Лий Чайлд
Време за умиране (61)

61

Джейкъб Дънкан се беше отдалечил на около двеста метра от дома си. Ричър го зърна пред себе си. Дребен и самотен, абсолютно беззащитен насред безкрайното голо поле. На стотина метра в северозападна посока пикапът на Дороти Коу описваше бавен кръг около него. Като бдително овчарско куче. Като разрушител, охраняващ транспортен конвой.

— Безпокои ме револверът — прошепна в микрофона Дороти.

— Сет се оказа слаб стрелец.

— Това не означава, че и Джейкъб е такъв.

— Добре, отбий и ме изчакай — рече Ричър. — Ще го направим заедно.

Изключи телефона и се насочи по диагонал към нея, минавайки на стотина метра зад гърба на бягащия Джейкъб. Когато наближи, Дороти Коу слезе от пикапа си и тръгна към мястото до шофьора на джипа. Ричър натисна бутона за свалянето на стъклото и каза:

— Не, ти ще караш, а аз ще държа пушката.

После слезе от мястото си зад волана и тръгна да заобикаля предницата. Срещнаха се пред хлътналата предна решетка на джипа. Не си казаха нищо повече. Лицето на Дороти Коу беше мрачно и решително. Спокойно и едновременно с това нервно. Тя седна зад волана, натисна бутона за нагласяване на седалката и погледна в огледалото. Сякаш всичко беше нормално, сякаш просто отиваше да си купи мляко от магазина. Ричър се настани до нея и измъкна глока от джоба си.

— Кажи нещо повече за онези снимки в сребърните рамки — рече тя.

— Не искам — поклати глава той.

— Излишно е да се тревожиш за мен. Просто искам да съм сигурна, че доказват вината на фамилията, най-вече на Джейкъб. Че са неоспорими улики. Искам да го знам, преди да приключим с него.

— Неоспорими са — рече Ричър. — Сто процента.

Дороти Коу кимна и включи на скорост. Джипът се разклати и бавно потегли. Колелата захрущяха по замръзналата пръст.

— Питахме се какво ще стане оттук нататък — сковано подхвърли тя.

— Ще се свържете с превозвач от друга община или ще работите с Елинор.

— Не, имах предвид хамбара. Докторът казва, че трябва да го изгорим из основи, но аз не съм сигурна, че това е правилно.

— Сами ще решите.

— Ти как би постъпил?

— Не мога да кажа. Решението трябва да бъде ваше.

— Кажи ми.

— Бих заковал портата и не бих стъпил повече там — рече с въздишка Ричър. — Бих оставил всичко да обрасне с цветя.

 

 

С това разговорът приключи. Приближиха се на петдесет метра от Джейкъб Дънкан и се приготвиха да действат. Джейкъб продължаваше да тича, но неособено бързо. Личеше, че е накрая на силите си. Препъваше се и влачеше крака. Един нисък и дебел мъж със слаби дробове и сковани крака, изпитващ всички болки и неудобства, които идват с възрастта. В ръката си държеше револвер, който беше точно копие на онзи у Сет. Същата никелирана стомана, същата къса цев. По всяка вероятност още един „Смит-60“, който може би щеше да се окаже също толкова неефективен в ръцете на изтощения възрастен мъж, който дишаше тежко, а мускулите му трепереха от прекомерните усилия.

— Как ще го направим? — попита Дороти Коу.

— Задмини го отляво. Нека проверим дали има сили за бой.

Нямаше. Ричър натисна копчето за сваляне на страничното стъкло и извади навън ръката си с глока. Дороти натисна газта и бързо започна да настига Джейкъб. Откъм лявата му страна. Той не направи опит да се обърне и да стреля. Само отскочи встрани и продължи да се препъва напред, отклонявайки се с един-два градуса от избрания маршрут.

— Сега ще опишеш широк кръг и ще се насочиш към гърба му, отдясно — рече Ричър.

— Добре — кимна Дороти. — За Маргарет.

Джипът описа пълен кръг и излезе на първоначалната си позиция. Но вече значително по-близо. Дороти изправи волана, после рязко натисна газта. Тежката машина подскочи и се втурна напред, вече по права линия. Десет метра, после двайсет, трийсет. Джейкъб Дънкан ужасено погледна през рамо и хукна наляво. Дороти Коу инстинктивно завъртя волана в обратна посока. Реакцията на примерен водач с четирийсет години стаж без нито едно произшествие. После се коригира. Левият фар улучи Джейкъб в гърба и дясното рамо. Револверът излетя от ръката му. Тялото му се претърколи и рухна на земята.

— Обратно, бързо! — заповяда Ричър.

Но Джейкъб Дънкан не стана. Лежеше по гръб, подвил единия крак под тялото си. Ноктите му дращеха пръстта, главата му се тресеше, очите му бяха отворени и бясно се въртяха в орбитите си. Нагоре и надолу, наляво и надясно. Револверът беше паднал на три метра от него.

Дороти Коу се върна обратно, спря на няколко крачки встрани и попита:

— А сега какво?

— Според мен трябва да го оставим тук — отвърна Ричър. — Мисля, че си му счупила гръбнака. Ще умре бавно.

— Колко бавно?

— Час, може би два.

— Не знам… — колебливо проточи тя.

— В такъв случай иди и го гръмни в главата — подаде й глока Ричър. — Но това би било милост, която тоя тип не заслужава.

— Ти го направи.

— С най-голямо удоволствие. Но това е твой дълг. Двайсет и пет години си чакала възмездие.

Тя бавно кимна и сведе очи към глока, който лежеше в дланите й като разтворена книга. Гледаше го така, сякаш никога не беше виждала подобно нещо.

— Има ли предпазител? — попита.

— Не — поклати глава Ричър. — Тези модели нямат предпазители.

Тя отвори вратата. Първо спря на стъпенката, а после скочи на земята. Обърна се и го погледна.

— За Маргарет — отново прошушна тя.

— И за всички останали — добави Ричър.

— И за Арти, моя съпруг.

Докосна с длан отворената врата и тръгна напред. Бавно и неохотно. Със ситни стъпки. Десет, единайсет, дванайсет. Кратко разстояние, превърнато в дълго пътешествие. Джейкъб Дънкан престана да мърда и я следеше с очи. Тя спря пред него. Ръката с пистолета незабележимо се отдели от тялото й. Сякаш не искаше да има нищо общо с него, сякаш оръжието беше нещо отделно, напълно самостоятелно. Устните й се размърдаха, но Ричър не чу какво казва. Пистолетът се насочи надолу, пръстът й натисна спусъка. Един, два, три изстрела. После още три. В бърза последователност. После Дороти Коу се обърна и бавно започна да се отдалечава.