Лий Чайлд
Време за умиране (56)

56

Той излезе обратно точно след единайсет минути. По черния път към хамбара се клатушкаше пикапът на Дороти Коу. В кабината имаше трима души — самата Дороти зад волана, докторът и съпругата му, всички на предната седалка. Ричър остана неподвижен, примигващ срещу слънцето. В едната си ръка държеше трофейната пушка, а другата висеше надолу. Дороти спря на десет метра от него, но не слезе. Сякаш вече знаеше.

Изтече една дълга минута, после вратите на пикапа се отвориха. Докторът слезе от едната, а съпругата му се плъзна по седалката от винил и се присъедини към него. Дороти Коу направи същото от другата страна и остана на място, опряла рамо на отворената врата. Ричър примигна за последен път, плъзна длан по лепенката на лицето си и тръгна да я посрещне. Тя помълча известно време, понечи да попита нещо, но се отказа. Повтори упражнението още веднъж. Въпросът беше зададен едва при третия опит.

— Тя вътре ли е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Велосипедът й е там.

— След толкова години? Сигурен ли си?

— Отговоря на описанието в полицейските рапорти.

— Трябва да е доста ръждясал.

— Не е. Вътре е сухо.

Дороти Коу замълча и насочи очи към хоризонта на запад, няколко градуса встрани от хамбара. Сякаш нямаше сили да го погледне директно. Стоеше абсолютно неподвижно, но пръстите й стискаха рамката на вратата с такава сила, че кокалчетата им побеляха.

— Можеш ли да обясниш какво се е случило с нея? — попита тя.

— Не — поклати глава Ричър. Технически погледнато, това беше вярно. Не беше патолог. Но благодарение на дългия си стаж като полицай знаеше доста неща и можеше да предполага.

— Ще ида да погледна — каза тя.

— Недей.

— Трябва.

— Не съвсем.

— Искам.

— По-добре недей.

— Не можеш да ме спреш.

— Знам.

— Нямаш право да ме спреш.

— Само те моля и това е всичко. Моля те, не отивай.

— Трябва.

— По-добре недей.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Тогава послушай нея. Маргарет. Представи си, че е пораснала. Представи си каква е станала. Едва ли щеше да стане юрист или учен. Обичала е цветята. Обичала е цветовете и формите. Може би щеше да стане художник или поет. Човек на изкуството. Умна творческа личност. Влюбена в живота, благоразумна, мъдра. Загрижена за теб. Би те погледнала с усмивка, би поклатила глава. „Хайде, мамо, направи каквото ти казва този човек“…

— Мислиш ли?

— Би ти казала: „Можеш да ми се довериш, мамо.“

— Но аз трябва да видя! След всичките тези години в неизвестност…

— По-добре не го прави.

— Но там са само нейните кости.

— Не са само те.

— Че какво друго може да е останало?

— Казах, че там не са само нейните кости.

* * *

Трансферът на четирийсет и деветия паралел се провеждаше по план. Белият микробус бавно пое на юг, преодолявайки последните метри от територията на Канада. Спря за последен път на горска полянка на малко повече от три километра северно от границата. Шофьорът слезе и се протегна. После взе навитото на руло дълго въже от дясната седалка и мина зад каросерията. Отвори вратата и направи знак на жените и децата в товарния отсек. Те не чакаха втора покана и се изсипаха навън. Без неохота, без колебание. Защото Америка беше мечтата им. Бяха платили за нея.

Шестнайсет на брой, всички от Тайланд. Шест жени и десет момиченца. Средно тегло около четирийсет килограма, общо около 600 килограма — както беше отбелязано в транспортните документи на контейнера. Жените бяха стройни и красиви. Момиченцата бяха осемгодишни или по-малки. Струпани на едно място, те примигваха на утринната светлина и оглеждаха високите дървета наоколо. Бяха уморени, но нетърпеливи и развълнувани.

Шофьорът ги нареди в полукръг. Той не знаеше тайландски, а те не разбираха английски. Това го принуди да използва пантомимата, до която беше прибягвал и преди. Която при всички случаи беше по-бърза от говоренето. Отначало потупа въздуха пред себе си, за да привлече вниманието им. После опря пръст до устните си и се завъртя наляво-надясно. Всички трябваше да го видят и да разберат, че трябва да пазят тишина. Насочи показалец в земята пред краката си, а после сложи шепа на ухото си. Това означаваше тук има сензори, земята слуша. Жените усърдно закимаха в знак, че са го разбрали. Той заби пръст в гърдите си, после го насочи към групата, махна на юг и размърда пръсти. Сега ще вървим пеша. Жените отново закимаха. Предварително им беше обяснено, че ще вървят пеша. Мъжът им показа как ще го направят, като размаха ръце с дланите надолу. Очите му осъществиха визуален контакт с всяка жена и момиченце от групата. Трябва да стъпвате леко и абсолютно безшумно. Жените кимнаха, а момиченцата срамежливо го гледаха изпод вежди.

