстъпвайки заднешком като напъдени псета, и напуснаха стаята. Между излезлите в преходното помещение се намираше и Дроминд историк и езиковед — мургав мъж, чийто ум бе сякаш в непрекъснато движение и се забиваше във всевъзможни идеи така, както човката на лешоядна птица се навира в мърша. Когато вратата на стаята се затвори след тях, той поясни на силно треперещите си колеги, че Шийена е съвременна форма на древното име Сиона.

— Всички знаете мястото на Сиона в някогашната история — каза Дроминд. — Служила е при Шай-хулуд по време на Неговата трансформация в Раздвоения Бог.

Един сбръчкан по-възрастен жрец с тъмни устни и бледи, светещи очи го погледна с удивление:

— Изключително любопитно — отбеляза Стирос. — В Устните Истории се твърди, че тя е била средството за Неговия преход в Много, излезли от Един. Мислиш ли, че…

— Да не забравяме за превода, който Хади Бенотт направи на самите Божии свети думи — прекъсна ги друг жрец. — Шай-хулуд е споменаван много пъти във връзка със Сиона.

— И не винаги с благосклонност — припомни им Стирос. — Не забравяйте цялото ѝ име, което е Сиона Ибн Фулд ал-Сейефа Атреидес.

— Атреидес — пошепна друг от групата.

— Трябва внимателно да я проучим — каза Дроминд.

Млад прислужник-вестител и послушник бързо се вмъкна в коридора и ги огледа, докато зърна Стирос. Посочи го и каза:

— Налага се веднага да напуснеш.

— Защо? — чу се негодуващ глас от тълпата на изпъдените.

— Тя ще бъде преместена в жилището на Върховния жрец — поясни прислужникът.

— По чие нареждане? — попита Стирос.

— Самият Върховен жрец Туек го издаде. Те всички го чуха — младежът махна в посоката, от която бе дошъл, без да съобщи повече подробности.

Ала жреците, струпани в преходното помещение, го разбраха. Стаите можеха да бъдат оформени така, че да препращат гласовете в съседни на тях помещения. А там винаги имаше кой да слуша.

— И какво толкова са чули? — попита Стирос с осезаемо несигурен старчески глас.

— Тя поиска най-доброто жилище за себе си. След малко ще я преместят. Не бива да види нито един от вас тук.

— А какво да правим ние? — не престана с въпросите си Стирос.

— Проучвайте я — каза Дроминд.

Преходното помещение веднага бе опразнено и всички се заеха с внимателно изучаване на Шийена. През последвалите години моделът-първообраз на изреченото тук щеше да остави отпечатък върху живота на всеки от тях. Обичайната практика, съсредоточена сега около момичето, предизвика промени, доловени и в най-далечните окрайнини на установеното от Раздвоения Бог влияние. Две думи възпламениха промяната:

„Проучвайте я“.

„Колко е наивна — мислеха жреците. — Колко е любопитна с наивността си. Все пак може да чете, а прояви и голям интерес към Светите Книги, които намери в квартирата на Туек, превърнала се в нейно жилище.“

Всичко по йерархическата стълба се раздвижи, за да я умилостиви. Туек се нанесе в жилищното помещение на своя първи помощник, след което шумното слизане продължи по-надолу. Моделиери чакаха Шийена за мерки. Специално за нея беше приготвен съвременен вариант на влагосъхраняващ костюм. Сдоби се с няколко нови роби от предназначената за жреците материя в златисто и бяло, гарнирана с пурпурна украса.

Хората започнаха да отбягват историка-езиковед Дроминд. Той пък не преставаше да задържа натрапчиво за продължителни разговори своите познайници, тълкувайки историята на оригиналната Сиона, сякаш можеше да съобщи нещо важно за сегашната притежателка на древното име.

„Тя е била жена на свети Дънкан Айдахо — припомняше Дроминд на всеки, хванат от него за слушател. Навсякъде имат наследници.“

„Наистина ли? — отвръщаше най-често слушателят. Извини ме, но не мога да остана повече. Тръгнал съм по спешна работа.“

Първоначално Туек прояви немалко търпение по отношение на Дроминд. Разказите му бяха интересни и очевидно полезни.

„Бог ни е пратил нова Сиона — казваше Върховния жрец. — Трябва да бъде ясно на всички.“

Дроминд замина и се върна с допълнително количество незначителни подробности от миналото:

— Сега намереното в Дар-ес-Балат придобива нов смисъл — поясни той на Хедли Туек. — Дали да не продължим с изпитанията и сравнителните проучвания на детето?

Беше се закачил за Върховния жрец веднага след закуска. Остатъците от сутрешната порция на Туек все още стояха неприбрани от масата за сервиране на балкона. През отворения прозорец се чуваше шумното раздвижване в жилището на Шийена.

