Майкъл Муркок
Мечът на зората (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ИЗОСТАВЕНАТА ПЕЩЕРА

В основата на кулата имаше малка врата, огъната навътре сякаш от удар на гигантски юмрук. Хоукмун и д’Аверк се промъкнаха през образувания процеп и надзърнаха предпазливо в сумрака.

— Ей там — посочи Хоукмун. — Има някаква стълба.

Прекосиха купчината натрошен бетон и доближиха дъното на помещението, за да открият, че мрачната конструкция не е стълба, а по-скоро наклонена рампа, също като онези, които свързваха отделните сгради в града.

— Чувал съм, че това селище било вдигнато малко преди настъпването на Трагичното хилядолетие — каза д’Аверк на Хоукмун, докато се катереха нагоре по рампата. — Казват, че тук живеели само учени — наричали го „Изследователското градче“ Събрани били специалисти от всички краища на света. Вярвали, че от продължителното им съвместно общуване можели да се родят нови идеи. Ако не ме лъже паметта, в някои легенди наистина се споменава за велики открития, родени по тези места, но сега вече напълно забравени.

Двамата продължиха нагоре по рампата, докато излязоха на широка платформа, заобиколена от стъклени стени. Повечето прозорци бяха напукани или изпочупени, но оттук се виждаше като на длан целият град.

— Предполагам, че са построили този наблюдателен пункт, за да държат под око Халапандур — рече Хоукмун и се огледа. Из залата бяха разхвърляни части от уреди, за чието предназначение дори не можеше да гадае. По някои имаше праисторически гербове и покрити с прах надписи на отдавна забравени езици, съвсем различни от бароковите украси и надиплените обозначения, характери за модерните времена, в които живееха. — Може би оттук са контролирали всички машини на Халапандур.

Д’Аверк прехапа устни и посочи с ръка.

— Да, ние май също ще се възползваме от възможностите на наблюдателния пункт.

На известно разстояние, в посока срещуположна на тази, от която бяха дошли, право към града препускаше конен отряд с шлемове и брони на гранбретанци.

Нямаше никакво съмнение кои са, въпреки че все още не се различаваха отделни подробности.

— Ако питаш мен, това са хората на Мелиадус — рече Хоукмун и неволно опипа дръжката на сабята си. — Той също не знае точното местонахождение на Миган, но може би е открил, че Тозер е посещавал града, и възнамерява да продължи по дирите му с помощта на опитен следотърсач. Ще трябва да се откажем от идеята да почиваме тук, д’Аверк. Налага се да потеглим незабавно на път.

Французинът кимна.

— Жалко, наистина. — Той се наведе, вдигна някакъв дребен предмет от пода и го пъхна в джобчето на разкъсаната си жилетка. — Това ми се стори познато.

— Какво е то?

— Мисля, че е един от онези заряди, които са използвали за старите оръжия — обясни д’Аверк. — Може да ни потрябва.

— Но ти нямаш оръжие!

— Не винаги е необходимо — отвърна загадъчно д’Аверк.

Двамата изтичаха надолу по рампата към изхода на кулата. После, рискувайки да бъдат открити от войните на Тъмната империя, пресякоха още няколко платформи и потънаха в гората от нагъната арматура.

— Мисля, че не ни забелязаха — промърмори д’Аверк. — Хайде, леговището на Миган е в тази посока.

Поеха нагоре по склона на планината, препъвайки се по гладките скали, изпълнени с желание да изпреварят Мелиадус в гонитбата за мъдреца.

Нощта се спусна, а те продължаваха да вървят.

Измъчваше ги остър глад, не бяха хапвали нито троха, откакто бяха потеглили за Ландарската долина, и усещаха, че силите им са на изчерпване.

Въпреки това не спираха да вървят и малко преди зазоряване навлязоха в долината, отбелязана на картата. Тук някъде обитаваше магьосникът Миган.

На устните на Хоукмун изгря усмивка.

— Почти съм сигурен, че гранбретанците са останали да лагеруват в града през нощта. Имаме достатъчно време, за да намерим Миган и да вземем кристалите преди да са пристигнали!

