Лий Чайлд
Време за умиране (37)

37

Наемникът на Махмейни се прибра в стаята си в „Кортярд Мариот“. Току-що беше приключил разговора си със самия Махмейни. Разговор, който започна зле. Махмейни не повярва, че Сепер е избягал. Все едно му казаха, че му е израснала трета ръка. Нещо напълно изключено.

— Със сигурност не беше в бара — обясни мъжът.

— Когато си се появил там — напомни му Махмейни.

— Изобщо не е бил там. Адски противно място. Изобщо не ми хареса. Гледаха ме гадно, сякаш съм някакъв боклук. Или терорист. Съмнявам се, че изобщо щяха да ме обслужат. Асгар не би ги търпял дори пет минути. Със сигурност би вдигнал скандал. Но там нямаше дори следа от скорошен скандал. Нямаше кръв по пода. Ако Асгар е бил там, със сигурност щеше да има. Той е въоръжен, действа бързо и с удоволствие би наказал тъпаците.

— Значи е отишъл някъде другаде — настоя Махмейни.

— Проверих целия град. Не ми отне много време. След мръкване по улиците няма жива душа. Няма къде да се скриеш. Той не е там.

— Жени?

— Тук!? Ти май се шегуваш!

— Опита ли отново да му позвъниш?

— Не съм спирал.

Настъпи продължително мълчание. От офиса си в Лас Вегас Махмейни обработваше получената информация и импровизираше.

— Добре, да продължаваме нататък — каза най-сетне той. — Този бизнес е важен за нас. Утре трябва да се погрижим за него. Налага се да се оправяш сам. Можеш да го направиш. Достатъчно добър си за това.

— Но аз нямам кола.

— Момчетата на Сафир имат.

— И аз си помислих за тях. Но динамиката става друга. Няма да съм шеф, а обикновен пътник. А и как да им обясня защо Асгар е изчезнал? Не можем да си позволим да изглеждаме като идиоти. Нито пък слаби. Не и пред онези хора.

— Добре, вземи друга кола. На останалите кажи, че Асгар е тръгнал напред или е заминал, защото е получил нова задача.

— Да взема друга кола? — учуди се иранецът. — Откъде?

— Под наем, разбира се.

— Тук не е Вегас, шефе. Нямат дори рум сървис, а най-близкият офис на „Хърц“ е на летището. Сигурен съм, че ще отворят чак сутринта. А и аз няма как да стигна до там.

Последва нова пауза. Дълга пауза. Махмейни премисляше, преценяваше, планираше отново.

— Другите видяха ли колата, с която пристигнахте там? — попита най-сетне той.

— Не, сигурен съм. Пристигнахме поотделно, по различно време.

— Ясно — рече Махмейни. — За динамиката си прав. Трябва да личи, че ние командваме парада. Да държим останалите в неведение. Ето какво ще направиш: в рамките на един час трябва да намериш подходяща кола. Ако се наложи, открадни я. После се свържи с останалите. Ако трябва, потърси ги в стаите им. Не ми пука в колко часа — в полунощ, в един сутринта. Кажи им, че сме решили да започнем купона по-рано и затова ти веднага тръгваш на север. После им дай пет минути да се приготвят. В противен случай тръгни сам. Те ще се объркат. Ще започнат да си събират багажа и да тичат към паркинга. Ти ще ги чакаш там, с новата си кола. Но те няма да знаят, че е нова. Дори няма да забележат, че Асгар не е с теб. Не и в тъмното и в настаналата суматоха. Ще караш бързо. Ще летиш като прилеп, избягал от ада. Трябва да стигнеш пръв на мястото. Когато останалите се появят, ще им кажеш, че си пуснал Асгар да разузнае пеша. Това ще ги разтревожи. Ще ги обърка още повече. Непрекъснато ще се оглеждат. Това е всичко, което ни трябва. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.