Туек вдигна предупредително пръст до устата си и заговори приглушено:

— Светото дете само избира къде да отиде. — Той приближи до стенната карта и посочи една пустинна област на югозапад от Кийн. — Очевидно тук е мястото, интересно за нея. То „я вика“, за да бъдем по-точни…

— Разбрах, че често ползва речници — вметна Дроминд. — Сигурно е, че това не може да бъде…

— Тя ни проверява — прекъсна го Туек. — Недей да се заблуждаваш.

— Господарю, но Шийена задава съвсем детски въпроси на Каниа и Алхоза.

— Не оспорвай моята преценка! Наистина ли се осмеляваш?

Дроминд разбра със закъснение, че е престъпил позволените граници. Притихна, макар цялото му изражение да говореше за потока от неизречени думи, струпани в него.

— Бог я е изпратил, за да изкорени злото, пропълзяло в редовете на миропомазаните — каза Туек. — А сега си тръгвай! Моли се и се питай дали същото зло не се е загнездило и в тебе.

След като Дроминд си отиде, Върховният жрец повика свой верен помощник и попита:

— Къде е Светото дете?

— Отиде в пустинята, господарю, за среща с Отца си.

— На югозапад ли?

— Да, господарю.

— Дроминд трябва да бъде откаран далече на изток и оставен сред пясъците. Поставете няколко кречетала, за да сме сигурни, че няма да се върне.

— Дроминд ли, господарю?

— Да, Дроминд.

Дори след като многознаещият историк прие друга форма в Устата на Бога, жреците продължиха да следват първоначалното му предписание. Проучваха Шийена.

Шийена също се учеше.

Постепенно, толкова бавно, че самата тя не можеше да открие мястото на отправната точка, бе започнала да осъзнава огромната си власт над всички около себе си. В началото беше като на игра, сякаш в безкраен Ден на детето, когато възрастните просто се прескачат да задоволяват всяка прищявка. Оказа се обаче, че нито един неин каприз не бе прекалено труден за изпълнение.

Някакъв рядък плод ли иска на масата си?

Сервираха ѝ го в златен поднос.

Онова ли дете, което е зърнала долу в гъмжащите улици, желае за другарче в игрите?

Набързо довеждаха детето в жилището в храмовия комплекс. След като уплахата и силната изненада преминеха, то можеше да участва в някое от забавленията, наблюдавани внимателно от жреците и жриците. Безгрижните подскачания из градината на покрива, шепота, смеховете — всичко бе подлагано на съсредоточен анализ и премисляне. За Шийена страхопочитанието, което ѝ засвидетелстваха дори децата, се оказа неприятен товар. Рядко искаше да доведат някое от тях за втори път, тъй като предпочиташе да научава нови неща от различни мимолетни приятелства…

Жреците не стигнаха до съгласие за невинния характер на подобни срещи. Шийена научи, че дечицата биват подлагани на крайно неприятен разпит и нахока безмилостно вардияните си. Както бе редно да се очаква, приказките за нея плъзнаха из Ракис, а после напуснаха и очертанията на планетата. При Сестринството се трупаха отчети. Годините се изнизваха в нещо като блажено самовластие, подхранващо любопитството ѝ. А то сякаш беше безгранично. Нито един от непосредствено ангажираните служители и помощници не мислеше за образователния процес като за обучение по същество; Шийена учеше жреците на Ракис, те също я обучаваха на свой ред. Но в Бене Гесерит веднага забелязаха тази особеност в нейния живот и внимателно следяха по-нататъшното и развитие.

„Намира се в добри ръце. Засега я оставете, докато стане готова за нас — разпореди се Тараза. — Осигурете ѝ постоянна защита и се погрижете отчетите редовно да идват до мен.“

Шийена не спомена и дума нито за своя произход нито за онова, което Шейтан бе причинил на семейството ѝ и съседите. Станалото беше личен въпрос между Шейтан и нея. Прие мълчанието си като отплата за пощадата.

Някои неща постепенно започнаха да избледняват за момичето. Отиде още няколко пъти в пустинята. Любопитството ѝ не стихваше, но започна да разбира, че няма да намери сред пясъците обяснението за странното поведение на Шейтан към собствената ѝ личност. И макар вече да знаеше, че на Ракис има посолства на различни сили, съгледвачите на Бене Гесерит в редовете на прислугата бяха сигурни, че засега Шийена не показва особен интерес към Сестринството. Измислени бяха необвързващи отговори, считани като задоволителни, за редките ѝ въпроси.

В прав текст Тараза изпрати указания на своите ракиански съгледвачи:

„Дългите поколения подготвителна работа се оказаха период на усъвършенстване. Нашият ход ще бъде в точно определен момент. Вече няма съмнение, че тя е детето, което ни трябва.“