Шофьорът разви въжето, отмери два метра и уви края му около ръката на първата жена. Нови два метра и въжето се уви около ръката на едно от момиченцата. После отново жена, отново момиченце. В крайна сметка всичките шестнайсет бяха надеждно свързани помежду си. В случая въжето играеше помощна, а не ограничителна роля. Нещо като мобилен парапет, който щеше да им помогне да вървят с едно и също темпо в една и съща посока. Без отклонения, без риск някой да се загуби. И бездруго трансферът през гората беше достатъчно опасен.

Шофьорът хвана свободния край на въжето и тръгна напред. Върволицата пое след него, извивайки се сред дърветата и храстите. Като влак по релсите. Той вървеше бавно, като се ослушваше за някакви шумове зад гърба си. Каквито обикновено нямаше. Азиатците умееха да пазят тишина. Особено нелегалните имигранти. Особено жените и малките момиченца.

 

 

Но въпреки че пазеха абсолютно тишина, те все пак бяха чути. На две места едновременно, и двете на хиляда километра разстояние. Едното във Фарго, Северна Дакота, а другото — в Уинипег, Манитоба. Или по-точно казано, бяха видени. На прецизната сеизмографска апаратура, чиито игли регистрираха сигналите на заровен в земята сензор. Но отклонението беше незначително, малко над нивото на общия шум. Служителят на американското Министерство на вътрешната сигурност във Фарго внимателно проследи графиката. Елени, помисли си той. Белоопашати, може би цяло семейство. Колегата му в Канада също се зае да изследва своята графика. Но заключението му беше различно. Вятърът, който събаря купчини сняг от боровете, помисли си той.

 

 

Групата продължаваше напред. Бавно, търпеливо преодолявайки третия от четирите етапа на дългото пътешествие. Първият беше натоварването им в транспортния контейнер, вторият — дългото пътуване с белия микробус. Сега беше ред на малко горски туризъм, след което щяха да бъдат натоварени на друг микробус. Всичко това им беше обяснено предварително до най-малката подробност. В тясна стаичка над някакъв магазин в окръжния център. Такива стаички имаше много. Също и операции. Но тази, която използваха, минаваше за най-добрата. Цената беше висока, но условията бяха отлични. Посредникът ги уверяваше, че единствената му цел е да ги достави в Америка в отлично състояние, свежи като маргаритки. Затова контейнерът, който щеше да бъде техен дом по време на най-продължителния от четирите етапа, беше оборудван с всичко необходимо. Електрически крушки, симулиращи дневна светлина, захранвани от автомобилен акумулатор. Дюшеци и одеяла. Изобилие от храна и вода, химически тоалетни и лекарства. Вентилационни отвори, маскирани като дупки от ръжда. Подпомагани от вентилатор, свързан със същия акумулатор. Плюс кислородни бутилки, които можеха да обогатяват въздуха в случай на нужда. Бягаща пътека, за да се поддържат в добра форма за шесткилометровия преход през границата. Тоалетни принадлежности и овлажнители за кожата. Обясниха им, че и микробусите са оборудвани по същия начин, но малко по-скромно. Защото пътуването с тях щеше да бъде по-кратко от пътуването по море.

Отлична организация, която не беше пропуснала нищо.

Най-хубавото беше, че нямаха нищо против семействата с малки момиченца. Други организации предпочитаха да прекарват само възрастни, защото те можеха да започнат работа веднага. Някои допускаха и деца, но само по-големи момчета, които също можеха да работят. Но тази организация приемаше момиченцата, включително и най-малките. А това се смяташе за много хуманно отношение. С единственото условие да пътуват отделно заради благоприличието. Бащите се отделяха от майките, братята от сестрите. Специално в този случай им съобщиха в последната минута, че отплаването на кораба с мъжете и момчетата щеше да има закъснение, но жените и момичетата трябва да тръгнат веднага. Увериха ги, че всичко е наред. След пристигането щяха да се погрижат за тях, позволявайки им да изчакат акостирането на другия кораб.

