Любомир Пеевски
Очите на професор Самберг (14)

Тринадесета глава
Очи в очи с непознатото…

Нощта свърши. Ивац сложи в джобовете си няколко шишенца със съобщения и тръгна за работа. Когато стигна до минералния извор, той ги хвърли едно по едно в него, изчака да се скрият във водовъртежа и продължи пътя си.

На вратата на лабораторията стоеше чичо Андре. Като го видя, той се усмихна широко и каза:

— Доктор Янсен е в кабинета си. Помоли, щом дойдете, да му се обадите. Вървете и мисля, че няма да съжалявате за това!

— Благодаря ви, чичо Андре! — кимна Иван. — Да си облека ли работната престилка?

— И така може! — спря го старецът. — Мисля, че няма да съжалявате за това…

Българинът тръгна към кабинета на доктора. Почука и влезе. Янсен не беше сам. До бюрото му почтително стоеше висок широкоплещест мъж с къдрава синя коса.

„От охраната! — помисли си разтревожено Ивац. — Какво ли прави тук?“

— Здравейте! — посрещна го доктор Янсен. — Имам приятна новина за вас. Професорът желае да ви види. Това е голяма чест!…

— Изненадан съм! — не можа да скрие учудването си българинът. Но като забеляза особения начин, по който го погледна високият мъж, продължи: — Много приятно съм изненадан… Професорът е най-интересният събеседник, когото познавам. Всяка среща с него е…

— Господинът ще ви отведе — прекъсна го докторът. — Професорът ви чака!

— Аз съм готов! — кимна в знак на съгласие Ивац, въпреки че току-що научената новина доста го обезпокои.

Мъжът му даде знак да го последва. Излязоха от лабораторията.

Долу на площада стоеше познатото бяло триместно автомобилче. Качиха се в него и след десетина минути бяха пред зелената сграда на професора.

Човекът от охраната го придружи до кабинета на Самберг, позвъни и се отдръпна.

Професорът го чакаше. Той седеше зад ниска масичка от синкав мрамор и съсредоточено остреше дълъг дебел молив. Пред него грижливо бяха подредени десетки други моливи. Щом свършеше с един, Самберг вземаше друг, после трети…

— Великолепно! — плесна с ръце той, когато го забеляза. — Разкошно! Радвам се да ви видя. Искате ли да подострите един молив?

— Не.

— Защо? — разпери ръце професорът и по челото му пропълзя нервна бръчка. — Та това е толкова лесно!

— Може би… — съгласи се Ивац. — Но се страхувам, че пред очите на такъв майстор като вас ще стана смешен. Вие сте издигнали остренето на моливи до изкуство.

— О-о, не, не!… — запротестира усмихнато Самберг. — Аз правя това със съвсем друга цел. Просто когато остря молив, мисля по-добре! Направете ми удоволствие! Подострете един!…

— Ще опитам — скромно обеща българинът и пое подадения му молив.

Той взе нож от масичката и се залови за работа. Подостри грижливо молива, като му придаде конусовидна форма. После направи върху конуса четири еднакви жлебчета, които започваха от неподострената повърхност на молива и свършваха при графита.

— Готово! — съобщи Ивац и го остави при другите моливи.

Самберг внимателно го взе.

— Великолепно! — шумно изрази одобрението си той. — Прелестно! И за какво служат тези изящни жлебчета?

— Ако се пусне въздушна струя срещу тях, моливът започва да се върти около оста си и прави много хубави точки.

— Ха-ха-ха! — започна да се тресе от смях професорът. — Молив за поставяне на точки. Разкошно!… Подострете още един молив по този начин!

Ивац се приближи до масичката. Той нищо не разбираше. Нима Самберг го беше повикал, за да острят моливи! Или просто се шегуваше с него… Свърши с втория молив и го подаде.

