Майкъл Муркок
Мечът на зората (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИГАН ОТ ЛАНДАР

Навън се спусна нощта. Хоукмун и д’Аверк лежаха в сянката, загледани в светлината, която идеше откъм втората пещера.

Широките гърбове на стражите изпълваха входа. Телата на двамата пленници бяха овързани с яки дебели въжета.

Хоукмун напрегна мишци, колкото да установи, че може да помръдва само устата, очите и шията си. Д’Аверк беше в същото положение.

— Сами сме си виновни, приятелю. Трябваше да сме по-предпазливи — подхвърли д’Аверк с добре познатия при подобни случаи безгрижен глас.

— Така е — съгласи се Хоукмун. — Гладът и умората превръщат в глупаци дори мъдреците. Прав си, че сме си виновни сами.

— Заслужаваме си мъките — продължи д’Аверк. — Но защо трябва да страдат и нашите другари? Налага се да помислим за бягство, Хоукмун, колкото и безнадеждна да ти се струва тази идея.

Хоукмун въздъхна.

— Аха. Ако Мелиадус се добере до Медния замък… Той потрепери.

От кратката среща с гранбретанеца бе останал с впечатлението, че лудостта на Мелиадус се е задълбочила още повече. Може би причината бе в поредицата тежки поражения край стените на Медния замък? Или пък радостта от внезапното изчезване на най-заклетия враг на Империята? Трудно му беше да прецени. В едно не се съмняваше — неговият стар враг изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби контрол. Кой би могъл да каже какво ще последва?

Хоукмун завъртя глава и се намръщи. Стори му се, че дочува някакъв шум от вътрешността на пещерата. Ето, че шумът се повтори. Д’Аверк също се размърда неспокойно и прошепна:

— Там вътре има някой, кълна се…

В този миг върху телата им легна нечия сянка. Двамата приятели вдигнаха погледи и съзряха лицето на висок прегърбен старец, изваяно сякаш от камък и обкръжено от ореол призрачнобели коси.

Старецът ги разглеждаше със сключени вежди. После прехапа устни, премести поглед върху пазачите, застанали на пост пред входа на пещерата, и отново огледа Хоукмун и д’Аверк. Не промълви нито дума, само стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Хоукмун забеляза, че на пръстите си носеше кристални пръстени — на всички без малкия пръст и палеца. Това можеше да бъде само Миган от Ландар! Но как се бе промъкнал незабелязан в пещерата? Сигурно някъде имаше таен вход.

Хоукмун му хвърли изпълнен с отчаяние поглед, опитвайки се да го спечели на своя страна.

Старецът се усмихна и се наведе така, че да чува шепота на Дориан.

— Моля ви, господине, ако вие сте Миган от Ландар, трябва да знаете, че сме ваши приятели — и пленници на враговете ви.

— Как мога да съм сигурен, че казвате истината? — отвърна Миган също шепнешком.

Един от пазачите се размърда, изглежда, обезпокоен от нещо, и понечи да се обърне. Миган се скри във втората пещера. Пазачът се огледа и изсумтя недоволно:

— За какво си приказвате вие двамата? Нямате търпение баронът да се позабавлява с вас, нали? Да знаеш само, Хоукмун, какви приятни мигове ти е подготвил…

Хоукмун не отговори.

Щом кискащият се пазач им обърна гръб, Миган пак се наведе над него.

— Ти Хоукмун ли си?

— Чувал ли си за мен?

— Туй-онуй. Ако наистина си Хоукмун, може и да говориш истината, защото, макар и да съм гранбретанец, не изпитвам особена симпатия към Господарите, които управляват в Лондра. Но откъде знаеш кои са ми врагове?

— Барон Мелиадус фон Кронден е научил за тайната, която си споделил с Тозер — същият, дето ти е гостувал преди известно време…

— Споделил ли?! Той ми я измъкна с лукавство! Обра ме, докато спях, и избяга. Предполагам, че е искал да се похвали пред своите приятели в Лондра…

— Прав си. Тозер наистина им разказал нещичко, но се похвалил, че ставало дума по-скоро за способност на ума, а когато се наложило да покаже уменията си, се озовал в Камарг…

— Без съмнение по случайност. Той няма никаква представа как се управляват пръстените.

— Така и предположих.

— Вече ти вярвам, Хоукмун, и наистина започвам да се боя от този Мелиадус.

— Ако ни освободиш и ни помогнеш да избягаме, ще те защитаваме от него.

— Съмнявам се, че се нуждая от вашата защита. Миган излезе извън полезрението на Хоукмун.

— Чудя се какво ли е намислил? — прошепна д’Аверк, който до този миг бе мълчал.

