Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (16)

Петнадесета глава
Всичко е толкова ясно, че не се разбира…

Хосе седеше край бездната и мълчаливо гледаше потока, който втори ден се изливаше в пропастта. Мрачни мисли го гнетяха. Въпреки силата си водата не можеше да пробие отвор през пропастта и камъните, паднали при срутването. Луи не се връщаше. Не дойде и никаква спасителна група. Нито от завода, нито от клуба…

Почти механично отиваше до лагера, хранеше се и пак се връщаше. Той пуска няколко пъти потока в старото му корито с тайната надежда, че когато водата се оттече, ще се появи пролука в срутването, но нищо не се случи. Какво ли правеха Ивац и Пиер-Ален на дъното на пропастта? От тяхното спускане течеше четвърти ден.

Хосе реши, ако Луи не се завърне и днес, сам да слезе в града. Безсилието му да направи каквото и да е го гнетеше. Безредно порасналата брада и бакенбарди, увисналите мустаци го караха да изглежда като герой от траперски филм.

„Ще трябва да се обръсна! — помисли той. — Иначе ще изплаша хората в града…“ Отиде до лагера, извади от раницата прибори за бръснене и се върна при пропастта. После закрепи огледалото си в един храст и започна да се привежда в приличен вид.

В този момент един бодър глас го стресна:

— Много добре! Знаел си, че ще имаш среща, и се готвиш за нея.

Испанецът се обърна рязко и едва не се поряза. Пред него стоеше Луи.

— Сам ли си? — попита го той.

— По отношение на физическото ми присъствие, да! — отговори Луи. — Но по отношение на духовното, не. Защото, както знаеш, аз съм личност, която се раздвоява…

— Разказвай! — прекъсна го Хосе. Той не можеше да разбере как може Луи да се шегува, когато всичко беше толкова трагично. — Идват ли спасителните групи?

— Защо ще идват? Безполезно е…

— Как безполезно? Ивац и Пиер-Ален са там долу… — възмути се испанецът, като посочи с ръка към бездната. — Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това! — Той забрави, че се бръсне, и с насапунисано лице учудено гледаше пристигналия.

— Те отдавна са загинали! — със същия безстрастен глас продължи Луи. — След такова срутване никой не остава жив.

Хосе не можеше да повярва… Нима това беше Луи!

— Да вдигаме лагера и да се махаме от това проклето място! Нищо не можем да върнем… Но какво да се прави? Животът продължава… Слушай, Хосе, знаеш ли колко е чудесен светът! А ние стоим в този пущинак и дивеем. Предлагам ти да зарежем всичко и да си вървим!

Испанецът стоеше и го гледаше стреснат. Нима можеше да се говори така, когато там долу, в пропастта, бяха другарите им. В поведението му имаше нещо абсурдно, невероятно, объркващо…

— Наистина ли мислиш, че това е най-правилно? — предпазливо го попита той.

— Разбира се! Тук повече няма какво да правим…

Но Хосе забеляза, че приятелят му го гледа втренчено и му намига. Дори няколко пъти изкриви устните си в гримаса, сякаш го подканяше да тръгнат по-скоро. Като че ли нещо искаше да му каже?

— Добре — съгласи се колебливо той. — Може би си прав. Да свърша и тръгваме.

Испанецът се избръсна набързо, сгънаха палатките, взеха раниците и тръгнаха.

Когато се отдалечиха на двеста-триста метра от бездната, Луи се спря, огледа се и тайнствено попита:

— Взе ли транзистора?

— Да! — каза Хосе. — В раницата ми е…

— Извади го и пусни някаква музика.

Нищо неразбиращият Хосе се подчини… Извади транзистора и го пусна, без дори да обръща внимание на коя станция е.

— Край пропастта не биваше да говоря — прошепна Луи и седна. — Подозирам, че ни подслушват!

— Кой? — изгледа го смаяно испанецът и се подпря на едно дърво. — Там освен нас нямаше никой друг. Щяхме да го усетим…

— Имам сериозни основания да мисля така — продължи Луи.

— Защо не доведе спасителна група от завода? — прекъсна го Хосе. — Добре знаеш, че Ивац и Пиер-Ален имат храна само за една седмица. Трябва да бързаме…

— В завода няма спасителна група. И никой не се е готвел да организира такава…

— Как! Нали главният инженер Брьоно обеща. Не му ли припомни това?

— Разговарях и с него, и с директора Гийе — промълви замислено Луи. — И оттук именно започват необяснимите неща…

— Какви неща?

— Малко преди ти да отидеш при директора, по телефона на главния инженер се е обадил непознат мъж. Той му е съобщил, че в завода ще пристигне човек, който се занимава със социологични проучвания и навсякъде разказва трогателно измислена история за нещастие в планинска пропаст, за да провери как ще реагират ръководителите на отделните предприятия…

— Значи… затова Брьоно…

— Да… затова главният инженер е бил толкова любезен с теб и веднага, без дори да поиска да му обясниш всичко, ти е обещал помощ — потвърди Луи. — Направил го е просто от грижа за доброто име на фирмата „Жано“. А спасителна група никой не е мислел да изпраща…

— Но кой може да е бил непознатият мъж, който се е обадил по телефона? — бърчеше чело, недоумявайки, Хосе и несъзнателно дращеше с нокти по кората на дървото.

