Майкъл Муркок
Мечът на зората (20)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ВАЛЖОН ОТ СТАРВЕЛ

След четири дни набързо построеният сал вече ги бе откарал на много мили надолу по реката. Гората постепенно се беше отдръпнала от бреговете, заместена от невисоки хълмове и поля с диви жита.

Хоукмун и д’Аверк се прехранваха с рибата, която ловяха от време на време, а също и с корени и плодове, които беряха на сушата. Колкото повече наближаваха Нарлийн, толкова повече растеше тяхната увереност.

Изглеждаха като истински корабокрушенци — разпарцаливени дрехи и дълги, гъсти бради, ала в очите им вече не гореше пламъкът на глада и двамата бяха в прекрасно разположение на духа.

Някъде в късния следобед на четвъртия ден забелязаха кораб, скочиха на крака и замахаха като подивели, опитвайки се да привлекат вниманието към себе си.

— Може би този кораб е от Нарлийн! — извика Хоукмун. — Дали няма да се съгласят да ни откарат до града?

Корабът беше с щръкнал напред нос и беше изрисуван в крещящи цветове. Преобладаващо беше червеното, с изобилие от златисти, жълти и сини краски, особено по бордовете. На пръв поглед приличаше на двумачтова шхуна, но същевременно притежаваше и цяла редица весла, с чиято помощ сега се движеше право срещу течението, за да ги доближи. Отгоре се вееха поне стотина разноцветни знамена, а хората, струпани на горната палуба, бяха облечени със същия налудничав вкус.

Веслата замръзнаха във въздуха и корабът бавно се плъзна към тях. Отгоре надзърна лице, скрито от гъста брада.

— Кои сте вие?

— Пътници — странници по тези места. Ще ни вземете ли на борда? — попита д’Аверк. — Ако трябва, съгласни сме да работим, за да си платим пътуването до Нарлийн.

Брадатият се захили.

— Щом желаете. Заповядайте на борда, почитаеми господа.

Хвърлиха им въжена стълба и Хоукмун и д’Аверк се изкатериха с благодарност на изпъстрената с орнаменти палуба.

— Намирате се на „Речния ястреб“ — махна с ръка брадатият. — Не сте ли чували за него?

— Нали ви казах, че идем отдалеч — отвърна Хоукмун.

— Да бе…Е, корабът е притежание на Валжон от Старвел — за него вече не се съмнявам, че сте чували.

— Не сме — отвърна д’Аверк. — Но сме му благодарни, задето отклони кораба от курса, за да ни прибере. А сега, приятелю, какво ще кажеш за предложението да си отработим пътуването до Нарлийн?

— Ами, щом нямате никакви мангизи…

— Нито грош…

— Тогава най-добре да оставим на Валжон да реши какво точно ще иска от вас.

Брадатият ги изпроводи до горната палуба, където някакъв мършав на вид човек се бе настанил в хамак. Беше се загледал в реката и изобщо не им обърна внимание.

— Господарю Валжон? — обади се брадатият.

— Какво има, Ганак?

— Тези двамата, дето ги взехме на борда. Нямат никакви пари и биха желали да си отработят пътя.

— Щом толкова настояват, Ганак, дай им тази възможност — усмихна се уморено Валжон. — Оставям на теб. — Вперил меланхоличен поглед в далечния бряг, той дори не погледна Хоукмун и д’Аверк. Само махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил.

Хоукмун се огледа с нарастващо безпокойство. Екипажът на кораба се беше събрал на палубата около тях и ги разглеждаше с непредвещаващи нищо добро усмивки.

— Кое е смешното? — попита Хоукмун.

— Смешно ли? — отвърна Ганак. — Няма нищо смешно. А сега, господа, ще бъдете ли така добри да си плюете на ръцете и да се захванете с веслата — оттук, та чак до Нарлийн?

— Щом това се иска от нас, за да стигнем града — отвърна с известна неохота д’Аверк.

— Работата е малко тежичка — подхвърли Хоукмун. — Но ако може да се вярва на картата, Нарлийн не е много далеч. Покажи ни къде са веслата, приятелю Ганак.

Ганак ги поведе по палубата, докато стигнаха тясна стълба, водеща към двете редици гребци. Хоукмун остана поразен от състоянието на тези нещастници. Изглеждаха изтощени до смърт и невероятно мръсни.

— Не разбирам… — поде той.

