Майкъл Муркок
Мечът на зората (17)

ПЪРВА ГЛАВА
ЖЕНАК-ТЕНГ

Хоукмун и д’Аверк оголиха саби и се загледаха в странната сфера, която се приближаваше към тях.

Дрехите им се бяха превърнали в дрипи, телата им бяха покрити със засъхнала кръв, лицата им бяха пребледнели от изтощение, а в очите им почти не се четеше надежда.

— Ех, да имах сега силата на амулета — въздъхна Хоукмун, но по съвет на Рицаря амулетът бе останал в Медния замък.

Д’Аверк се усмихна уморено.

— Стига ми и поне капчица най-обикновена човешка енергия — рече той. — Каквото и да ни чака, не бива да се предаваме, дук Дориан. — И с тези думи той разкърши плещи.

Гръмотевичната сфера продължаваше да се носи към тях, подскачайки над зелената, покрита с мъх равнина. Беше огромна, цялата блестеше в разноцветни светлини и нямаше никакво съмнение, че сабите ще са безполезни срещу нея.

Сферата се претърколи за последен път, спря с оглушителен грохот и надвисна заплашително над тях.

После от вътрешността й се разнесе бръмчене, точно в средата се появи цепнатина, която продължи да се разширява, докато цялата сфера се раздели на две части. От вътрешността й бликна тънка струйка бял пушек, който се спусна над земята като облак.

Облакът започна да се разсейва и от него се показа строен, добре сложен мъж с дълга, прихваната със сребърен обръч коса, чието бронзово тяло бе покрито с къса червеникава, разтворена отпред роба. Не се виждаха никакви оръжия.

Хоукмун разглеждаше предпазливо мъжа.

— Кой си ти? — понита той. — Какво искаш? Обитателят на сферата се усмихна.

— Аз трябваше да задам този въпрос — рече той със странен акцент. — Виждам, че сте участвали в битка — и че един от вас е мъртъв. Изглежда ми твърде стар, за да бъде войн.

— Кой си ти? — повтори Хоукмун.

— Ама и ти си един твърдоглавец! Името ми е Женак-Тенг, от фамилията Тенг. Кажи ми сега с кого сте се били тук. Да не бяха марките?

— Това име нищо не ми говори. А и с никого не сме се били тук — отвърна д’Аверк. — Ние сме пътешественици. Битката, за която питаш, стана на огромно разстояние от тази страна. После побягнахме насам…

— И въпреки това целите сте в пресни рани. Добре де, елате. Ще ви помогнем — ще привържем раните ви, а може би дори ще успеем да съживим вашето приятелче.

— Невъзможно е. Той е мъртъв.

— Случва се и мъртъвци да вдигаме на крака — отвърна безгрижно красивият здравеняк. — Идвате ли?

Хоукмун сви рамене.

— Защо не? — Двамата с д’Аверк вдигнаха безжизненото тяло на Миган и последваха Женак-Тенг към сферата.

Озоваха се в кабина, в която поне няколко души можеха да се разположат удобно. Изглежда, това превозно средство бе широко разпространено в тази страна, защото Женак не направи никакъв опит да им помогне и ги остави сами да решат къде да седнат и как да се разположат.

Той размаха ръка пред пулта за управление и цепнатината на сферата започна да се затваря. Веднага след това потеглиха: движеха се гладко и плавно по торфа, при това с невероятна скорост, а местността отвън беше като забулена в мараня.

Равнината се простираше безкрайно. Нито веднъж не зърнаха дръвчета, хълмове или реки. Хоукмун започна да се нита дали не е с изкуствен произход, или пък не е била изгладена по изкуствен начин някога в далечното минало.

Женак-Тенг не откъсваше поглед от приборите за управление, макар че можеше да се ориентира и през илюминатора. Беше поставил ръка на една разклонена дръжка и я помръдваше леко, за да насочва странното превозно средство.

Не след дълго в далечината се показаха някакви неясни очертания. Хоукмун ги посочи с ръка.

— Чарки — обясни Женак-Тенг. — Ако имаме късмет, няма да ни нападнат.

Бяха сивкави на цвят, отдалеч приличаха на гранитни статуи, снабдени с масивни крака и размахващи се пипала. Хоукмун така и не можа да определи дали са живи същества, или машини.

След около час сферата забави скорост.

— Наближаваме Тенгстан — обяви Женак-Тенг. Малко по-късно сферата спря и бронзовият войн се облегна назад с облекчена въздишка.

— Добре — рече той. — Научих каквото ми трябваше. Групата чарки, която видяхме, се придвижваше в югозападна посока, а това значи, че няма опасност да приближи Тенгстан.

— Какви са тези чарки? — попита д’Аверк.

— Чарките са наши заклети врагове, същества, създадени да унищожават човеците. Хранят се направо от повърхността, откъдето изсмукват енергията на нашите подземни станове.

Той докосна една ръчка, сферата се разтърси и бавно се спусна надолу.

Сякаш земята ги погълна и след това се затвори над тях. Глобусът продължи да потъва и накрая спря. Отнякъде бликна сноп ярка светлина и те откриха, че се намират в малка подземна галерия, която едва побираше сферата.

— Тенгстан — обяви лаконично Женак-Тенг и натисна един участък на пулта, след което сферата бавно се разтвори.

Слязоха, като придържаха внимателно тялото на Миган, минаха през един нисък тунел и излязоха в друга подземна галерия, където завариха още няколко души, облечени досущ като Женак-Тенг.

