Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (8)

Седма глава
Телефоните звънят…

Хосе вървеше по тъмната лента на шосето към завод „Жано“. Нощта преваляше и на небето започнаха да се открояват по-светли ивици.

„Каква нощ! — мислеше си той. — И какъв странен човек е този професор. Ту говори умно, красиво, ту се държи настръхнало, като че ли търси скандал. Ако не беше тази катастрофа, отдавна щях да съм в завода. Но все едно, трябваше да чакам до сутринта…“

Испанецът погледна часовника си. Беше пет и половина. Край него започнаха да профучават коли. Сигурно смяната започваше в шест. Той отново се замисли за Ивац и Пиер-Ален. Какво ли правят те на дъното на пропастта? Вече двадесет и четири часа са там. Наистина, в бездната е вечна нощ и идването на деня не се забелязва, но времето безмилостно тече…

Стигна портала на завода.

В оградения район се виждаха дълги, ниски, остъклени постройки. Между тях се издигаше красива висока сграда от алуминий и стъкло, по средата на която светеше зелена неонова фирма „Жано“. Хосе реши, че това е блокът на администрацията и че директорът трябва да бъде именно там. Той се приближи до автоматичната бариера на входа.

— Вашият пропуск! — попита сухо от прозорчето си портиерът и козирката на униформената му фуражка чукна дебелото стъкло пред него.

— Нямам! — разпери ръце Хосе. — Аз не работя при вас. Трябва да говоря с директора на завода.

— Господин Гийе започва работа в осем часа. Едва тогава ще мога да доложа за вас — обясни портиерът и затвори прозорчето си.

Испанецът свали раницата от гърба си и седна на нея. Край него започнаха да преминават забързани хора. Някои с любопитство го оглеждаха, а други изобщо не му обръщаха внимание. Слънцето се показа и изведнъж нощната влага и хлад на въздуха се превърнаха в утринна свежест. Светлината се залюля върху клепачите на Хосе, те натежаха и той не забеляза как задряма…

Разбуди го побутване по рамото.

— Господине! Господине, събудете се! — настойчиво повтаряше портиерът. — Тук е забранено да се спи!… Господин Гийе е в завода. За кого да доложа?

Испанецът скочи. Разтърка очи, примигна учудено и смътно осъзнал въпроса, заеквайки, съобщи:

— За Хосе Рамонес!… От Мадрид. По личен въпрос…

Портиерът влезе в стаичката си и завъртя шайбата на телефона. После се показа от прозорчето и извика:

— Господин Гийе ви чака. Кабинетът му е на втория етаж в сградата на администрацията. Кажете на секретарката, че съм звънял за вас. — И той вдигна автоматичната бариера.

Хосе с широки крачки прекоси двора на завода и стигна до сградата на администрацията. Изкачи се до втория етаж и започна да оглежда табелките на вратите. Бързо откри стаята на директора. Облицована с кожа, тя беше много по-широка от другите. Почука и влезе.

Озова се в квадратно фоайе, в дъното на което зад изящно махагоново бюро седеше бледо момиче с дълга руса перука. То бързо, съсредоточено пишеше на машина. Силно гримираното му лице го правеше да прилича на голяма механична играчка. Върху страничните стени на фоайето се виждаха още две врати. На едната пишеше: „Директор“, а на другата: „Главен инженер“. Момичето вдигна глава и безизразно погледна влезлия.

Хосе пристъпи смутено и промълви:

— … Портиерът се обади за мен… Трябва веднага да говоря с директора!

Очите на секретарката трепнаха под дебелия слой грим и тя попита с безизразен глас:

— За кого да доложа?

— За Хосе Рамонес. От Мадрид.

Момичето влезе в стаята на директора и се показа след няколко минути.

— Господин Гийе ще ви приеме веднага! Заповядайте — съобщи то и отвори широко вратата.

— Благодаря! — поклони се испанецът и влезе.

Директорът седеше зад тясна дълга маса, покрита със зелено сукно, което разделяше кабинета му на две. Тя беше пренаселена с телефони, които звъняха един след друг и всички заедно. Пред нея имаше няколко кресла, явно предназначени за посетители. По стените бяха закачени големи табла — проспекти, с цветни снимки на произвежданите от завода електроуреди.

Господин Гийе говореше по един от телефоните. Той кимна с глава на Хосе и му направи знак да седне. После вдигна слушалката на друг телефон и каза:

— Обажда се директорът Гийе! Изключете телефоните!

Изведнъж стана тихо. Директорът седна на едно от креслата срещу Хосе. Той беше висок сух мъж на около 50 години. На лицето му грееше жизнеността на делови, енергичен човек, чието самочувствие трудно може да бъде смутено от нещо. Устните му бяха тънки, скулите — удължени. Елегантно ушитият сив костюм и гладко избръснатото лице вдъхваха доверие.

— Господинът е от Мадрид, нали? — попита изпитателно той.

— Да! — отговори Хосе.

— С какво мога да ви бъда полезен?… Искате да направите поръчка! Имате ли пълномощие за сделка?

