Майкъл Муркок
Мечът на зората (18)

ВТОРА ГЛАВА
ЧАРКИТЕ

Хоукмун се пробуди от шума на битка.

В първия миг се зачуди дали все още не са в пещерата на Миган, заобиколени от войниците на барона, а всичко останало не е било сън. Той скочи чевръсто от леглото и сграбчи сабята, подпряна на стола, където бе преметнал дрехите си. Намираше се в стаята, в която предната вечер ги беше настанил Женак-Тенг.

Хоукмун започна да навлича трескаво дрехите си. Зад вратата се носеха приглушени крясъци, звън на саби и някакви странни звуци, наподобяващи цвилене и мяукане. Щом се облече, той застана до вратата и тихичко я открехна.

В следния миг се облещи изумено. Стройните мургави обитатели на Тенгстан се налагаха помежду си ожесточено и до самозабрава, като използваха вместо оръжия различни подръчни средства, каквито из стаята имаше в изобилие. Лицата им бяха разкривени от ожесточение, от устните им канеше пяна, очите им бяха изцъклени безумно. Изглеждаха, сякаш са изгубили ума си!

По коридора се носеше дим с мастилен цвят, миришеше неприятно и отнякъде се чуваше звън на изпотрошени стъкла и скърцащ метал.

— В името на Руническия жезъл, д’Аверк — промърмори той. Изглеждат като обсебени от зъл дух!

Неколцина мъже се сборичкаха съвсем близо до вратата и неочаквано Хоукмун се озова сред тях. Разблъска ги и отскочи встрани. Никой не му обърна внимание, нито пък на д’Аверк. Продължаваха да се бъхтят взаимно, сякаш въобще не ги забелязваха.

— Насам — извика Хоукмун и двамата напуснаха стаята с голи саби в ръце. Дориан се закашля от нахлулия в дробовете му синкав дим и почувства остър сърбеж в очите. Всичко наоколо беше разрушено. Коридорът беше осеян с трупове.

Двамата се втурнаха из тесните тунели, докато най-сетне стигнаха апартамента на Женак-Тенг. Вратата беше заключена. Хоукмун заблъска трескаво с дръжката на сабята си.

— Женак-Тенг, отвори, ние сме — Хоукмун и д’Аверк! Вътре ли си?

Зад вратата се чу слаб шум, после се отвори и на прага застана Женак-Тенг с разширени от ужас очи. Той ги подкани да влязат, тръшна вратата и я залости.

— Чарките — изстена Женак. — Сигурно наблизо се е скитала още една глутница. Вината е моя — проявих небрежност. Завариха ни неподготвени. Сега вече сме обречени.

— Не виждам никакви чудовища — рече д’Аверк. — Твоите роднини се бият помежду си.

— Така е — това е един от начините, който използват чарките, за да ни победят. Те излъчват мозъчни вълни, които ни карат да губим разсъдък и да виждаме врагове в нашите най-близки приятели и събратя. А докато се бием помежду си, проникват в стана. Скоро ще бъдат тук!

— А този синкав дим за какво е? — попита д’Аверк.

— Той няма нищо общо с чарките. Причината е някой повреден генератор. Сега вече нямаме и енергия.

Някъде над главите им се разнесе оглушителен трясък и тропот, от който стените на стаята се разтърсиха.

— Чарките — прошепна ужасено Женак. — Скоро лъчите им ще ме достигнат и тогава аз също…

— А защо не са те достигнали досега? — понита Хоукмун.

— Някои от нас притежават известни съпротивителни сили. Вие например очевидно въобще не се влияете от тях. Други падат в самото начало.

— Не можем ли да избягаме? — Хоукмун огледа стаята. — Сферата, с която пристигнахме…

— Късно е, твърде късно…

Д’Аверк сграбчи Женак-Тенг за рамото.

— Тръгвай, човече! Ако имаме късмет, ще успеем да се измъкнем. Само ти можеш да управляваш сферата!

— Аз трябва да умра заедно с моето семейство — защото аз съм причината за неговата гибел. — Женак-Тенг твърде малко приличаше на интелигентния събеседник от вчерашния ден. Беше изгубил жизнеността си. Очите му блестяха като стъклени и Хоукмун си помисли, че съвсем скоро техният приятел ще бъде във властта на тези странни и могъщи чарки.

Хоукмун взе бързо решение, вдигна сабята и замахна рязко. Дръжката се стовари върху слепоочието на Женак-Тенг и той се строполи.

— Хайде, д’Аверк — подкани приятеля си Хоукмун. — Да го отнесем в сферата. Побързай!

Кашляйки мъчително от сгъстяващия се синкав дим, двамата се запрепъваха из потъналите в мрак тунели, вдигнали отпуснатото тяло на Женак-Тенг. Хоукмун се стараеше да следва пътя, по който бяха дошли от сферата.

Изведнъж тунелът се разтресе заплашително и те едва се задържаха на крака. А след това…

— Стената пада! — изкрещя д’Аверк. — Бързо, Хоукмун, в обратна посока! — Трябва да стигнем до сферата! — извика му в отговор Хоукмун. — Трябва да продължим напред!

