Георги Андреев
България или Мафията? (4)

Основен проблем за всяка власт е нейната легитимност (законност). Управляващите винаги се стараят да докажат, че техните привилегии и правото да управляват са им предоставени лично от Бога или от народа, или от закона, или от някаква друга институция, чийто авторитет не се оспорва от никого. В противен случай управляващата върхушка се превръща в клика, узурпирала властта, и трябва да разчита само на грубата сила. Един народ може да бъде държан в покорство чрез груба сила, но не може да бъде заставен да уважава управниците си. По същия начин човек се страхува и се пази да не бъде ухапан от някой зъл пес, но не го уважава и не го поставя наравно със себе си — кучето не е човек. Без ореола на легитимността никой управник не може да се задържи дълго време на власт.

Управниците на днешна България притежават груба сила, притежават повечето богатства на страната, владеят всички държавни и политически институции, неограничено властват почти над всички медии, но не притежават легитимност. Защото:

1. НИКАКЪВ ЗАКОНОВ АКТ НЕ ИЗИСКВАШЕ „СМЯНАТА НА СИСТЕМАТА“ (замяната на реалния социализъм с капитализъм). По този въпрос не е имало референдум, нито пък някакъв овластен орган е вземал изрично решение за това. Указ 56 и отмяната на член 1 от предишната конституция все още не означаваше ликвидирането на социализма. Капитализмът беше „въведен“ чрез общи приказки за демократизация на обществото и превръщане на страната ни в „нормална държава“. БСП и досега не може да обясни на членовете си и на народа защо се отказа от социализма и защо започна „да строи капитализъм“. Тук не става дума за защита или отхвърляне на социализма или капитализма, а за легитимността на извършените промени. Изводът е, че легитимност няма, има свършен факт.

2. НЕ СЪЩЕСТВУВА НИКАКВО ЛЕГИТИМНО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ПРОИЗХОДА НА БОГАТСТВАТА на новите капиталисти, наричани бизнесмени. През 1965 г. средната работна заплата в България беше около 100 лева, а през 1985 г. — 205 лева. Ако се приеме, че в продължение на 30 години даден човек е получавал по 300 лева месечна заплата, то от 1959 до 1989 г. Той е получил общо 108 000 лева. Дори да е спестил цялата сума, не би могъл през 1990 или 1991 г. да участва в новосъздадени фирми с дял от 2–3 милиона лева. Всъщност би могъл, ако някой му е дал тези пари, ограбени от народа. Още по-абсурдно е наличието на „едър капитал“, чието съществуване в България не може да се обясни по никакъв начин освен с поредица от мащабни кражби. Управниците и всички политици знаят това и не са обстоятелствени в обясненията си. Те са прагматици и приемат свършения факт. Само че прагматизмът не е легитимност.

Неслучайно Жан Виденов с цел да злепостави президента, го обвинява във връзки с „Мултигруп“, а засегнатият като ужилен отрича това. И на двамата е известно, че едрият капитал е натрупан по нечестен начин, но това не им пречи да го поддържат.

Не напразно политиците от всички цветове, обявявайки богатството за висше благо, се мъчат да докажат, че самите те не са богати — гузната им съвест съзнава, че днес богат може да бъде само един мерзавец.

3. НИТО ВЕДНЪЖ ОТ НИКОЙ ДЪРЖАВЕН ОРГАН НЕ Е РАЗГЛЕЖДАН ПРОБЛЕМЪТ ДА ИМА ЛИ ПРИВАТИЗАЦИЯ на „общонародната собственост“, или да няма, нито пък е имало референдум по този въпрос. Обсъжда се само как да се проведе приватизацията. Каква е същността на проблема?

През последните десетилетия трудещите се в „загниващите“ капиталистически страни са получавали под формата на заплата около 60% от изработения от тях обществен продукт. Остатъкът е изразходван за капиталистическа печалба, инвестиции и данъци за формиране на държавния бюджет.

В България на трудещите се е изплащано около 10% от изработеното. Остатъкът от 90% е изразходван главно за създаване на основни фондове и за задоволяване на номенклатурата (различни източници могат да предложат други числа, валидни за отделни периоди или усреднени, без това да променя смисъла на казаното тук). Именно тези фондове, създадени с лишенията на целия народ, подлежат на приватизация от… същата тази номенклатура.

