Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (20)

Деветнадесета глава
Срокът на ултиматума изтича в шест часа…

Луи и Хосе стояха в двора на завода и търпеливо чакаха да ги повикат. Лицата им бяха загрижени, очите замислени…

Санитарите отвеждаха към линейките последните групи пострадали.

— Може би и Пиер-Ален след три дни ще си възвърне паметта! — наруши мълчанието испанецът. — Неговото състояние по нищо не се различава от това на работниците.

— Дано да е така! — промълви недоверчиво Луи. — Но се страхувам, че са го обработили по-сериозно. Не забравяй, че беше вътре в пропастта и ако проговори, може да стане опасен…

В този момент пред тях застана дълъг униформен полицай.

— Господин Хавиер ви вика! — съобщи той. — Моля да ме последвате!

Полицейският съветник беше сам.

Като ги видя, той стана и със сух официален тон заяви:

— Искам да ви уведомя, че не се нуждаем от вашите услуги!

— Защо?! — изненадано възкликна Луи.

— Поради сериозността на положението операцията се поема от армията. Всички документи по нея ще бъдат предадени в генералния щаб.

— Но ние познаваме добре района на пропастта Дяволското копито! — опита се да обясни Хосе. — Можем да помогнем… После, на дъното е нашият приятел…

— Разбирам ви! — уморено поклати глава полицейският съветник. — Но това е заповед! Единственото нещо, което мога да направя за вас, е да ви намеря кола до града. — Той вдигна телефона:

— Дежурната кола да откара до града двамата, които са при мен. Да! Да!… И след това да се върне.

Луи и Хосе излязоха загрижени от кабинета на полицейския съветник. И тук им отказваха помощ. Ивац все още беше в бездната, а те не можеха да направят каквото и да било за неговото спасение. Но, докато испанецът безпомощно се оглеждаше на всички страни, лицето на Луи пламтеше с мрачна решителност.

— Ще трябва да се обърнем към военните — промълви неуверено Хосе. — Възможно е те да ни помогнат.

— Не! — рязко отсече Луи. — По този начин само си губим времето.

— Тогава какво предлагаш? — попита учудено испанецът.

— Щом слезем в града, ще отидем до редакцията на някой от местните вестници — каза Луи. — Ще им разкажем всичко и ще публикуваме отворено писмо. Хиляди хора ще ни се притекат на помощ.

— Дано! — вдигна ръце недоверчиво Хосе.

Колата ги чакаше на портала.

До града пътуваха мълчаливо. Полицаят, който шофираше, ги свали в центъра на града, на площада пред кметството.

Улиците бяха пълни с разтревожени хора. На групички, на групички те оживено разговаряха и се озъртаха. Всички носеха тъмни очила. Току-що бяха запалили уличното осветление и хората се бяха скупчили на белите островчета под лампите. Луи и Хосе се приближиха до една група.

— Вчера получих четири писма! — разпалено ръкомахаше нисък шишко. — Но не разтворих нито едно. Дори не ги извадих от пощенската кутия…

— Защо? — учудено попито сух висок човек с черен костюм.

— Хе-хе… — изкиска се шишкото. — Защото зная триковете им. — Ще отворя писмото, а вътре — хоп! — фотография. Ще я погледна и трала-ла-ла… — обясни той, като направи изразителен жест с ръка.

— Полицията е арестувала всички фотографи в града — съобщи старец с бели мустачки. — Но не смее да им претърси ателиетата…

— Това е съвсем правилно! — забеляза шишкото. — И без това след нападението над управлението им полицаите са малко…

— Извинявайте!… — намеси се в разговора Хосе. — Можете ли да ни кажете как да намерим редакцията на някой от местните вестници.

Разговарящите млъкнаха, дръпнаха се страхливо назад и подозрително започнаха да разглеждат непознатите.

— Там, в дъното на площада! — наруши накрая мълчанието шишкото. — Но в редакциите не пускат никого. След публикуването на ултиматума на професор Самберг полицията забрани на външни лица достъпа до тях. Но вие опитайте!

— Благодаря ви! — усмихна се Хосе.

Двамата с Луи напуснаха групичката. Зад гърба им се чу гласът на старчето:

— Мотаят се тук всякакви. Откъде да ги знаеш какви са?

— Напълно си прав! — подкрепи го шишкото. — Разправят, че професор Самберг се разхождал из града, необезпокояван от никого. Кой знае какво ни готви.

— Въпреки всичко трябва да се доберем до редакцията на някой вестник! — решително заяви Луи — Ще разкажем в полицията за какво става дума и ще ни пуснат.

Хосе само кимаше с глава в знак на съгласие и любопитно разглеждаше струпания наоколо народ.

