Лий Чайлд
Време за умиране (32)

32

Никой не знае за колко време се оформят мислите ни. Някои твърдят, че става чрез електроимпулси, които пронизват нервите със скоростта на светлината, но това е просто прехвърляне, нещо като доставка на поща. Буквата се изписва в съзнанието, а после оживява благодарение на химическата реакция между два компонента — подобно на оловото и киселината в автомобилния акумулатор. Но вместо да изпрати дванайсет жалки волта като сигнал за някакво действие, мозъкът наводнява организма с хиляди незабележими сигнали едновременно, тъй като мислите не се появяват задължително една след друга. Те идват накуп, като водопад или експлозия, придвижват се паралелно, блъскат се, състезават се, борят се за превъзходство.

Зърнал тъмносиния шевролет, Ричър моментално го свърза с разказа на Винсънт в мотела и с двамата непознати, които беше видял от хамбара на Дороти. Едновременно с това, в същия миг, той отхвърли тази връзка, като си напомни, че шевролетът е много популярна кола, тъмносиният цвят — също. Пак в рамките на този миг той си спомни за двамата еднакви на външен вид иранци и другите двама еднакви араби, които беше зърнал във фоайето на хотела. И в главата му се появи съвсем конкретен въпрос: случайна ли бе появата на тези странни двойки в затънтения хотел в Небраска, и то посред зима? Отговорът беше: не, разбира се. От което следваше, че някъде наблизо трябваше да има и трета двойка — не задължително онази, която се беше появила във фермата на Дороти. Връзка между тези шестима мъже очевидно съществуваше, колкото и невероятно да изглеждаше това. Докато гледаше как мъжът насреща му изпуска ключовете от колата и плъзва ръка в джоба на палтото си, той изведнъж си даде сметка, че мъжете от фермата на Дороти не са отседнали в мотела на Винсънт, което автоматично означаваше, че са тук, в „Кортярд Мариот“ — единствения хотел в радиус от сто километра. Разумно беше да се допусне, че шевролетът на паркинга е техен, което от своя страна означаваше, че иранецът насреща му вероятно е свързан с тях и това автоматично го превръщаше във враг. Без да има представа как и защо, Ричър внезапно осъзна, че думичката вероятно не означава нищо в смисъла на гражданското право, а едновременно с това си спомни за трупания с години опит, който сочеше, че хора като този иранец посягат към джоба си на някой пуст и тъмен паркинг по четири основни причини: да повикат помощ по мобилния си телефон, да извадят паспорт или служебна карта с цел да демонстрират своята невинност или власт, да измъкнат нож или да измъкнат пистолет. Същевременно Ричър си даваше сметка, че реагирането с груба сила на първите две причини би било непростимо, докато същата реакция на останалите две бе единственият начин да си спаси живота.

Мисли под формата на водопади и звездни експлозии, които се блъскат за предимство.

Нека сбъркам, но да остана жив.

Ричър реагира.

Той рязко се извъртя, юмрукът му се стрелна отдолу нагоре към гръдния кош на иранеца. Химическата реакция в мозъка, едновременната трансмисия на импулси и химическата реакция във всяко мускулче от левия глезен до десния юмрук се осъществиха за хилядна от секундата. И това беше добре, защото ръката на противника потъна още по-дълбоко в джоба на палтото. Неговата нервна система реагираше не по-бавно от тази на Ричър. Лакътят му се стрелна нагоре и назад, опитвайки се да извади онова, което се криеше в джоба му — нож, пистолет, телефон, шофьорска книжка, паспорт, служебна карта на държавен служител или съвършено невинно писмо от Техеранския университет, удостоверяващо, че приносителят му е световноизвестен експерт по растителна генетика и почетен гост на щата Небраска, обещал да увеличи стократно добивите от царевица и да ликвидира недостига от храни по света. Но това вече нямаше значение, защото юмрукът на Ричър светкавично се насочваше в целта. Независимо от паниката в очите на иранеца, която пролича ясно дори и в мрака, независимо от факта, че мургавата му окосмена ръка вече се измъкваше от джоба, а пръстите му бяха увити около нещо голямо и черно.

Ударът на Ричър достигна целта.

Сто и двайсет килограма телесна маса, огромен юмрук, ужасяващ по силата си удар. Ципът на палтото на иранеца потъна в гръдната кост, тя от своя страна потъна в гръдната кухина, а естествената гъвкавост на ребрата й позволи да се придвижи сантиметри навътре. Създалото се огромно налягане изтласка въздуха от дробовете, хидростатичният шок върна кръвта обратно в сърцето, главата клюмна напред, раменете се изпънаха в обратна посока, тялото се повдигна от земята. Главата се люшна назад и глухо издумка в дебелото стъкло на някаква витрина, ръцете и краката увиснаха. Тялото се стовари на земята като парцалена кукла, нещо тежко изтрака и се плъзна по асфалта. Ричър го погледна с крайчеца на окото си. Не беше нито телефон, нито нож, а полуавтоматичен Глок 17 — черен, тежък, застрашителен. Той се плъзна на два-три метра от тях, далеч от обсега на собственика си. Беше обезвреден. Отчасти заради разстоянието, отчасти защото иранецът лежеше на земята и не помръдваше.

Всъщност изглеждаше като човек, който никога повече няма да помръдне.

Случило се беше нещо, за което Ричър само беше чувал.