И отново на народа се пробутва свършеният факт. Но свършените факти не създават легитимност.

Тук не се засяга моралната страна на въпроса — дали е справедливо държавата да разпродаде на безценица на съмнителни типове основни фондове, за които досега е твърдяла, че са общонародна собственост, т.е. на всички граждани.

4. В ТАЙНА ОТ НАРОДА СЕ ПАЗИ ФИНАНСОВОТО СЪСТОЯНИЕ НА СТРАНАТА. Никой не е обяснил от кого е направен външният дълг и за какво са похарчени получените пари. Не е ясно защо всички българи трябва да плащат частния дълг, направен от няколко лица (неизвестно кои!) И изразходван неизвестно за какво.

Никой не е обяснил задоволително защо България прибягва до ослугите на Международния Валутен Фонд (МВФ) и на Световната Банка (СБ), след като отпуснатите суми са скромни, а поставените условия — заробващи. Премълчава се фактът, че 100-те страни, на които МВФ и СБ са помагали, се намират в катастрофално икономическо състояние (изключение прави Кувейт, който от много богата страна е станал просто богата).

Ако ръководителите на партиите, участвали в изборите, не разполагат с истинските данни за финансовото състояние на страната, тогава техните предизборни програми са само декларации задобри намерения или съзнателна измама на народа — реална и действена програма може да се направи само въз основа на точни входни данни.

Политически сили, които скриват от народа състоянието на страната и съзнателно го мамят, не могат да бъдат легитимни.

Съзнавайки добре своята нелегитимност, разноцветната управляваща върхушка съсредоточи усилията си върху изборите на 19 декември 1994 г. За нея беше почти безразлично кой ще спечели изборите — всички партии бяха нейни. Един масов бойкот би подкопал опитите й за легитимиране както пред българския народ, така и пред света. Затова всички сили на върхушката бяха съсредоточени върху предотвратяването на такъв бойкот. Натискът върху народните маси беше огромен: „Гласувайте, гласувайте, гласувайте!… Ако искате, гласувайте за нашите противници, но гласувайте!“ такъв странен лозунг не е бил издиган никога от никоя партия в никакви избори в никоя страна. Той издава страха на управниците от бойкот.

Българите масово участваха в изборите и с това се опитаха да придадат легитимност на сегашната власт, която всъщност е предишната. Нашенци, както обикновено, си гледат чашата, чинията и имота, и не се впечатляват от абстрактни понятия като легитимност. Докато поляците, чехите, словаците и унгарците са по-взискателни към управниците си и им създават повече ядове. Тези страни си имат своите проблеми, но не са затънали в такава безнадеждност, в каквато сега се дави България. Нашето отечество е страна на спокойствието, но спокоиствие, каквото съществува на гробищата. Народ който гледа само към чашата, чинията и имота, не може да разчите на нещо по-добро.

Послеслов

И тук не липсва критика:

„Тези твърдения напомнят бръщолевенията на «нашите» монархисти за «Търновската Конституция» и «нелегитимността» на 9.9.1944 г.“

„… Ние считаме, че всяка власт… е заговор срещу свободата и хляба на народа. Нейната «легитимност» или законност не означава нищо друго, освен това, че след като се «конституира» по един или друг начин, властта или бандата (по Св. Августин) си е създала закони, с които да се защитава срещу недоволството на ограбваните и потисканите от нея“.

Наистина, монархистите често употребяват думата „легитимност“. С това приликата свършва. Ако човек мисли асоциативно, той може да направи паралели и с римската империя, Мария Стюарт, френската революция или Закон за народния съд.

Безспорно, всяка власт ограничава свободата, а държавата е институт за потисничество, обслужващ управляващите класи — това се признава почти от всички; „десните“ го считат за неизбежно зло, а „левите“ твърдят, че може и без него. Засега липсва дълготраен исторически прецедент, които да потвърди позицията на левите. Тези дискусии не са предмет на статията. В нея се доказва, че управниците на България нарушават принципите, на които се кьлнат, че служат, т.е. с техните камъни по техните глави. Такава критика е по-силна, откоакото да критикуваш някого от позиции, които той не признава.