Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (6)

Пета глава
Катастрофата

Хосе бързаше през гората със свито сърце. Дърветата хвърляха дълги черни сенки. Свечеряваше се. Мислите му се въртяха все около пропастта, погълнала Ивац и Пиер-Ален: „Как ли се чувствуват те? Ами ако са пострадали при срутването? Ако са ранени… Трябва колкото се може по-бързо да доведе помощ! Да изпрати телеграма до клуба. Един път да излезе на шосето. После е лесно. Минават коли…“

Хосе отдавна изостави пътеката, която криволичеше през гората, и тръгна напреко. Той не усещаше, че бодливи храсти бяха раздърпали дрехите му и не забеляза, че такето му е отхвръкнало някъде. Трябваше да стигне до шосето, преди да се е стъмнило пълно. През нощта колите избягваха да качват пътници в тази рядко посещавана част на планината.

От време на време в пролуките между дърветата се мяркаше синкавата лента на шосето, което живописно се виеше надолу.

Изведнъж глух трясък наруши тишината.

Ехото грабна звука, подхвърли го и го блъсна в отсрещните върхове, сякаш искаше да счупи и това, което беше останало здраво…

Испанецът разтревожено спря.

„Катастрофа!“ — мина му през ума и хукна надолу. Прескачаше стърчащи камъни и паднали дървета, заобикаляше преплетени храсти и се плъзгаше по влажни треви…

Накрая излезе на една просека, която припряно се спускаше към шосето. Втурна се по нея. Беше се здрачило.

Запали електрическия си фенер. Недалеч от мястото, където излезе на шосето, се стелеше дим. Затича нататък…

Пътят завиваше и точно на завоя Хосе видя кола. Беше се врязала в стоманения парапет, който обезопасяваше шосето, и цялата беше нагъната. Моторът все още работеше. Под светлината на фенера блеснаха разпръснатите на всички страни парчета счупени стъкла.

Испанецът приближи до нея. Вътре се виждаше мъж, неестествено сгърчен под волана. Опита се да отвори вратата на колата откъм водача, но това се оказа невъзможно. Започна да опитва другите. И изведнъж дясната задна врата падна, щом я докосна. Той се провря през нея, подхвана внимателно човека и го измъкна навън. Свали раницата си, постави я насред шосето и сложи главата на пострадалия на нея.

Освети го. Цялото му лице беше в кръв. Хвана го за ръката. Пулсът му почти не се долавяше. Човекът беше в безсъзнание.

Хосе се върна при колата и изгаси двигателя й.

Стана тихо. Той се изправи до катастрофиралия и започна да се озърта безпомощно. Заобикаляха го само дървета. Непознатият беше тежко ранен, а той с нищо не можеше да му помогне. И за нещастие нито една кола не се показваше по шосето. Извади бинт от раницата си и превърза главата му. После напръска лицето му с вода. Това беше всичко, което можеше да направи.

Нямаше право да го изостави в такова състояние! А трябваше да бърза. Пиер-Ален и Ивац бяха в пропастта. Всяка изгубена минута би могла да се окаже фатална…

Но в този момент блесна светлина и го заслепи. Планината изведнъж се стопи и остана само един осветен от фаровете правоъгълник от шосето. Хосе застана по средата на пътя, вдигна ръце и започна да маха.

След малко пред него спря черен „Фолксваген“. В колата пътуваше само един човек. Той отвори съвсем малко стъклото на вратата и подозрително попита:

— Какво искате? Махнете се от пътя!…

— На шосето има ранен!… — припряно обясни Хосе. — Катастрофа с кола. Трябва да го откараме до най-близката болница! В безсъзнание е…

— Великолепно! Къде е? — рязко попита пътникът и слезе от колата.

Испанецът видя, че пред него стои дребно старче. Очила с дебели изпъкнали лупи, мустачки във формата на две запетаи и къса, остра, бяла брадичка живописно украсяваха лицето му. Старомодното черно пардесю и черната широкопола шапка на главата странно контрастираха с насмешливите нотки в гласа му.

— Ето там! — посочи му той ранения.

— Светнете! — заповяда старчето и се наведе над катастрофиралия.

— Трябва бързо да го откараме в болница! — повтори Хосе, светейки с фенера. — Ранен е тежко… Опитах се да го превържа, но…

— Виждам! — прекъсна го старчето. — Но няма да издържи до града.

— Тогава какво да правим?

— Краката му са раздробени. Необходимо е да му се помогне тук!

— Аз съм пианист! — сви безпомощно рамене Хосе. — Знам да давам първа помощ, но в случая сам разбирате…

— Разбирам… — промърмори старчето и като се поклони се представи: — Професор Самберг! Лекар. За съжаление тук, на шосето, не мога да направя нищо.

— Наблизо има изоставена хижа — съобщи испанецът. — Мисля, че двамата ще можем да го пренесем дотам.

— Почакайте! — каза професор Самберг, отиде до колата и се върна с носилка и голяма черна чанта.

Двамата внимателно вдигнаха ранения, който не даваше никакви признаци за живот, и го понесоха.

Когато стигнаха в хижата, Хосе се зае с огъня, а професорът застла върху грубо скованата маса чаршаф и започна да изважда от чантата си различни инструменти.

— Хванете носилката! — нареди той. — Трябва да поставим ранения на масата.

Вдигнаха го. Професорът хвана ръката му.

