Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (15)

Четиринадесета глава
Бъдещето се завръща в миналото

Професорът ги чакаше в кабинета си. Но сега тук имаше известни промени. Масивната катедра беше издърпана в дъното и равномерно покрай трите стени на стаята бяха поставени бели правоъгълни мраморни масички. Зад всяка стоеше стол. Върху масите се виждаха безразборно разхвърляни моливи.

— Заповядайте! — кимна с глава Самберг, без да става от мястото си. — Скоро ще започнем! — И продължи да пише нещо.

Доктор Янсен седна край една масичка. Ивац реши да се настани на съседната, но гласът на професора го спря.

— Върху всяка маса е написано името на участника в сбирката „Сам срещу всички!“ Мисля, че вашето място е там.

Българинът се обърна и тръгна към масичката, която му сочеше ръката на Самберг. Тя стоеше доста далеч от тази на доктор Ясен. Седна и започна да разглежда моливите. Те бяха с най-различна дебелина, дължина и цвят. В средата на масата имаше кутия с острилки и ножчета.

През това време в стаята влязоха още трима мъже. Преди Ивац да може да ги разгледа добре, те заеха останалите празни маси. Този, който седна край масичката от лявата му страна, беше най-колоритен: висок, сух, с дълга рядка брада, разперена като ветрило в долната си част. Беше облечен със синьо расо като свещеник и на гърдите му висеше огромна кръгла плоча с неразбираеми букви и символи по нея. Той имаше такъв смирен и замислен вид, като че ли всеки момент ще се издигне във въздуха и ще полети… Другият, седнал зад масичката отдясно, беше усмихнат човек с неопределена възраст, облечен като хората от охраната. От джобчето на палтото му висеше златна верижка. В устата му стърчеше незапалена лула.

Третият седна край масичката, точно срещу Ивац. Той беше мъж на около 40 години. Главата му спокойно можеше да служи за модел на мъжествена красота: черна къдрава коса, бяло лице, гъсти изписани вежди, римски нос, тънки устни, волева брадичка… Силно поразяваше у него прекалеността на тази хубост. Като че ли природата беше разполагала с повече материал, отколкото й е бил необходим при създаването му, и въпреки очевидността на това го е изразходвала докрай. Мъжът непрекъснато подозрително се озърташе. Черните му цигански очи горяха трескаво, фанатично.

Професор Самберг стана.

— Господа, смятам, че можем да започнем — дружелюбно съобщи той. — Сбирката ни ще премине по следния начин. Първо, аз ще направя резюме по темата и след това ще предоставя възможността на всеки от вас да сподели възгледите си. Разбира се, по своята специалност… Опонент на всички изказващи се ще бъде нашият нов колега — биологът Ивац Павлинов. Сам срещу всички!

— Сам срещу всички! — извикаха едновременно другите участници в сбирката и започнаха да ръкопляскат.

— Вие — обърна се Самберг към българина — имате право да задавате всякакви въпроси на говорещите и да оспорвате идеите им. Според правилника на нашите сбирки „Сам срещу всички!“ можете да ги прекъсвате, когато си искате. Те са длъжни да ви обясняват добросъвестно дори елементарни неща, ако, разбира се, пожелаете това… Но преди да започнем истинската част на нашата сбирка, ви моля всеки да вземе по един молив. Ритуалът трябва да се спази!

Всички кимнаха и подострянето на моливите започна. Ивац беше изненадан от ролята, която му отреди професорът. Та той дори не знаеше темата на сбирката. А може би ставаше въпрос за тест, на който Самберг и неговите помощници искаха да го подложат, за да проверят истинската му стойност като биолог. Може би!…

Старчето напусна катедрата и започна да се разхожда между масичките. Щом някой ставаше готов, той вземаше молива и го поставяше в малкото джобче на сакото си. Накрая отново се върна на своето място.

— Великолепно! Разкошно! Всички моливи са подострени! — извика ликуващ професорът. — Благодаря ви!… И така, темата на нашата сбирка ще бъде: „Бъдещето на Земята“. Това е въпрос, който е вълнувал човека още от самото му появяване. Древният арабски учен и мъдрец Сиди Ахмед бен Ардун, живял в 10 век на мюсюлманската или в 14 век от новата ера, е казал: „Най-простите неща са онези, които вечно вълнуват и тревожат човешкия дух и са прости и разбираеми, докато решаването им е загадка и тайна за хората.“ Смятам, че е излишно да ви споменавам многобройните идеи за бъдещото устройство на Земята, раждали се и умирали неосъществени. Предлагам да преминем направо към това бъдеще, началото на което ние много скоро ще положим. И за да спестя въпроса на нашия опонент защо говоря за бъдещето на Земята, а не на човека, бързам да поясня, че без бъдещето на Земята няма бъдеще и за човека. Думата има отец Манчерони.