 

 

Наемникът на Махмейни облече палтото си, грабна сака и слезе във фоайето. Администраторът си беше отишъл. Може би имаше някакъв нощен портиер, който да го замества, но и той не се виждаше никъде. Иранецът просто прекоси преддверието и излезе навън със сак в ръка, готов да открадне първата подходяща кола — нещо, което в много отношения беше крачка назад и уронваше достойнството му. Хората в неговото положение отдавна бяха загърбили кражбите на коли. Но сега се налагаше, а той все още помнеше как се прави. Трудности в техническо отношение нямаше да има. Щеше да го направи с обичайната си прецизност. Трудностите щяха да възникнат по време на работата с нещастниците, които не бяха нищо повече от потенциални мишени.

Изискванията му бяха две: първо, колата да бъде престижна. Не много, но все пак престижна. Не можеше да се появи с някой очукан и ръждив пикап. Това би било под достойнството на един близък сътрудник на Махмейни, особено на такъв, който трябва да впечатли и респектира братята Дънкан. Имиджът далеч не означаваше всичко, но винаги помагаше. При половината от случаите се възприемаше като реалност.

Второ, колата не трябваше да бъде нова. Последните модели разполагаха с прекалено много средства за защита. Компютри, микрочипове в ключовете, системи за автоматично разпознаване в ключалките. Не непреодолими, разбира се, но бързата и мръсна работа на улицата си имаше своите ограничения. Новите коли се крадяха най-добре с помощта на влекачи или платформи, откарваха се на някое спокойно местенце, а после изискваха часове търпелива работа с лаптопи, вързани в интернет. Самотните мъже в мрака се нуждаеха от нещо по-просто.

Най-добре някой обикновен седан масово производство. Не нов, но не и много стар. Във Вегас бе пълно с такива. Работа за пет минути. Но не и в пущинаците на Небраска. Докато той обикаляше града да търси Асгар, успя да се увери, че деветдесет процента от местните автомобили са твърде обикновени — най-вече пикапи. А деветдесет и девет процента от тях бяха стари, очукани и корозирали. По всяка вероятност местните жители нямаха пари, а дори и да имаха, явно предпочитаха по-скромния начин на живот.

Навън на студа той направи кратък преглед на възможностите си. Представи си разположението на околните улици, които вече беше обиколил. Беше зърнал упътващата табела за някаква болница. По принцип болничните паркинги бяха добро място, защото лекарите си купуваха нови коли, а старите продаваха на медицинските сестри или на практикуващите студенти. Но табелата сочеше, че болницата се намира на разстояние от няколко километра — твърде голямо, за да бъде преодоляно пеша без гаранции за успех.

Реши да започне от паркинга на хотела.

И свърши там.

Заобиколи П-образната сграда и пред очите му се появиха три пикапа. Два от тях бяха преустроени на кемпери, с места за спане и всичко останало. Третият беше стар крайслер с номера от Аризона, нагънати брони и олющена от слънцето боя. Редом с тях бяха паркирани син шевролет импала, червен форд и черен кадилак. Пикапите и старият крайслер отпадаха по очевидни причини. Импалата и фордът бяха прекалено нови, явно взети под наем. Това личеше от баркода на задните странични стъкла. Почти сигурно бяха на хората на Сафир и Роси, а той не можеше да ги извика спешно на паркинга, настанил се в една от тях.

Оставаше кадилакът. Достатъчно стилен, на подходяща възраст. Чист, дискретен, добре поддържан, с местни номера и затъмнени стъкла. Почти перфектен за целта му. Лесен. Той пусна сака на земята, легна по гръб и пъхна глава под двигателя. Измъкна връзката ключове от джоба си, включи миниатюрното фенерче, закачено за нея и започна изследването. Под рамата на колите от това поколение имаше електронен модул за регистриране на челен удар. Той представляваше обикновен датчик за измерване на ускорението с две функции. В най-лошия случай задействаше въздушните възглавници и отключваше вратите, за да се извадят зашеметените водачи от купето. Истински подарък за автокрадците, които веднага бяха оценили предимствата му и това беше наложило бързата му подмяна с друга, по-добре защитена електроника.