Предупредиха ги, че най-труден щеше да бъде шесткилометровият преход през границата. Но всъщност не беше така. Движението на чист въздух беше добро за тях. Беше студено, но зимите в Тайланд също са студени. А и разполагаха с достатъчно топли дрехи. Почувстваха се най-добре, когато водачът им спря и докосна с пръст устните си, показвайки някаква въображаема линия, която пресичаше пътя им. Той махна отвъд нея и устните му беззвучно оформиха думата „Америка“. Прекосиха я, подредени в дълга редица. На лицата им грейнаха усмивки. Най-сетне бяха на американска територия. Продължиха напред, бавно и внимателно.

 

 

Човекът на фамилията Дънкан зад волана на сивия микробус ги зърна на стотина метра пред себе си. Както винаги канадският му колега беше начело на процесията с въже в ръце. Зад него се появи доставката — неясни и безтегловни сенки, които се мяркаха между дърветата. Шофьорът на Дънкан отвори задната врата, готов да ги посрещне.

Канадецът му подаде края на въжето както винаги. Като щафета в лекоатлетическо състезание. После се обърна и изчезна в гората. Шофьорът на Дънкан покани жените и момиченцата да се качват в микробуса, като се ръкува с всяка една поотделно, подхвърли им окуражителни думи и ги поздрави с пристигането в новата им родина. На практика този мъж беше хазартен тип и се опитваше да отгатне кое от децата ще си избере фамилията Дънкан. Жените щяха да заминат направо за Вегас, където щяха да работят в някоя от многобройните агенции за компаньонки, а девет момиченца щяха да бъдат разпределени по-нататък по мрежата. Десетото щеше да остане в Небраска. Уж временно, но на практика завинаги. Купуваш десет, продаваш девет — това беше тактиката на фамилията Дънкан. А на шофьора му беше интересно да отгатва кое дете щеше да извади късмет. Според него четири от тях имаха сериозни шансове, но при вида на петото сърцето му трепна, макар че едва ли щеше да я познае, когато стигнеше до него.

 

 

Дороти Коу остана неподвижна край отворената врата на пикапа си в продължение на цели десет минути. Ричър стоеше пред нея и я гледаше, като се надяваше, че гърбът му скрива хамбара. Беше готов да стои в това положение колкото трябва — десет часа, десет дни, дори десет години. Беше готов на всичко, за да й попречи да влезе в тъмната дупка. Погледът й беше насочен някъде надалеч, устните й беззвучно помръдваха, сякаш репетираше аргументите си в някакъв спор.

— Колко са вътре? — попита най-сетне тя.

— Някъде към шейсет — отвърна Ричър.

— Боже мили!

— Две-три годишно — добави Ричър. — Развили са вкус към тях. Нещо като пристрастяване. Призраци няма. Такива неща не съществуват. Онова, което е чувало онова хлапе, е било истинско.

— Кои са те?

— Момиченца, повечето от тях с азиатски произход.

— По костите ли ги разпозна?

— Последното все още не се е превърнало в кости.

— Откъде са?

— Вероятно от семейства на имигранти. Почти сигурно нелегални, прекарани през границата, за да бъдат превърнати в секс робини. С това се занимават братята Дънкан. Така печелят парите си.

— Всички ли са били невръстни момиченца?

— Да, около осемгодишни.

— Погребани ли са?

— Не — поклати глава Ричър.

— Просто са ги захвърлили вътре, така ли?

— Не са ги захвърлили. Подредени са като в някакъв храм.

Настъпи продължително мълчание.

— Все пак трябва да погледна — тръсна глава Дороти Коу.

— Недей.

— Защо?

— Има и снимки. Нещо като архив. Като албум за спомен. Снимки в сребърни рамки.

— Трябва да ги видя.

— Ще съжаляваш, може би цял живот. Ще ти се прииска да не беше ги виждала.

— Но ти си ги видял.

— И съжалявам за това.

Дороти Коу отново замълча. Дишаше дълбоко и гледаше към далечния хоризонт.

— А какво ще правим сега? — прошушна най-сетне тя.

— Аз мисля да се отбия в къщите на фамилията Дънкан. Те всички са там, седят около някоя маса и си въобразяват, че всичко е наред. Време е да научат, че нищо не е наред.

— Ще дойда с теб — рече Дороти Коу.

— Идеята не е добра — поклати глава Ричър.

— Искам да дойда.

— Може да стане напечено.

— Надявам се да стане. За някои неща си струва да умреш. Винаги идва време за умиране. За теб или за лошите.

— И ние ще дойдем — обади се съпругата на доктора. — Хайде, да вървим.