Свещеникът се надигна, целуна плочката, която украсяваше гърдите му, и като скръсти смирено ръце, напевно занарежда:

— В началото беше професор Самберг. И пророците: доктор Янсен, доктор Харм, инспектор Карлос и отец Манчерони.

Ивац едва се сдържаше да не избухне в смях. Сериозният тон, с който отецът започна речта си и нейното съдържание съвсем не се покриваха. Затова той го прекъсна:

— Нима наистина мислите, че някой ще повярва на това?…

— Разбира се! — невъзмутимо отговори Манчерони и продължи; — Римският раннохристиянски богослов Тертулиан казва: „Вярвам, защото това е абсурдно!“ Вярата се създава от фантазията с участието на илюзията за познание и реалност. Когато върху Земята не остане нито едно преснопаметно изчадие на ада, тоест на техниката, и човекът се върне към нормалния живот, той ще повярва. Или, по-точно, ще го накараме да повярва в новата световна уредба. Всичко останало е суета и кратковременност…

— Дори да предположим, че цялото човечество приеме вашите думи за истина и ви обожестви, все пак на какво разчитате? Историята познава толкова много появили се и изчезнали религии, че бъдещето на това, което проповядвате, е доста несигурно…

— Нарочно ви изкусих, чадо мое, като започнах по такъв начин, за да ви накарам да разберете по-добре това, което ще ви кажа сега — хрисимо обясни отецът. — Не е толкова интересно кой ще бъде бог и кой не. Важното е да се попречи на човека отново да тръгне по гибелния път на техническата греховност. Затова аз съм стъкмил култове и религии, дето ще накарат човека да се отнася с велико уважение и разумност към природата. Той ще започне да обожествява дървета, реки и планини. Камъни и извори ще обявява за свещени и ще изпитва суеверен ужас пред всякакви твари: животни и птици. С обредни танци и възторжени химни ще възхвалява дъжда, снега, росата и дори градушката. По цялата Земя в зависимост от географските условия, климата и местните особености ще се създадат съответните религии, които ще се ръководят от единен център, намиращ се в Института за спасяване на човечеството и света.

— Но нали всичките тези вярвания ще бъдат изградени върху лъжата. Върху заблудата! Върху невежеството… — възрази Ивац.

— Да, но върху благородната лъжа. Върху полезната заблуда. Върху ръководеното невежество… Освен това всички те ще бъдат научнообосновани, ще уплътняват и запълват времето на човека. В религиите ще влизат физически упражнения и игри, хигиенни и морални норми, етически закони…

— А няма ли опасност от нещо друго? — подозрително попита българинът. — Обожествяването на природата не крие ли риска дърветата, тревите, птиците и животните да получат такова разпространение, че животът на човека върху Земята да стане невъзможен?…

— Не! — отговори професор Самберг вместо отец Манчерони. — Защото и тогава, както и сега, ще съществува Институтът за спасяване на човечеството и света. По този въпрос достатъчно. Има думата инспектор Карлос.

Ивац разбра, че професорът не е съвсем доволен от посоката, в която тръгна разговорът. Той реши споровете с останалите да води от позицията на човек, който сам не вярва на доводите си. Българинът добре разбираше, че членовете на интелектуалния елит на института са хора, с които е излишно да се спори. Трябваше просто да се старае да им докаже, че е достатъчно умен. Нищо повече.

До масичката си се изправи усмихнатият човек с лулата й златната верижка.

— Консумирани престъпления в света винаги ще има — съобщи щастлив той. — Когато животът на Земята стане такъв, какъвто го искаме, тоест такъв, какъвто трябва да бъде, ние не се заблуждаваме, че всичко ще върви без сътресения. Човекът е така устроен, че непрекъснато нещо измисля. Разбира се, хората са различни: едни измислят глупости, други полезни неща. При цялата очевидност на този безспорен факт по-важното е, че човекът измисля. Затова аз съм разработил схема на специална служба за сигурност, която ще следи нито една техническа измислица и откритие да не се внедри.