В този момент от долния край на площада се показаха десетина момчета, които носеха под мишниците си вестници. Когато стигнаха до хората, те се пръснаха на всички страни и закрещяха дръзко и задъхано:

„Последните новини! Последните новини!“

„Извънредно издание на вестник «Вечерен меридиан»“.

„До изтичането на ултиматума остават още 58 часа!“ „Оригинална снимка на професор Самберг като малък!“

„Кинозвездата Жаклин Мерили е готова да се ожени за него, за да спаси човечеството!“

„Милионерът Машилд е пуснал животните от частната си зоологическа градина!“

„Дружеството за защита на животните е приело Самберг за свой почетен член.“

Хората се втурнаха да купуват вестници.

— Почакайте ме тук! — каза испанецът на Луи и се мушна в тълпата.

Луи с мъка стоеше на мястото си сред блъскащите го хора, които се люшкаха като обезумели.

След малко Хосе се появи измачкан, раздърпан, с разръфано парче вестник в ръка.

— Да се опитаме да се измъкнем от този ад! — задъхано извика той. — Хората се държат като полудели. Щяха да стъпчат вестникарчетата!

Двамата с мъка си пробиха път към долния край на площада. Накрая успяха да стигнат до тротоара. Точно пред тях двама мъже разлепваха огромни пъстри афиши. Приближиха се и прочетоха следното:

„Любители на силните преживявания! Туристическата фирма «Екватор» организира екскурзии до пропастта Дяволското копито. Само срещу сто франка вие ще можете да усетите дъха на чудовището! Не пропускайте възможността да изживеете незабравими мигове в прегръдките на опасността. Не забравяйте: туристическа фирма «Екватор»!“

— Имам чувството, че някои не си дават сметка за опасността — каза Хосе. — Тези лекомислени афиши го доказват. Кръвта ми се сгъстява, като ги гледам.

— Отец Дорени е обявил, че краят на света е близко — чу се басов глас от една групичка хора, застанали недалеч от тях. — Във вчерашната си проповед е казал, че сатаната и Самберг са едно и също лице.

— Очаквах такова нещо! — подкрепи го друг дрезгав глас. — Всички сме затънали в грехове. Все някога възмездието трябваше да дойде…

— Да вървим! — подкани Луи. — Трябва да се промъкнем до редакциите.

— И да разберем дали не е пристигнала спасителна група от пещерния клуб. Ако са тук, ще се върнем при пропастта. Самберг може да е пуснал Ивац.

Но в този момент зловещо зави сирена и се появиха военни коли.

— Внимание! Внимание! — загърмяха мощни високоговорители. — Умоляват се всички да запазят спокойствие! Охраната на града се поема от армията. Всички да се приберат по домовете си! В града се въвежда извънредно положение!

Едновременно с това от колите наскачаха войници и се заеха с разпръсването на тълпата. Хората бавно и неохотно започнаха да се разотиват.

Луи и Хосе тръгнаха към една сграда, на фасадата на която светеше надпис „Вечерен меридиан“.

Но пътят беше преграден от двоен кордон войници.

— Ние трябва да минем! — опита се да обясни Луи на един сержант. — Отиваме в редакцията…

— Забранено е! — отсече сержантът. — По нареждане на командуващия вестниците се спират за неопределено време. Прибирайте се в къщи!

— Но ние не живеем в този град!

— Бил! — извика сержантът на един войник. — Заведи ги в хотела.

— Но ние… — извика Хосе.

— Остави! Излишно е… — спря го Луи. — Да отидем в хотела. Там ще решим какво да правим.

Хотелът се оказа също на площада. Фоайето му беше пусто.

Зад гишето за регистрация стоеше възрастен администратор със синя ливрея, бяла къдрава коса и разкошни мустаци. На носа му смешно бяха кацнали малки тъмни очила.

— Имате ли свободни стаи? — попита испанецът.

— Колкото искате! — усмихнато отвърна служителят. — След събитията, които станаха тук, никой не идва в града. Дори персоналът на хотела се разбяга.

— А вие не се ли страхувате?

— Не! — поправи очилата си администраторът. — Стар съм вече, за да се плаша. Свалих всички телевизори в мазето и това е…

— Дайте ни една стая с две легла! — помоли Луи.

— Разбира се! — кимна администраторът, при което малките му очила се разместиха и той пак ги поправи.

— Ето ви документите ни! — каза Луи и му подаде двата паспорта.

— Не! Не! Не ми трябват! — изплашено се дръпна администраторът, внимателно държейки в една ръка тъмните си очила. После се засмя: — В нашия град никой не иска да гледа нищо, на което има фотография…

— Разбирам — каза Луи, пое ключа и тръгнаха към стаята…