— Великолепно! Пулсът му въобще не се долавя! — измърмори той. След това взе фенера и започна да оглежда раните.

— Отървал се е леко. Кръвта по главата му е в резултат на леки одрасквания. Но краката! Краката ме безпокоят… Закрепете фенера, така че да осветява болния, и се дръпнете. Пречите ми!

— Да, господин професоре! — каза Хосе, закачи фенера за една халка, висяща от тавана, и застана до вратата.

Старчето изми ръцете си, изтри ги с марля, напоена в спирт, и се залови с ранения.

Хосе стоеше вдървен и гледаше съсредоточено как сенките от ръцете на професора играеха по стените.

Самберг работеше мълчаливо. Ловко и сръчно вземаше ту един, ту друг инструмент. Той дори не беше благоволил да си свали пардесюто и шапката.

Огънят в хижата се разгоря и започна да става горещо.

Накрая професорът се изправи и процеди:

— Готово!

После прибра бавно инструментите в чантата си и се изправи до вратата:

— Поддържайте огъня! — нареди дрезгаво той. — Аз съм в колата. След два часа ще дойда, за да проверя състоянието на болния.

— Но… професоре, аз не мога да остана! — плахо съобщи Хосе.

— Ха! Великолепно! Умопомрачително!… Помолихте ме за помощ, а сега си отивате. Моля… — с презрение изсумтя Самберг и му посочи вратата.

— Вие можете да си мислите, каквото искате за мен — промълви объркано Хосе, смутено пристъпвайки от крак на крак. — Но аз не мога да остана. Трябва да тръгна. Много е важно…

— Няма нищо по-важно от човешкия живот, млади момко! — троснато го сряза старчето, разхождайки се нервно из хижата. — И основната грешка на човека е тази, че всички дребни и маловажни нещица поставя над него. Раненият кон никога няма да започне да танцува на манежа, преди да е оздравял. Човекът обаче ще го направи. Но какво чакате?… Тръгвайте!

— Но аз… аз — смутено измърмори испанецът. — Аз наистина имам причини…

И той разказа на професора онова, което се беше случило днес при пропастта Дяволското копито.

— Дяволското копито! — озадачено възкликна Самберг. — Разбирам. Извинявайте. Но аз не смятам да стоим тук цяла нощ. След два часа болният ще бъде по-добре и ще го откараме в града. В хижата не може да остане…

— Разбира се! — съгласи се Хосе. — Два часа мога да остана.

— Благодаря ви! — каза професорът и излезе. Испанецът се приближи до ранения. Бузите му бяха порозовели и той дишаше равномерно.

Нощта течеше бавно.

След два часа Самберг се върна. Той провери пулса на катастрофиралия, постави му някакви инжекции и съобщи: — Можем да тръгваме. Хванете носилката! Пренесоха го до колата и го сложиха на задната седалка.

— Качете се и вие! — предложи му професорът. — Ще ви закарам до града.

— Благодаря, но трябва да отида най-напред до завода, където работи Пиер-Ален — отклони поканата му Хосе. — В града ще отида след това.

— Как се казва този завод?

— „Жано“! Това е един завод за електродомакински уреди на фирмата „Жано“.

— Качвайте се! Той е на пет километра преди града. Ще ви сваля там — предложи Самберг.

Хосе седна на предната седалка до професора и тръгнаха.

— Другият ви приятел, Луи, при пропастта ли остана? — неочаквано попита старчето.

— Да! За да може, ако срутването се слегне, да им помогне…

— Великолепно! Благородно… — кимна с глава Самберг.

По-нататък пътуваха мълчаливо. Професорът караше бавно, внимателно и все пак доста ловко вземаше острите завои на шосето. На един кръстопът спря.

— Вие трябва да слезете тук! — обърна се той към Хосе. — Заводът „Жано“ е на около километър по шосето вляво.

— Благодаря! — избърбори испанецът. — Много ви благодаря. Моля да ме извините, но имам една молба към вас…

— Кажете! — недружелюбно го прекъсна старчето.

— Бих искал да узная, когато раненият оздравее. Ако е възможно, дайте ми адреса си!

— Адресът ми! — Самберг го погледна мрачно. — Моят адрес не ви е нужен. Дайте ми вашия и болният сам ще ви напише писмо. Нещо друго искате ли?

— Не! Не… — извика объркано Хосе. — Довиждане. — И си тръгна.

— Великолепно! Умопомрачително! — измърмори сопнато професорът и даде газ. Но изведнъж спря, отвори вратата и извика:

— Хей, елате тук!

Хосе се обърна и неохотно тръгна към това чудато, неприветливо старче.

— С каква цел ще ходите утре до града? — попита Самберг.

— За да пусна една телеграма.

— Дайте я! Аз ще я изпратя. А вие след завода се връщайте горе при Дяволското копито.

На испанеца му се стори, че в тъмното старчето се усмихва.

— Благодаря ви! — каза признателно той. — Един момент само, да напиша текста на телеграмата.

Извади бележника си и написа кратко съобщение до пещерния клуб „Ла монтаня“ за случилото се. Вместо адрес написа своето име, името на града и „до поискване“. После подаде листа на професора.

— Ще я пусна веднага! — увери го той. — Довиждане! — И отново рязко потегли.

— Чудак! — помисли си Хосе и тръгна по тъмното шосе към завод „Жано“.