Лий Чайлд
Време за умиране (18)

18

Ричър продължаваше да наблюдава през цепнатината, без да помръдва. Настъпи продължителна пауза. После мъжът свали пистолета и го тикна обратно в кобура. Пусна и ръката на жената, която се олюля и направи крачка назад. Двамата непознати извъртяха глави наляво, надясно, спогледаха се и свиха рамене. Тест, който беше успешно издържан. Предпазна мярка, приложена по най-подходящия начин. Обърнаха се и тръгнаха покрай къщата. Фигурите им се стопиха зад ъгъла. Минута по-късно до слуха на Ричър долетя затръшването на автомобилни врати, последвано от ръмженето на включения двигател. Колата пое по разбитите коловози, а после излезе на асфалта. Ричър чу как се сменят скоростите и шумът постепенно заглъхна.

Светът отново потъна в тишина.

Ричър остана неподвижен в мрака. Предпазливостта му подсказваше, че единият от бандитите може би е останал зад ъгъла, докато приятелят му прави показно и шумно оттегляне. Тези номера му бяха до болка познати, защото сам беше измислил някои от тях.

Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.

— Отидоха си — подвикна тя.

Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.

— Добре ли си? — попита той.

— В един момент доста се поуплаших — призна тя.

— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.

— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?

— Вероятно — неохотно призна Ричър.

— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.

— Как ти се сториха?

— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.

— Накъде тръгнаха според теб?

— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?

— Може би у доктора — подхвърли той.

— Може би. Знаят, че той е имал контакт с теб.

— Май трябва да отскоча до там.

— А пък аз мисля да се върна в мотела. Винсънт не ми прозвуча добре по телефона.

— Южно от мотела има изоставен хамбар с допълнителна постройка до него. Изцяло дървени. Знаеш ли на кого са?

— На никого. Останки от една от фермите, които бяха продадени за неосъществения проект преди петдесет години.

— Там скрих пикапа, който ми остана подарък от футболистите — поясни Ричър. — Ще ме закараш ли?

— Не — отсече Дороти. — Не искам дори да се приближавам до земите на Дънкан.

— Те нямат рентген — отбеляза Ричър.

— Напротив, имат. Под формата на стотици очи.

— Значи ще ме оставиш да мина покрай тях пеша?

— Не е нужно. Тръгни на запад, направо през нивите. Ще стигнеш до един ретранслатор на мобилни телефони. Съседът ми е дал два декара на телефонната компания. С парите от наема си плаща извозването на реколтата. От там завиваш на север и стигаш до хамбара, като ще минеш зад къщите на Дънкан, които нямат прозорци от тази страна.

— Какво разстояние трябва да извървя?

— Ще ти трябва цялата сутрин.

— Значи ще изгоря всички калории от чудесната закуска.

— Нали затова е закуската? Не забравяй да завиеш на север. Ако тръгнеш на юг, ще се озовеш твърде близо до фермата на Дънкан. А ти не искаш това, нали? Надявам се, че правиш разлика между север и юг.

— Като вървя на юг, ми става по-топло — кимна Ричър. — На север е обратното. Би трябвало да се справя.

— Говоря ти сериозно.

— Как се казваше дъщеря ти?

— Маргарет — промълви жената. — Казваше се Маргарет.

 

 

Ричър мина покрай хамбарите, бараките, курниците и кочината и излезе на полето. Слънцето не беше нищо повече от блед луминесцентен диск в сивото небе, но светлината му беше достатъчна, за да се ориентира. В десет сутринта през зимата в Небраска то се намираше точно на изток, зад лявото му рамо. Задържа го там в продължение на четирийсет минути, след което от мъглата изплува кулата на ретранслатора — висока, скелетоподобна конструкция с рецептор във формата на барабан и многобройни антени. В основата й се виждаха мъртви и почернели от студа бурени, а площадката беше заобиколена от ограда с бодлива тел. В далечината се виждаше селска къща, подобна на тази на Дороти. Вероятно бе на съседа. Земята под краката му беше твърда и неравна, с големи буци замръзнала пръст. Остатъци от миналогодишната реколта. Простираха се вляво и вдясно от него и се ронеха под краката му.