— А, скоро ще разбереш — засмя се Ганак.

— Какви са тези хора? — рече смаяно д’Аверк.

— Те са роби, уважаеми господа — също като вас. Свикнали сме да прибираме на борда на „Речния ястреб“ само онова, от което можем да извлечем полза. И тъй като нямате пари, нито пък някой би платил откуп за вас, остава да ви обявим за роби и да дърпате веслата, докато пукнете. Хайде, слизай долу!

Д’Аверк измъкна сабята, а Хоукмун кинжала си, но Ганак отскочи назад и за миг събра целия екипаж.

— Погрижете се за тях, момчета. Научете ги да не си вирят носовете. Май все още не знаят какво се изисква от един роб.

По стълбите изтрополиха още моряци, всички с голи саби, и бавно ги заизтласкваха назад.

Д’Аверк и Хоукмун се приготвиха да умрат, като вземат колкото се може грешни души за придружители, но в този миг отгоре неочаквано се спусна някаква дребна, завързана на въже фигура, нанесе два точни и чевръсти удара с дървена бухалка по главите на двамата и ги запрати право върху гребците.

Люшкащата се фигура се захили, скочи на палубата и затъкна бухалката в пояса си. Ганак се изсмя гръмогласно и доволно потупа неочаквания помощник по рамото.

— Добра работа, Ориндо. Номера си го бива, а и ни спестява излишни кръвопролития.

Междувременно неколцина моряци скочиха долу и завързаха все още зашеметените войни до едно дървено весло.

След малко Хоукмун се свести и установи, че седи на тясна скамейка редом с д’Аверк, а Ориндо полюшва безгрижно крака от стълбата над тях. Беше момче, около шестнадесетгодишно, с наперена усмивка.

Хлапето се извърна и викна на другите, които не се виждаха:

— Готово — свестиха се. Можем да потегляме за Нарлийн. — После намигна на Хоукмун и д’Аверк. — Започвайте, уважаеми господа. Бъдете така добри да погребете. Имате късмет — потегляме надолу по течението. Първият ви работен ден ще е доста лек.

Хоукмун отвърна с подигравателен поклон над веслото.

— Благодаря, млади човече. Дълбоко оценявам вашата загриженост.

— Тъй като по природа съм добросърдечен човек, смятам и за в бъдеще да ви давам по някой добър съвет — рече Ориндо, скочи от стълбата, вдигна синята си куртка и се покатери на палубата.

След миг отгоре се появи лицето на Ганак. Той побутна Хоукмун по рамото с една заострена кука.

— Дърпай здраво, приятелче, ако не искаш да почувстваш това желязо в червата си. — След тези думи Ганак изчезна. Останалите гребци напънаха мишци и за Хоукмун и д’Аверк не остана друго освен да последват примера им.

Гребаха почти през целия ден, потънали във вонята на собствените си тела и миризмата на околните, а за обяд получиха по купичка рядка помия. Работата беше убийствена, ала съседите споделяха със задоволство, че била далеч по-поносима, отколкото гребането срещу течението!

Когато настъпи нощта, отпуснаха веслата и получиха поредната порция отврат, която ако не друго, със сигурност бе още по-гадна от предишната.

Хоукмун и д’Аверк бяха твърде изморени, за да разговарят, но въпреки това направиха няколко отчаяни опита да се освободят от въжетата. Задачата се оказа непосилна за изнемощелите им мускули.

На следващата сутрин ги пробуди гласът на Ганак.

— Предните гребци, тегли! Хайде, мърши! И вие също, господа! Тегли! Тегли! Отсреща плува истинско съкровище и ако го изпуснете, целият гняв на господаря Валжон ще се стовари върху вас!

Измършавелите тела на останалите гребци неочаквано се изпълниха с жизненост и Хоукмун и д’Аверк се помъчиха да следват техния ритъм, докато тежкият кораб се носеше срещу течението.

Хоукмун вече си мислеше, че ще издъхне от изтощение. Сърцето му блъскаше лудо, мускулите му стенеха от агония. Колкото и здраво да беше тялото му, то не беше привикнало към подобно нечовешко усилие. Беше плувнал в пот, косата му беше прилепнала към лицето, а устата му бе разтворена, изкривена в мъчителна гримаса.

— Ох, Хоукмун… — изпъшка д’Аверк. — Не за… тази…роля…в живота…съм създаден…

Ала Хоукмун дори не успя да отвърне, задавен от непреодолима болка в гърдите и ръцете.

