Лий Чайлд
Време за умиране (62)

62

Докторът и съпругата му ги чакаха на пътя, сгушени в кабината на пикапа. Ричър и Дороти спряха пред тях и слязоха. Докторът и съпругата му направиха същото. Събраха се между двете коли и обърнаха поглед към къщите на Дънкан. От тях бяха останали само комините, под които лежаха почернели греди. Те все още горяха, но с ниски пламъци и не толкова интензивно. Димът се издигаше почти вертикално нагоре и образуваше голям черен облак. Той беше единственото нещо, което се движеше. Слънцето беше високо над него, а останалата част от небето синееше.

— Чака ви много работа — обади се пръв Ричър. — Съберете останалите. Да вземат кирки и лопати. Изкопайте дълбоки дупки. Наистина дълбоки. После съберете мършата и я хвърлете в тях. Обаче трябва да оставите и малко свободно място. Микробусът им скоро ще се появи, а шофьорът е виновен точно толкова, колкото и всички останали.

— Трябва да го убием, така ли? — попита докторът.

— Ако искате, погребете го жив — сви рамене Ричър.

— А ти си тръгваш?

— Заминавам за Вирджиния — кимна Ричър.

— Не можеш ли останеш още ден-два?

— Нещата вече са във ваши ръце. Аз бях дотук.

— А какво да правим с футболистите у дома?

— Пуснете ги да си вървят. Посъветвайте ги да напуснат града. Те с радост ще го направят, защото вече няма какво да търсят тук.

— Но сигурно ще разкажат на някого какво е станало — поклати глава докторът. — Или някой ще види пушека. Вероятно ще се появят и ченгетата.

— Хвърлете цялата вина върху мен — отвърна Ричър. — Спокойно им кажете името ми. Докато разберат къде съм, аз вече ще бъда другаде.

 

 

Качиха се в джипа и установиха, че в резервоара има бензин за още около сто километра. Решиха Дороти Коу да го откара петдесет километра на юг, а после да се върне обратно. А за зареждането с гориво да му мисли Джон, собственикът на колата.

Първите петнайсет километра изминаха в мълчание. Дороти се обади едва когато подминаха изоставената постройка край пътя и пред очите им отново се ширна правото като конец шосе.

— Каква има във Вирджиния? — попита тя.

— Една жена — отвърна Ричър.

— Твоята приятелка?

— Не, просто разговаряхме по телефона. Преди време държах да я видя на живо, но вече не съм толкова сигурен. Поне засега. Не и с този външен вид.

— Какво ти е на външния вид?

— Носът ми, разбира се — отвърна той и приглади лепенката с две ръце. — Ще му трябват поне две седмици, за да възвърне нормалния си вид.

— Как се казва жената във Вирджиния?

— Сюзан.

— Според мен трябва да я видиш. Ако тази Сюзан има проблем с външния ти вид, значи не си струва да се срещаш с нея.

 

 

Спряха на някакво безлично място край пътя, което отстоеше приблизително на равно отстояние от „Аполо Ин“ и „Килиите“. Ричър отвори вратата.

— Добре ли е тук? — попита Дороти Коу.

— На мен ми е добре навсякъде — отвърна Ричър. — А ти как ще се почувстваш, като се прибереш у дома?

Тя седеше за волана, без да помръдва. Яка и силна шейсетгодишна жена. Малко съсипана от тежкия труд на полето, но повече съсипана от мъка. Изглеждаше уморена, но видимо по-добре от преди. Без да задава повече въпроси, Ричър слезе на банкета и затръшна вратата. Тя го погледна през страничното стъкло, после се обърна напред. Джипът описа широк завой и пое по обратния път на север. Ричър придърпа шапката над ушите си, пъхна ръце в джобовете и се приготви за дълго чакане. Беше сигурен, че все някой щеше да го качи в неговата посока.

 

 

Чакането се оказа наистина дълго. През първия час не мина нито една кола. После на хоризонта се появи някакъв автомобил. Измина цяла минута, преди да се приближи достатъчно, за да може да го различи. Малка вносна кола. Може би японска, може би тойота или хонда. Стара, с избеляла от времето синя боя. Преживяла поне шест собственици. Ричър стъпи на асфалта и вдигна палец. Колата намали скоростта си, което все още не означаваше нищо. Чист рефлекс. Очите на шофьора се извиват надясно, кракът му автоматично се вдига от газта. В случая шофьорът беше млада жена, вероятно студентка в колеж. С дълга руса коса. Колата й беше претъпкана с разни вещи.