Хоукмун само поклати глава.

Миган се появи отново, стиснал в ръка дълъг нож. Наведе се и започна методично да реже въжетата, с които бе овързан Хоукмун, докато най-сетне дукът на Кьолн беше освободен.

— Подай ми ножа — прошепна той, без да изпуска от очи пазачите. Миган го послуша и той се захвана с въжетата на д’Аверк.

В този момент отвън се разнесоха гласове.

— Барон Мелиадус се връща — извика един от пазачите. — Изглежда, не е в добро настроение.

Хоукмун погледна обезпокоено д’Аверк и двамата скочиха.

Привлечен от шума, най-близкият пазач се извърна, забеляза ги и извика от изненада.

Двамата рицари се хвърлиха напред. Хоукмун закова с желязна хватка китката на пазача, тъкмо преди той да извади сабята. Д’Аверк стисна за гърлото втория пазач и измъкна оръжието му. Острието проблесна и потъна в гърдите му още преди пазачът да е предупредил останалите.

Докато Хоукмун се бореше с първия пазач, д’Аверк се захвана с третия. Звънът на стомана отекна в пещерата и в отговор се разнесе изненаданият вик на Мелиадус.

Хоукмун хвърли своя противник на земята, притисна го с коляно в слабините, извади затъкнатия в пояса му кинжал, бутна назад маската и заби острието в оголената му шия.

Д’Аверк, който междувременно бе приключил с третия пазач, се изправи задъхан до него.

— Виждам, че носите съвсем като моите пръстени — извика от втората пещера Миган. — Знаете ли как да ги управлявате?

— Знаем само как да се завърнем в Камарг! Едно завъртане наляво…

— Разбрах. Добре, Хоукмун, ще ви помогна. Трябва да завъртите кристалните пръстени първо надясно, а сетне наляво. Повторете това движение шест пъти и тогава…

Масивното тяло на Мелиадус запречи входа на пещерата.

— Хоукмун, докога ще ми създаваш неприятности? Старецът! Хванете го веднага!

Войните на Мелиадус нахлуха в пещерата. Д’Аверк и Хоукмун заотстъпваха, като се отбраняваха отчаяно.

— Нарушителите — вън! — изкрещя разгневеният Миган и се втурна насреща им, вдигнал дългия нож в ръка.

— Не! — опита се да го спре Хоукмун. — Миган, остави ги на нас. Дръпни се! Не разбираш ли, че си беззащитен пред тях?

Но Миган не го послуша. Хоукмун направи отчаян опит да го задържи, видя как върху магьосника се спуска блеснало острие и се хвърли на помощ на стареца.

В пещерата цареше пълна бъркотия. Двамата приятели отстъпваха бавно към вътрешната кухина. Стените ечаха от блъскащите се остриета и гръмките заповеди на Мелиадус.

Хоукмун изтегли ранения Миган във втората пещера, като същевременно се отбраняваше от сипещите се върху му удари.

Когато се изправи, пред очите му святкаше сабята на барон Мелиадус, който беше стиснал дръжката с две ръце.

Хоукмун почувства остра болка в лявото рамо и в следния миг от раната бликна кръв. Той отби втората атака и на свой ред нанесе удар в ръката на Мелиадус.

Баронът извика от болка и се олюля.

— Сега е моментът, д’Аверк! — извика Хоукмун. — Давай, Миган! Използвайте пръстените! Това е единствената възможност да се измъкнем!

Той завъртя кристалния пръстен първо надясно, после наляво и повтори същото движение още шест пъти. Мелиадус се нахвърли с яростен вик върху него. Хоукмун вдигна сабята, за да отбие удара. И изведнъж Мелиадус изчезна.

Изчезна и пещерата, изчезнаха и приятелите му.

Хоукмун стоеше съвсем сам насред плоска равнина, простираща се докъдето му стига погледът. Беше пладне, жаркото слънце бе увиснало точно над главата му. Равнината бе покрита с ниска торфена растителност, чиято миризма, кой знае защо, му напомняше за пролетта.

Къде се намираше? Дали Миган не го беше измамил? Къде ли бяха другите?

Изведнъж само на няколко крачки от него започна да се материализира фигурата на Миган от Ландар, просната в торфа. Тялото му беше покрито с безброй кървящи рани, лицето му беше бледо като платно и сгърчено от болка. Хоукмун пъхна сабята в ножницата и се наведе над него.

— Миган…

— Опасявам се, че не ми остава много, Хоукмун. Е, поне помогнах да се продължи предначертаното в твоята съдба. Руническият жезъл…

— Моята съдба ли? Какво искаш да кажеш? И какво общо има Руническият жезъл с това? Толкова често напоследък чувам да се говори за него и не мога да разбера каква е връзката му с мен…

— Ще научиш, когато му дойде времето. Междувременно…

В този момент неочаквано се появи д’Аверк и започна да се оглежда изумено.