Приятелите му лекари в армията го наричаха commotio cordis, медицинското наименование на нискоенергийната травма в стената на гръдния кош. Нискоенергийна единствено в смисъл, че не е била причинена от изстрел или при автомобилна катастрофа, а от силен удар с бейзболна или футболна топка, директен удар в гърдите при ръкопашен бой или падане отвисоко върху тъп предмет. Лабораторните експерименти върху животни сочеха, че всичко зависи от късмета и тайминга. Електрокардиограмите показват вълни, свързани със сърдечния ритъм. Една от тях се нарича Т-вълна и когато ударът бъде нанесен, когато тази вълна е на 15–30 милисекунди преди върха си, може да се стигне до фатална аритмия, която спира сърцето с ефективността на масиран инфаркт. А във високо стресова ситуация, каквото е юмручното стълкновение на празен паркинг, сърцето бие с по-ускорен ритъм от нормалния и пиковите стойности на Т-вълната са много по-чести — два, а понякога и три пъти в секунда.

Иранецът лежеше неподвижно.

Не дишаше.

Без видим пулс.

Без признаци на живот.

Военните лекари препоръчват първа помощ чрез вдишване уста в уста и сърдечен масаж осемдесет пъти в минута. Но едно от правилата на Ричър гласеше никога да не свестява човек, който е насочил пистолет в него. Най-твърдото му правило. Затова изчака една минута, а после стисна с палец и показалец изпъкналата артерия на шията на иранеца. Четири минути без кислород бяха фатални за мозъка. За всеки случай Ричър му отпусна пет. Беше клекнал над тялото и се оглеждаше, напрегнал слух. Никой не реагира. Никой не се появи. Иранецът умря. Слабото напрежение на изпадналото в безсъзнание тяло бавно отмина, заменено от типичната тежка отпуснатост на труп. Ричър се изправи и отиде да прибере ключовете от колата и пистолета. Оказа се, че въпреки логото на шевролет на ключодържателя ключовете не бяха за тъмносинята импала. Тя не реагира въпреки сигналите на дистанционното. Глокът беше почти нов и напълно зареден. Седемнайсет лъскави 9-милиметрови патрона „Парабелум“ в пълнителя, плюс един в цевта. Ричър го пусна в джоба си при отвертките, а после тръгна към паркинга пред хотела.

На дистанционното реагира жълт шевролет, модел „Малибу“, който примигна с четирите си мигача и ключалките му изщракаха. Беше нов, без екстри, добре почистен. Типична кола под наем. Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и завъртя ключа. Резервоарът беше почти пълен. Документите за наем бяха в преградата на страничната врата. Колата бе наета същия ден на името на някаква фирма от Лас Вегас, която не му говореше нищо.

В стойките за чаши имаше две бутилки минерална вода. Едната преполовена, другата запечатана. Той изкара колата на заден ход, заобиколи сградата на хотела и спря така, че тялото на мъртвеца да остане между нея и стената. Намери бутона за отваряне на багажника и го натисна. Капакът отскочи с меко щракане. Багажникът не беше особено голям, но и иранецът беше дребен.

Ричър отиде при трупа и претърси джобовете му. Телефон, нож, портфейл и носна кърпа. Плюс шепа монети на стойност около долар. Остави монетите и извади батерията на телефона, която пъхна в един от джобовете на мъртвеца. Самия телефон сложи в друг джоб. Ножът беше сгъваем, с инкрустирана със седеф дръжка. Тежък, солиден и остър. Много добро качество. Пъхна го в собствения си джоб — онзи, в който държеше френския ключ. После отвори портфейла. В него имаше почти четиристотин долара в брой, три кредитни карти и шофьорска книжка от щата Невада, издадена на името Асгар Арад Сепер с адресна регистрация в Лас Вегас. Снимката беше приемлива. Кредитните карти бяха на същото име. Парите бяха нови двайсетачки, вероятно наскоро изтеглени от банкомат. Ричър ги прибра, избърса портфейла с носната си кърпа, а после го върна в джоба на мъртвеца. Хвана го за колана и яката, с намерението да го прехвърли в багажника на жълтия шевролет.

После спря.

Хрумна му по-добра идея.

Пренесе трупа до кадилака на Сет Дънкан, отвори огромния багажник и го сложи вътре. Затръшна капака и се настани зад волана. Използва кърпичката да почисти всичко, до което се беше докосвал в купето. Лостът за скоростите, огледалото, бутоните на радиото, ръчките на вратите отвън и отвътре. После излезе, натисна дистанционното и се върна обратно при шевролета. Макар и жълта на цвят, тази кола беше съвсем анонимна. Местно производство, тукашни номера, конвенционално купе. Може би по-незабележима от кадилака въпреки яркия цвят. И може би по-малко желана от автокрадците. Обикновено пришълците с ножове и пистолети в джобовете се държаха доста по-кротко от разгневените местни жители.

Той се огледа внимателно във всички посоки. Наляво и надясно, напред и назад. Всичко изглеждаше спокойно. Студ, тишина и влажен нощен мрак. Седна зад волана и бавно напусна паркинга с изключени светлини. Измина разстоянието до края на Макнали Стрийт и намали ход. Наляво, след сто километра в южна посока, щеше да стигне до И-80 — широката и бърза магистрала с шест платна, която стигаше чак до Вирджиния на изток. Надясно бяха четирийсетте ферми и братята Дънкан, „Аполо Ин“ и Елинор, докторът и съпругата му, Дороти Коу. Също на сто километра от тук, но в северна посока.

Време за решение.

Наляво или надясно? На юг или на север?

Включи фаровете, зави надясно и пое по обратния път на север.