От тавана се посипа мазилка, западнаха парчета, през процепа в стената се показа нещо сивкаво, като изваяно от камък. Беше издължено и завършваше със смукало като на октопод, което се разтваряше като уста, готвеща се да ги целуне.

Хоукмун потрепери от ужас и посече със сабята зловещо извиващия се крайник. Пипалото се отдръпна, махна почти безгрижно, сякаш се опитваше да му даде знак, че би желало да се сприятелят, и сетне отново премина в атака.

Този път Хоукмун успя да го отсече напълно и зад стената се разнесе ядно съскане. Съществото, изглежда, беше изненадано от упоритата съпротива. В това време Хоукмун метна Женак-Тенг на рамо, промуши още веднъж препречващото пътя му пипало, прескочи го и побягна по рутещия се тунел.

— Бягай, д’Аверк! Към сферата!

Д’Аверк се изплъзна от хватката на гърчещото се пипало и го последва. Стената от едната страна внезапно рухна и зад нея се показа цяла гора от гърчещи се пипала, над които пулсираше нещо като пародия на човешко лице със замръзнала идиотска усмивка.

— Дали пък не иска да го почеша? — пошегува се навъсено д’Аверк, докато заобикаляше препречилите се пипала. — Хоукмун, не ти ли е мъчно за него?

Но Хоукмун бе прекалено зает с вратата, която водеше към помещението със сферата. Проснат на пода до него, Женак-Тенг стенеше, обхванал главата си с ръце.

Хоукмун отвори вратата, метна отново Женак на рамо и пресече тясното открито пространство, което го делеше от сферата.

Странната машина беше притихнала, цветовете й помътнели, но за щастие бе оставена отворена, така че проникнаха в кабината без затруднения. Хоукмун пръв изкачи стълбичката и положи Женак до пулта за управление, а д’Аверк го последва.

— Потегляй незабавно — извика той на Женак, — инак чарките ще ни разкъсат… — Той посочи със сабята си чудовището, което се опитваше да се напъха през вратата на галерията.

Няколко пипала се плъзнаха по пода към тях. Едно докосна Женак-Тенг по рамото и той изстена болезнено. Хоукмун извика и го удари с острието на сабята. Пипалото тупна на пода, ала в същия миг на негово място се появиха други и пъргаво обгърнаха крайниците на мургавия войн, който напълно безропотно приемаше съдбата си. Хоукмун и д’Аверк му изкрещяха, че трябва да подкара сферата, и същевременно се нахвърлиха отчаяно срещу близо дузината виещи се като лиани пипала.

Хоукмун протегна лявата си ръка и сграбчи Женак за гърлото.

— Затвори сферата, Женак! Затваряй я веднага!

Женак-Тенг се подчини с треперещи ръце, дръпна една къса ръчка и с познатото бръмчене цепнатината на сферата започна да се стеснява, а по стените й пробягнаха разноцветни светлини.

Пипалата опитаха да задържат стесняващата се врата. Три от тях пробиха стоманената защита на д’Аверк, докопаха Женак и той се отпусна безжизнено, с болезнен стон. Хоукмун замахна яростно и ги посече, а в това време сферата се затвори и започна бавно да се издига.

Хоукмун въздъхна облекчено и се извърна към мургавия войн.

— Спасени сме!

Ала Женак-Тенг гледаше с тъп поглед пред себе си, отпуснал ръце встрани.

— Свърши се — прошепна той. — Чудовището ми отне живота… — И с тези думи се строполи на пода.

Хоукмун се наведе над него, сложи ухо на гърдите му и потрепери от ужас.

— Д’Аверк, той е изстинал. Съвсем студен е!

— Какво, не диша ли? — попита французинът. Хоукмун поклати глава.

— По-мъртъв не може да бъде.

Сферата продължаваше да се издига с нарастваща скорост и Хоукмун се надвеси над контролните прибори, като се оглеждаше отчаяно — нито един от тях не му беше познат. Не смееше да докосне нищо от страх да не се завърнат отново в подземията, където чарките изсмукваха последните жизнени сили на обитателите на Тенгстан.

Изведнъж се озоваха на открито и се понесоха по покритата с торф равнина. Хоукмун се настани в креслото пред пулта и обхвана с ръце ръчката, с чиято помощ предния ден Женак бе направлявал сферата. Завъртя я на една страна и със задоволство установи, че сферата се подчинява на волята му.

— Струва ми се, че ще мога да я управлявам — извика той на своя приятел. — Само не знам как се спира и дали ще може да отворим вратата!

— Това не ме безпокои, стига да се отървем от онези ужасни чудовища — отвърна усмихнато д’Аверк. — Карай на юг, Хоукмун. Нали и без това трябваше да поемем в тази посока.

Хоукмун последва съвета на д’Аверк и те се носеха часове наред над безкрайната равнина, докато най-сетне забелязаха в далечината тъмен горски масив. — Интересно — промърмори д’Аверк, — как ли ще се държи сферата, когато наближим онези дървета? Явно не е пригодена за подобен терен.