Лий Чайлд
Време за умиране (26)

26

— Имам поне един час път и ми се иска да използвам нещо по-комфортно от пикап — добави Ричър. — А и на доктора ще му трябва кола. За работата.

— Няма да стигнете далече с крадена кола — поклати глава Елинор Дънкан. — Ще се наложи да минете точно покрай ченгетата.

— Ако Сет не се обади, те няма да знаят, че е крадена.

— Но той ще го направи.

— Кажете му да не го прави. В противен случай ще се върна и ще му счупя ръцете. Кажете му да си мълчи до утре. Ще я оставя някъде по пътя да си я прибере.

— Няма да ме послуша.

— Ще ви послуша и още как.

— Той не слуша никого.

— Но това не се отнася до двамата непознати.

— Защото се страхува от тях.

— И от мен се страхува. От всички се страхува, повярвайте ми.

В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.

 

 

Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.

— Обяснете ми още веднъж — въздъхна Касано. — Убедете ме. Как непознатият пречи на доставката?

— Аз казвам ли на шефа ти как да си управлява бизнеса? — мрачно попита Джейкъб Дънкан.

— Предполагам, че не.

— Точно така. Защото бизнесът си е негов. Сигурно има хиляди подробности, от които нищо не разбирам. Затова предпочитам да не му се меся.

— Мистър Роси също не се меси във вашия бизнес. Освен ако остане неудовлетворен.

— В такъв случай му пожелавам да си потърси друг източник.

— Със сигурност ще го направи. Но в момента имате договор.

— Ще го изпълним.

— Кога?

— Веднага след като непознатият се разкара.

Касано с досада поклати глава.

— Трябва да смените тактиката, момчета — обади се Манчини. — Ние приемаме, че непознатият е бил някъде из околността, но вече го няма. Използва пикапа на двамата глупаци, които сте му изпратили снощи. Скрил го е някъде. Него трябва да търсите. Налага се отново да проверите пътищата наоколо.

 

 

Кадилакът на Сет Дънкан беше достатъчно нов, за да разполага с всички екстри, но и достатъчно стар, за да напомня за едни по-спокойни времена. Изобщо не можеше да се сравнява с последните модели на беемве и мерцедес, предпочитани от юпитата с пари. Но можеше да се конкурира по удобства със самолетите и влаковете за пътуване на дълги разстояния, подобно на всичките си събратя независимо от годината на производство. Ричър много го хареса. Един наистина добър автомобил. Дълъг, широк, тежък почти два тона. С безупречен и почти безшумен двигател и просторно купе, в което имаше всички удобства за пътниците.

Черен на цвят, с черен кожен салон и затъмнени стъкла. Отлична аудиосистема и три четвърти пълен резервоар.

Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и изкара колата от гаража. Направи маневра зад къщата и излезе на двупосочния път. Кадилакът се движеше меко и безшумно. Пейзажът беше непроменен. Прав като стрела път с равна земя от двете страни и облаци отгоре. Липсваше каквото и да било движение. След петнайсет километра се появи изоставена къща, пред която личаха останките от землист паркинг, обрасъл с гъсти шубраци. Прозорците и вратите на къщата бяха заковани с дъски. От там до хоризонта нямаше абсолютно нищо.

 

 

Роберто Касано напусна къщата на Джейкъб Дънкан през задната врата и се отдалечи по обраслата със суха трева алея. Далеч на север се издигаше тънък стълб дим. Опожареният джип все още димеше. Дело на непознатия.

Касано се огледа и набра номера на Роси.

— Не отстъпват от версията си, шефе — докладва той, когато насреща вдигнаха. — Няма да получим доставката, преди да хванат непознатия.

— Това е безумие — рече Роси.

— На мен ли го казваш? — изпъшка Касано. — Сякаш съм Алиса в Страната на чудесата.

— Достатъчно ли ги притиснахте?

— Тези Дънкан ли имаш предвид? Точно това щях да те питам. Колко искаш да ги притиснем?

Настъпи продължителна пауза, наситена с напрегнато дишане.

— Работата е там, че стоката им е първо качество — въздъхна Роси. — Никъде няма да ми предложат такава. Не мога да намеря дори два пъти по-лоша от нея. Затова не мога да ги жертвам. Надявам се да ги използвам още дълго време. Няма две мнения по този въпрос.

— И така?

— И така, ще им играем по свирката. Открийте шибания непознат!