— Да се надяваме — Отвърна д’Аверк и си помисли, че Хоукмун определено се нуждае от почивка, ако се съдеше но зачервените му, трескави очи. Въпреки това го последва в долината, като спираше, за да свери маршрута с картата. — Погледни там — вдигна ръка той. — Някъде горе трябва да е входът за пещерата на Миган, но не виждам и намек от него.

— Според картата пещерата е разположена по средата на онази стръмнина. — Пак ще трябва да се катерим.

Пресякоха долината и прескочиха едно тясно поточе, което извираше от цепнатина в скалната стена. Не след дълго се натъкнаха на следи, сочещи, че отсамният край на долината е обитаван от хора — покрай реката се виеше прашен път, имаше и странно на вид дървено съоръжение, което, изглежда, служеше да се загребва прясна вода от потока.

Излязоха на пътя и поеха нагоре по стръмнината. От едната страна на скалата бе прикрепен износен дървен парапет. Изглеждаше стар, сякаш поставен преди векове, във всеки случай доста преди да се е родил Миган.

Продължаваха да се изкачват.

Пътят ставаше все по-стръмен. Най-сетне излязоха на една скална площадка, върху която се издигаше масивен каменен блок, а зад него беше и входът на пещерата!

Пръв понечи да влезе Хоукмун, но д’Аверк го хвана за рамото и го спря на входа.

— Да не забравяме предпазливостта — рече той и извади сабята си.

— Нима се боиш от един старец?

— Сигурно си доста изморен, приятелю, инак щеше да се досетиш, че мъдрецът-магьосник, за когото ни разказа Тозер, вероятно владее оръжия и сили, много по-могъщи от нашите. Освен това, съдейки по думите на Тозер, не обичал да се среща с непознати, а няма никакви причини да вярваме, че тъкмо нас ще вземе за приятели.

Хоукмун кимна, също извади сабята си и продължи напред.

Пещерата тънеше в мрак и на пръв поглед изглеждаше съвсем пуста, но след малко зърнаха някакво сияние откъм дъното. Приближиха източника на светлина и видяха, че малко по-нататък пещерата прави остър завой.

Двамата приятели свърнаха и откриха, че след първата пещера започва втора, значително по-просторна. Вътре бяха подредени най-различни инструменти, каквито бяха видели в Халапандур, имаше и няколко легла, прибори за готвене и стъкленици с химикали. Източникът на светлина се оказа глобус, поставен в центъра на подземната кухина.

— Миган! — извика д’Аверк, но отговор не последва.

Претърсиха пещерата, но не откриха никого, нямаше и втори изход.

— Избягал е! — изстена отчаяно Хоукмун и потърка черната перла в челото си. — Отишъл си е, д’Аверк, и кой знае дали ще можем да го открием. Може би е тръгнал веднага след раздялата с Тозер.

— Едва ли — възрази д’Аверк. — В такъв случай щеше да вземе някакъв багаж. — Той огледа пещерата. — Някой е спал съвсем скоро на онова легло. По масите няма прах. Нищо чудно Миган да е излязъл на разходка из околностите и да се върне съвсем скоро. Ще го почакаме.

— Ами ако Мелиадус е бил с онези конници?

— В такъв случай да се надяваме, че ще се забави, докато открие пещерата.

— Ако е толкова нетърпелив, колкото твърдеше Флана, вече ще е по петите ни! — поклати глава Хоукмун. После отиде до масата, върху която бяха разхвърляни изсушени късове месо, плодове и листа от билки, и започна да се храни лакомо. Д’Аверк побърза да се присъедини към него.

— Няма как, ще чакаме тук — промърмори французинът. — Нищо друго не ни остава, приятелю.

Денят премина неусетно, спусна се нощта. Тревогата и нетърпението на Хоукмун растяха с всяка минута.

— Ами ако са го пленили? — подхвърли неочаквано той. — Ако Мелиадус го е срещнал, докато се скита из планината?

— В такъв случай най-вероятно ще го доведе тук, а ние ще спечелим благоволението на стария мъдрец, като го отървем от лапите на негодниците — отвърна, д’Аверк с престорена самоувереност.

— Та те са поне двадесет на брой, при това въоръжени с огнестрели! Не можем да се справим с двадесет души, д’Аверк.