С разтърсващ трясък корпусът на шхуната се вряза в преследвания кораб и в същото време се разнесе викът на Ганак:

— Предните гребци, пусни веслата!

Хоукмун и останалите се подчиниха незабавно и се отпуснаха върху веслата. Над главите им се разнесе грохотът на битката. Чуваше се звън на саби, предсмъртни стонове, победни крясъци и викове на ранени, но всичко това изглеждаше като някакъв далечен сън за Хоукмун. Чувстваше, че ако продължава да гребе в шхуната на господаря Валжон, скоро ще умре.

После неочаквано над него се разнесе гърлен вик и само секунда по-късно върху му се строполи нечие тежко тяло. Тялото потрепери, претърколи се и тупна пред него. Оказа се, че принадлежи на едър и космат мускулест моряк. От гърдите му стърчеше окървавен кинжал. Мъжът изстена, сгърчи се и издъхна, а ножът в ръката му се изтърколи на пода.

Хоукмун го гледа тъпо няколко секунди, сетне мозъкът му започна да работи. Той протегна крак и установи, че може да достигне падналия нож. Постепенно, след няколко продължителни опита, Дориан успя да притегли ножа до себе си и да го скрие под пейката. После се отпусна напълно изчерпан на веслото.

Междувременно шумът от битката беше утихнал и Хоукмун се пробуди от миризмата на горящо дърво. Огледа се уплашено, осъзнавайки причината за появилия се дим.

— Другият кораб е запален — успокои го д’Аверк. — Намираме се в компанията на пирати, приятелю Хоукмун. Пирати. — Той се усмихна саркастично. — Ама че неподходящо обкръжение за човек с моето разклатено здраве…

Хоукмун с изненада си помисли, че за разлика от него, д’Аверк е запазил духа си дори в това безнадеждно положение.

Той пое въздух с пълни гърди, изправи рамене, доколкото му позволяваше позата, и прошепна:

— Имам нож…

Д’Аверк бързо кимна.

— Зная. Видях те. Бързо схващаш, Дориан. Не си чак толкова зле, колкото изглеждаш. А вече те бях отписал!

— Гледай да си починеш тази нощ, допреди зазоряване — рече му Хоукмун. — Тогава ще се опитаме да избягаме.

— Аха — съгласи се д’Аверк. — Трябва да си пестим силиците. Кураж, Хоукмун — скоро отново ще бъдем свободни хора!

През останалата част от деня продължиха да гребат с бързо темпо по течението и спряха само но обед, за да получат полагащия им се дял помия. Малко след това Ганак отново се появи на стълбата и побутна Хоукмун с куката.

— Е, приятелчета, още един ден път и ще стигнем вашето желано градче. Утре сутринта ще бъдем на пристанището в Старвел.

— Какво е това Старвел? — изпъшка Хоукмун.

Ганак го погледна учудено.

— Ама вие наистина сте много отдалече, след като не сте чували за Старвел. Това е квартал на Нарлийн — при това най-известният квартал. Затвореният град, където живеят великите речни принцове, сред които най-велик е господарят Валжон.

— Все за пирати ли става въпрос? — попита д’Аверк.

— Внимавай какво говориш, страннико — погледна го намръщено Ганак. — Ние се препитаваме, като взимаме онова, което открием в реката. А реката принадлежи на господаря Валжон и неговите перове.

Той се изправи и се отдалечи с вдървена стъпка. Продължиха да гребат до вечерта, а след това, пак по заповед на Ганак, преустановиха работа. Хоукмун постепенно привикваше с огромното физическо натоварване, но все още не можеше да преодолее неимоверната умора.

— Трябва да спим на смени — прошепна той на д’Аверк, докато поглъщаха вонящата каша. — Първо ти, после аз.

Д’Аверк кимна и само след миг вече спеше, отпуснат на веслото.

Нощта беше хладна, но Хоукмун с мъка се сдържаше да не заспи като приятеля си. Чу смяната на първата стража, после и на втората. Едва тогава сръга с облекчение д’Аверк, но трябваше да положи доста усилия, за да го събуди.

Най-сетне Д’Аверк изсумтя нещо неразбрано и Хоукмун позволи на дрямката да го обори. Последното, което си спомни, бяха думите на д’Аверк. Наистина, ако имаха късмет, съвсем скоро щяха да са свободни. Сетне идваше най-трудната част — да напуснат незабелязано кораба.