Очите й се спряха върху него, но само за миг. После кракът й натисна газта и колата се стрелна покрай него със сто километра в час. Блъсна го вълна студен въздух, разлетяха се ситни камъчета, скърцането на гумите бързо заглъхна. Ричър остана да гледа след нея. Беше взела правилно решение. Самотните жени не бива да спират посред пустошта, най-малкото за да вземат на стоп някакъв рошав гигант с тиксо на лицето.

Върна се и отново седна на банкета. Връхлетя го умората. Не беше мигнал от предишната сутрин, когато Дороти Коу дойде да почисти стаята му в мотела на Винсънт. Придърпа качулката си над шапката и легна на земята. Преплете глезени, скръсти ръце на гърдите си и заспа.

 

 

Събуди се на мръкване. Слънцето беше изчезнало на запад. Небето беше осветено единствено от бледите следи на зимния залез. Надигна се до седнало положение, после се изправи. Никакъв трафик. Но той беше търпелив човек. Майстор на чакането.

Десет минути по-късно на хоризонта се появи автомобил с включени фарове. Ричър смъкна качулката, за да добие по-малко застрашителен вид, зае нехайна поза и вдигна палец. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. Автомобилът се оказа по-голям от лека кола. Това личеше от разстоянието между фаровете. Висок и сравнително тесен. Товарен микробус.

Сив товарен микробус без прозорци.

Абсолютно еднакъв със сивите товарни микробуси, които бе зърнал в гаража на фамилията Дънкан.

Микробусът забави скоростта си на стотина метра от него. Механичният рефлекс в действие. Но забавянето продължи, докато кабината се изравни с него и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм мястото за пътника. В кабината светна. Шофьорът се оказа Елинор Дънкан.

Беше облечена с черни джинси и подплатена шуба с ципове, които мътно проблясваха на светлината в купето.

— Здравей — рече тя.

Ричър не отговори. Очите му оглеждаха микробуса. Отвътре и отвън. Личеше, че идва от път. Каросерията беше покрита със засъхнала кал и белезникави ивици сол. Беше изминала наистина дълъг път.

— Доставката, нали? — подхвърли той. — Превозили са я с този бус.

Елинор Дънкан кимна.

— Съдържанието?

— Шест млади жени и десет малки момиченца — отвърна Елинор. — От Тайланд.

— Живи и здрави?

— Абсолютно. Взели са всички мерки да бъдат в добро състояние за продажба.

— Какво си направила с тях?

— Нищо.

— Тогава къде са?

— Тук, отзад.

— Какво?!

— Не знаехме какво да правим. Явно са ги подмамили с фалшиви обещания. Разделили са ги от семействата им. В крайна сметка решихме, че трябва да ги върнем по домовете им.

— А как ще го направите?

— Карам ги в Денвър.

— Какво има в Денвър?

— Тайландски ресторанти.

— Това ли е решението ви? Ресторантите?

— Не е чак толкова тъпо, колкото звучи, Ричър. Помисли малко. Не можем да ги закараме в полицията, защото са влезли нелегално в страната. Ще ги затворят вероятно за месеци. Това ще им се отрази много зле. Най-добре е да ги съберем с хора, които, ако не друго, поне говорят езика им. Ще бъдат в своя среда. Работещите в ресторантите поддържат връзка помежду си, нали? Някои от тях също са били вкарани нелегално. Може би ще могат да използват същата организация, но за извеждане от страната.

— Чия е идеята?

— На всички. Цял ден я обсъждахме, а после гласувахме.

— Страхотно.

— Ти имаш ли по-добра?

Ричър не отговори. Просто стоеше и гледаше сивата стена на микробуса, нашарена с ивици засъхнала кал. После вдигна ръка и опря длан в студения метал.

— Искаш ли да ги видиш? — попита Елинор Дънкан.

— Не — поклати глава той.

— Ти ги спаси.

— Спасила ги е щастливата случайност. Затова не искам да ги видя. Нямам желание дори за миг да зърна лицата им, защото неволно ще си представя какво щеше да се случи с тях без намесата на щастливата случайност.

Настъпи тежко мълчание. Моторът работеше на място, подухваше лек ветрец. Небето потъмняваше, въздухът ставаше по-студен.