— Чуваш ли се какво говориш, Хоукмун? Случвало се е да се справяме и с повече!

— Така е — съгласи се Дориан, но нямаше съмнение, че дългият път е изсмукал силите му. А може би преживяното в двореца на крал Хуон бе оставило по-тежък отпечатък върху него, отколкото върху д’Аверк, който обичаше рискованите ситуации?

Малко по-късно Хоукмун реши да разгледа отново външната пещера и площадката пред нея. Сякаш някакъв неясен инстинкт го отведе там, защото щом излезе, той погледна към долината и изненадано облещи очи.

Бяха достатъчно близо, за да изчезнат и последните му съмнения.

Водачът на конната дружина наистина бе самият барон Мелиадус. Гравираната му метална маска проблесна яростно в мига, когато вдигна глава и зърна Хоукмун на скалната площадка.

Гласът на барона проехтя из планината. Глас, едновременно гневен и триумфиращ, гласът на вълк, съгледал своята плячка.

— Хоукмун! — отекна в скалите. — Хоукмун! Мелиадус скочи от седлото и започна да се катери по стръмнината.

— Хоукмун!

Зад Него бързаха останалите въоръжени до зъби воини и Хоукмун си даде сметка, че е безсмислено да се сражава с тях. Той се обърна и викна към пещерата:

— Д’Аверк! Мелиадус идва. Побързай, човече, инак ще ни обградят вътре. Трябва да стигнем върха на хълма.

Д’Аверк изтича на площадката, закопчавайки трескаво колана си, погледна надолу, помисли за миг и кимна. Хоукмун вече бе застанал при скалата и търсеше с поглед подходящи опорни точки, за да се изкатери нагоре.

Лъч от огнестрел блесна в тъмнината и удари скалата до ръката му, като почти я опърли. Последва втори изстрел, но Дориан продължи да пълзи нагоре.

Надяваше се на върха да намери по-удобна позиция за предстоящия бой, защото въпреки всичко не възнамеряваше да се даде лесно — осъзнаваше, че безопасността на Медния замък сега зависи само от него и д’Аверк.

— Хоукмуууун! — крещеше като побеснял барон Мелиадус. — Хооукмуууууууууун!

От раздраните му от острите скали пръсти течеше кръв. Кракът му се подхлъзна, но той продължаваше нагоре, без да спира, следван съвсем наблизо от французина.

Най-сетне стигнаха върха и пред тях се простря равно плато. Знаеха, че опитат ли да го пресекат, ще станат лесна мишена за огнестрелите.

— Дойде време да се бием — каза задъхано Хоукмун и извади сабята.

— Най-сетне — ухили се Д’Аверк. — Мислех, че си изгубил присъствие на духа, приятелю.

Надзърнаха от ръба на скалата и видяха, че преследвачите им са стигнали на площадката пред пещерата. Баронът подканваше яростно хората си да продължават нагоре. Без съмнение се надяваше да открие наблизо и останалите омразни противници — Оладан, граф Медни, а може би дори Изелда, която, Хоукмун знаеше със сигурност, Мелиадус обичаше безумно, макар да не го признаваше.

Съвсем скоро първият вълчи войн достигна скалния ръб и Хоукмун го посрещна с яростен ритник в шлема. Войникът успя да се задържи като по чудо, протегна ръка и сграбчи ботуша на Дориан, без съмнение за да се изтегли нагоре или да повлече Хоукмун със себе си в пропастта.

Д’Аверк се наведе напред и прониза упорития противник в рамото. Мъжът извика болезнено, разтвори пръсти, направи отчаян опит да се задържи за острите скали и полетя надолу, към дъното на долината, огласяйки планините с ужасения си крясък.

Ала в същия миг още неколцина от войните на Мелиадус достигнаха върха. Д’Аверк посрещна единия, докато Хоукмун се озова срещу двама противници.

Без да губи самообладание, Хоукмун удари единия с острието право в шията, в тясната цепка между шлема и бронята, а втория промуши в корема, където също имаше пролука под нагръдника. Междувременно насреща му се появиха нови двама войни.

Битката продължи повече от час. Двамата приятели полагаха яростни усилия да задържат напиращите иззад ръба гранбретанци или влизаха в ожесточени схватки с успелите да се изкатерят на равното.