— Много интересно! — подхвърли иронично Ивац.

— Точно така! — погледна го приветливо инспектор Карлос. — И считам за необходимо да ви обърна внимание, че всичко ще става с хуманни методи. Няма да съществуват затвори, лагери или други места за наказания на провинилите се. Просто на всеки, който измисли някаква машинка, уред или модел, след като се анализират фактическите обстоятелства за деянието, ще му бъде изтривана паметта. За определен срок, разбира се…

— Но това няма ли да доведе до израждане?

— Може би! — съгласи се любезно инспекторът. — Но само на отделния човек. Не на всички!… Освен това службата за сигурност ще охранява интелектуалния елит на Института за спасяване на човечеството и света и ще се грижи за въвеждането на ред по цялата Земя. Ние например сме разработили цяла серия от шумове, звуци и ревове, които подтискат психиката, всяват ужас и страх и вцепеняват всяко живо същество… Успяхме също да възстановим гласовете на ихтиозаврите, динозаврите и гигантските пещерни мечки. Да не говорим за ревовете, създадени по изкуствен път. Впрочем, един от тези звуци вие вече чухте край пропастта Дяволското копито…

— Да — потвърди Ивац. — Ефектно беше…

— На всички е известно, че все още някъде из джунглите на Южна Америка и Африка има неоткрити племена — все така благо усмихнат продължи Карлос. — Ние ще ги открием, защото не се знае дали такова племе, оставено само на себе си, след няколко века няма да създаде нова техническа цивилизация. Разбирате ли?

— Напълно! — кимна с глава българинът. — Но все пак има един въпрос, който остава неясен… Ами ако на някого от самата служба за сигурност му хрумне да измисли някаква машинка. Тогава какво ще стане?

— Това е изключено! — с превъзходство съобщи Карлос. — На определен срок служителите в тази служба ще се подлагат на специална обработка, така че от тях изненади не могат да се очакват.

— Извинявайте, че не се досетих веднага! — усмихна се скептично Ивац. — Но все пак към края на второто хилядолетие на Земята ще живеят 4–5 милиарда човека. Как на практика ще се осъществява вашият контрол. Ще ви достигнат ли служители?

— Позволете ми да не ви отговоря на този въпрос! — поклони се инспекторът с пленителна, великодушна усмивка. — Това е тайна.

— Благодаря ви! — със същия приповдигнат тон каза българинът. — Други въпроси нямам.

— Ваш ред е, доктор Харм! — махна с ръка тържествено професорът.

Човекът с красивото лице се надигна и хищно се усмихна. Ивац видя, че е строен, широкоплещест, с равни бели зъби. Ръцете му бяха дълги, изящни…

— За разлика от инспектор Карлос в моята работа тайни няма! — надменно съобщи той. — Няма да започвам от това, кое наложи създаването на нашия институт и какво очаква Земята. Попадне ли чуждо тяло в окото на човека, плаче човекът, а не чуждото тяло. Така стоят нещата и със замърсяването. Дотук има ли нещо неясно?

— Не! — отвърна късо Ивац. Той разглеждаше и слушаше красивия доктор Харм с интерес. Вече беше чувал за него от Янсен.

— След установяването на новия живот върху Земята пред нас стои огромна задача. Бих я нарекъл главна!… Трябва да установим за какво е създаден човекът. Може би той е музикален инструмент, на който никой не знае да свири! Може би е цвете, не разцъфнало досега. Или в огромното семейство на вселената е някакво винтче, което задвижва непознатите лостове на времето… Ами ако човекът е роден, за да служи като антена на непозната енергия или е предназначен да създава нови звезди и планети?! Всичко това ние не знаем!… Затова, след като унищожим техническата цивилизация, аз ще оглавя институт, който ще изследва предопределението на човека.

— Това означава, че хората ще бъдат подлагани на различни експерименти като опитни животни.

— Разбира се! — потвърди студено доктор Харм. — Но в името на науката!

— А ако предположим, че човекът има само едно предназначение — да бъде човек. Тогава какво? Ще излезе, че всичките ви усилия са напразни. И съществуването на института ще се окаже безсмислено.

— За това ние имаме точни доказателства! Знаем със сигурност, че човекът има друга мисия — отговори напълно убедено Харм.

— От албумите ли? — направо попита Ивац.

