Лий Чайлд
Време за умиране (6)

6

Купонът във вътрешната зала продължаваше с пълна сила. Лактите вече не бяха на масата. Всичките седем участници се бяха облегнали назад, с изпънати крака, заемайки цялото свободно пространство, сити и доволни. Лицата им бяха леко зачервени от топлината и бирата. Докато чакаха поредния виц, шестима от тях разсеяно слушаха седмия, който се хвалеше нещо. Ричър се насочи към масата, застана зад стола на Дънкан, извади ръцете си от джобовете и ги постави върху раменете му. В салона настъпи мъртва тишина. Ричър леко подръпна раменете на Дънкан. Столът се люшна назад и застана на два крака. После Ричър го пусна и той с трясък зае нормалното си положение. Дънкан успя да се изправи и рязко се завъртя. Равни порции страх и гняв се изписаха на лицето му. Плюс желанието да запази самообладание пред приятелите си. Очите му бързо огледаха салона, но не откриха бодигарда. Това отне част от неговата самоувереност и гняв за сметка на страха.

— Сет Дънкан? — попита Ричър.

Кльощавият не отговори.

— Имам едно съобщение за теб, приятел.

— От кого? — попита Дънкан.

— От Националната асоциация на брачните консултанти.

— Има ли такава асоциация?

— Вероятно.

— Какво е съобщението?

— То е по-скоро въпрос.

— Добре де, да го чуем.

— Въпросът е как ще ти хареса това! — отвърна Ричър и му нанесе силен удар в носа. Адски силен удар. Кокалчетата му смазаха хрущяли и кости, превръщайки ги в кървава пихтия. Дънкан отлетя назад и се просна върху масата. Разнесе се трясък на счупени чаши и чинии, ножовете се пръснаха по пода.

Дънкан не направи опит да се изправи.

Ричър спокойно се обърна и напусна вътрешния салон. Прекоси коридора, мина покрай рецепцията и излезе на паркинга.

 

 

Върху ключа, който му беше връчил червенокосият барман — администратор, беше изписана голяма цифра шест. Ричър паркира пред бунгало номер шест, бутна вратата и изведнъж се оказа в миниатюрно копие на централната сграда. Помещението беше кръгло, с изключение на пространството, определено за банята и гардероба. Куполът на тавана излъчваше мека светлина. Леглото беше монтирано на специален извит подиум. Пред заобления фотьойл имаше малка кръгла масичка. Старомодният телевизор с кинескоп беше поставен на друга масичка. Банята беше малка, но удобна, с вана и душ. Гардеробът имаше почти същите размери.

Тук имаше всичко, от което се нуждаеше. Нищо излишно.

Ричър се съблече, хвърли дрехите си на леглото и взе душ. С наслада подложи тялото си на горещата струя. Врат, рамене, ръце и ребра. Повдигна едната си ръка, после и другата. След това и двете заедно. Движеха се, но като частите на ново сглобена машина, които се нуждаят от напасване. Добрата новина беше, че кокалчетата изобщо не го боляха.

* * *

Личният лекар на Сет Дънкан се намираше на повече от триста километра, в Денвър, Колорадо. Несъмнено отлично подготвен медик, който обаче нямаше опит в спешната помощ. Най-близкият рентген беше на един час път, а никой разумен човек не би прибягнал до услугите на някаква местна откачалка. Затова Сет помоли един от приятелите си да го закара до къщата на чичо му Джаспър Дънкан. Главно защото чичото знаеше как да се справя с необичайните ситуации по всяко време. Той живееше на осем километра от кръстопътя с мотела, в най-северната от трите стари къщи в края на общата алея. Вътрешността й беше задръстена от вещи, които чакаха момента да бъдат използвани. Самият чичо Джаспър беше надхвърлил шейсет, но беше здрав като бик и притежаваше разностранни умения — истинска съкровищница на народната мъдрост и отдавна забравени познания.