Ала накрая бяха обкръжени, от всички страни към тях бяха насочени върхове на саби, сякаш бяха в някаква чудовищна зъбата паст. Ръцете им бяха съвсем отмалели. Внезапно прокънтя заповедническият глас на Мелиадус:

— Предайте се, господа, инак, обещавам ви, ще бъдете посечени.

Хоукмун и д’Аверк се спогледаха отчаяно и свалиха саби.

И двамата знаеха, че Мелиадус ги ненавижда с дива, жестока омраза. А ето че бяха негови пленници, в неговата родна страна, от която нямаше никаква надежда да се измъкнат.

Мелиадус, изглежда, бе споходен от същата мисъл, защото намести по-добре вълчата си маска и се засмя подигравателно.

— Не зная как сте пристигнали в Гранбретан, Хоукмун и д’Аверк, но зная, че сте истински глупаци! Дойдохте тук да търсите стария мъдрец, нали? Но питам се, защо? Нали вече имате онова, което той притежава?

— Може би той притежава и други неща — отвърна Хоукмун, опитвайки се да прикрие истинската причина за пътуването им до тези места.

— Други неща ли? Искате да кажете, други инструменти, които биха могли да са от полза за империята? Благодаря за сведенията, Хоукмун. Старецът, без съмнение, ще бъде по-изчерпателен от теб.

— Старецът си отиде, Мелиадус — намеси се в разговора д’Аверк. — Ние го предупредихме за предстоящото ти гостуване.

— Отишъл си значи, а? Не съм много сигурен. Но и да е вярно, без съмнение ще знаете накъде е поел, сър Хюлам.

— Нямам представа — вдигна рамене д’Аверк и огледа надменно присъстващите.

— Ще видим — засмя се отново Мелиадус. — Ще се вслушам в думите ви и ще отложа за съвсем малко мъченията, на които възнамерявах да ви подложа още сега. Отмъщението може да почака. По-късно, когато се върнем дружно в моя дворец, смятам да използвам най-различни интересни средства. Дотогава, разбира се, трябва да съм се сдобил и с тайната на стареца за пътуване между измеренията… — Мелиадус си помисли, че с подобни познания ще може да си възвърне изгубеното благоволение на крал Хуон и почетното място в двора.

Той вдигна тежката си метална ръкавица и погали с престорена нежност Хоукмун.

— Ах, Хоукмун — не след дълго ще почувстваш силата на моето наказание, остава малко…

Хоукмун потрепери до корените на съществото си, но събра сили и заплю омразната вълча маска.

Мелиадус се отдръпна рязко назад, докосна маската си, сетне замахна и удари Хоукмун през устата.

— Още един час в адски болки, Хоукмун. Един-единствен час, който ще ти се стори цяла вечност, обещавам ти!

Хоукмун изви лице от отвращение и болка. Стражите му го блъснаха грубо и двамата с д’Аверк заслизаха по скалистия склон.

Бяха привързани с дебели въжета през кръста — Мелиадус се погрижи да бъдат спуснати съвсем внимателно, като скъпоценен чуплив товар. След малко и той се присъедини към тях.

— Все пак да не забравяме, че сме дошли тук заради стареца — заговори баронът. — Имам чувството, че се спотайва някъде наблизо. Ще ви оставя в пещерата, за вързани и под бдителна стража, а след това, с ваше позволение, ще пообиколя из пущинаците. Този път няма да ми се измъкнете. Най-сетне сте само мои! Вкарайте ги вътре. Вържете ги с всички въжета, които носите. И помнете — пазете ги като очите си, защото те са най — скъпоценните играчки на барон Мелиадус!

Баронът ги изпрати с поглед, остави трима стражи да охраняват входа на пещерата и пое нагоре по хълма в прекрасно, разположение на духа.

Пътем си обеща съвсем скоро да залови всички свои врагове, да разкрие тайните им и да се позабавлява като ги измъчва. А кралят-император отново щеше да разбере, че той е бил прав.

Ако пък кралят-император не се окажеше особено благосклонен — какво от това?

Мелиадус подготвяше план, който да реши и този дребен проблем.