Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (17)

Шестнадесета глава
Правилата на гостоприемството

Ивац дълго се разхожда по осветените галерии на пещерата. Съобщението на доктор Янсен, че професорът е решил да освободи Пиер-Ален, го развълнува. Явно това беше хитър дипломатически ход. Самберг искаше да накара останалите на повърхността Хосе и Луи да повярват, че на дъното на пропастта наистина е станало срутване. Липсата на памет у Пиер-Ален за тях можеше да има само едно логично обяснение — силен удар при срутването или изживян ужас.

Професорът разчиташе на техните естествени човешки реакции. Хосе и Луи веднага ще отведат Пиер-Ален в болница и по този начин обсадата на бездната ще се вдигне. Поне за известно време.

Българинът разбираше, че решението на професора в никакъв случай не е продиктувано от страх. Но то показваше, че поне в близко време Самберг не се готви да започне „облагородяването“ на човечеството. И затова вземаше всички мерки да запази тайната на института.

Не можеше да си обясни напълно и поведението на доктор Харм. Наистина ли той не е съобщил на професора за намерените в минералния извор шишенца, или просто си играеше с него. Какво се криеше зад всичко това?…

Погледна часовника си. Скоро слънцето щеше да изгрее. Ивац тръгна към своята квартира. Не искаше доктор Янсен да разбере, че въобще не е лягал.

Когато влезе, телефонът яростно звънеше. Прекоси бързо хола и вдигна слушалката.

— Дълбокият сън е много здравословен… — шеговито прозвуча гласът на Янсен. — Едва ви събудих. Ще ви чакам на входа. Днес е ден за мислене. Ще отидем заедно…

— След десет минути съм готов! — съобщи Ивац и затвори телефона.

Той бързо се изми, изяде един сандвич, смени костюма си и излезе пред сградата. Доктор Янсен го чакаше.

— Днес пак ли ще ми прожектират филми? — попита скептично българинът.

— Не зная — вдигна рамене докторът. — Вие се обучавате по програма, разработени от професора. Но предполагам, че ще работите с албумите…

— Вие също ли работите с тях?

— Да! — усмихна се Янсен. — Защо, не ви ли харесват?

— Напротив! — разпалено заръкомаха Ивац. По-интересно нещо от тях не съм виждал през живота си. Но за съжаление нищо не мога да запомня. Тези последни страници!… За вас те сигурно не съществуват?

— Грешите. На края на всеки работен ден аз също ги прелиствам…

— Нима професорът ви няма доверие!

— Ха-ха-ха! — засмя се гърлено доктор Янсен. — Вие продължавате да бъдете подозрителен като начинаещ детектив. Тези страници прелиства дори доктор Харм, когато работи с албумите.

— Значи ако някой унищожи албумите, целият интелектуален елит на института ще бъде безпомощен! — възкликна българинът. — Никой нищо няма да си спомня…

— Такава опасност няма! — успокои го развеселен Янсен. — Албумите се пазят добре. После те не горят и не се повреждат от влага. А що се отнася до последните страници, без тях работата с албумите е невъзможна.

— Защо? — с недоверие попита Ивац.

— Защото натрупаните знания от първите страници могат да предизвикат умствени разстройства, ако не бъдат изтрити веднага след приключване на работата. Освен това албумите са много. Вие представяте ли си какво би станало с главата ви, ако всеки ден разглеждате по един!

— Разбирам! — замислено промълви Ивац.

Докато разговаряха, те минаха покрай езерото на минералния извор, влязоха в скрития зад издадената скала коридор и българинът видя познатата врата на стаята за мислене. Той извади ключа си.

— Когато свърши денят, ще ви чакам тук! — напомни доктор Янсен. — Имам една идея…

— На ваше разположение съм! — увери го кротко Ивац и влезе.

Нищо в стаята за мислене не беше се променило. Стрелките на квадратния часовник на тавана показваха 19 часа. От пукнатините в четирите ъгъла на стаята се процеждаше мека бяла светлина.

Той седна на креслото.

Светлината отново започна да променя цветовете си. Засвири невидимият оркестър. „Малката нощна музика“ на Моцарт изпълни стаята и българинът усети как собствените му мисли взеха да избледняват и се отдалечават. След това музиката бавно затихна и цялата стена, която се намираше срещу него, засвети като екран. Започнаха да го обработват с познатото сетивно кино.

Ивац видя да преминават пред очите му картините на това бъдеще, за което говориха снощи отец Манчерони, инспектор Карлос и доктор Харм.