Той напипа модула — проста и зацапана с кал ламаринена кутийка, от която стърчаха жички. Извади ножа си и й нанесе силен удар с дръжката. От кутийката се посипаха парченца засъхнала кал, но това беше всичко. Решил, че калта омекотява удара, той разтвори ножа си и започна да я стърже. След известно време щракна острието обратно и направи втори опит. Нищо. Събра сили и опита още веднъж, рискувайки някой да чуе звучният отговор на ламарината. Посланието беше прието. Замъгленият електронен мозък на кадилака реши, че току-що е получил челен удар — слаб за задействането на въздушните възглавници, но достатъчен за улесняване на евентуалните спасители, които се бяха появили на сцената. Чуха се четири глухи изщраквания и вратите се отключиха.

Чудесно нещо е техниката.

Наемникът на Махмейни изпълзя изпод колата и се изправи. Миг по-късно сакът му кацна на задната седалка, а той се настани зад волана. Шофьорската седалка беше изместена максимално назад, отваряйки достатъчно място дори за краката на гигант. Вече беше споменал на човека на Роси, че всички американски селяни са огромни. Напипа страничния бутон и го натисна. Седалката започна да се движи напред, изминавайки трийсетина сантиметра, преди да спре. После той нагласи облегалката и беше готов за работа.

Насили ключалката на кормилната колона, свали пластмасовия капак под нея, оголи нужните жици с острието на ножа и ги залепи една за друга. Двигателят запали. Напевен звън го предупреди, че не си е сложил колана. Той го закопча, изкара колата на заден ход и спря до стената на хотела. Двигателят работеше почти безшумно, а автоматичната климатична инсталация започна да затопля купето.

После той извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на хотела, като последователно се свърза с хората на Сафир и на Роси. Придържайки се стриктно към инструкциите на Махмейни, той им съобщи за промяната в плановете. Купонът започваше веднага, което означаваше, че той и Асгар незабавно потеглят на север, а те разполагат с пет минути да си съберат багажа и да се включат.

 

 

Джипът беше модел Джи Ем Си „Юкон“, златист металик, с много екстри и с бежова кожена тапицерия. Хубава кола. Младежът на име Джон положително се гордееше с нея. Ричър се надяваше да я задържи за следващите дванайсет часа или повече, докато си свърши работата в Небраска.

— Имаш ли мобилен телефон, Джон? — попита той.

Младежът се забави за част от секундата, което беше фатално.

— Не — обяви той.

— Дотук се справяше много добре, но току-що прецака нещата — поклати глава Ричър. — Разбира се, че имаш мобилен телефон. Ти си част от цяла организация. Изпратили са те на пост. Още нямаш трийсет, което означава, че и зачеването ти е било планирано.

— А ти ще ми направиш онова, което си причинил и на другите — рече Джон.

— Какво съм им направил?

— Осакатил си ги.

— А те какво щяха да направят с мен?

Младежът не отговори. Движеха се с умерена скорост по двупосочния път, на север от мотела, сред безкрайната равнина. В светлината на фаровете не се виждаше абсолютно нищо. Ричър седеше леко извит на мястото си. Лявата му ръка лежеше на коляното, а дясната с пистолета беше опряна на нея.

— Дай ми мобилния си телефон, Джон — подхвърли след кратка пауза Ричър, като внимателно наблюдаваше младежа. Той веднага забеляза лекото движение на очите, едва забележимия проблясък на зениците и присвиването на клепачите. Недвусмислено предупреждение. Джон отлепи задника си от седалката, свали ръката си от волана и я пъхна в джоба на панталоните си. Ръката се появи обратно с телефон. Тънък и черен, наподобяващ блокче шоколад. Понечи да му го подаде, но телефонът се изплъзна от пръстите му и падна в краката на Ричър.

— Мамка му. Извинявай.

