Лий Чайлд
Време за умиране (19)

19

Нашият кораб се върна. Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. Нашият кораб се върна.

Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.

— Обадиха ми се от Ванкувър — поясни той. — Нашият човек на пристанището. Корабът ни е акостирал. Забавянето му се дължи на лошото време в протока Лузон.

— Къде е това? — попита Джаспър.

— Там, където Южнокитайско море преминава в Тихия океан. Важното е, че стоката вече е тук. Тази вечер или най-късно утре сутрин можем да изпратим микробуса.

— Което е добре — кимна Джаспър.

— Мислиш ли?

— Защо не?

— Доскоро се тревожеше, че няма да спипаме непознатия преди края на забавянето. Каза, че това ще ни изкара лъжци.

— Вярно. Но проблемът вече е отстранен.

— Дали? На мен ми се струва, че проблемът само се е обърнал наопаки. Какво ще стане, ако микробусът се появи, преди да сме го заковали? И в този случай ще излезем лъжци.

— Можем да задържим микробуса там.

— Не, не можем. Ние сме транспортна компания, а не склад. Не разполагаме с нужната площ.

— Какво ще правим тогава?

— Това, което правим и в момента — ще мислим. Къде се намира този тип?

— Не знаем.

— Но знаем, че от вчера нито е спал, нито е ял. Знаем, че нашите момчета цяла сутрин безрезултатно кръстосват пътищата. Затова питам: къде е?

— Или се е заврял в някой кокошарник, или върви пеш през полето — обади се Джонас Дънкан.

— Точно така — кимна Джейкъб. — Мисля, че е време да се разпоредим момчетата да зарежат хубавите гладки пътища и да започнат да обикалят района по междуселските коловози, като постепенно затварят кръга.

— Разполагаме само със седем души.

— Които притежават мобилни телефони. В момента, в който засекат онзи тип, могат да повикат подкрепление от юг и да оставят проблема в ръцете на професионалистите. Ако се налага, разбира се. А могат и да координират действията си. Затова предлагам да им дадем пълна свобода.

 

 

По същото време Ричър се разбърза. Намираше се на около четиристотин метра западно от трите къщи на Дънкан и нямаше намерение да ги доближава повече. Крачеше успоредно на пътя и вече виждаше дървените постройки в далечината — малки точици на хоризонта. От тях го делеше гола и равна земя. Оглеждаше се за пикапи, защото знаеше, че ще се появят. Преследвачите му със сигурност бяха проверили пътищата, без да открият нищо. Логично беше да стигнат до заключението, че той върви направо през полето. И да пуснат пикапите, които имат далеч по-висока проходимост от обикновените коли. Вероятно вече го бяха направили. Това можеше да се очаква. Бързи и мобилни патрули, постоянна връзка с мобилни телефони, а може би използваха и радиостанции. Нещата не вървяха на добре.

Той продължи да крачи напред. Пет минути, после десет, двайсет. Къщите на Дънкан бяха зад гърба му, а дървените постройки си оставаха на хоризонта, макар и малко по-големи. На четиристотин метра пред него се появи още една горичка от високи до кръста храсталаци. Всичко останало беше високо не повече от два-три сантиметра. Фигурата му се виждаше отдалеч, а това беше опасно.

 

 

В Лас Вегас ливанецът на име Сафир извади мобилния си телефон и набра един номер. Той принадлежеше на италианец на име Роси, който се намираше на шест преки от него. Размяна на любезности липсваше. Нямаше време за тях.

— Започвам да се ядосвам — обяви Сафир.

Роси не отговори. Не можеше да си го позволи. Въпрос на протокол. Той беше на върха на своето дърво — високо и красиво, с яки корени и разклонения навсякъде, но в гората имаше и по-големи дървета. Това на Сафир беше едно от тях.

— Направих ти услуга в бизнеса — добави Сафир.

— За което съм ти много благодарен — отвърна Роси.

— Но сега започваш да ме ядосваш — заяви мрачно ливанецът.

Според Роси това беше грешка. Признание за слабост, от което ставаше ясно, че независимо колко е голям, Сафир се страхува от някой още по-голям. Законите на хранителната верига в действие. Най-отдолу се намираше фамилията Дънкан, над нея беше Роси, после Сафир, а най-отгоре беше някой друг. Без значение кой. Самото съществуване на такъв човек вкарваше Роси и Сафир в една и съща лодка. Независимо от богатството, властта и славата и двамата си оставаха посредници. Каузата им беше обща.

— Добре знаеш, че стока с такова качество се намира трудно — обади се Роси.

— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Сафир.

— И аз мисля така. В случая и двамата сме жертви с тази разлика, че аз все пак правя нещо. Вече изпратих мои хора в Небраска.

— Какъв е проблемът там?