Небето беше чисто. Водите бистри. Обширни гори шумяха на огромни пространства. Необезпокоявани от никого, по обраслите с разкошни треви полета се разхождаха диви животни. Никъде не се виждаше фабричен комин или завод. Под клоните на вековен дъб стояха хора. Млади девойки го окичиха с цветя и му се поклониха до земята. После на екрана се появи стая. В нея седеше инспектор Карлос. Влезе млад човек. Той носеше велосипед, грубо направен от дърво. Но моментално се появиха двама мъже със сини коси и го отведоха някъде. След малко младежът се показа отново. Сам. Гледаше разсеяно насам-натам и подскачайки несръчно като ранена птица, се изгуби. Но най-непонятни бяха кадрите с доктор Харм. Виждаше се как докторът ту опъва струни между ръцете на човек и след това се опитва да свири върху тях с лък, ту как монтира върху главата на друг чудновати уреди и антени.

Накрая екранът изгасна, светлината отново стана нормална и настъпи тишина.

— А бедното човечество дори и не подозира какво му се готви — въздъхна Ивац и подпря главата си с ръце.

Но този път паузата не продължи дълго. Вратата се отвори и влезе високият, неразговорлив човек, който професорът беше прикрепил към него за охрана.

— Днес ще работите с албума! — с безстрастен глас му съобщи той. И остави познатата кутия на масичката…

— Благодаря! — отвърна сухо българинът. — Но имам една молба. Страхувам се, че ако екранът свети и звучи музика, ще ми бъде трудно…

— Когато в стаите за мислене се работи с албумите, музика и екран няма! — надменно съобщи човекът от охраната, обърна се и излезе.

Ивац извади от джоба си листчето с шифъра. Завъртя цифрите на шайбата, монтирана на албума, и той се разтвори. Беше същият, с който работи вече веднъж. Когато прелисти първата страница, забеляза, че под нея има сноп хартия и молив. Той ги остави на масичката и продължи по-нататък… Разглеждаше всичко със същия интерес, както вчера. И отново пред очите му се откриха невероятни неща… Но този път не бързаше. Бавно и грижливо записваше върху листовете хартия: технологии за лекарства, чертежи на чудновати уреди, формули на непознати природни закони… С учудване забеляза, че някои неща му ставаха ясни едва при третото, четвъртото разглеждане на страниците. Дори установи, че ако разглежда албума от различен ъгъл, научава различни неща. Винаги прелистваше и последните страници, помнейки съвета на доктор Янсен. И всеки път те изтриваха като прецизна гума всичко, което беше запомнил.

Ивац затвори албума и се замисли. В главата му започна да се оформя странна идея. Отначало тя му изглеждаше невероятна, защото беше проста. А след това постепенно доби строен вид и на него дори не му се искаше да мисли върху нея, за да не я опровергае… Той разсъждаваше така: „Албумът внушава знания с помощта на хипнотичното действие на нарисуваните очи. А последните му страници ликвидират въздействието на тази хипноза! Дотук всичко беше от ясно по-ясно. Значи можеше да се предположи, че ако на работниците в Института за спасяване на човечеството и света е внушено чрез албумите да забравят кои са и да правят, каквото им се заповяда, то с помощта на тези последни страници те могат да се спасят. Мъжете от охраната също!…“

Българинът реши да откъсне една от последните страници. Той си даваше сметка, че това е рисковано, но ако идеята се потвърдеше.

Хвана здраво една страница и я опъна. И много странно. Тя остана в ръцете му… Разгледа откъснатия й край. Беше малко по-дебел. Приближи страницата до другите в албума и тя пак застана на мястото си, като че ли никога не е била изваждана. Опъна я — пак същия резултат. Нещо му хрумна. Извади ножчето си и го доближи до откъснатата страница. То се залепи за нея. Чак сега разбра. Всяка страница се крепеше за албума с помощта на малък силен магнит, поставен в единия й край.

Ивац реши да изпита действието на страницата върху личната си охрана. Надменното държане на високия мъж го дразнеше. Той разработи цял план как ще го накара да я погледне. И дори започна да се усмихва щастливо на хрумването си…

Но в този момент стаята се изпълни с тревожен звън. Светлините започнаха нервно да примигват и невидимият оркестър засвири марш.

„Дали причината за всичко това не е откъснатата страница на албума!“ — побледня смутено Ивац.

Но екранът светна и там изплува надпис.

„Внимание! Внимание! Тревога-а-а! Тревога-а-а! Всички веднага при професора! Всички веднага при професора! Вариант «И»! Вариант «И»!“

Тревожният звън продължаваше да изпълва стаята. Настойчив! Пронизителен! Вратата се отвори и влезе човекът от охраната.

— Защо стоите? — грубо попита той. — Нима не видяхте заповедта? Веднага при професора!