— Великолепно! — поклати доволно голямата си глава старчето. — Превъзходно! Ще станем приятели, щом умеете така добре да острите моливи… Харесва ли ви работата в лабораторията на доктор Янсен?

— Лабораторията е много хубава! — отговори дипломатично Ивац. — Но що се отнася до работата ми, все още не съм я започнал…

— Разбирам! — усмихна се професорът. — Именно заради това ви повиках. За да работите при нас, вие трябва да знаете страшно много неща. Прегледахте ли библиотеката във вашата стая?

— Само част от нея… — призна си чистосърдечно българинът. — За повече нямах време.

— Не винаги четенето е най-добрият начин за придобиване на знания — успокои го авторитетно Самберг.

— Разбира се, практиката не бива да се пренебрегва… — промълви Ивац. — Но практика без теория…

— Не ме разбрахте! — прекъсна го недоволно професорът. Той отвори едно чекмедже на масичката и извади странна кутия: черна, правоъгълна, с дебелина десетина сантиметра. Приличаше на дебела книга. Върху нея имаше вградена шайба на телефон с цифри от 0 до 9. Всичките й страни бяха украсени с инкрустирани миниатюрни образи на растения, птици и животни.

— Вземете я! — каза Самберг, като почука с пръсти по капака й. — Тук са скрити неща, за съществуването на които дори не сте подозирали. С нея може да се работи само през деня. Вечер ще я предавате на човека, който ви доведе при мен. От този момент той става ваша лична охрана.

— А това за какво е? — полюбопитствува Ивац, като посочи шайбата.

— Секретен ключ! — обясни професорът. — Ето шифъра! — и той му подаде листче, на което беше написано осемзначно число.

— Разбирам! — поклони се българинът, който изгаряше от нетърпение по-скоро да остане сам с кутията. — Вие ми оказвате голямо доверие.

— Не вярвайте на това! — иронично подхвърли старчето. — Просто искаме от вас работа. Без знания не сте ни полезен…

— А не се ли страхувате да ми доверявате такива тайни? — дръзко попита Ивац. — Както предполагам, тук са скрити научни открития.

— Вие никога няма да напуснете нашия институт! — невъзмутимо отсече професорът. — А ако подобно нещо се наложи, ще се погрижим да забравите не само това, което е скрито в кутията, а и това, което сте знаели, преди да я видите! Можете да си вървите!

Ивац тръгна към вратата.

— Почакайте! — спря го Самберг. — Подарявам ви този молив… За да ви напомня мига, в който станахте действителен член на нашия интелектуален елит! — И великодушно му подаде един добре подострен молив.

— Благодаря — объркано го взе българинът.

— Тази вечер в моя кабинет ще се проведе традиционната сбирка: „Сам срещу всички“ — продължи професорът. — Елате! Ще ви бъде интересно…

— Вие ме обсипвате с толкова милости, че не мога да се опомня! — измънка смутено Ивац. — Непременно ще дойда. — И си тръгна, понесъл кутията.

Пред вратата го чакаше високият мъж. Къдравата му синя коса блестеше отблъскващо. Той се поклони, взе кутията и го последва като сянка. Качиха се отново на автомобилчето и скоро стигнаха до лабораторията на доктор Янсен.

Синекосият въведе Ивац в стая, съседна на кабинета на Янсен, остави кутията на бюрото и застана отвън до вратата.

Българинът извади листчето, което му даде Самберг, и се надвеси над шайбата. Но в този момент влезе доктор Янсен.

Ивац се смути, засуети се, без да знае защо, и седна на един от столовете, като смачка в ръката си листчето с шифъра.

— О-хо-о! — възкликна недоверчиво докторът. — Какво виждам… Вие напредвате по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Щом професорът ви е поверил такива неща…

— Аз все още не знам какво има вътре! — изчерви се от неловкост българинът и нервно започна да върти в ръце молива, подарен му от Самберг.

