Преместена в друго измерение, красивата страна Камарг, изглежда е спасена от посегателствата на Тъмната империя. Но след появата на неочакван посетител от Гранбретан, Дориян Хоукмун и верният му приятел д’Аверк са принудени да поемат на опасна мисия към тайнственните брегове на Амарек, за да открият Меча на зората — мистичното оръжие, с чиято помощ могат да бъдат призовани непобедимите призрачни варвари от далечното минало. А дали зад всичко това отново не прозира всемогъщата намеса на Руническия жезъл? Ако има отговор на този въпрос, Хоукмун ще го открие пред стените на Лондра, където го очаква неговият непримирим враг — барон Мелидаус!

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Руническия жезъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)

Издание:

Майкъл Муркок. Мечът на зората. Руническият жезъл

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 1995

История

  1. —Добавяне на анотация

КНИГА ПЪРВА

А след като Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн, откъсна Червения амулет от шията на Лудия бог и подчини този могъщ предмет на волята си, придружен от Д’Аверк и Оладан от планините той се завърна в Камарг, където граф Медни, дъщеря му Изелда, философът Боуджентъл и всички поданици вече бяха обсадени от ордите на Тъмната империя, предвождани от заклетия враг на Хоукмун — барон Мелиадус фон Кройден.

Толкова могъща и непобедима бе армията на Тъмната империя, че заплашваше да помете дори храбро отбраняваната провинция Камарг. А случеше ли се това, барон Мелиадус неминуемо щеше да направи Изелда своя робиня, да подложи на безпощадна сеч населението, а Камарг да превърне в пепелище. Само благодарение на тайнствената сила на древната машина — дар от призрачния народ — която можеше да затваря и премества цели райони от пространството и времето, Камарг намери своето спасение в друго измерение на Земята.

Отпърво всички се радваха на щастливото избавление. Но не мина много време и Хоукмун започна да опипва с безпокойство дръжката на меча, замислен за участта, която бе сполетяла неговия истински свят…

 

Из „Предание за Руническия жезъл“

ПЪРВА ГЛАВА
ПОСЛЕДНИЯТ ГРАД

Гъст черен дим полъхна от долината, застигна препускащите нагоре по хълма страховити конници и изтръгна хрипкава кашлица от гърдите им.

Беше привечер, слънцето клонеше към хоризонта и хвърляше зловещите им сенки надалеч. Обгърнати от спускащия се здрач, конниците приличаха на чудовища с огромни глави, яхнали бойни коне.

В ръката си всеки държеше знаме, окървавено от безбройните битки, а лицата бяха скрити от маски на различни животни, обсипани със скъпоценни камъни. Доспехите им бяха изковани от месинг и сребро, с рицарски гербове на гърдите, покрити със засъхнала кръв и кал и носещи белези от сраженията, а в стоманените си десници навъсените войни стискаха тежки мечове, прекъснали нишката на не един невинен живот.

Шестимата конници достигнаха билото на хълма, дръпнаха едновременно юздите на пръхтящите жребци, а сетне забиха дръжките на знамената дълбоко в меката почва, оставяйки ги да плющят на вятъра като криле на пърхаща птица.

И ето че вълчата маска се извърна към маската-муха, маймуната се спогледа с козела, а плъхът се ухили на хрътката — с усмивка на победител. А сетне чудовищата от Тъмната империя, всеки от тях Военачалник на хиляди отбрани бойци, сведоха погледи към долината и отвъд нея — към хълмовете и синевата на морето, и едва накрая извърнаха глави назад — към опожарения град, откъдето от време на време се дочуваха изнемощелите вопли на жертвите.

Слънцето изчезна зад хоризонта, нощта се спусна и пламъците се разгоряха още по-ярко, отразени в металните маски на Господарите от Гранбретан.

— Настъпи часът, побратими — обади се с гръмлив глас изпод маската барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ Завоевателна та армия, — когато можем да заявим, че цяла Европа е в краката ни.

Мигел Холст, Архидук на Лондра и предводител на Ордена на Козата, се засмя:

— Да — цяла Европа. До последното, най-затънтено кътче. Но да не забравяме и земите, които завладяхме на изток.

Шлемът с козя муцуна кимна, сякаш изразяваше задоволство, а рубинените очи блеснаха зловещо, отразявайки светлините на пожарищата.

— Скоро — подхвърли с нескрит възторг Адаз Проми, Господар на Ордена на Хрътката, — целият свят ще бъде наш. Целият.

И бароните на Гранбретан, покорители на континенти, тактици и войни, ненадминати по храброст и умения, ала с покварени души и умове, обладани от сляпа ненавист към всякакви добродетели, повелители на могъщи и злокобни сили, олицетворяващи власт без правосъдие, се засмяха мрачно, загледани в опожарените руини на последния град в Европа, който бе дръзнал да се опълчи срещу тях. Един наистина древен град. Наричаше се Атина.