— Това беше първият въпрос, който си зададох и аз! — продължи да разсъждава Луи. — И достигнах до единствения логичен отговор. При всички случаи това е човек, заинтересован да не се влиза в бездната. Но защо?

— И откъде е знаел, че отивам за помощ в завод „Жано“?

— За това не е толкова трудно да се досетиш. Но слушай по-нататък! След като се опитах още веднъж безуспешно да получа помощ от директора Гийе и инженер Брьоно, отидох в града…

— Говори ли с пещерния клуб „Ла монтаня“?

— Това беше първото нещо, което направих. Дадох телефонен разговор и…

— Изпратили ли са спасителна група?

— Не! Защото там нищо не знаят за случилото се… Не са получавали никаква телеграма от нас.

— Нима професорът… Не! Не може да бъде! Той сам предложи… — объркано започна да обяснява Хосе. — Наистина беше дръпнат, но да постъпи така. Не! Не мога да повярвам… — Той нервно вдигаше рамене и смутено въртеше главата си на всички страни. Луи го слушаше, без да го прекъсва. После тихо каза:

— Много те моля да говориш по-сдържано. Не се знае дали някой не ни подслушва!

Испанецът уплашено се озърна. От всички страни го обграждаше гора.

— Аз разказах на дежурния в пещерния клуб „Ла монтаня“ за случилото се. Обещаха веднага да изпратят група — каза Луи. — След това отидох до пощата, за да видя няма ли писмо за нас.

— И… — погледна го въпросително Хосе.

— И… тук ме чакаше най-голямата изненада. — Луи бръкна в джоба си и му подаде писмо. Той го взе, нервно разтвори разпечатания вече плик и извади пъхнатия вътре лист. На него пишеше:

„Уважаеми господине, радостен съм да ви уведомя, че съм добре. От бележката, която намерих в джоба си, узнах, че вие сте ме открили на шосето след катастрофата и сте ми се притекли на помощ. Горещо ви благодаря за това. Но тъй като около моето спасяване има много неясни неща, много ви моля за някои допълнителни обяснения.

Дойдох в съзнание в колата, която ме пренесе до града. Човекът, който я караше, ме свали пред вратата на болницата и си тръгна, без да се сбогува. Извиках и го помолих да си каже името. Той измърмори: «Професор Самберг», и замина.

След половин час минувачи ме откриха и отведоха в болницата. Преди прегледа там главният хирург установи, че ми е направена много сложна операция на краката. Нещо повече, установи се, че без нея аз едва ли съм щял да оживея при прекарването до града. Лекарите казват, че човекът, който е направил операцията, е извършил чудо.

Раните ми заздравяват бързо и вече съм в къщи.

Въпреки всичките ми опити не успях да открия професор Самберг. За такъв професор никой нищо не е чувал. Много ви моля, ако знаете нещо за него, да ми съобщите това в писмо. Щом се оправя напълно, ще ви потърся, за да ви благодаря лично.

Искрено признателен съм ви за всичко, което сте направили за мен!

Гери Пинчер. Пощенска кутия 2146.“

Хосе вдигна очи от писмото.

— Нима професорът! — възкликна той. — За случилото се край пропастта Дяволското копито разказах само на него…

— Или той, или някой от неговите помощници! — отговори Луи. — Но това, че те се опитват да ни попречат да проникнем в бездната, показва, че сигурно Ивац и Пиер-Ален…

И той трепна и замръзна на мястото си.

— Хей, какво ти стана? — извика испанецът. — Защо млъкна? Пак ли се страхуваш, че някой ни подслушва.

Луи с ококорени очи и уплашена физиономия му посочи нещо с ръка.

Хосе се обърна и изпусна раницата си на земята. На около десетина метра от тях стоеше Пиер-Ален.

— Пиер-Ален! — изкрещя Луи, който пръв се опомни и скочи от мястото си. — Пиер-Ален!

Но новопоявилият се остана на мястото си.

Те се приближиха към него. Той отстъпи назад.

— Приятелю, това сме ние: Луи и Хосе! Не ни ли познаваш? — смаяно попита испанецът.

Но не получи никакъв отговор. Пиер-Ален ги гледаше с безстрастен поглед и дъвчеше съсредоточено някаква тревичка, която се показваше от устата му. Сякаш въобще не възприемаше думите им. Ръцете му висяха безчувствени.

— Какво се случи в бездната? Къде е Ивац? Как излезе от пропастта? И откъде… — засипваха го с въпроси и двамата.

Ръководителят на експедицията продължи да дъвче тревичката и най-неочаквано тромаво седна на земята. Той въртеше очите си, примигваше и нищо повече.

— Може би камък е паднал на главата му и е загубил паметта си! — предположи Луи. — Поведението му не е нормално. Но как е излязъл и къде е Ивац?

Хосе приближи до Пиер-Ален, заобиколи го и започна да разглежда главата му.