— Добър опит, Джон — усмихна се Ричър. — Сега аз трябва да се наведа да го взема, нали? А ти ще смажеш тила ми с един як юмрук. Ама аз не съм вчерашен, да знаеш…

Младежът не каза нищо.

— Предлагам да го оставим там — добави Ричър. — Ако започне да звъни, ще го чакаме да се включи на гласова поща.

— Бях длъжен да опитам.

— Това извинение ли е? Ти ми обеща нещо друго.

— А ти ще ми счупиш краката и ще ме изхвърлиш в канавката.

— Звучи доста песимистично. Защо трябва да чупя и двата ти крака?

— Не е време за шеги. Онези четири момчета, които си пребил, никога вече няма да могат да работят.

— Няма да работят за фамилията Дънкан. Но в живота има още много неща, които могат да правят. По-добри неща.

— Например?

— Например да изриват тор в някоя ферма за бройлери. Или да си предлагат услугите в Тихуана на гърба на някое магаре. И в двата случая ще бъдат по-добре, отколкото да слугуват на братята Дънкан.

Младежът не отвърна нищо и продължи да шофира.

— Колко ти плащат онези типове? — подхвърли Ричър.

— Доста повече, отколкото мога да изкарам в Кентъки.

— Срещу какво по-точно?

— Просто да се навъртам наоколо.

— Кои са онези италианци с дебелите палта? — смени темата Ричър.

— Не знам.

— Какво искат?

— Не знам.

— Къде са в момента?

— Не знам.

 

 

Италианците бяха в синята импала, вече на петнайсетина километра северно от „Мариот“. Зад волана беше Роберто Касано, а Анджело Манчини седеше до него. Касано изпитваше трудности да се задържи зад червения форд на хората на Сафир, а двамата шофьори правеха съвместни усилия да не изгубят от поглед хората на Махмейни. Големият черен кадилак беше истинска фурия и без усилия летеше със сто и трийсет километра в час — далеч от комфортното пътуване, за което беше създаден. Тежката каросерия подскачаше и се люшкаше по неравностите на пътя и представляваше доста странна гледка.

— Това кола под наем ли е? — напрегнато подхвърли Анджело Манчини, без да отлепя поглед от кадилака.

Касано беше по-спокоен въпреки напрежението, свързано с поддържането на необичайно високата скорост по тесния път. И мислеше усилено.

— Според мен не е — замислено отвърна той.

— Каква е тогава? Да не би онези типове да разполагат със собствени коли във всеки щат? Ей така, за всеки случай?

— Не знам — отвърна Касано.

— Отначало си помислих, че е лимузина — от онези, които се предлагат с шофьор. Ама не е. Още в града успях да зърна онзи негодник зад волана. Същия, който ти се зъбеше.

— Не го харесах — отбеляза Касано.

— И аз. А сега още по-малко. Май ще излезе, че са по-големи от нас. Много по-големи, щом разполагат с коли във всеки щат. Долитат с частния самолет на някое казино и хоп — на пистата ги чака кола. Що за типове са тези?

— Не знам — промърмори Касано.

— Да не би това отпред да е катафалка? — не мирясваше Манчини. — Да не би иранците да имат верига от погребални агенции? Махмейни се обажда в най-близката от тях и разпорежда да изпратят кола. Така нещата се връзват, не мислиш ли?

— Според мен иранците не се занимават с погребален бизнес.

— С какво друго тогава? Колко щата има в тази шибана страна? Петдесет, нали? Това означава най-малко петдесет коли, всяка на тяхно разположение.

— Дори Махмейни не може да поддържа бизнес в петдесет щата.

— Е, Аляска и Хаваите можем да ги изключим. Но Небраска? Колко нагоре в списъка му е Небраска?

— Не знам — отвърна Касано.

— Добре, прав си — въздъхна Манчини. — Трябва да е кола под наем.

— Вече ти казах, че не е — поклати глава Касано. — Не може да бъде под наем, защото е стар модел.

— Времената станаха трудни. Може би не си сменят колите всяка година.