Когато се събуди, почувства странна олекналост в тялото и мускулите и осъзна обнадежден, че ръцете му вече не са привързани към веслото. Д’Аверк беше поработил през нощта. Зазоряваше се.

Той се извърна към французина, който му намигна ухилен.

— Готов ли си?… — прошепна д’Аверк.

— Да… — кимна Хоукмун и погледна завистливо към ножа в ръката на д’Аверк.

— Ех, да имах оръжие — рече Хоукмун. — Щях да науча на уважение този Ганак…

— Сега не е време за това — пресече ентусиазма му д’Аверк. — Трябва да се измъкнем колкото се може по-незабелязано.

Изправиха се предпазливо и надникнаха на горната палуба. В далечния край се виждаше вахтеният, а в сянката на пристройката господарят Валжон продължаваше да се излежава в хамака, обърнал бледото си лице към тъмната завеса на реката.

Морякът на вахта беше с гръб към тях, а Валжон, изглежда, не ги бе забелязал. Двамата приятели запълзяха по палубата към близкия борд.

Ала в същия миг Валжон ненадейно завъртя глава и в нощта се разнесе гробовният му глас:

— Кой е там? Ах, двама роби, които се опитват да избягат!

Хоукмун потрепери. Пиратският водач, изглежда, беше надарен със свръхестествен инстинкт, защото видимостта бе минимална, а и те се придвижваха съвсем безшумно. Ниският басов глас на пирата беше отекнал до най-далечните кътчета на кораба. Вахтеният подскочи и нададе тревожен вик. Бледото лице на господаря Валжон бе обърнато точно към мястото, където се спотайваха двамата приятели.

От трюма изскочиха неколцина моряци и преградиха пътя им към реката. Д’Аверк и Хоукмун смениха посоката и побягнаха към кърмата, където бе закачен хамакът на Валжон. Един от моряците пресече пътя на Хоукмун и замахна със закривената си сабя. Дориан се преви, сграбчи мъжа през кръста и го повали на палубата. Удари го с коляно в гърдите, изтръгна сабята от ръката му, надигна се и погледна Валжон.

Пиратският водач, изглежда, нехаеше за близката опасност, а продължаваше да разглежда Хоукмун с призрачносветлите си очи.

— Ти си глупак — произнесе бавно той. — Не знаеш ли, че аз съм господарят Валжон?

— А аз съм Дориан Хоукмун, дукът на Кьолн! Аз съм човекът, който надви мощта на Тъмните господари от Гранбретан, въпреки опитите им да ме покорят с магия, за което свидетелства перлата в черепа ми! Защо да се боя от един пират, пък бил той и господарят Валжон?

— Страхувай се тогава от друго — рече Валжон и посочи с пръст зад гърба на Хоукмун.

Дориан се завъртя, за да открие, че двамата с д’Аверк са заобиколени от пирати. Французинът беше въоръжен само с нож.

Хоукмун му подхвърли сабята.

— Задръж ги, д’Аверк. Аз ще се заема с техния водач! — При тези думи той скочи върху пристройката, прекрачи парапета и се приближи към изненадания Валжон.

Хоукмун разпери ръце, готов за схватка.

Изпод широката си наметка Валжон извади дълъг кортик, почти сабя, и го насочи към Хоукмун, но не предприе никакви опити за атака, а отстъпи назад.

— Роб — прошепна злобно той. — Ти си роб.

— Не съм роб, както скоро ще разбереш! — Хоукмун се хвърли под острието и се опита да стисне в желязна хватка пиратския водач. Валжон отстъпи чевръсто назад, като продължаваше да се прикрива зад кортика.

По всичко изглеждаше, че беше предвидил неочаквания ход на Хоукмун и имаше богат опит в подобни ситуации. Държеше се като човек, събуден от сън, и гледаше Хоукмун, сякаш бе някакво странно видение.

Хоукмун се хвърли отново, като се стараеше да избягва оръжието. Валжон ловко отстъпи.

Опрял гръб в надстройката, д’Аверк едва удържаше напора на останалите пирати.

— Хоукмун, прави каквото смяташ да правиш, но само побързай! — извика той. — Още малко и ще ме нанижат на шиш като наденица!