— Нещо става с албума… — невинно обясни българинът. — Тази страница например се откъсна. Вижте я… — и му я подаде.

Човекът от охраната я пое, погледна я и започна да се държи странно. Сви се, раменете му увиснаха и от наперения му вид не остана нищо. Той се извъртя около себе си, люшна се и безпомощно седна на пода.

— Къде се намирам? — глухо попита той. — Не мога да разбера…

— Кой сте вие? — надвеси се над него Ивац.

— Аз съм… шофьор! — все така замислено продължи човекът. — Казвам се Алваро… Но къде се намирам? Нищо не мога да разбера…

— Почакайте тук! — кротко го успокои българинът. — Аз скоро ще се върна и ще ви обясня всичко…

Предположенията му се потвърдиха по най-категоричен начин. Той зави откъснатата страница на руло и я скри във вътрешния джоб на сакото си. Албума остави на масата. На екрана изплува друг надпис:

„Побързайте! Побързайте! Тревога-а-а! Тревога-а-а! Всички при професора! Всички при професора! Вариант «И»! Вариант «И»!“

Ивац взе ключа от стаята и оставяйки човека от охраната вътре, я напусна.

Вратата с трясък се затвори след него. Доктор Янсен го чакаше.

— Защо си без охрана? — попита учудено той.

— На моя пазач нещо му стана! — невъзмутимо обясни Ивац. — Когато прибираше албума, погледна в него и започна да се държи много странно. Взе да ме убеждава, че се казва Алваро.

— Къде е той? — разтревожи се докторът.

— Остана в стаята! Не искаше да тръгва…

— Трябва да съобщим за това на професора! Да вървим! — подкани го нетърпеливо Янсен.

— Какво ли се е случило? — полюбопитствува българинът. — Какво означава този „вариант «И»“?

— Изглежда, нещо много сериозно! — мръщейки се каза докторът. — „Вариант «И»“ означава, че човечеството знае за нас и че ние започваме да действуваме.

— Значи война? — уплашено извика Ивац.

— Това ще разберем при професора… — прекъсна го не по-малко смутеният доктор Янсен. — Да побързаме.

Тревожният звън се носеше из всички коридори на подземния Институт. Като че ли капеше от таваните и безмилостно барабанеше по всичко. Българинът разбираше, че се беше случило онова, от което се страхуваше. Невероятните знания, скрити в албумите, щяха да се превърнат в страшни оръжия в ръцете на помощниците на професор Самберг. А човечеството дори не подозираше за тях… Борбата щеше да бъде неравностойна. Пред оръжията на института за спасяване на човечеството и света хората щяха да бъдат като индианците, въоръжени със стрели срещу пушките на белите. Трябваше да направи нещо. Но какво?

Стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът на професора. Охраната беше удвоена. При Самберг се бяха събрали вече всички. Имаше само един-двама, които Ивац не познаваше. Отсъствуваше доктор Харм. Професорът се разхождаше нервно и остреше огромен молив. Стружките хвърчаха на всички страни. Въздухът беше изпълнен с напрежение. Ивац и доктор Янсен седнаха един до друг на два свободни стола.

Професорът продължаваше да се разхожда. Изведнъж той спря насред стаята, вдигна заплашително огромния молив над главата си и като впери очи в българина, закрещя:

— Защо нарушихте правилата на гостоприемството? Говорете!

— Аз ли? — изненадано се озърна Ивац и стана.

— Да, вие! Точно вие… — с лице, посивяло от гняв, потвърди Самберг. — Не се правете на глупав!

— Но аз наистина не разбирам в какво ме обвинявате… — запази самообладание българинът.

— Не е чак толкова трудно да се досетите! — процеди дрезгаво професорът. — Четете, Карлос!

Инспекторът стана от мястото си. Ивац видя, че държи в ръцете си вестник.

— Вчера вечерният вестник на град Кипс е публикувал следното съобщение:

„Към всички! Към всички! Към всички!

На дъното на пропастта Дяволското копито се намира Институт за спасяване на човечеството и света. В него се работи над страшни оръжия, заплашващи сигурността на всички хора. Ние: българският биолог Ивац Павлинов и швейцарският инженер Пиер-Ален Мино, сме пленени. Молим за помощ. Нека този, който намери това съобщение, го изпрати в пещерния клуб «Ла монтаня» и уведоми полицията…“

Всички развълнувано се надигнаха от местата си и Ивац разбра, че не са знаели за случилото се.

„Значи все пак моите съобщения свършиха работа! — прехапа устни замислено той. — Но нали на дъното на езерото беше поставена мрежа!…“

— Имате ли да кажете нещо в своя защита? — попита го професорът.