— Много се радвам! Много се радвам! — продължи да бърбори Янсен, посочи му молива с очи и като поднесе юмрук до устата си, започна да мърда устни, без да издава никакъв звук.

Ивац кимна с глава. Той разбра, че моливът, така щедро подарен му от старчето, крие в себе си микрофон.

— Професорът е много мил човек… — продължи приповдигнато българинът. — И такъв виртуоз при остренето на моливи. Просто артист! Постигнал е върха на съвършенството. Тази вечер ме покани на сбирката „Сам срещу всички“. Вие ще бъдете ли там?

— Разбира се! — отговори доктор Янсен. — Сбирките „Сам срещу всички“ са най-интересното нещо в нашия институт. Завиждам ви, че ще присъствувате за първи път на такова чудо. Впрочем искам да ви дам няколко съвета, преди да отворите кутията. — И красноречиво му даде знак да скрие молива в джоба си.

Ивац го послуша…

— Предполагам, че няма да ви съобщя нещо ново, ако ви кажа, че между петте сетива на човека зрението заема най-почетно място — започна докторът. — Очите са тези, които ни дават възможност да се потопим в неповторимото многообразие на заобикалящия ни свят или да напуснем пределите на Земята и да наблюдаваме милиарди други светове, слънца и звезди в необятните дълбини на Вселената. Любовта, приятелството, враждата си имат свой ням, тайнствен език на погледите и този език често е по-точен от думите, които могат да прикрият истинските чувства.

— Само не ме убеждавайте, че чрез очите се предават някакви волеви токове, флуиди, излъчвания или други подобни глупости! — прекъсна го невъздържано Ивац.

— Бъдете спокоен! — ни най-малко не се смути от думите му Янсен. — Такова нещо не твърдя. Но че при погледите възникват определени усещания, съм готов да споря. Вероятно сте имали в живота си случаи, когато в очите на непознат човек сте съзирали думи, мисли и едва ли не цели изречения. Един поглед може да ви съобщи за скрита опасност, а друг да ви засвидетелствува такава любов, че да не можете да дойдете на себе си. Информация се крие дори в очите на животните. Понякога кон, куче или някакво друго животно ви гледат така, като че ли ще проговорят. И вие разбирате за това само от погледите им.

— Тогава да си говорим само с очите! — опита се да се пошегува българинът.

— Защо не? — съвсем сериозно кимна с глава Янсен. — Съдейки по всичко, зрението и мимиката, особено очната, са играли забележителна роля в първобитното общуване. Аз дори съм склонен да вярвам, че е било възможно на тяхна основа да възникне не нашата, а друга, мълчалива цивилизация.

— Надявам се, че нямате нищо против речта? — насмешливо попита Ивац. Думите на доктора започнаха да го забавляват.

— Нямам! — с неодобрение го погледна Янсен. — Но вие все пак имайте предвид тези неща, когато отворите кутията. Сега ви оставям. Никой няма да ви безпокои. Ще ви се обадя едва когато стане време за сбирката „Сам срещу всички“. Довиждане!

Българинът остана сам. Той обхвана главата си с ръце и се замисли.

Мъчеше се да осъзнае току-що чутото. За какво го предупреждаваше Янсен, като му разправяше всичките тези неща? И кой всъщност беше той? От лабораторията му личеше, че предано и упорито работи за осъществяване плановете на професора… Защо тогава му съобщи, че в молива има скрит микрофон?

Ивац приглади смачканото листче с шифъра и започна да върти цифрите на шайбата, монтирана върху кутията. Когато набра и последната, нещо щракна и тя се отвори. Той видя, че това е книга. Книга, на която кориците се заключваха.

Прелисти първата страница. И изведнъж разбра какво искаше да му каже доктор Янсен.

