Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (2)

Първа глава
Временен лагер

На около 100 километра на северозапад от величествения планински масив Младета, наричан още Прокълнатите върхове, закътан в гънките на една клисура, пламтеше огън. Пламъците му осветяваха четири единични палатки, построени в полукръг, и трима мъже, седнали край него. Пред вратата на най-отдалечената палатка мъждукаше фенер и вътре друг мъж, наведен, пишеше нещо.

Това бяха участниците в малка пещерна експедиция, които се готвеха да проникнат в бездната Дяволското копито.

Беше една от ония прелестни юлски нощи, с редки звезди, без луна, когато случайните звуци на тревите, гората и вятърът се отронват като откровения и разбуждат неподозирани размисли.

— Каква нощ, Луи! — обади се мечтателно един от мъжете, седнали край огъня. — Погледни нагоре! Звезди… звезди… И на колко ли от тях има живот?… С нетърпение очаквам мига, когато човекът ще установи контакт с други разумни същества. Сигурен съм в това почти толкова, колкото, че половината от хиляда са петстотин…

— Кой знае, Хосе! Или контакт, или късо съединение… — прекъсна го насмешливо мъжът, когото нарекоха Луи. — Аз лично мисля, че живот на звездите няма. Звездите си живеят добре само на земята.

— Малко четеш, Луи! Малко четеш и затова малко знаеш… Изчислено е, че земята е била посещавана от представители на други планети няколко хиляди пъти.

— Не вярвай на това! — авторитетно махна с ръка Луи. — Толкова много посещения и никаква съществена следа. Помисли сам! Ако двадесет туристи посетят една пещера, поне двама от тях ще си напишат имената в нея. А ти ми говориш за хиляди посещения…

— Следи има! Какво ще кажеш например за такъв факт? Всички спътници на Земята се въртят от запад на изток. И само един се върти в обратна посока. Наричат го Черния принц.

— Че какво неясно има тук? — снизходително попита Луи. — Всичко, драги, е направено на Земята. Всичко е от Земята. Но не всичко сме успели да си обясним още. Помниш ли историята с фотографираната летяща чиния. Оказа се най-обикновена фалшификация. Просто фотографът решил да се пошегува с любителите на сензации. И после защо трябва да си обясняваме всяка загадка с посещение отнякъде?! Романтично е, но… наивно.

— Остави го, Хосе! — обади се третият мъж край огъня с мек басов глас. — Луи няма да бъде Луи, не обясни ли всичко по своему. Ако например сега, в тази минута, от небето падне непознат звяр… Или просто една печена кокошка с размерите на слон, обяснението на Луи ще бъде горе-долу такова: кокошката се е излюпила и порасла на Земята. След това ураган я вдигнал във въздуха, слънцето я изпекло и сега друг вихър я спуска тук. И дори ще ни обясни, че кокошката е имала перушина, но си я оскубала сама от страх…

— Ха-ха-ха! — весело се засмя Луи. — Само че не позна. Въобще няма да обяснявам нищо. Направо ще се нахвърля върху печената кокошка. Без нож и вилица. С ръце…

Думите му бяха посрещнати с дружен смях.

— Ивац, стига с тия любовни писма! — провикна се Хосе към мъжа, който седеше в палатката. — Ела тук! Изпускаш много. Пиер-Ален накара Луи да замълчи. Затвори му устата с една кокошка.

— Обаче колкото слон! — шеговито напомни Луи. — И при това печена!

— Свършвам вече! — обеща мъжът.

Той запечати писмото, мушна го в раницата си и тръгна към огъня. Но тъй като на въпросното писмо не беше съдено да стигне до човека, за когото беше предназначено, ще си позволя да ви запозная със съдържанието му. Мисля, че това ще ви даде възможност да разберете неща, които до този момент поради оскъдната светлина на запаления огън не сте успели да забележите.

На плика имаше следния адрес: България, град В…, улица „Милин камък“, Светослав Каменов, подател: Ивац Павлинов.

А ето какво пишеше вътре:

„Здравей, Слави,

Обаждам ти се от Прокълнатите планини. Както вече ти писах, получих покана от Хосе Рамонес и Луи Пирс да участвувам в изследването на пропастта Дяволското копито. Ти сигурно си спомняш двамата чужденци, с които миналото лято заедно влизахме в Леденика. Групата наистина беше голяма, но тези двамата навярно си забелязал. Хосе е испанец. Нисък, набит, с мустачки, черна къдрава коса и кръгло мургаво лице. Тогава на импровизирания концерт в Леденика изпълни много темпераментно различни испански ритми с кастанети. Работи като пианист в един ресторант.

Луи е французин. Пълна негова противоположност: висок, слаб, с вирнат нос, нацупена физиономия и две постоянни дълбоки бръчки на челото. Механик е в сервиз за автомобили. Не може да не си го запомнил. Ходеше непрекъснато облечен с риза, по която бяха изрисувани египетски пирамиди, палми и сфинксове. Но не мисли, че е мрачен особняк. Нищо подобно! Шегите просто извират от него. Само че каквото и да каже, винаги остава абсолютно сериозен.

В експедицията участвува и Пиер-Ален. Швейцарец, инженер в един завод в подножието на планината. Той е най-високият пещерняк, който съм виждал. Само 6 сантиметра не му достигат, за да бъде точно 2 метра. Ръководител е на групата. Утре сутринта започваме щурмуването.

Бездната е на около стотина метра от временния ни лагер. Досега никой не е влизал в нея. Един овчар я показал на Хосе. С Дяволското копито са свързани много местни поверия и хората я избягват. Понякога от бездната се чувал вой, виждали се светлини… Луи предполага, че може би вътре падат диви животни или просто вятърът свири в някоя пукнатина…

Нощта в планината е много красива. Вековни борове, дълбоко небе… А недалеч оттук, над бездната, в бледата тъмнина се открояват, изрязани от бурите и времето, варовикови скали с причудливи форми.

Ще ти пиша подробно за експедицията. Приеми много поздрави от мен.

Твой: Ивац“.

Докато ви запознах с писмото, мъжът беше стигнал до огъня. Полъхна вятър. Червените езици на пламъците литнаха нагоре и го осветиха целия. Той беше млад човек с меки кафяви очи, права коса и дълго открито чело. Широка усмивка смекчаваше силно издадената волева брадичка и правеше лицето му добро и одухотворено.

Изведнъж странен, приглушен вой наруши тишината. Не можеше да се определи точно на какво прилича. В него имаше и скрита мъка, и заплаха, и дихание на нещо непознато, могъщо…

— Бездната иска да ни изплаши! — подхвърли весело Луи. — Хосе, как смяташ, този вой земен характер ли има, или извънземен?

— Щом излиза от Земята, значи е земен! — замислено отговори испанецът.

— Няма защо да гадаем… — намеси се Пиер-Ален. — Утре сами ще разберем. В пет часа сутринта започваме… Предлагам да спим!

— Най-после едно съвсем земно предложение! — извика Ивац и всички се засмяха.

Изгасиха огъня и се скриха в палатките…