Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Любомир Пеевски. Очите на професор Самберг

Роман

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, 1979

Библиотека „Фантастика“, №2. За средна училищна възраст

Рецензент: Енчо Мутафов

Редактор: Методи Бежански

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Стоян Стоянов

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Диана Петкова

Българска. Първо издание ЛГ V. Тематичен №13 9537321311/6056–27–1979

Дадена на набор на 21.III.1979. Подписана за печат на 27.VI.1979.

Излязла от печат на 13.VII.1979. Поръчка №118. Формат 60×84/16.

Тираж 30141. Печатни коли 11,75. Издателски коли 10,96.

Страници: 188. Цена на книжното тяло 0,50. Цена 0,55 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

София, 1979 г.

Б–3

© Любомир Пеевски, 1979

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

Десета глава
Опити за спасение

Когато се върна, Хосе не намери Луи нито в лагера, нито край пропастта.

„Какво ли се е случило?“ — мислеше си той.

Лагерът беше непокътнат. Скрипецът си стоеше на същото място, на което беше монтиран преди злополучното спускане.

Испанецът надникна в Дяволското копито. Лъхна го студът на безмълвната тъмнина…

„Дали не е слязъл сам в бездната! Не! Това беше невъзможно. Куката на кабела за спускане беше на повърхността…“

Той се озърна неспокойно на всички страни и започна да вика:

— Луи! Луи! Е-е-е-й! Луи!…

Преди още гласът му да е заглъхнал, в листата на дърветата, откъм най-близкото възвишение, се чу отговор.

— Тук съм! Остави багажа и бързо ела при мен. Между дърветата има пътека…

Хосе тръгна нататък.

„Какво ли прави там!? — недоумяваше той. — Да не би да е намерил друга бездна или пещера, която да е свързана с Дяволското копито?“…

След няколко минути го видя. Съблечен до кръста, Луи ожесточено копаеше земята с кирка.

— Значи се върна? — посрещна го той. — Е, разказвай!…

Хосе малко се изненада от равнодушния му тон.

— Тук ли? — попита той учудено. — Да отидем в лагера. Какво копаеш?

— Търся имане! — насмешливо съобщи Луи. — Реших, че вместо да бездействувам край пропастта, е по-добре да разкопая тази поляна тук. Ако не намеря съкровище, ще посадя цветя и зеленчуци. Чудесна зеленчукова градина може да стане…

— Не се шегувай! — прекъсна го Хосе. — Какво става с бездната? Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това!…

— Нищо — смени тона Луи. — Стоях край нея цяла нощ и нищо. Абсолютно нищо! После ми хрумна да се изкача тук.

— Какво си намислил?

— От това възвишение към долината се спуска поток. Искам да обърна течението му към пропастта.

— Защо? — озадачено попита испанецът.

— Ако водата падне в бездната от голяма височина, тя може да ликвидира срутването, или поне да направи отвор, през който да излязат Ивац и Пиер-Ален.

— Това няма ли да бъде опасно за тях?

— Не мисля! — възрази Луи. — Те просто ще решат, че на повърхността е започнала буря с проливен дъжд. И двамата са опитни пещерняци. Сигурно са се настанили навътре, в някаква галерия. В никакъв случай няма да застанат точно под срутването… Разказвай ти какво направи!

— Всичко каквото трябваше!

… И Хосе разказа за катастрофата на пътя, за странната среща с професор Самберг и за разговора с директора и главния инженер на завод „Жано“…

— Най-късно утре спасителната група ще бъде тук! — завърши разказа си той. — Сигурен съм в това почти толкова, колкото че половината от хиляда са петстотин!…

— Ако, разбира се, този господин Гийе и неговият главен инженер удържат на думата си — уточни Луи — Направил си грешка, че не си пуснал сам телеграмата до пещерния клуб.

— Защо? — погледна го с недоумение Хосе. — Професорът ще я пусне.

— Дано е така! — промърмори кисело Луи. — Но ти сам разказа какъв чудак бил. Ами ако забрави?… От разсеяност!

— Не вярвам! После — аз му обясних защо е необходимо тази телеграма да стигне колкото се може по-бързо.

— Точно това не е трябвало да правиш! — поклати глава Луи. — От нашето нещастие може да се направи цяла сензация. Ами ако Самберг се възползува от това?

— Само драматизираш нещата! — разсърди се испанецът. — Все пак това е професор!… Да вървим при палатките.

— Иди сам! — предложи миролюбиво Луи. — И донеси храна да обядваме тук. Трябва да направим по-бързо новото корито на потока към пропастта.

Хосе взе от лагера храна, още една кирка и се върна на възвишението. Обядваха мълчаливо и набързо. След това се заловиха за работа. Дълбаха земята до смрачаване. Стигнаха на 20–30 метра от Дяволското копито. После събраха инструментите и слязоха при палатките.

— Аз ще пазя лагера и ще дежуря около пропастта — заяви Луи. — Ти си почини. Много път ти се събра през последното денонощие…

— Нима очакваш, че край бездната може да се случи нещо? — попита изненадано испанецът.

— Нищо не се знае! — отвърна Луи. — Ако пръстта се слегне и се открие някакъв отвор, всякаква светлинка, идваща от дъното, веднага ще се забележи.