— Оттук — посочи им с ръка един висок мъж и ги настани в тясна кабина, която веднага започна да се върти. Хоукмун и д’Аверк се облегнаха назад, за да преодолеят световъртежа. Пристигнаха почти мигновено в просторна, богато обзаведена стая, покрита с меки килими.

— Това е моят апартамент — каза Женак. — Ей сега ще повикам неколцина медици от моето семейство, за да помогнат на приятеля ви. Извинете ме. — И той излезе от стаята.

Върна се почти веднага, усмихнат.

— Братята ми ще бъдат тук скоро.

— Надявам се — отвърна д’Аверк. — Не съм възхитен от идеята да нравя компания на труп…

— Наистина няма да се бавят. Елате, в съседната стая са поднесли разхладителни напитки.

Оставиха тялото на Миган на пода и се преместиха в другата стая, където из въздуха се носеха подноси с напитки и храна, без никаква видима подпора.

По примера на Женак-Тенг двамата се настаниха върху подредените наоколо възглавници и започнаха да опитват ястията. Бяха вкусно приготвени и Хоукмун и д’Аверк откриха, че могат да изядат огромни количества.

Докато се хранеха, в стаята влязоха двама мъже, които също приличаха на Женак-Тенг.

— Закъснели сте — рече единият. — Съжалявам, братко Женак, но не можем да съживим стареца. Раните са смъртоносни, а и изминалото време…

Женак-Тенг погледна съчувствено д’Аверк и Хоукмун.

— Съжалявам за загубата на вашия приятел.

— Надявам се, че ще можете да го изпратите както подобава.

— Разбира се. Ще направим каквото е необходимо.

Мъжете излязоха и се върнаха след около половин час, когато Хоукмун и д’Аверк вече приключваха с храненето. Първият от тях се представи като Бралан-Тенг, а вторият се нарече Полад-Тенг. И двамата бяха братя на Женак-Тенг и практикуваха медицина. Те огледаха внимателно раните на Хоукмун и д’Аверк и след това ги превързаха.

— Дойде време да ми разкажете как сте се появили в страната на становете — заговори Женак-Тенг. — Тук рядко идват чужденци — заради чарките. С интерес ще чуя новините от другия край на света…

— Не съм съвсем сигурен, че ще разберете отговора на първия въпрос — взе думата Хоукмун. — Нито пък са ни известни някакви новини от света. — И той обясни, доколкото можа, как са пристигнали и къде се намира техният свят. Женак-Тенг го изслуша внимателно.

— Прав бяхте — кимна накрая той. — Разбрах твърде малко от вашия разказ. Никога не съм чувал за страни като „Европа“ или „Гранбретан“, а инструментът, който описахте, е непознат за нашите учени. Но аз ви вярвам. Как иначе щяхте да се появите толкова внезапно в страната на становете?

— Какви са тези станове? — попита д’Аверк. — Одеве казахте, че това не са градове.

— Така е, наистина. Това са семейни имения, принадлежащи на един и същи клан. В конкретния случай изброените подземни селища принадлежат на фамилията Тенг. Други, съседни на нашата фамилии са От, Сек и Ненг. Преди години бяха доста повече — но чарките ги унищожиха една по една…

— А какви са тези чарки? — попита Хоукмун.

— Чарките са наши стари врагове. Били са създадени от онзи, който навремето е воювал със семействата от равнината. Минало време и първосъздателят се самоунищожил при някакъв таен опит, ала неговите изчадия — чарките — се скитат и до ден днешен из равнините. Притежават най-разнообразни умения, за да ни надвиват, и се хранят с нашата жизнена енергия. — При тези думи Женак-Тенг потрепери.

— Хранят се с вашата жизнена енергия? — попита намръщено д’Аверк. — Какво е това?

— Става дума за източника на живот — чарките го отнемат, а жертвите им умират бавно, напълно лишени от енергия, неспособни дори да помръднат…

Хоукмун жадуваше да научи още малко по въпроса, но очевидно темата не беше никак приятна за Женак-Тенг. Наложи се да я промени.

— Ами равнината навън? Не прилича да е образувана по естествен път.

— Правилно наблюдение. Навремето тук са били разположени многобройни площадки за кацане, защото ние, наследниците на Стоте фамилии, сме били някога могъщи и непобедими — до появата на онзи, кой то създал чарките. Той поискал да се разпорежда с нашите източници на енергия и с изобретенията ни. Наричал се Сенатор-врон-Кенсай и довел със себе си от изток чарките, като им възложил задачата да изтребят да крак Фамилиите. Така и станало, ако се изключат шепата оцелели, останали до наши дни. Няма да мине много време и чарките ще ни изловят всички…

— Не сте ли се предали твърде лесно? — попита укорително д’Аверк.

— Човек трябва да бъде реалист — отвърна с въздишка Женак-Тенг.

— Бихме желали още утре да потеглим на път — рече Хрукмун. — Разполагате ли с карта — нещо, което да ни помогне да се ориентираме по пътя към Нарлийн?

— Имам карта — макар и доста груба. Навремето Нарлийн беше един от процъфтяващите търговски градове но крайбрежието. Но това беше преди векове. Не зная какво е станало сега с него.

Женак-Тенг се изправи. — Ще ви отведа в стаята, която е отредена за вас. Тази нощ ще поспите, а утре сутринта можете да продължите своето дълго пътуване.