 

 

Докторът излезе от вратата и закова поглед в пикапа. Не искаше да се качва в него. Не искаше да го кара. Не искаше да го видят в него. Не искаше дори да го приближава. Автомобилът принадлежеше на фамилията Дънкан и бе присвоен по унизителен за фамилията начин. Следователно използването му по какъвто и да било начин щеше да бъде изтълкувано като провокация. Или като пълно безумие. Щяха да го накажат жестоко, веднъж и завинаги.

Но той беше лекар.

И за нещастие трезвен.

С остър ум.

Имаше пациенти и носеше отговорност за тях. Например за Винсънт, собственика на мотела. Или за Дороти, камериерката. И двамата бяха здраво разтърсени. На всичкото отгоре той беше женен. Съпругата му се намираше на дванайсет километра от тук, сама и уплашена.

Той погледна ключа в ръката си, после вдигна очи към пикапа на алеята. Маршрутът автоматично изплува в съзнанието му. Щеше да спре зад къщата на Дороти, където никой не можеше да види колата. Същия резултат би постигнал, ако паркираше от задната страна на мотела. А после щеше да зареже пикапа някъде на север и да се прибере пеша у дома.

Опасността идваше от откритото пространство, което трябваше да преодолее. Три километра черен път, плюс шест километра по шосето.

Десет минути.

Това беше всичко.

Достатъчно кратко, за да бъде сигурно.

Може би.

Той влезе в кабината и завъртя ключа.

 

 

Анонимният бял микробус продължаваше да се движи по шосе №3 в Канада, но вече беше напуснал Британска Колумбия и беше навлязъл в Албърта. Поддържаше добра скорост и се отдалечаваше на изток, абсолютно незабелязан. Шофьорът не водеше телефонни разговори, защото мобилният му телефон беше изключен. Беше предупреден, че ретранслаторите в близост до 49-ия паралел са обект на постоянно прослушване и разговорите най-вероятно се записват и анализират. Министерството на вътрешната сигурност от двете страни на границата разполагаше със сложни компютърни системи, оборудвани със специален софтуер. Употребата на определени думи автоматично включваше алармените системи. Но дори без използването на условен език беше по-добре никой да не засича местоположението на човек като него и съдържанието на разговорите му. По същата причина той плащаше в брой на бензиностанциите, в местна валута, с вдигната яка и ниско нахлупена шапка. Така избягваше автоматичните камери, които може би бяха свързани с дигитални рекордери в някоя контролна зала.

Микробусът напредваше стабилно на изток.

 

 

Роси прекъсна разговора си с Касано и остана замислен в продължение на цели пет минути. После набра Сафир, който се намираше на шест преки от него. Напълни дробовете си с въздух и попита:

— Някога да си виждал по-добра стока?

— Не се прави на търговец — отвърна ливанецът. — Вече ти знам номерата.

— Но винаги си бил доволен, нали?

— Сега не съм доволен.

— Разбирам — кимна Роси. — Нека поговорим за нещо друго.

— Няма как да стане — отсече Сафир. — Ние не сме колеги. Аз говоря, а ти питаш.

— Добре, нека те попитам нещо. Искам да се обърнеш назад и да помислиш.

— За какво?

— Нуждая се от доставката, ти също. Както и всички останали. Затова ще те помоля да забравиш разликата между нас и да се присъединиш към общата цел. Само за ден-два.

— Как?

— Моите хора в Небраска имат проблем.

— Знам — отвърна Сафир. — Разполагам с подробен доклад от моите хора.

— Искам да ги изпратиш там, за да помогнат.

— Кого да изпратя? Къде?

— Твоите хора, в Небраска. Няма смисъл да висят в офиса ми. Твоите интереси са и мои интереси, а аз правя всичко възможно. Затова си мисля, че твоите момчета могат да помогнат на моите и да решим проблема.

 

 

Докторът успя да се добере до фермата на Дороти, без да го забележат, и спря в задния двор непосредствено зад пикапа на стопанката. Откри я в кухнята, заета да мие чинии, вероятно от закуската си с Ричър. Което си беше огромен риск.

— Как я караш? — попита той.

— Добре съм — отвърна тя. — Ти ми изглеждаш по-зле.

— Ще се оправя.

— Този пикап не е ли на фамилията?

— Техен е.

— Глупаво е.

— Също като приготвянето на закуска за пришълеца.

— Беше гладен.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Ще ми се да знам как ще свърши всичко това.

— Вероятно зле. Той е сам срещу всички. Освен това няма гаранции, че ще продължи да се навърта наоколо.

