Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (7)

Шеста глава
Нима това е възможно?

Ивац попълни формуляра, сгъна го така, както беше преди, и го остави в чинийката. Светлината на фенера намаля и стана жълтеникава — явен признак, че батериите са на изтощаване. В стаята не беше горещо, но на него му стана задушно и той разкопча горното копче на ризата си.

В този момент от тавана се чу познатото изскърцване и се показаха металическите ръце. На върха на всеки от пръстите светеше малка лампичка.

И пак — тишина. Тайнствена, мрачна, непозната тишина. Българинът отиде до мивката, наплиска се с вода и се върна на бюрото.

„Тия сигурно през нощта не работят — помисли си той. — Но ще ги събудя с бутона!“

И той отново започна да го натиска. Дори почувствува, че това го забавлява. Натискаше бутона един път продължително, след това няколко пъти кратко и после пак продължително…

Накрая металическите ръце върнаха на бюрото подноса със захлупената чинийка. Ивац нетърпеливо я отхлупи. Грабна листчето, което се намираше вътре, и го поднесе към фенера:

„Не злоупотребявайте с нервите си! Веднъж износени, те се възстановяват трудно. Професорът ще ви приеме утре сутринта. Легнете си и почивайте. Бутонът, който натискате, не е свързан с никаква сигнализация… С вас имаме визуална връзка.“

Той се замисли. Започна да му става интересно. Взе фенера, извади третото чекмедже навън и внимателно го разгледа. Бутонът наистина не беше свързан с нищо.

„Или се шегуват с мен, или проверяват съобразителността и реакциите ми“ — реши Ивац. Но кои бяха те? Какво искаха от него?!… Трябваше добре да обмисли поведението си.

Той угаси фенера, отиде до леглото и легна. Реши да опита да се успокои и анализира положението, в което се намираше. Но това се оказа невъзможно. Нишката на логическите му разсъждения свършваше до слизането на дъното на Дяволското копито и влизането в галерията. После всичко беше несвързано, чудновато и неразбираемо. Необясним беше и фактът, че не видя нито едно насекомо в стаята и на прозореца. То би могло да му подскаже много неща. Не се съмняваше, че Луи и Хосе ще направят всичко възможно, за да го намерят. Но…

Дали не е отвлечен заради откуп?… Тогава похитителите нямаше защо да се крият. Те най-малкото щяха да поискат от него да напише писмо до някого… И после не беше ли много сложно да ги отвличат на дъното на пропастта, когато това можеше да стане по-лесно на повърхността.

Нощта премина в мъчителни размисли. Изведнъж стана светло. Погледна през прозореца. Грееше слънцето. Но това изгряване стана някак твърде бързо.

„Като че ли запалиха слънцето с ключ! — помисли си смутено той. — Като електрическа крушка!… Ама че глупави идеи ми хрумват…“

Ивац се изми, среса и пак седна до бюрото. От тавана му спуснаха подноса със закуската. Този път на него нямаше захлупена чинийка. Той изяде няколко сандвича, пи кафе и зачака.

Изведнъж целият под на стаята се отдели и започна да пропада надолу. Българинът инстинктивно се улови за бюрото. Но спускането ставаше много плавно.

След няколко минути подът меко се приземи. Ивац се огледа. Намираше се в една огромна стая с десетина врати. Преди да се опомни, влязоха двама едри мъже със сини коси, облечени в еднакви кафяви спортни якета и панталони с много ципове и джобчета по тях. Те се поклониха студено, взеха раницата и електрическия фенер и му дадоха знак да ги последва.

Очите им направиха на Ивац странно впечатление. В тях имаше някакъв особен блясък, рязкост и напрегнатост. Отначало отвори уста, за да ги попита къде отиват, но категоричността на жестовете им го накара да се откаже. Тръгна след тях. Преминаха през един дълъг, добре осветен коридор с бели мраморни стени и излязоха на открито. Българинът спря и се огледа. Пред погледа му се ширна огромен площад, около който се издигаха високи сгради, построени от стъкло и мрамор. Те имаха странни архитектурни форми: приличаха на изкривени кубове, деформирани пирамиди, смачкани сфери, усукани конуси… Но всички завършваха с изящни овални покриви. На всяка блестеше емблема с различни рисунки: диви животни и математически формули, съзвездия и риби, а върху една дори беше написана таблицата за умножение.

Двамата мъже му дадоха знак да продължи да ги следва.