— Видими следи от удар няма! — заяви той. — Може би просто е изживял силна уплаха.

— Трябва да го нахраним! — сети се Луи. — Сигурно отдавна не е хапвал нищо.

Хосе бръкна в раницата си и нареди пред него салам, консерви и хляб.

Пиер-Ален не им обърна никакво внимание. Той сложи едната си ръка под главата и заспа.

— Ами сега? — разпери ръце испанецът. — Какво ще правим?

— Ще го почакаме да се наспи — предложи Луи. — Може би, като си отпочине, ще дойде на себе си. Нищо не разбирам. Как е излязъл от бездната? И как ни намери в гората… Прекалено много случайности се събраха напоследък…

В този момент музиката в транзистора спря, чу се пращене и дикторът съобщи:

„В обичайната си рубрика «Куриози» ще ви съобщим за няколко необичайни събития, станали вчера в района на град Кипс. В три часа следобяд неизвестно лице се вмъкнало в полицията на този град. На всички присъствуващи полицаи и инспектори то показало някаква фотография. Вследствие на това те загубили паметта си и забравили кои са, откъде са и с какво се занимават. Невредим останал само един фалшификатор на пари, който в момента се намирал на разпит, но бил с тъмни очила. Досега всички опити да се открие престъпникът са безуспешни. След кратка музикална пауза ще включим нашия специален пратеник в град Кипс, който ще ни информира по-подробно за случилото се…“

И отново зазвуча музика, от време на време прекъсвана от реклами.

— Загубване на паметта! — повтори замислено Луи. — Странно! Може би и на Пиер-Ален някой е показал същата фотография… Ако, разбира се, може да се вярва на това съобщение!

— Нямаме основание да не му вярваме… — мрачно измърмори Хосе.

— Да слезем в града — каза Луи. — Предполагам, че лекарите вече се опитват да възвърнат паметта на полицаите. Ще заведем там и Пиер-Ален.

— А ако и Ивац е излязъл в същото състояние и се скита сам из планината?

— Трябва да поискаме помощ. Сами няма да можем да го намерим — поклати глава Луи. — Не знам защо, но ми се струва, че в основата на всичко стои този твой професор Самберг.

В този момент музиката и рекламите спряха и отново се чу познатият глас:

— Намираме се в кметството на град Кипс. Вие чухте преди малко за нападението над полицейското управление, станало вчера тук. При мен е полицейският съветник господин Хавиер. Помолих го да сподели своето мнение за случилото се:

— Аз смятам… — започна полицейският съветник с дрезгав глас, — че в случая се касае за организирани действия на цяла банда. Вероятно чрез хипноза нарочно са извадени от строя полицаите, за да може след това безнаказано да бъдат нападнати определени обекти. Но трябва да успокоя гражданите на Кипс. Взети са всички мерки за сигурност. Повикани са специалисти и полицаи от други градове и аз се надявам, че скоро престъпниците ще бъдат заловени.

— Благодаря ви, господин полицейски съветник! — продължи репортьорът. — Искам да ви задам още един въпрос. Малко преди нападението едно момче е донесло в полицията шише с бележка в него. То твърдяло, че го е намерило в подножието на планината в един ручей. За щастие дежурният не е приел всичко това сериозно и е върнал детето. Тази бележка е публикувана във вечерния вестник. Не смятате ли, че нападението има някаква връзка с нея?

— За съжаление не съм видял още вечерния вестник — извини се господин Хавиер. — И не мога да ви отговоря на този въпрос…

— Ако ми позволите, ще го прочета. То е кратко — продължи репортьорът: — „Към всички! Към всички! Към всички! На дъното на пропастта Дяволското копито се намира Институт за спасяване на човечеството и света. В него се работи над страшни оръжия, заплашващи сигурността на всички хора. Ние: българският биолог Ивац Павлинов и швейцарският инженер Пиер-Ален Мино, сме пленени. Молим за помощ. Нека този, който намери това съобщение, го изпрати в пещерния клуб «Ла монтаня» и уведоми полицията…“

— Да-а… — отбеляза полицейският съветник. — Интересно съобщение. Въпреки че може би става дума за обикновена шега. Ще наредя да се провери случаят.

— Благодаря ви, господин Хавиер! — каза репортьорът. Отново се чу пращене и дикторът съобщи: — От град Кипс ви предадохме подробности около нападението над полицията, станало тук. Ще ни чуете отново с програма от студиото…

— Чу ли! — изумено извика Хосе. — На дъното на тази проклета пропаст се намира цял институт. Значи и срутването не е случайно!…

— Сега разбирам всичко… — мрачно промълви Луи. — Трябва веднага да събудим Пиер-Ален и да вървим в града. Защото полицията, докато установи за истина ли става дума или за шега, може да стане късно. Ивац не би изпратил без причина такова тревожно съобщение.

Испанецът вдигна раницата си.

— Не прибирай транзистора! — предупреди го Луи. — Възможно е да съобщят още нещо…

И като вдигнаха несъпротивяващия се Пиер-Ален, двамата тръгнаха през гората към шосето…