— Не искаш ли да те закарам поне до магистралата? — попита Елинор Дънкан.

Ричър кимна и се качи в кабината.

* * *

Мълчаха в продължение на трийсет километра, чак до „Килиите“.

— Ти си знаела, нали? — попита Ричър.

— Не — отвърна Елинор Дънкан. — Всъщност да. Мисля, че знаех точно обратното. И наистина го знаех. С абсолютна сигурност. В края на краищата осъзнах, че се опитвам да убедя самата себе си.

— Знаеш откъде се е появил Сет, нали?

— Вече ти казах, че не знам. Още тогава, когато му открадна колата.

— Но аз не ти повярвах. Беше отговорила на цели четиринайсет въпроса без никакво колебание. Но когато те попитах за Сет, се запъна. Предложи ни питие. Искаше да спечелиш малко време за размисъл.

— А ти знаеш ли откъде се е появил Сет?

— Имам известни предположения.

— Да ги чуем — тръсна глава Елинор Дънкан.

— Фамилията си е падала по малки момиченца. Открай време. Били са пристрастени. Такива хора се събират в затворени общности. Във времето преди интернет са си писали по пощата и са провеждали тайни срещи. Разменяли си снимки и разни други неща. Организирали си сбирки. Нещо като тясно свързани групи по интереси. Предполагам, че са притиснали някоя група, която си е падала по момченца. Те преминали в нелегалност и се отървали от всякакви доказателства. Изпратили ги при приятели. Уж временно, докато отмине опасността. Но никой не се върнал за Сет. Собственикът му най-вероятно е бил пребит в затвора. Или ченгетата са му видели сметката в някоя килия. И хлапето останало при фамилията Дънкан. Но те нямали нищо против. Идеята да се сдобият със син без участието на жена им се сторила безкрайно привлекателна и Джейкъб го осиновил.

— Да — кимна Елинор Дънкан. — Сет ми призна, че бил спасен. Отдавна, когато все още разговаряхме. Каза, че Джейкъб го измъкнал от някаква унизителна ситуация. От алтруизъм или милосърдие. А може би от принципност. Аз му повярвах. После с течение на времето започнах да подозирам, че фамилията се занимава с нещо нередно. Разбира се, истината се оказа абсолютно различна от подозренията ми. Напълно различна, повярвай ми. Не можех да я приема. Не можех да се примиря с подобно нещо. Спасението на Сет беше доказателството. Дълго време съм била сляпа. Мислех си, че се занимават с доставката на съвсем други неща — дрога, оръжие, дори бомби.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Онова, което чувах. Откъслечни неща. Постепенно ми стана ясно, че превеждат хора. Но дори след като го разбрах, продължавах да си мисля, че става въпрос за обикновени нелегални имигранти. Като онези, които работят по ресторантите.

— Докато?

— Няма докато. Едва днес научих цялата истина. Можеш да ми вярваш. Но ставах все по-подозрителна. Парите бяха прекалено много. Възбудата — също. Лигите им течаха в буквалния смисъл на думата. Но дори и тогава не повярвах. Особено по отношение на Сет. Бях убедена, че ще се чувства отвратително, защото лично го е преживял. Не исках да допусна, че може да е точно обратното. Но се е случило. Предполагам, че само това е знаел. Само то му е доставяло наслада.

— Не съм психолог — обади се Ричър.

— Изпитвам ужасен срам — продължи Елинор. — Няма да се върна там. Те си мислят, че ще го направя, но аз просто не мога да ги гледам в очите.

— А какво ще правиш?

— Ще дам микробуса на онзи, който се съгласи да помогне на жените отзад. Като дарение. Или като подкуп. После ще замина някъде. Може би в Калифорния.

— Как?

— На стоп, като теб. А после ще започна на чисто.

— Трябва много да внимаваш. Пътищата са опасни.

— Знам. Но не ми пука. Имам чувството, че заслужавам всичко, което може да ми се случи.

— Не бъди чак толкова жестока към себе си. Все пак именно ти си извикала ченгетата.

— Но те така и не дойдоха — поклати глава тя.

Ричър замълча.

— Откъде знаеш, че съм ги повикала? — обърна се да го погледне тя.