Хоукмун нанесе рязък удар, усети как пестникът му се стоварва върху покритото със суха кожа лице на Валжон, главата на пирата отскочи назад, а кортикът издрънча на пода. Хоукмун го вдигна, премери на ръка балансировката и остана повече от удовлетворен, сетне метна тялото на пирата на рамо и опря острието в корема му.

— Назад, мърши, инак господарят ви ще издъхне! — викна той. — Назад!

Моряците заотстъпваха объркани и в краката на д’Аверк останаха да се въргалят единствено трупове. Някъде отзад дотича Ганак. Носеше къса шарена пола и размахваше в ръка познатата заострена кука. Зърна Хоукмун и челюстта му увисна от изненада.

— Ако обичаш, приятелю д’Аверк, заповядай на площадката при мен — подвикна весело Хоукмун.

Д’Аверк заобиколи надстройката и се изкатери по страничната стълба. На лицето му сияеше усмивка.

— Добра работа, приятелю.

— Давам ви срок до зори! — извика Хоукмун. — Искам при изгрев слънце да насочите кораба към брега.

Направите ли го, ще ви пусна на свобода и може би ще даря живота на вашия господар. Ганак оголи зъби.

— Наистина си глупак, щом дръзваш да се отнасяш по този начин с господаря Валжон. Не знаеш ли, че той е най-могъщият речен принц в Стареел?

— Нищо не знам за този ваш Старвел, приятелче, но ти пък знай, че аз съм преживял какви ли не премеждия в Гранбретан, стигал съм до самото сърце на Тъмната империя и искрено се съмнявам, че която и да било от вашите опасности може да се сравни с тамошните. Страхът е чувство, което изпитвам доста рядко, Ганак. Но запомни друго — чака те моето отмъщение. Дните ти са преброени.

Ганак се изсмя презрително.

— Май късметът те е накарал съвсем да оглупееш, робе! Като стана дума за отмъщение, господарят Валжон е с приоритет!

Беше започнало да се развиделява. Хоукмун реши да не обръща внимание на заплахите на Ганак.

Сякаш измина цяла вечност преди слънцето да се появи на хоризонта и да обагри върховете на дърветата и водната повърхност. Намираха се съвсем близо до левия бряг, недалеч от малък залив, до който имаше около половин миля.

— Дай нареждане на гребците, Ганак! — извика Хоукмун. — И завърти кормилото към левия бряг.

Ганак се озъби заплашително и не помръдна от мястото си.

Хоукмун обви с ръка шията на Валжон. Пиратският водач надигна с болезнена гримаса клепачи. Хоукмун отново опря острието на кортика в корема му.

— Ганак! Ако не ме послушаш, твоят господар го чака бавна и мъчителна смърт!

Внезапно от гърлото на пиратския водач се надигна дрезгав подигравателен смях.

— Бавна и мъчителна… — повтори той. — Бавна и мъчителна…

Хоукмун го погледна изненадано.

— Точно така. Зная къде да те пронижа, та да се мъчиш по-дълго.

Валжон не отговори, загледан равнодушно в Хоукмун, който все още го държеше за гърлото.

— Хайде, Ганак! Дай нареждане! Ганак си пое въздух.

— Гребци! — извика той и продължи с необходимите разпореждания. Заскърцаха весла, гребците превиха гърбове и корабът бавно се отправи към левия бряг на широката река Сейю.

Хоукмун държеше Ганак под око, защото се боеше, че ще се опита да ги измами. Позволи си да се отпусне едва когато наближиха брега. Свободата беше само на една протегната ръка. Слезеха ли на сушата, щяха да са в безопасност, защото пиратите едва ли биха изоставили кораба си, за да ги преследват.

Внезапно д’Аверк нададе предупредителен вик и Хоукмун се обърна. Вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне носещата се право към него увиснала на въже човешка фигура.

Беше не друг, а добре познатият му Ориндо, размахващ ухилено късата дървена бухалка.

Хоукмун пусна Валжон и вдигна ръка да се прикрие, тъй като не успя навреме да замахне срещу противника. Бухалката се стовари върху рамото му и той политна назад. В този миг д’Аверк подскочи и сграбчи Ориндо през кръста.

Валжон използва суматохата, скочи и изтича надолу по стълбата, като огласяше палубата с писъците си.

Д’Аверк изруга ядно и блъсна Ориндо след него.

— Два пъти с един и същ номер, Хоукмун! Май си заслужаваме участта!