Джаспър настани племенника си на един кухненски стол и се зае да разглежда раната. След известно време излезе и се върна със спринцовка с местна упойка. По принцип тя беше предназначена за прасета, но млекопитаещите са си млекопитаещи и упойката свърши работа. Когато мястото изтръпна до нужната степен, Джаспър намести костта със силните си пръсти, след което отново изчезна във вътрешността на къщата. Няколко минути по-късно се върна със стара алуминиева шина за лице — едно от нещата, които със сигурност можеха да се открият сред вещите му. Пръстите му сръчно започнаха да огъват шината, за да прилепне към лицевите кости на племенника. После запуши ноздрите с дебели тампони марля и почисти кръвта с гъба, напоена с топла вода.

Дойде време да позвъни на съседите си.

До него живееше брат му Джонас Дънкан. Третата къща беше собственост на другия им брат, Джейкъб Дънкан — бащата на Сет. Пет минути по-късно четиримата седяха около кухненската маса на Джаспър. Военният съвет беше открит.

— Нека караме поред, синко — започна Джейкъб Дънкан. — Кой беше онзи тип?

— Никога не съм го виждал — отвърна Сет Дънкан.

— Тук е мястото да попитам къде, по дяволите, беше твоето момче Брет? — попита Джонас.

— Излезе да го изпрати на паркинга и там онзи го пребил. Шут в топките, последван от шут в главата. След което го зарязал там.

— Брет добре ли е?

— Има мозъчно сътресение. Не знае кой ден сме днес. Безполезен е. Искам да го сменя с някой друг.

— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — каза Джонас.

— И така, кой е този тип? — попита Джаспър.

— Едър мъж с кафява шуба и вълнена шапка. Това е всичко, което видях и което помня. Просто влезе в салона и ме удари.

— Защо?

— Не знам.

— Нищо ли не каза?

— Някакви глупости. Брет каза, че е дошъл с колата на доктора.

— Не знае коя дата сме днес, но помни колата на непознатия?

— Предполагам, че последиците от мозъчните сътресения са непредвидими.

— Но ти си сигурен, че не те е ударил докторът, така ли?

— Казах ти, че никога не съм виждал този тип. А доктора го познавам. Не би посмял да ме удари.

— Какво не ни казваш, синко? — попита Джейкъб Дънкан.

— Боли ме главата.

— Сигурен съм, че те боли. Но аз те попитах нещо друго.

— Не искам да говоря.

— Но знаеш, че трябва. Не можем да оставим подобно нещо без последици.

Сет Дънкан погледна вляво от себе си, после вдясно.

— Добре де, тази вечер с Елинор се скарахме — промърмори той. — Преди да изляза. Нищо особено, но се наложи да я плесна.

— Колко силно?

— Май й разкървавих носа.

— Лошо?

— Знаеш, че е доста крехка.

За миг в кухнята се възцари тишина.

— Нека се опитаме да свържем нещата — обади се Джонас Дънкан. — Жена ти е повикала доктора.

— Бях я предупредил да не го прави.

— Ама тя го е направила. Защото е крехка. Но докторът не си е бил у дома, а в бара на мотела, където е постоянен клиент. На половин бутилка „Джим Бийм“, както обикновено. Елинор вероятно го е намерила там.

— Наредено му е да се държи далеч от нея.

— Но той не се е подчинил. Докторите понякога проявяват странности. Сигурно е бил твърде пиян, за да шофира. Както обикновено. Заради бърбъна. Може би е помолил някой да кара вместо него. Заради чувството на загриженост, което го е обзело.

— Кого би помолил?

— Някой друг клиент на бара.

— Никой не би посмял да направи подобно нещо.

— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.

— Добре, а после?

— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.

— Може би Елинор ме е издала?

— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.

— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.

— Някакви глупости за брачни консултанти.

— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.

— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.

— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?

— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.

— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.

— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.