— Все пак са дошли, образно казано — отвърна с въздишка той. — Но това е нещо, за което никой не се сети да ме попита. Никой не си направи труда да събере две и две. Всички знаеха, че пътувам на стоп, но никой не си зададе въпроса защо са ме свалили на кръстопът, който не води за никъде. Защо някой изобщо би спрял там? Нормалният човек не би тръгнал в тази посока или пък би продължил още сто километра на юг.

— Кой беше той?

— Ченге. От щатската полиция, в кола без обозначителни знаци. Не го сподели с мен, но то беше ясно. Не беше лош човек. Качи ме далеч на север, почти в Южна Дакота. Предупреди ме, че ще се наложи да ме свали на някое пусто място, защото просто пътувал напред-назад. Не стигнахме до подробности. Не разбрах защо го прави, нито пък дали възнамерява веднага да се връща обратно. Но той точно така постъпи. Отби на банкета, изчака ме да сляза и две секунди по-късно вече пътуваше обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Но защо?

— Джипиес и политика — отвърна Ричър. — Това беше първото ми предположение. Огромен щат като Небраска няма как да мине без вътрешни противоречия. Коя област се радва на внимание, коя е пренебрегната — ей такива неща. Затова си помислих, че те вземат предварителни защитни мерки. Снимки от джипиес системи като доказателство, че ходят навсякъде. Днес всички полицейски автомобили са оборудвани с уреди за проследяване, а хората в тях могат да бъдат призовани по всяко време пред съответната разследваща комисия. Но малко по-късно промених мнението си. Запитах се дали не става въпрос за някое фалшиво повикване, на което не са имали никакво намерение да се отзовават, но все пак е трябвало да прикрият задниците си по някакъв начин. Тоест да могат да докажат, че са се отзовали. По-късно пък си зададох друг въпрос — дали повикването в крайна сметка не е било фалшиво и дали не си се обадила ти.

— Аз бях. Преди четири дни. И не беше фалшиво. Споделих с тях абсолютно всичко. Но защо твоят човек дори не е слязъл от колата?

— Поради предразсъдъци. Поради познаване на местните нрави. Бас държа, че си се оплакала от домашно насилие.

— Оплаках се. Но Сет наистина ме биеше.

— Това означава, че са пренебрегнали всичко останало, което си споделила с тях — въздъхна Ричър. — Решили са, че просто си поредната съпруга, решила да натопи мъжа си. Понякога ченгетата мислят именно по този начин. Не е правилно, но го правят. Не са имали никакво намерение да се бъркат в семейните ви отношения. Особено когато става въпрос за фамилията Дънкан. Защото познават местните нрави. Дороти Коу ми каза, че доста от тукашните младежи са постъпили на работа в щатската полиция. Което означава, че или са ги разпитали, или са научили по друг начин. Но и в двата случая посланието е едно и също: затънтен край със собствени порядки. Няма смисъл да се ровят в семейните отношения на Дънкан.

— Не мога да повярвам! — промълви Елинор.

— Но си се опитала. Никога не го забравяй. Постъпила си правилно.

* * *

Навлязоха в онова, което минаваше за център на града. Покрай билборда на Търговската камара, покрай закусвалнята с алуминиева конструкция, покрай бензиностанцията на „Тексако“ с трите сервизни клетки, покрай магазина за железария и другия за алкохол, покрай сервиза за гуми и магазина на „Джон Диър“, покрай бакалницата и аптеката, покрай водонапорната кула. По Макнали Стрийт, която свършваше пред болницата. И след нея, в непозната за Ричър територия. Двигателят на микробуса мъркаше, гумите тихо проскърцваха. От време на време Ричър имаше чувството, че чува някакви звуци от товарния отсек. Раздвижване, говор, дори смях. Елинор Дънкан беше насочила цялото си внимание върху пътя, а това му даваше възможност да я наблюдава с крайчеца на окото си.

Час по-късно пред очите им изплува ярко осветената естакада, през която се излизаше на магистралата. Бяха изминали около сто километра. Големи осветени зелени табели маркираха дестинациите на запад и на изток. Елинор намали скоростта и спря на банкета. Ричър слезе и й направи знак да продължи. Тя се включи в първата естакада под табелата с надписи „Денвър“ и „Солт Лейк Сити“. Той мина под моста и пое нагоре по рампата, която водеше на изток. Единият му крак стъпваше на ограничителната лента, а другият — на земята встрани от настилката. Ричър излезе на магистралата, вдигна палец и се усмихна. Като всеки нормален стопаджия, който се опитва да изглежда приятен и дружелюбен спътник.