— Но тази не е модел от миналата година, нито от предишната. Практически е истинска антика. Кола на възрастен човек. Кадилакът на дядото от съседния двор.

— Може би тук предлагат под наем и такива антики.

— А защо му е на Махмейни такава кола?

— Добре де, каква е тогава?

— Няма значение каква е. Ти не схващаш общата картина. Пропускаш най-важното.

— А какво е то?

— Тази кола си беше пред хотела. Забрави ли, че паркирахме точно до нея? Късно следобед, когато се прибрахме. Онези типове ни бяха изпреварили. Знаеш ли какво означава това? Означава, че са били там още преди Роси да помоли Махмейни да ги изпрати. Шантава работа. Тук става нещо много странно…

 

 

След няколко километра по двупосочния път в посока север-юг златистият джип стигна до кръстовището с друг двупосочен път, който водеше на запад към Уайоминг — също толкова скучен и прав като стрела. Ричър си представи инженерите и конструкторите отпреди век, наведени над карти и чертежи с дълги линии и остри моливи в ръце, да създават инфраструктурата на девствената земя.

— Колко още остава, Джон? — попита той.

— Вече сме близо — отвърна младежът.

Поредното доста мъгляво изявление. В някои случаи близо означава петдесет или сто метра, но в Небраска със сигурност ставаше въпрос за петнайсет километра и петнайсет минути. После далеч напред и вдясно от пътя се появи разсеяна светлина, идваща сякаш от нищото. Джипът намали, направи поредния завой под прав ъгъл и пое на запад по друга права отсечка, асфалтирана по различен начин от останалите пътища в района. Частен път, който водеше към някакво недостроено или полуразрушено промишлено съоръжение. Пред тях се появи бетонирана площадка с размерите на футболно игрище — може би някогашен паркинг, но по-вероятно основи на фабрика, която или не е била построена, или е била разрушена. Площадката беше оградена от всички страни с дебела мрежа на височина човешки ръст, над която се виждаха кълба бодлива тел. Върху част от стълбовете бяха монтирани осветителни тела с обикновени шейсет или стоватови крушки, наподобяващи по-скоро обикновено градинско осветление. Огромното пространство беше пусто, ако не се смятаха двата сиви микробуса на разчертаното място в дъното, предназначено за три коли.

Пътят се стесняваше към двойния портал, който осигуряваше единствен достъп до квадратния плац, а после продължаваше към ниска и дълга едноетажна сграда, построена от тухли по правилата на класическата промишлена архитектура на 40-те години. Административна сграда, предназначена да обслужва някогашната фабрика. Почти сигурно бе с военно предназначение. Когато правителството реши да строи нещо по време на война, то неизбежно избира терен навътре в сушата, далеч от крайбрежните части на страната, които са обект на постоянни въздушни бомбардировки и потенциална инвазия. А Небраска разполагаше с много такива терени, предоставени на държавата за изграждане на всякакви съоръжения, които имаха отношение към Студената война. По всяка вероятност много от тях продължаваха да действат, но имаше и такива — най-вече фабрики за производство на бойно оборудване от първа необходимост като обувки, патрони и бинтове, които изчезваха още преди мастилото да изсъхне върху документите на военното министерство.

— Ето това е — обади се младежът на име Джон. — Живеем в административната сграда.

Въпросната сграда имаше плосък покрив с тухлен парапет и дълга редица еднакви прозорци с боядисани в бяло черчевета. В средата й се виждаше съвсем обикновена двойна врата, от двете страни на която светеха две мъждиви крушки. До нея се стигаше по къса бетонна пътека, която започваше от павирана площадка с големината на два тенискорта. Някогашният паркинг на фабричната управа. В сградата не светеше. Изглеждаше самотна и изоставена.

— Къде са спалните? — попита Ричър.

— Вдясно — отвърна Джон.

— А твоите приятелчета са там, така ли?

— Да. Петима.

— С теб стават шест. Доста крака за чупене. Да вървим да го направим.