В тази книга нямаше нищо написано с букви. На всяка страница, в правилни редове, стояха очи. Големи изразителни очи! Кафяви, черни, сини, зелени, пъстри… Като се взря по-внимателно, българинът видя, че очите са разделени две по две, като всяка двойка беше част от лице, от което се виждаха: чело, вежди, клепачи и половината от нос. На страница имаше по пет реда с очи. Те бяха изобразени така, че изпъкваха релефно върху кожените страници на книгата и гледаха втренчено. Ивац започна да ги разглежда и изведнъж усети, че очите се губят от съзнанието му и той проумява цели изречения, като че ли върху страниците имаше най-обикновени букви. Просто не можеше да откъсне поглед от тях. Започна нетърпеливо да прелиства страниците една след друга.

В паметта му нахлуха невероятни неща. Той видя формула за управление на наследствеността; пред него се разтвориха вратите на общества от разумни животни; плиснаха се капките от еликсира на безсмъртието.

Трескаво продължи да разлиства книгата. Какви ли тайни не преминаваха пред очите му: лекарство за лекуване на рака, схема на уред за синтезиране на изкуствени човешки органи, азбука и речник на езика на делфините и мравките, код за чувствата и настроенията, апарат за живеене във водата…

Ивац започна да трепере от напрежение. Не усети как достигна до последните пет страници. Очите върху тях бяха малко по-особени. Направени от хиляди дребни, белезникави кристалчета, те ослепително блестяха с особена, мигаща, натрапчива светлина…

Българинът почувствува, че му става приятно, като ги гледа. Невидими нежни, меки, галещи пипала проникваха в него и го изпълваха със спокойствие. Отпусна се. Стори му се, че вълните на кротко, ласкаво море го люлеят и го унасят, унасят…

Когато прелисти и последните страници, изведнъж осъзна, че е забравил всичко. Това, което така ясно видя и проумя, се беше изпарило от паметта му, като че ли никога не го е имало.

Затвори кутията и се замисли. Явно, очите бяха така нарисувани и подредени, че предаваха информация. Те действуваха като странен канал, от който изтичаше огромно количество знания. Но защо при затварянето на книгата всичко изчезваше?

Ивац пак започна да прелиства страниците. Всичко отново изплува в паметта му. И когато свърши… веднага изчезна.

Той прехвърли още веднъж книгата, още веднъж… И разбра.

Последните страници, с очите, направени от блестящи белезникави кристалчета, действуваха като гигантска гума, която изтрива всичко, възприето преди това.

Ивац реши да изпробва откритието си. Прелисти няколко страници в началото и затвори книгата.

Изправи се и радостно подскочи. Успя! Това, което научи от първите страници, не изчезна…

Той не можеше да проумее откъде професор Самберг има тази книга. И защо крие натрупаните знания от човечеството! Дори започна да му се струва, че това е сън. Ощипа се. Изскуба няколко косъма от косата си… Не! Всичко беше истина.

Отново седна на бюрото и бавно започна да прелиства книгата.

Не усети как измина денят. На вратата се почука и гръмна гласът на Янсен:

— След десет минути тръгваме! Свършвай…

— Сега! Сега… — извика с неудоволствие българинът, затвори книгата, която автоматично се заключи, и стана, но в този момент в стаята влезе мъжът от охраната.

— Седнете на мястото си! — нареди той.

— Защо? — учуди се Ивац. — Доктор Янсен ме чака…

— Отключете албума! — заповяда човекът, без да отговори на въпроса му.

Българинът се подчини, набра шифъра и книгата се отвори.

— Прочетете последните пет страници!

… Разбра всичко. Все още му нямаха доверие. Страхуваха се… Намери последните страници и ги прелисти. Отново от паметта му изчезна всичко научено…

— Благодаря! — каза безстрастно човекът от охраната, взе книгата и излезе.

И изведнъж Ивац проумя. Може би точно с такива „страници“ бяха обработвали Пиер-Ален!…

На вратата се появи доктор Янсен.

— Да тръгваме! — предложи той. — Ще ви откарам с моя автомобил.

Българинът се надигна тромаво и го последва…