— Целият свят — подхвърли Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на Мухата, — с изключение на Камарг…

При тези думи смехът на барон Мелиадус внезапно секна, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

Джарак Нанкенсеен завъртя своята обсипана с брилянти маска към барона и продължи още по-хапливо:

— Не ви ли стига, че ги прогонихте от този свят, драги ми бароне?

— Не — изръмжа Вълкът. — Не ми стига.

— Там, където са сега, не ни заплашват с нищо — рече помирително барон Бренал Фарну. — Доколкото разбрах от нашите книжници, намирали се в друго измерение на Земята, което нямало връзка с нашето пространство и време. Не можем да ги достигнем, нито пък те нас. Така че, нека се наслаждаваме на триумфа и да забравим досадните спомени за Хоукмун и граф Медни…

— Не и аз!

— А може би друго е името, което не ви дава покой, братко бароне? — продължи да върти пръст в раната Джарак Нанкенсеен, който неведнъж в Лондра бе кръстосвал шпага с барона за благосклонността на някоя хубавица. — Дали пък не тъгувате по онази русокоса немирница, Изелда? Хайде, бароне, признайте, че сте влюбен. Сладка любов, а?

Баронът не отговори, но ръката му неволно се плъзна към затъкнатия в пояса меч и сграбчи яростно дръжката. В следния миг иззад вълчата маска се разнесе звучен спокоен глас, чийто притежател очевидно умееше да се владее.

— Отмъщение, барон Джарак Нанкенсеен, ето това е истинската причина…

— Вие сте човек на чувствата, скъпи ми бароне… — настояваше пресипнало Джарак Нанкенсеен.

Мелиадус пусна дръжката на меча, протегна ръка и изтръгна забитото в земята знаме.

— Те оскърбиха краля-император, моята родина и мен самия. Вярно е, че желая това момиче, но не защото изпитвам слабост към нея, а за да се забавлявам…

— Разбира се, разбира се — кимна с нескрита насмешка Джарак Нанкенсеен.

— А що се отнася до останалите — с тях също ще се позабавлявам в моята тъмница в Лондра. Дориан Хоукмун, граф Медни, Боуджентъл философът, нещастният получовек Оладан от Българските планини — чакат ги дълги години нетърпими мъчения. Кълна се в Руническия жезъл, че ще го сторя!

В този момент зад гърбовете им се разнесе тропот. Бароните се извърнаха срещу премигващите светлинки на ножарите и забелязаха, че по склона на хълма към тях се приближава лека платнена носилка, нарамена от дузина атинянски военнопленници, приковани за ръкохватките й. В носилката се излежаваше не друг, а Шенегар Трот, графът на Съсекс. Граф Шенегар презираше обичая да се носи маска и вместо нея предпочиташе сребърна отливка с окарикатурено изображение на собствения си лик. Не принадлежеше към нито един от ордените, ала се радваше на уважението както на самия крал-император, така и на двора, заради несметните си богатства и свръхчовешката храброст, проявена в не едно сражение — макар по маниери, облекло и поведение да приличаше на разглезен и глуповат галеник на съдбата. Неговата дума тежеше дори повече от тази на барон Мелиадус, защото времето бе показало, че съветите му са почти винаги безпогрешни. Изглежда, бе чул последните реплики, защото още с приближаването си се намеси в разговора.

— Опасна клетва казахте, милорд Мелиадус. Подобна клетва нерядко носи нещастие на онзи, който я е произнесъл…

— Заклех се с ясното съзнание за всички възможни последствия — прекъсна го Мелиадус. — Не се безпокойте, граф Шенегар, аз ще пипна тези бегълци.

— Дойдох при вас, побратими — рече Шенегар Трот, — за да ви напомня, че нашият сияен крал-император гори от нетърпение да ни види и да изслуша доклада за последната битка.

— Ще потегля незабавно за Лондра — обяви барон Мелиадус. — Там ще се консултирам с моите учени-магьосници, на които съм заръчал да открият способ, за да заловя нашите заклети врагове. Довиждане, побратими.

След тези думи баронът дръпна юздите, обърна коня и препусна надолу по хълма, изпроводен от погледите на другите перове. Чудовищните маски се спогледаха, озарени от светлината на факлите.

— Току-виж ни докарал нещастие с тази негова упоритост — промърмори един от войните.

— Голяма работа! — захили се в отговор Шенегар Трот. — Ако с нас си отиде и целият свят…

В отговор на тази забележка иззад обсипаните със скъпоценни камъни маски се разнесе див, оглушителен смях. Това беше смях на безумци, ненавиждащи всичко на този свят, дори себе си.

Именно в това се криеше силата на Господарите от Тъмната империя — нищо на този свят, пък било и собственият им живот, нямаше значение. Да сеят ужас и смърт и да оставят зад себе си разруха за тях бе най-върховно удоволствие и забавление, а също и единственият начин да прогонят досадата, докато удари часът на отредения им край. Войната за поданиците на Тъмната империя бе само лек срещу скуката…