— Ама това нещо наистина си го бива! Проклет да съм, ако пак не е забъркан Руническият жезъл! Вече мислех, че сме загубени.

— Ти… ти трябва да откриеш… — поде Миган, но се закашля. От устата му рукна кръв и се стече надолу по брадичката.

Хоукмун повдигна главата му.

— Не се опитвай да говориш, Миган. Раната ти е доста тежка. Нуждаеш се от помощ. Може би ако успеем да се върнем в Медния замък…

— Не можете — поклати глава Миган.

— Не можем да се върнем? Но защо? Нали пръстените вече ни пренесоха тук? Едно завъртане наляво и…

— Не. След като се прехвърлихте тук, пръстените трябва да бъдат пренастроени.

— И как ще стане това?

— Няма да ви кажа!

— Не желаеш? Или не можеш?

— Не желая. От мен се искаше да ви преместя в това измерение, където трябва да изпълните част от предначертаното. Трябва да откриете… ох, болката е непоносима!

— Значи си ни измамил, старче! — рече д’Аверк. — Постарал си се да изпълним отредената ни предварително роля, така ли? А сега умираш и ние не можем да ти помогнем с нищо. Кажи ни как да се върнем в Медния замък и ще ти намерим някой знахар.

— Не разбирате ли, че ви доведох тук не по моя прищявка? Така повелява самата история. Много места и времена съм посетил с помощта на тези пръстени. Какво ли не съм видял. Зная добре на кого служиш, Хоукмун, и зная също така, че е дошло време да поскиташ из тези земи.

— Тук ли? — извика с отчаян глас Хоукмун. — Какво е това време, в което ни отведе? Как се нарича тази страна? Изглежда ми, сякаш цялата е една безкрайна равнина!

Но от устата на Миган вече бликаше тъмна кръв и нямаше никакво съмнение; че краят му е близо.

— Вземете моите пръстени — рече той, като дишаше на пресекулки. — Ще ви потрябват. Първо намерете Нарлийн и Меча на зората — ще го откриете на юг. Сетне поемете на север и търсете град Днарк… и Руниче… — Той се закашля и по тялото му премина мъчителен гърч.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Руническият жезъл? Значи ли това, че сме в Азиакомуниста, където според поверието се намира и жезълът?

— Каква иронична игра на съдбата, като се има предвид малката измама, към която прибягнахме при посещението на Гранбретан — подхвърли д’Аверк, докато попиваше с кърпичка кръвта, стичаща се от раната в крака му. — Може би наистина сме в тази страна. Да ти призная, вече ми е все едно. Важното е, че сме далеч от досадния Мелиадус и неговата кръвожадна пасмина. Слънцето напича приятно и като изключим някоя и друга дребна рана, сме по-добре, отколкото можеше да се очаква.

Хоукмун се огледа и въздъхна.

— Не съм съвсем сигурен. Ако опитите на Тарагорм се окажат успешни, не е изключено да намери верния път към нашия Камарг. Предпочитам сега да съм там. — Той опипа пръстена. — Чудя се… Д’Аверк вдигна предупредително ръка.

— Не, Хоукмун. Не си играй с това. Склонен съм да повярвам на стареца. Освен това ми се струва, че той беше добре разположен към теб. Едва ли ни мислеше злото. Сигурно е възнамерявал след като се преместим тук да ни отведе лично до местата, за които спомена. Ако се опитаме да задействаме пръстените, кой знае къде ще се озовем. Нищо чудно да попаднем отново в лапите на Мелиадус.

Хоукмун кимна.

— Струва ми се, че си прав, д’Аверк. Но какво да правим сега?

— Първо, да изпълним молбата на Миган — да свалим пръстените. А след това ще поемем на юг към онова място — как го нарече?

— Нарлийн. Може да е име на човек. Или кой знае на какво.

— Каквото и да е, ще го открием на юг. Да тръгваме. — Той се наведе над трупа на Миган от Ландар и започна да сваля кристалните пръстени. — Обзалагам се, че ги е открил в оня град — Халапандур. Сигурно и инструментите в пещерата са били пренесени оттам. Трябва да са ги изобретили хората от далечната епоха преди Трагичното хилядолетие…

Ала Хоукмун почти не го чуваше. Вместо това посочи с ръка в далечината.

— Погледни! Отнякъде полъхна ветрец.

През равнината с трясък се носеше някаква гигантска пурпурночервена машина, която мяташе светкавици.