— Не! — отговори Ивац.

— Великолепно! — кресна Самберг. — Седнете! — И като се обърна към другите, с треперещ глас продължи: — Надявам се, че всички добре разбирате какво означава случилото се. То означава край на нашата мирна научна работа!…

Професорът преглътна шумно, направи пауза и продължи:

— То означава война!… Ето с какво се отплати за нашето гостоприемство този човек, когото ние милостиво нарекохме наш колега!

Ивац се учудваше как Самберг, създал цял институт с една едничка цел, за да воюва против цялото човечество, сега с такова настървение оплакваше мира.

— Вие може би се учудвате, че не виждате тук доктор Харм — извика натъртено професорът. — Той вече започна войната… Прави му чест, че единствен измежду нас е подозирал българския биолог в измяна. Дори се е опитал да унищожи съобщението, публикувано във вестника, но за съжаление това не му се удало… Вече сме разкрити и няма защо да чакаме. Утре сутринта хората ще получат нашия ултиматум. Заповядвам всички да разтворят пликовете с разработените планове за действие в случай на тревога. Започва великият поход за спасяване живота на Земята. Пред прага сме на най-бляскавото събитие в историята на човечеството. Най-грандиозното!… Най-величественото! Свърши се и с нашето заточение на дъното на тази планинска пропаст. Бъдещето разтваря вратите си пред нас! Името на Института за спасяване на човечеството и света ще украсява фасадите на най-красивите сгради на планетата. Заповядвам внимателно да се слушат предаванията на земните радиостанции, за да можем да следим за враждебните действия срещу нас. Всички да се върнат по местата си и да действуват по предварително разработения „вариант «И»“. Да остане тук само предателят!

Членовете на интелектуалния елит тихо напуснаха кабинета.

Съобщението на професор Самберг беше толкова неочаквано за всички, че никой не можа да го приеме спокойно.

— Трябва да ви съобщя — нахвърли се върху българина Самберг, когато останаха сами, — че съм дълбоко огорчен от вашата измяна. Във вас виждах един от бъдещите ръководители на Земята, а ето че се излъгах…

— Професоре — започна посъвзелият се Ивац, — нима наистина мислите, че ще спечелите войната срещу цялото човечество. Помъчих се да вникна във вашите идеи. Та вие искате да спрете прогреса, да унищожите знанията, да върнете хората в първобитнообщинния строй. И заради това използувате познания, за натрупването на които са били необходими невероятните усилия и време на силно развита цивилизация или на много гениални умове. Опомнете се, докато не е станало късно.

Професор Самберг мълчаливо го слушаше. Около устата и по челото му свирепо заиграха нервни бръчки, които правеха лицето му неприветливо и зло.

— Великолепно! — изкрещя той. — Досега мислех, че сте постъпили така от страх за живота си. Но виждам, че сте убеден враг на нашата идея…

Професорът заплашително се приближи до българина и дрезгаво заговори:

— Как изпратихте съобщението? По какъв начин? Чрез кого?

— Хвърлих шишето в минералния извор! — твърдо отговори Ивац. — И то е изплувало…

— Лъжа! — изсумтя старчето. — Езерото е затворено с мрежи, които не пропускат дори удавените насекоми. Някой ви е помогнал. Кой?

— Вече ви отговорих… — каза българинът. — Сам направих всичко.

— Ще се разкайвате за това упорство — поклати глава професорът и натисна някакъв бутон. В стаята влязоха двама гиганти от охраната.

— Отведете този човек! — намръщено заповяда Самберг. — И не му позволявайте да говори с никого. Влизането при него ще става само с пропуск, подписан лично от мен.

— Все едно, няма да ме изплашите! — заяви спокойно Ивац. — Аз съм готов за такова нещо още оттогава, когато попаднах тук. За вас ми е жал, професоре. И за вашите помощници. Събрали сте способни учени. Такива умове! Защо си разпилявате силите за неосъществими идеи? Какви чудесни неща бихте могли да направите за хората. Колко открития и колко добрини… А вие! Съжалявам ви…

— Уважавам достойните противници, но само тези, които знаят докога да воюват… — забеляза презрително Самберг. — По нашия морал вие извършихте тежко престъпление срещу сигурността на института. И ще понесете своето наказание!

— По международните закони, но и най-вече по законите на човешката съвест аз съм невинен! — каза Ивац, който добре разбираше, че докато професорът не разреши загадката по какъв начин съобщението е било изнесено на повърхността, няма от какво да се страхува.

— Ние сме извън законите! И извън обществото! — надменно заяви професорът. — И вие ще бъдете наказан веднага, щом приключим борбата. — И като се обърна към охраната, заповяда:

— Водете го!