За момент настъпи тишина. Доктор Янсен го погледна тревожно.

— Да — отговори вместо Харм професор Самберг.

— Тогава не разбирам — каза невъзмутимо Ивац — защо, след като се знае истинското предназначение на човека, се замислят такива експерименти?…

— Това излиза извън кръга на нашия разговор… — сряза го настръхнало професорът. — Може би така трябва! Имате ли да попитате нещо друго?

— Да! — спокойно продължи българинът. — Не ми стана ясен един такъв въпрос: какво ще стане, когато членовете на интелектуалния елит на института остареят и станат неспособни да изпълняват задълженията си? Кой ще ги замести?

— Трябва да ви успокоя, колега! — надменно отговори Самберг. — Ние сме в състояние да спираме процеса на стареенето и да продължаваме живота до безкрайност. Така че ще разполагаме с достатъчно време да завършим всичко, което сме замислили. Имате ли други въпроси?

— Не! Поне за сега, не.

— В такъв случай половин час почивка! — обясни професорът. — Моля ви да минем в стаята за отдих.

Всички станаха от масите и бавно тръгнаха към една врата, която се отвори зад катедрата на Самберг. Ивац ги последва.

Стаята, в която влязоха, беше по-малка. В нея имаше бар и масичка с въртящи се столове от камъш. Около стените й бяха наредени оцветени в различни цветове машинки с бутони и лампички. Българинът се приближи до една от тях. Разгледа я внимателно, но не можа да разбере за какво служи.

— Е, какво, доволни ли сте от вечерта? — чу той до себе си гласът на доктор Янсен.

— Много! — извика Ивац с изкуствена приповдигнатост, защото предполагаше, че го подслушват. — За какво служи този уред?

— За забавление! — обясни Янсен. — Ето, ако натиснете този бутон и попитате гласно за нещо, върху светещ екран ще получите отговора. Например квадратите на всички числа до 1000. А ако натиснете този, ще научите рождените дати на военачалниците на Александър Македонски.

— И всички машинки ли са такива?

— Да. Свързани са с общ електронен мозък и са много забавни. Могат да отговарят на всякакви въпроси. На миналата сбирка инспектор Карлос, който е страстен ловец, попита колко еднооки зайци ще има на Земята през 2000 година и получи точен отговор. Но с тях може да се играе само по време на сбирките „Сам срещу всички!“ Иначе стаята е заключена.

— Извинявайте, Янсен, мога ли за малко да ви отнема събеседника? — попита учтив глас зад тях.

Ивац се обърна. Доктор Харм! На тънките му устни пълзеше някакво подобие на усмивка…

— Разбира се — кимна любезно Янсен и се отдалечи.

— Да отидем в моя кабинет — предложи Харм. — Трябва да поговорим!

— Но… сбирката може да започне отново! — опита се да отклони поканата Ивац. — Все пак аз съм опонент на всички и ще бъде неудобно да отсъствувам.

— Не се безпокойте! — прошепна доктор Харм и втренчено го загледа. — Ще се върнем навреме. Кабинетът ми е съседен с този на професора. Да вървим!

Българинът го последва.

В работната стая на Харм имаше само два стола. Стените бяха голи. Подът бетонен. От тавана се спускаше огромен стъклен глобус полилей. Вътре в него вместо електрически крушки имаше малки като орехи светещи топки, които летяха като насекоми във всички посоки и създаваха мека синкава светлина. Най-странното беше, че до глобуса не достигаше захранващ кабел.

„С каква ли енергия работи този полилей?“ — помисли си озадачено българинът, но нищо не каза.

— Седнете! — покани го сухо докторът, като му посочи единия от столовете.

Ивац се подчини. Той все още не можеше да си обясни вниманието, с което го удостояваше красивият помощник на професора. И защо го повика точно сега, по време на сбирката?

Доктор Харм седна на другия стол и плесна с ръце.

В едната стена се отвори скрита врата и се показа маса. Тя се плъзна безшумно и спря между тях. Ивац я погледна и изтръпна. Усети, че му става непоносимо горещо, и така нервно се опита да откопчае горното копче на сакото си, че то се откъсна и се търкулна чак до средата на стаята.

Върху масата бяха подредени шишенцата, които редовно хвърляше в минералния извор.

— Познавате ли ги? — усмихна се злорадо Харм.

Българинът разбираше, че е излишно да отрича. Той кимна с глава в знак на съгласие.

