Лий Чайлд
Време за умиране (3)

3

Докторът едва се държеше на краката си. Походката му беше характерна за човек на няколко питиета — приведен напред, той крачеше така, сякаш изкачва стръмен баир. Но стигна без проблеми до паркинга, а студеният въздух го отрезви дотам, че почти веднага откри ключовете на колата си. Потупа джобовете си с педантична последователност, след което измъкна голям кожен ключодържател, на който с олющени златни букви пишеше Транспортна компания „Дънкан“.

— Това същият Дънкан ли е? — попита Ричър.

— В областта има само една фамилия Дънкан — отвърна докторът.

— Всичките ли ги лекуваш?

— Само снахата. Синът ходи в Денвър, а бащата и чичовците се лекуват с разни треви и билки.

Колата беше субару комби. Единственият автомобил на паркинга. Сравнително нова и относително чиста. Ричър натисна бутона на дистанционното. Докторът направи цяло шоу, насочвайки се към шофьорската врата, след което промърмори нещо и смени посоката. Ричър седна зад волана, премести седалката максимално назад, запали двигателя и включи светлините.

— Карай на юг — рече докторът.

Ричър се закашля.

— Опитай се да не дишаш срещу мен — рече той. — Нито пък към пациентката.

Положи длани върху волана като човек, който иска да хване две пръчки с бейзболни ръкавици, после бавно уви пръсти около него. Така успя да намали натиска върху раменете си. Изкара колата от паркинга и пое на юг. Наоколо цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, но той знаеше, че земята е равна и плоска чак до хоризонта.

— Какво расте тук? — попита той, като се опитваше да държи доктора буден.

— Царевица, какво друго — изломоти докторът. — Царевица и пак царевица, докъдето ти видят очите. Шантава работа.

— Ти тукашен ли си?

— Роден съм в Айдахо.

— Значи картофи.

— По-добре картофи, отколкото царевица.

— А какво те доведе в Небраска?

— Жена ми. Тук е родена и израснала.

Настъпи продължителна пауза. После Ричър попита:

— Какво не е наред с мен?

— Какво? — вдигна глава докторът.

— Каза, че знаеш какво не е наред с мен. Във физически смисъл. Дай да го чуем.

— Ти какво, изпитваш ли ме?

— Не се прави на учуден.

— Върви по дяволите. Нищо ми няма.

— Докажи го.

— Знам какво си направил — заяви докторът. — Не знам как, но знам какво.

— Какво съм направил?

— Напрегнал си до крайност всичко от flexor digiti minimi brevis до quadratus lumborem. От двете страни на тялото, горе-долу симетрично.

— Говори на английски, а не на латински.

— Повредил си всеки мускул, става и сухожилие, които имат отношение към движението на ръцете — от кутретата чак до края на дванайсетото ребро. Изпитваш болка и неудобство. Нарушена е работата на вазомоторните центрове, тъй като всички системи в организма ти са увредени.

— Прогноза?

— Ще се оправиш.

— Кога?

— След няколко дни. Може би седмица. Пий аспирин.

Ричър продължи да шофира. Свали с два сантиметра страничното стъкло, за да излетят изпаренията на бърбъна от купето. Минаха покрай три големи къщи, построени плътно една до друга на стотина метра от двупосочния път. Бяха оградени с висока метална ограда. Стари, някога хубави и стабилни, а днес малко занемарени. Докторът извърна глава, огледа ги втренчено, после отново насочи очи към пътя.

— Как го направи? — попита той.

— Какво? — погледна го Ричър.

— Как си увреди ръцете?

— Ти си лекарят, ти ще кажеш.

— Два пъти съм срещал подобни симптоми. Бях доброволец във Флорида след един от поредните урагани. Преди няколко години. Не съм чак толкова лош човек.

— И?

— Когато човек попадне на вятър, който се движи със сто и шейсет километра в час, той или го отнася, или човекът успява да се добере до някой заслон, използвайки силата на мускулите си. Все едно, че преодолява тежестта на тялото си, като се съпротивлява на урагана. Жесток стрес. Оттам идват и уврежданията. Но като те гледам, твоите са на ден-два, не повече. Каза, че идваш от север, но там не е имало ураган. Сега не им е сезонът. Бас държа, че през изминалата седмица не е имало ураган никъде по света. Нито един. Затова не знам как си пострадал, но ти желая бързо оздравяване. Наистина ти го желая.

Ричър не каза нищо.

— На следващия кръстопът вляво — добави докторът.

 

 

Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма — Скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор — във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него.

Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата.

— Време е за шоу, докторе — подхвърли той. — Разбира се, ако тя все още е тук.

— Тук е — отвърна онзи.

— Тогава да вървим.

Двамата слязоха от колата.