— Твърдят, че някакъв тип си пъха носа в делата им.

— Ченге?

— Твърдо не — отвърна Роси. — Мрежата е сигурна повече от всякога. Просто е някакъв случаен тип.

— Кой е той?

— Никой.

— Как тогава този „никой“ бави операцията?

— Нищо не бави. Убеден съм, че онези типове ме лъжат. Търсят си оправдания, защото са закъснели, и това е всичко.

— Подобен отговор не ме задоволява.

— Мен също. Но този пазар зависи от продавачите.

— Кого си изпратил там?

— Двама от моите хора.

— В такъв случай и аз ще изпратя двама от моите.

— Няма смисъл — рече Роси. — Вече съм на път да реша проблема.

— Не в Небраска, тъпако! — изръмжа Сафир. — Ще изпратя две от моите момчета при теб, за да те дундуркат. И за да поддържат напрежението. Искам да ти е ясно като бял ден какво се случва с онези, които ме провалят.

 

 

„Порт Ванкувър“ се беше обединила с „Порт Фрейзър Ривър“ и „Порт Фрейзър Ривър — север“ в нова компания — „Порт-Метро Ванкувър“. Това бе най-голямото пристанище на Канада и северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ, четвърто по големина по западното крайбрежие на Северна Америка и пето по големина за цялата Северна Америка. Простираше се на площ от шестстотин километра по брега на океана и разполагаше с двайсет и пет самостоятелни терминала, които обработваха 3000 кораба годишно с общо карго от сто милиона тона. Което означаваше обработката на повече от четвърт милион тона карго дневно, превозвано почти изцяло в унифицирани контейнери, въведени от Министерството на отбраната на Съединените щати през 50-те години на миналия век.

Унифицираните контейнери представляваха продълговати сандъци от гофрирана ламарина, които можеха да се превозват с различни транспортни средства — кораби, железопътни платформи или автомобилни влекачи. Оттам идваше и наименованието им. Височината и широчината им бяха малко над 2,40 метра, а най-късите от тях рядко бяха под шест метра. Обикновено бяха дълги 12 метра, но се срещаха и такива с дължина от 13,50, 15 или 16,50. Стандартните им размери за нуждите на трафика се изчисляваха на базата на минималната дължина. Това означаваше, че шестметровият контейнер се смяташе за една транспортна единица, 12-метровият — за две, и така нататък. „Порт-Метро Ванкувър“ обработваше по два милиона транспортни единици годишно.

Доставката на Дънкан пристигна в шестметров контейнер. Най-късият възможен — една транспортна единица. С брутно тегло 2771 кг и нетно тегло 2199 кг. Което означаваше, че теглото на стоката в контейнера възлизаше на 572 кг при възможност за превоз на 27 215 кг. Другояче казано, железният сандък беше около 98% празен. Но имайки предвид стоката вътре, прахосничеството не беше толкова голямо, колкото изглеждаше. Защото един килограм от нея струваше по-скъпо от един килограм злато.

Контейнерът беше разтоварен от борда на южнокорейския кораб с помощта на подемен кран, който меко го приземи на канадска територия. От там почти веднага го пое друг кран, който го премести до зоната за проверка. Автоматична камера разчете кода на контейнера, който представляваше комбинация от четири латински букви и седем цифри. Тя съобщаваше на компютрите в „Порт-Метро Ванкувър“ кой е собственикът на контейнера, къде е натоварен, какво има в него и дали съдържанието му е предварително декларирано пред канадската митница. Всичко дотук беше фалшиво. Зрънце истина имаше в транспортната информация, която показваше на компютрите закъде и кога ще отпътува контейнерът — във вътрешността на Канада чрез незабавно прехвърляне на влекач, който вече го чакаше. Затова го прекараха през системата за откриване на радиоактивни материали, която, разбира се, не показа наличието на такива, а после го оставиха в зоната за незабавно транспортиране. На този етап пристанищните компютри автоматично изпратиха есемес до чакащия шофьор на камиона, който запали двигателя и зае мястото си под крана. След минута вече се насочваше към изхода на пристанището, след десет излезе през главния портал и пое на изток. Контейнерът гордо се пъчеше върху два пъти по-дългото от него ремарке, а мощната машина почти не усещаше тежестта му.

 

 

Ричър измина още стотина метра по разровената земя, после спря и внимателно се огледа. Пред него всичко беше спокойно. На запад и на изток — също. Само плоска като тепсия земя, стигаща до хоризонта. Но зад него, далеч на юг, се появи пикап. На километър и половина, може би на два. Движеше се направо през нивите и подскачаше по дупките и неравностите. Хромираната му броня хвърляше мътни отблясъци. Не се движеше право към него, но поддържаше приблизително същата посока.