— Знаеш ли къде е в момента?

— Горе-долу.

— Не ми казвай.

— Няма.

— Иди да погледнеш мистър Винсънт — рече тя. — Той доста пострада.

— Натам съм тръгнал — кимна докторът.

 

 

Сафир прекъсна връзката с Роси и остави слушалката. След десетминутен размисъл отново я вдигна и набра номера на клиента си Махмейни, който се намираше на осем пресечки от офиса му.

— Някога да си виждал по-добра стока? — попита със затаен дъх той.

— Казвай направо! — извика раздразнено Махмейни.

— Има пропукване по веригата.

— Веригите не се пропукват, а имат слаби звена. Признаваш ли, че ти си слабото звено?

— Изразих се образно и това е всичко. Затруднения по пътя. Някакво препятствие. Откачена работа, истински Параграф двайсет и две.

— И?

— Целта е обща за всички ни. Всички искаме доставката, но няма да я получим, преди да отстраним препятствието на пътя. Такива са фактите за съжаление. Никой не може да направи нищо. Всички сме жертви. Затова те моля да забравим противоречията и да се обединим в името на общата цел. За ден-два, не повече.

— Как?

— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.

Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.

— Искам десет процента отстъпка — рече той.

— Имаш я — отвърна Сафир.

— Обади ми се, когато си готов с детайлите.

 

 

Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.

Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.

— Искаш ли болкоуспокоителни?

— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.

— Той вече пътува за Вирджиния.

— Много добре.

— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.

— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.

— Той каза, че не са.

— Значи няма да му ги покажат.

— Той каза, че ще му ги покажат.

— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.

В странното кръгло помещение се възцари тишина.

— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.

— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?

— Разрешено ли ти е да ме обслужваш?

— Малко късно е да се тревожим за тези неща, не мислиш ли? Казвай искаш ли питие.

— Не — отказа докторът. — По-добре да не пия. — Помълча малко, после добави: — Всъщност налей ми едно. За из път.

 

 

Сафир набра номера на Роси.

— Искам двайсет процента отстъпка — обяви той.

— Срещу какво?

— Срещу помощ от моя страна. Ще изпратя хората си там, където поиска.

— Петнайсет, защото помагаш и на себе си.

— Двайсет — остана непреклонен Сафир. — Защото ще изпратя и други хора освен моите.

— Как така?

— И аз имам гости като теб. Двама. В момента са тук и ме дундуркат. Мисля, че вече ти го казах. Нима си въобразяваш, че ще изтегля своите хора от офиса ти, без някой да разкара моите гости? Това няма как да стане. Вече се свързах с клиента си. Той също прие да изпрати част от своите хора. Нещо като саможертва, ама на практика не е така. Всички искаме да участваме в разпределението на тортата.

Роси помълча известно време, после кимна.

— Така да бъде. Това е добре. Даже много добре. На място ще се появят общо шестима от нашите хора, които бързо ще си свършат работата.

— Детайлите — рече Сафир.

— Най-близкото населено място е на сто километра на юг — започна Роси. — Там е общинската администрация. Има само един хотел — „Кортярд Мариот“. Моите хора са отседнали в него. Ще им кажа веднага да се приберат и да резервират още две стаи. Ще започнат акцията в момента, в който всички се съберат там.

 

 

Двупосочният път беше прав като стрела. Кадилакът се движеше със сто километра в час. Точно петдесет минути по-късно той мина покрай самотно заведение, кацнало на десния банкет. Малка схлупена дървена постройка с реклами за бира по немитите прозорци. Отпред бяха паркирани три коли, а на табелата над тях пишеше „Килиите“. Доста сполучливо наименование, рече си Ричър. Гледано отдалеч, заведението спокойно можеше да мине за общински затвор — като онези от старите каубойски филми. Той профуча покрай него, без да намалява скоростта. След километър-два на хоризонта се появи водонапорна кула с реклама на „Тексако“ на върха. Ето я цивилизацията. Или поне късче от нея. Населеното място беше малко, с десетина шахматно подредени ниски постройки. Сякаш някой ги беше захвърлил посред пустошта.

Осемстотин метра по-нататък се появи билборд на Търговската камара, който предлагаше на пътника пет различни начина да похарчи малко пари. Два ресторанта, ако е гладен. Единият на самообслужване, другият не. Имената им не му говореха нищо. Не бяха част от големи вериги. Сервиз за дребни услуги и за смяна на гуми. Единствената възможност за преспиване предлагаше хотел на име „Кортярд Мариот“.