— Прав си! — развълнува се Хосе. — Но в полунощ ме събуди. Ти също трябва да поспиш. Утре ни чака много работа.

Той се прибра в палатката и веднага заспа.

В полунощ Луи го събуди.

Хосе се измъкна навън, потръпна от нощния студ, запали фенера и отиде при пропастта. Седна край нея. Надяваше се в тъмнината да забележи, ако в бездната се появят светлина или шум. Но нищо не нарушаваше покоя на нощта. Само от време на време от гората долиташе шумолене на листа или тих писък на неспокойна птица.

Щом зората напои околните върхове с бяла светлина, двамата отново се захванаха с изкопа.

До обяд достигнаха пропастта.

— Премести скрипеца! — помоли Луи. — Водата може да го залее. Отивам на възвишението, за да прокопая последните два метра до потока.

Хосе откачи скрипеца от дървото, на което беше закачен, нави хубаво кабела му и го премести на безопасно разстояние от предполагаемия път на водата.

След малко се чу шум, ромон и от храстите на възвишението изпълзя сребристата тънка лента на потока. Водата жадно подхващаше сухите бучки пръст, раздробяваше ги, попиваше в тях, заобикаляше по-големите и бързо слизаше надолу. Луи вървеше край нея приведен и възпираше опитите й да потече някъде встрани.

Потокът достигна до Дяволското копито — пропълзя страхливо по ръба и след това стремглаво се хвърли в тъмнината.

— Ще я видим сега бездната! — потри доволно ръце Луи. — Нищо няма да остане от каменопада и срутването. Водата е страшна сила.

— Дано! — недоверчиво поклати глава испанецът.

Двамата застанаха до ръба на пропастта и напрегнато се взираха в тъмнината. Отдолу долиташе шумът от разбиването на падащата вода, като че ли потокът се бореше с нещо на дъното. Във въздуха се издигаха облаци воден прах.

— Ако се оправим сами, спасителните групи ще бъдат излишни! — извика силно Хосе, защото водопадът заглушаваше думите им.

— Не се безпокой! — махна с ръка Луи. — Пещерняците от клуба ще ни разберат. На всеки може да се случи. Сега нищо друго не ни остава, освен да чакаме.

Седнаха на един голям камък, стърчащ на склона, и напрегнато се вслушваха в падащата вода…

По едно време испанецът се изправи и се приближи до ръба на бездната.

— Гледай… гледай! — закрещя той. — Нещо голямо блести в пропастта. — И като че ли се приближава.

Луи разтревожено скочи и погледна натам, накъдето сочеше Хосе.

— Водата! — извика той.

— Какво водата? — попита слисано испанецът.

— Водата пълни пропастта! Не е успяла да пробие срутването и се връща обратно.

През това време голямото водно огледало в бездната се приближи още повече.

— Донеси бързо кирките! — изрева Луи. — Скоро ще започне да прелива. Трябва да насочим водата в посока, обратна на лагера.

Хосе се втурна към палатките.

Водата изпълни бездната и започна да тече във всички посоки.

— По-бързо! — викаше нетърпеливо Луи. — По-бързо!

Хосе му подаде кирката и двамата чевръсто започнаха да копаят канал. За щастие от другата страна на пропастта имаше естествен овраг и трябваше да пробият само няколко метра.

— Не очаквах такова нещо… — огорчено промърмори Луи.

— Да върнем потока в старото му корито — предложи испанецът.

— Нека да почакаме! Може би водата все пак ще пробие… Ще намери някаква съвсем малка дупчица… съвсем малка!

Двамата застанаха на едно сравнително сухо местенце и зачакаха. Но водата продължаваше да прелива навън от пропастта.

До вечерта нищо не се промени.

Не се появи и спасителна група…

— Както и предполагах! — поклати глава Луи. — Никакви спасители не са тръгнали насам.

— Може да са се заблудили… — опита се да го успокои Хосе. — Не бързай да правиш умозаключения.

— Дано излезеш прав! — недоверчиво сбърчи вежди Луи. — Вече мръква. Ще се изкача на възвишението, за да върна потока в старото му корито. А ти запали огън и чакай.

— Добре! — съгласи се испанецът. — Мисля, че когато се върнеш, спасителните групи ще бъдат тук.

„Какво ли правят Ивац и Пиер-Ален в пропастта? — замисли се Хосе, като остана сам. — Стените сигурно са се навлажнили. Започнали са да падат капки… Защо ли се бавят хората от завода?… Защо никой не идва и от пещерния клуб?“

След малко Луи се показа от тъмнината.

— Готово! — съобщи той.

— Спасителните групи все още ги няма! — загрижено промълви Хосе. — Какво ли може да се е случило?

— Предполагам, че въобще не са тръгнали! — отвърна Луи. — Ти оставаш тук, а аз ще сляза в града. Не можем повече да чакаме. Пиер-Ален и Ивац вече трето денонощие са в бездната…

— А ако се разминеш с тях по пътя? — попита испанецът.

— Едва ли… — махна с ръка Луи. — Но ако се разминем, ще се върна. Така ще бъде по-добре. Утре пусни отново потока към Дяволското копито. Аз не вярвам много в това начинание, но… Довиждане!