Предвождани от Ганак, моряците бавно пристъпваха към тях и ръмжаха гневно. Хоукмун замахна срещу Ганак, но брадатият отби удара и направи опит да го прониже в крака. Хоукмун отскочи и се изкатери на площадката върху палубната надстройка. Ганак го последва, зловещо ухилен, и викна:

— Хайде, робе, да видим как ще победиш един истински мъж!

— Не виждам наоколо мъж — отвърна Хоукмун. — Само някакво вонящо животно. — После се разсмя и ловко отби поредния удар на Ганак. Сабята в ръката му беше чудесна.

Двамата продължиха да се дуелират върху тясната площадка, докато д’Аверк задържаше останалите на стълбата. Ганак без съмнение бе опитен фехтувач, но куката в ръката му не можеше да се сравнява с блестящата сабя на пиратския водач.

Хоукмун успя да го прониже в рамото с един рязък удар, предпази се от свистящата във въздуха кука, която едва не изби оръжието от ръката му, бързо възстанови равновесието си и мушна Ганак в другото рамо.

Брадатият нададе яростен рев и се нахвърли върху него с утроени сили.

Хоукмун го посрещна с острието и този път успя да го прониже в дясната ръка. Косматите гърди на Ганак бяха облени в кръв, докато Хоукмун оставаше невредим. Завладян от ненадейна паника, брадатият отчаяно се хвърли напред.

Този път Хоукмун се прицели право в сърцето му, твърдо решен да отърве Ганак от досадните мъки на ежедневието. Острието на сабята проряза плътта, удари се в кост и животът напусна грешното тяло на пирата заедно с бликналата кръв.

В това време останалите моряци бяха изтласкали д’Аверк и сега вече той отбиваше атаките им от всички страни. Хоукмун обърна гръб на строполилия се Ганак, прескочи перилата, посече един от пиратите в шията, а втория прониза в гърдите, преди останалите да забележат появата му.

Опрели гръб в гръб, д’Аверк и Хоукмун даваха яростен отпор на моряците, но знаеха, че няма да удържат дълго, тъй като от трюма непрестанно идеха нови попълнения.

Не след дълго площадката на палубната надстройка беше покрита с окървавени трупове, а телата на Хоукмун и д’Аверк — обсипани с рани. Но те не се предаваха. Хоукмун зърна за миг лицето на господаря Валжон, който беше застанал край главната мачта и го следеше с бледите си очи, сякаш искаше да го запомни за цял живот. Кой знае защо, Хоукмун потрепери, сетне насочи вниманието си към битката. Някой го удари с плоската страна на сабята по лицето, той се люшна назад и се блъсна в гърба на д’Аверк. Двамата се строполиха на пода и веднага се надигнаха, като отбиваха ударите. Хоукмун прониза един пират в корема, посече втори през лицето и се подпря уморено на коляно.

После, съвсем ненадейно, моряците отстъпиха, вперили погледи някъде встрани. Хоукмун и д’Аверк се обърнаха натам.

Откъм близкия залив се приближаваше строен, ослепителнокрасив кораб с издути от южния бриз снежно-бели платна и тъмносин, почти черен корпус, а върху огряната от утринното слънце палуба бяха строени въоръжени мъже.

— Трябва да е някой техен пират-съперник — подхвърли д’Аверк и възползвайки се от краткото объркване, прониза най-близкия моряк, а след това се втурна към перилата на площадката. Хоукмун го последва, но този път противникът бе далеч по-малоброен, тъй като моряците бяха наобиколили Валжон, очаквайки от него заповеди.

Над водата се разнесе нечий глас, но идваше твърде отдалеч, за да разберат думите.

В отговор Валжон извика една-единствена, но изпълнена с омраза дума.

Тази дума беше: „Бючард!“

После пиратите отново се нахвърлиха върху тях. Хоукмун почувства болезнено шибване в лицето, погледна с пламтящи очи своя нападател, заби острието на сабята в устата му, завъртя я така, че да проникне в мозъка, и мъжът се строполи с предсмъртен вик и издъхна в краката му.

Забравил всякаква милост, Хоукмун вдигна сабята и прониза следващия противник право в сърцето.

Схватката продължаваше с неотслабващо темпо, докато черно-синята шхуна се плъзгаше по водата все по-близо и по-близо.

Хоукмун все още не знаеше със сигурност дали ги доближава съюзник, или враг. Ала нямаше време да обмисли този въпрос, защото пиратите ги притискаха все по-близо до перилата, размахвайки бясно саби.