— Не… не — смути се испанецът, който започна да осъзнава, че го вземат за друг. — Аз…

— Разбирам — прекъсна го господин Гийе. — Вие идвате във връзка с рекламираните в чужбина електроуреди, произведени от нашия завод. Но трябва да ви съобщя, че няма да разговарям с вас без присъствието на нотариус. Ние разполагаме с документи, че се касае за диверсия от страна на конкурентната фирма…

— Вие грешите! Аз… — опита се да обясни Хосе. — Аз идвам…

— Още като ви видях — усмихна се разбиращо господин Гийе, — разбрах, че сте журналист. Личи си по костюма! От кой вестник? За реклами, нали?…

— Не! Не съм журналист… — съобщи испанецът. — И от профсъюзите не съм! Нито — от полицията…

— Че за какво сте дошли тогава? — озадачено попита господин Гийе и искрено недоумение се изписа на лицето му.

— По личен въпрос! — отвърна Хосе.

— За съжаление трябва да ви разочаровам! — измърмори сухо директорът и стана. — Свободни места за работа нямам. Поръчките спадат. Само през последния месец бяхме принудени да съкратим производството си с петнайсет процента.

— Но аз не търся работа! — каза Хосе. — Идвам за помощ.

— За помощ!… Тогава не разбирам защо се обръщате към нас. Ние не сме бюро за социални помощи.

— Пак не ме разбрахте! — прекъсна го испанецът. — Идвам от името на инженер Пиер-Ален Мино. Той работи при вас.

— Обяснете ми съвсем накратко какво искате? — помоли нервно господин Гийе. — След петнайсет минути имам делова среща и не мога да ви отделя повече време.

Хосе сбито разказа какво се беше случило в бездната Дяволското копито.

— Разбирам!… И искрено ви съчувствувам като човек — кимна театрално с глава господин Гийе. — Но като директор… не мога да направя нищо, господин Рамонес. Пиер-Ален Мино е в отпуск и фирмата няма никакви ангажименти към него.

— Но в случая става въпрос за човешки живот. Дори за два. Няколко работници от завода биха могли да помогнат много… — помъчи се да обясни Хосе.

— Изключено! — отряза студено господин Гийе. — В момента фирмата изпълнява срочна поръчка. Не ми е възможно да отделя нито един човек. Аз ви съчувствувам, разбирам ви, но…

— А Пиер-Ален така вярваше, че ако се случи нещо, вие ще помогнете…

— Господине, времето ми изтече. Съжалявам, но не мога да направя нищо за вас. Ще извикам главния инженер. Той ще ви обясни по-добре защо не можем да отделим хора…

Директорът се обърна, грабна слушалката на един от телефоните и нареди:

— Говори директорът Гийе! Възстановете линиите! Съобщете на главния инженер да дойде при мен!

Всички телефони започнаха едновременно да звънят. Директорът вземаше ту един, ту друг, съобщаваше някакви цифри, отказваше, съгласяваше се, даваше нареждания… Телефоните приличаха на разглезени деца, чиито прищевки той непрекъснато трябваше да изпълнява.

Хосе седеше и не знаеше какво да прави. Директорът отказа да помогне. Главният инженер сигурно щеше само да потвърди думите му…

В този момент в стаята влезе нисък човек с кръгла глава, мустачки и бяла престилка. Директорът му посочи с ръка Хосе.

— Аз съм главният инженер Брьоно! — представи се той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Хосе Рамонес! — представи се испанецът и му разказа накратко какво се беше случило и за какво беше дошъл.

— Ама, разбира се! — усмихна се главният инженер. — Веднага ще сформираме група и ще я изпратим при пропастта.

— Наистина ли! — запита учудено Хосе, който не повярва на ушите си.

— А как иначе? — възнегодува господин Брьоно. — Става въпрос за хора! Опишете ми само как да стигнем до Дяволското копито?

Испанецът извади бележника си и на един лист подробно начерта пътя до пропастта. Главният инженер взе листчето, сгъна го и каза:

— Разбрахме се! Групата ще сформираме още днес!

— Кога можем да я очакваме?

— Най-рано след два дни. Трябва да подготвим хората и да осигурим инструменти — обясни загрижено господин Брьоно. — Но ви обещавам, че ще побързаме. Все пак там са затрупани хора.

— Благодаря! — извика развълнувано Хосе. — Аз тръгвам. Довиждане. Благодаря ви, господин Гийе! — поклони се той на директора и изхвръкна от стаята с грейнало лице.

— Какво стана? — изненадан се обърна господин Гийе към главния инженер.

— Нищо! — отговори Брьоно. — Просто му обещах спасителна група и той си отиде.

— Вие чувате ли се какво говорите? — опули очи директорът. — Кой ви е дал право да отделяте хора от производството? Забранявам!…

— Вие не ме разбрахте! — заговорнически присви вежди главният инженер. Той се приближи до него и дълго му шепна нещо.

— Много добре… — усмихна се авторитетно господин Гийе. — Значи така, а? Разбирам… Разбирам, господин главен инженер… Благодаря ви, че така тактично уредихте този въпрос. Свободен сте!…