Прекосиха площада и спряха пред сграда, която приличаше на смачкана сфера. Погледна емблемата й. На нея беше нарисувана миниатюрна джунгла, в която подскачаха и летяха всевъзможни живи твари. Вратата на сградата се отвори сама. Качиха се в асансьор. Между отделните етажи нямаше стълби. През цялото време водачите му не си размениха нито дума, нито поглед. Спряха на четвъртия етаж. Двамата мъже застанаха пред една врата, позвъниха и му направиха знак да влезе.

Той натисна дръжката.

Това, което видя, го накара да се дръпне учудено. Пред него се откри огромна стая. Целите й стени бяха покрити със зоологически атласи и скици на животни и птици от различни времена, епохи и области. В дълги високи шкафове, остъклени от всички страни, подредени така, че около тях да може да се минава, стояха препарирани птици, животни и насекоми. Виждаха се стъкленици със семена, растения, изсушени листа… Между тях белееха кости на отдавна изчезнали животни.

Ивац жадно тръгна из стаята. Очите му любопитно шареха наляво и надясно и се мъчеха да попият всичките тези чудеса…

Както си вървеше между шкафовете, стигна до едно квадратно пространство, в което се виждаше дълго бюро. Зад него седеше кестеняв мъж на около 40–45 години и пишеше нещо. Очила с черни квадратни рамки скриваха очите му и като че ли от тях се спускаха дълги кестеняви бакенбарди, които в долния си край се разширяваха. Той беше облечен в бял костюм. Елегантната му жълта връзка се допълваше от безукорно сгъната кърпичка в същия цвят в горното джобче на сакото. Кестенявият вдигна глава и Ивац видя, че кожата на лицето му е с много едри пори.

— Заповядайте! — покани го мъжът с твърде приятен тембър на гласа и му посочи с ръка креслото пред бюрото си.

Българинът седна, като продължаваше да разглежда с поглед стените и витрините на най-близките шкафове. Погледа му привлече странен охлюв с диаметър около един метър, издълбан върху стената над главата на кестенявия. Когато се вгледа внимателно, той откри, че всъщност черупката на охлюва беше съставена от букви и думи, които красиво и равно пълзяха, изписвайки кръговете. Ивац присви очи и, започвайки от центъра, прочете следното:

„Истината — това е заблуждение, което е траяло векове; заблуждението — това е истина, просъществувала само един миг“.

— Най-напред да ви се представя — каза мъжът, който свърши да пише, и се изправи: — Доктор Янсен. Биолог.

— Ивац Павлинов! — измънка смутено българинът. — Също биолог. Интересна колекция имате… — И той посочи наоколо си.

— Вашата похвала ме радва! — усмихна се кестенявият. — Наистина има да се желае още, но човек никога не може да постигне всичко. Понякога не достига шанс, друг път пари…

— А според мен — въпрос на организация! — възрази учтиво Ивац. Моят професор винаги ме учеше, че човек работи ли упорито, настойчиво, с любов — и шансът ще се появи, и парите сами ще дойдат. Впрочем парите не са най-важното. Чудесата на природата, удоволствието от работата са неща много по-съществени… Но предполагам, че не съм тук заради този разговор за методологията на научната работа.

— Точно така! — съгласи се все така доброжелателно усмихнат Янсен. — Очаквах вашия въпрос.

— Вие ли сте професорът? — попита Ивац. — Много ви моля да ми обясните къде се намирам? Какви са тия глупави шеги, които ми се устройват, и кой стои зад тях?

— Намирате се в института на професор Самберг! — започна отговора си с втората част на въпроса му доктор Янсен.

— Какъв е този институт? — учуди се Ивац. — Не съм чувал за него.

— „Институт за спасяване на човечеството и света!“ — гордо заяви кестенявият. — Това тук е емблемата му! — посочи той странния охлюв на стената: — „Истината — това е заблуждение, което е траело векове; заблуждението — това е истина, просъществувала само един миг.“ Древен, много древен афоризъм. Но за това ще говорим друг път. Професорът отсъствува и затова ви приех аз. Ще се срещнете и с него. А що се отнася до шегите, не разбирам въпроса ви?

Като изслуша първите обяснения, българинът най-напред си помисли, че разговаря с луд. Защото кой нормален човек ще седне да създава: „Институт за спасяване на човечеството и света“?

— А нима странната стая, в която бях затворен, формулярът и железните ръце, които ми сервираха храната, не са шега?