— Нима ни мислите за глупаци! — попита подигравателно докторът и стана от мястото си. — Преди да напусне езерото, водата на извора се прецежда през специална мрежа. Дори удавените насекоми не могат да преминат през нея… Та камо ли вашите шишенца! Уважавам хрумването ви, но само толкова. Длъжен съм да ви съобщя, че според правилника на Института за спасяване на човечеството и света вие сте извършили престъпление.

— Но аз бях доведен тук против волята си! — опита да се оправдае Ивац. — Това трябва да се има предвид, когато… — Той впери поглед в бягащите светлини на полилея и замълча.

Доктор Харм извади от джоба си гребен, среса бавно къдравата си коса и после неочаквано измъкна от едно чекмедже на масата жив прилеп.

— А за това какво ще кажете? — попита той.

Българинът замълча. Той не можеше да проумее какво общо има прилепът с всичко останало. Докторът свали нещо от крака на птицата и му го подаде. Беше бележка с текст, подобен на този, който Ивац поставяше в шишенцата. Но почеркът беше различен!…

„Значи и друг се бори! — помисли си озадачен той. — Не трябва да съобщавам, че не зная за прилепа. Може да го издам…“

Ивац виновно наведе глава. Той разбираше, че Харм се опива от откритията си и се наслаждава на положението.

Изведнъж остър писък наруши тишината. Българинът потрепери. В този вик беше скрита и мъка, и нечовешка болка. И някаква безпомощност и безнадеждност.

— Не се страхувайте! — усмихна се презрително докторът. — Просто охраната разговаря с някои работници за дисциплината.

„Иска да ме сплаши!“ — реши българинът и също се усмихна.

— Понеже ви е за пръв път, няма да докладвам на професора! — съобщи неочаквано Харм. — Но пазете се да не ви улича в друго подобно действие. Тогава няма да бъда снизходителен. — От думите му лъхаше студ!

— Благодаря ви! — промълви Ивац, който вече нищо не разбираше.

— Не си мислете, че съм добър и милостив! — прекъсна го рязко Харм. — Слушах ви, като задавахте въпроси, и реших, че можете да ни бъдете полезен. Само толкова! Да вървим!

Върнаха се в кабинета на професора. Нещо се беше случило. Всички се разхождаха нервно насам-натам, а Самберг го нямаше.

„Дали и някой друг не е узнал за шишенцата?“ — разтревожи се Ивац.

— Какво е станало? — опита се да разбере нещо от Янсен.

— Не зная! — разпери ръце докторът, но в очите му се четеше, че не казва истината.

През това време от стаята за отдих се показа човек от охраната:

— Професор Самберг съобщава, че сбирката се прекратява! Да останат тук само доктор Харм и инспектор Карлос. Останалите са свободни.

Доктор Янсен, отец Манчерони и Ивац напуснаха кабинета. Щом излязоха от сградата, отецът се сбогува и се отдалечи.

Янсен и Ивац тръгнаха заедно. Мълчаха.

— Да отидем при Пиер-Ален — предложи българинът.

— Не може! — отсече Янсен.

— Защо! Забранено ли е? — разочаровано попита Ивац.

Докторът се огледа.

— Твоите приятели на повърхността са променили коритото на един ручей и са го накарали да тече в пропастта! — прошепна той. — Стените на повечето от галериите са навлажнени. Професорът е побеснял!

„Луи и Хосе си ги бива!“ — зарадва се Ивац и попита:

— Смятате ли, че ще се опита да им направи нещо?

— Не вярвам! — отсече категорично Янсен. — Ние съвсем скоро ще започнем да осъществяваме нашите планове. Не е оправдано да се рискува.

— Тогава защо останаха Харм и инспектор Карлос?

— Професорът е решил да пусне на свобода Пиер-Ален.

— Нима! — учудено възкликна българинът и целият грейна от радост.

Докторът отново се озърна.

— Не бързайте да се радвате! — предупреди го той. — Вашият приятел ще получи своята свобода на много висока цена. Той ще загуби паметта си. Ще излезе на повърхността въоръжен само с безусловните си рефлекси.

— Завинаги ли?!…

— Не! Само за четири месеца. Действието на албумите трае толкова…

— Искам да остана сам! — помоли Ивац.

— Разбира се! — кимна съчувствено Янсен и с широки крачки се отдалечи по добре осветената галерия.