Стигна до кулата и пое на север. Слънцето се премести. Сега беше високо в небето и почти зад гърба му — час преди зимния еквивалент на тукашното пладне. Лъчите му не топлеха. Бяха просто светлина, малко по-силна от дневната. Далеч вдясно на хоризонта се виждаха тъмни петна. Трите къщи на Дънкан, скупчени една до друга в дъното на дългата обща алея. Не се различаваха никакви детайли, нито човешки фигури. Което означаваше, че и от там нямаше как да го видят. Едни и същи километри равна степ от изток на запад и от запад на изток, една и съща влажна мъгла. Но въпреки това той пое наляво, описвайки широк кръг около далечните къщи. Просто за всеки случай.

 

 

Камериерката Дороти положи Винсънт на червен плюшен стол и избърса с гъба кръвта от лицето му. Имаше цепната устна, разбита вежда и оток с големината на яйце под окото. Извини се, че се е обадил твърде късно. Обясни, че е припаднал и запълзял към телефона в мига, в който се свестил.

Дороти му каза да мълчи.

Един от високите столове пред извития бар беше преобърнат, а огледалото зад него беше счупено. Между бутилките като ножове стърчаха парчета стъкло. Дръжката на една от чашите с логото на НАСА беше счупена.

 

 

Лявата ръка на Анджело Манчини беше сграбчила ризата на доктора, а дясната бавно се свиваше в юмрук. Съпругата му седеше в скута на Роберто Касано. Бяха й заповядали да го направи, но тя отказа. Отказа и след като Манчини стовари юмрука си в лицето на мъжа й. Подчини се едва когато Манчини му нанесе втори, по-тежък удар. Ръката на Касано лежеше на бедрото й, палецът беше потънал на сантиметър-два под ръба на полата. Тя беше скована от страх и трепереше от отвращение.

— Говори ми, скъпа — прошепна в ухото й Касано. — Кажи ми къде каза на Джак Ричър да се скрие.

— Не съм разговаряла с него.

— Снощи си била с него в продължение на двайсет минути. Така твърди онази откачалка от мотела.

— Нищо не съм му казала.

— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?

— Не.

— А с мен ще се чукаш ли?

Жената не отговори.

— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?

Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото й и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.

— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.

Тя не помръдна.

— Върни се! — повтори малко по-високо той.

Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да й покаже кой командва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев-слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.

Тъпаци.

Селяндури.

Малоумници.

Всичките са такива.

Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.

* * *

Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.

После му замириса на нещо друго.

Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.

Марихуана.

Ричър познаваше миризмата. Като всички ченгета, включително и военните. Военнослужещите се друсаха като всички други, понякога и на пост. Това, което стигаше до ноздрите му в момента, приличаше на добро домашно производство, което няма нищо общо с боклука, внасян от Мексико. И защо не? Царевичните полета на Небраска със сигурност предлагаха отлични условия за нелегално отглеждане на марихуана. Няколко лехи сред високите човешки бой царевици на стотина метра от пътя са отлично място за тайни насаждения. Далеч по-печеливши от царевицата, дори когато отглеждането й се субсидира от държавата. А местните трябваше да мислят и за транспортните разходи, свързани с прибирането на реколтата. Може би някой изпробваше качеството на реколтата си, изчислявайки наум цената, която щеше да й вземе.

Оказа се, че този някой е хлапе. Момче на петнайсет-шестнайсет години. Ричър го откри сред храсталаците, които стигаха до гърдите му. Височко за възрастта си, кльощаво, с разделена на път коса. Беше облечено с дебели панталони и плътна шуба, останала от някогашната армия на Западна Германия. Седеше върху разгъната найлонова торбичка, опряло гръб на къс скала, стърчащ между шубраците. Коленете му бяха прибрани към гърдите. Камъкът имаше назъбена форма, сякаш се беше откъснал от някоя голяма скала и се беше дотъркалял до тук. Именно той беше причината плуговете да заобикалят храсталаците. Големите трактори завиват трудно, а природата се беше погрижила за останалото. Момчето на свой ред също се беше възползвало и се беше скрило от света, за да се отдаде на забраненото удоволствие. Може би не ставаше въпрос за промишлено отглеждане на марихуана. Може би всичко беше дело на ентусиазиран аматьор, поръчал по интернет тревата от Боулдър или Сан Франциско.

— Здрасти — рече Ричър.

— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.

— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.

— Така ли?

— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.

— Не думай.

— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм?        — Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.

— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!

— Не — поклати глава Ричър.

— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.

Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.

— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.

Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.

— Не, благодаря — отказа Ричър.

— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.

— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.

— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Сигурен ли си?

— Напълно, приятелю.

— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?

— Въпреки това.

— Заключението на ФБР е по-различно.

— И ти им вярваш, а?

— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?

— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.

— Какво си чувал?

— Призрака й, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.