— Разбирам! — кимна с глава докторът. — Вие сте си направили погрешни изводи. Странната стая, както я нарекохте вие, е едно обикновено помещение, където всички нови преминават карантинен срок. Това е нещо обикновено.

— Може би, но аз не съм свикнал… Къде се намира вашият институт и как съм попаднал в него?

— Не е много трудно да се досетите. Институтът се намира под планината и е свързан с галерии с пропастта Дяволското копито. А как слязохте в бездната — предполагам, сам знаете.

— Значи слънцето, което свети…

— Точно така! Изкуствено е… — потвърди усмихнат мъжът.

— Моят приятел Пиер-Ален също ли е тук?

Доктор Янсен кимна с глава.

— И какво искате от нас? Когато слязохме в бездната, ние дори не сме предполагали, че на дъното й има цял институт…

— Това си остава за ваша сметка! — уточни хладно докторът. — Но нито един от тези, които са попаднали в нашия институт, не могат да го напуснат. Дори мъртви…

Ивац започна да осъзнава цялата нелепост на положението, в което беше попаднал.

— Вие нямате право! — объркано започна да обяснява той. — Аз съм българин. Чужденец! Разбирате ли… Изчезването ми ще предизвика международен скандал!

Доктор Янсен свали очилата си и кисело се усмихна. Очите му бяха сини.

— Вие сте интелигентен човек — тихо каза той. — Нима наистина смятате, че ще ни изплашите.

— На повърхността на бездната останаха Луи и Хосе. Те ще направят всичко възможно, за да ни спасят. В пропастта ще слязат спасителни групи… И тогава вие ще загубите. Ще открият и института ви…

— Бъдете спокоен — продължи да се усмихва кестенявият. — Взели сме всички необходими мерки. След вашето влизане затворихме бездната на двадесет метра от дъното с железен капак. Върху него са натрупани солидна маса пръст и камъни. Така че вашите приятели смятат, че сте станали жертва на обикновено срутване.

— Нима мислите, че няма да се опитат да намерят поне труповете ни? Освен това логично е да се предполага, че при нещастието сме били в някоя галерия…

— За нас не се страхувайте! — помоли иронично доктор Янсен. — Все някак ще се справим и с тази опасност. Други въпроси имате ли?

— Защо не затворихте пропастта предварително? — попита Ивац. — Щяхте да си спестите всичките тези грижи…

— Защото вие ни трябвахте!

— Аз! — възкликна българинът, недоумявайки. — Но вие не ме познавате. Аз съм български биолог и съвсем случайно вземам участие в проучването на Дяволското копито. Не, вие се шегувате с мен…

— Ние наистина не се познаваме лично! — съгласи се кестенявият. — Но от разговорите ви, преди да слезете в бездната, разбрахме, че сте биолог, и това реши вашата съдба.

— Не разбирам какво значение има моята специалност! В света има хиляди биолози…

— Има! Но да ги доведем тук е много трудно. Трябва да ги отвлечем. Изисква сили, време. Свързано е с риск! А вие сам дойдохте. Просто имахме шанс. После…

— Но това е нечестно! Значи вие съвсем съзнателно сте ни чакали да влезем в капана.

— Точно така! — потвърди учтиво доктор Янсен. — А сега да ви обясня в какво точно се състои нашата работа.

— Не желая да ви слушам! — изкрещя побледнял Ивац и стана от мястото си. — И не си мислете, че ще работя за вас. И за вашия професор! С никакви средства няма да успеете да ме накарате да правя това. Твърдите, че сте доктор по биология. Колега! А се занимавате с шантаж…

Очите на доктор Янсен потъмняха и той сложи очилата си.

— Обикновено в началото всички се държат така. Но след това се променят! — тихо обясни той. — Разполагаме със средства да ги накараме… Преди да се разделим, искам да ви кажа, че ви предлагаме да се занимавате с истинска научна работа. Ще бъдете мой помощник…

— Благодаря за честта!… Мисля, че колкото по-бързо ни освободите, толкова по-добре ще бъде и за вас, и за вашия професор! — заяви решително Ивац. — А за научна работа, която започва по такъв начин, не трябва и да говорим.

— Ще докладвам на професора за нашия разговор! — отговори невъзмутимо доктор Янсен. — А сега ще ви придружат до вашия апартамент. Съветвам ви да се примирите с положението.

И той натисна малък бутон на бюрото. Влезе висок мъж, много приличащ на тези, които го доведоха. Той даде знак на българина да го последва.

— До скоро виждане, колега! — иронично извика след него доктор Янсен.