Лий Чайлд
Време за умиране (16)

16

Петнайсетдоларовата закуска на Дороти се оказа истинско пиршество. Всичко с изключение на кафето беше приготвено в момента — овесената каша, беконът с яйца, препечените филии. Огромни порции, съдържащи всички хранителни вещества. Горещи, поднесени в дебели порцеланови чинии на възраст най-малко петдесет години. Стари сребърни прибори с тежки закръглени дръжки.

— Чудесно — рече Ричър. — Много ти благодаря.

— Моля. И аз ти благодаря.

— Не е добре, когато хората не ядат заради фамилията Дънкан.

— Хората правят още много неща заради фамилията Дънкан.

— Аз знам какво ще направя.

— Едно време всички казвахме същото — усмихна се Дороти. — Но те ни държаха бедни и уморени, а после просто остаряхме.

— А какво правят младите?

— Махат се при първа възможност. Онези с авантюристични наклонности се пръскат навсякъде. Страната ни е голяма. Останалите предпочитат да са близо до дома — най-често в Линкълн или Омаха.

— И с какво се занимават?

— Там има работа. Някои постъпват в щатската полиция. Тази работа винаги е популярна.

— Някой трябва да ги повика обратно.

Дороти замълча.

— Какво се случи преди двайсет и пет години? — попита Ричър.

— Не мога да говоря за това.

— С мен можеш. Никой няма да разбере. Ако някой ден се срещна с фамилията Дънкан, ще говорим за настоящето, а не за стари истории.

— При всички случаи аз сбърках.

— В какво?

Тя не отговори.

— Била си една от съседките, участвали в спора?

Тя не отговори.

— Да ти помогна ли при разчистването на масата?

Тя поклати глава.

— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.

— Кога се случи това?

— Трябва да има трийсет години.

— И през първите пет всичко вървеше добре?

— Няма да ти кажа какво се случи.

— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.

— Защо питаш всъщност?

— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.

— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.

— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.

Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.

— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.

— И?

— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.

— И?

— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.

— Защо не им харесваше да ходят там?

— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.

— Какво се е случвало там?

— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.

— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.

— Ти имаш ли деца?

— Не, доколкото ми е известно. Но бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години. Освен това съм човек. А понякога хората просто знаят разни неща.

Жената кимна. Шейсетгодишна, едра и здрава, със зачервено от храната и топлината лице.

— Предполагам, че днес ще го нарекат „неприлично докосване“ — рече с въздишка тя.

— От страна на Сет?

Тя отново кимна.

— А също и от страна на баща му и чичовците му.

— Това е отвратително!

— Да, така е.

— Ти какво направи?

— Дъщеря ми повече не стъпи там.

— Сподели ли го с хората?

— Отначало не. После нещата изведнъж се отприщиха. Всички започнаха да говорят. Никой не искаше да пуска момиченцата си там.

— А някой отиде ли да поговори с майката на Сет?

— Той нямаше майка.

— Как така? Може би е заминала някъде?

— Не.

— Починала?

— Тя никога не е съществувала.

— Е, няма как да не е съществувала — възрази Ричър.

— Имаш право, поне в биологичен смисъл. Но Джейкъб Дънкан никога не е бил женен. Никой не го е виждал с жена. Както него, така и останалите. Тяхната майка отдавна беше починала. Остана само старият Дънкан и те тримата. После и старият почина. Измина известно време, след което Джейкъб изведнъж започна да води едно момченце на детска градина.

— Никой ли не попита откъде се е взело момченцето?

— Е, хората започнаха да говорят, но никой не попита. Бяха прекалено възпитани, прекалено сдържани. Мисля, че всички се обединиха около едно мнение — Сет е някакъв роднина, може би сираче.

— Какво се случи след това? Неприятностите започнаха, след като забранихте на децата си да ходят в къщата им ли?

— Така се започна. Плъзнаха какви ли не слухове. Фамилията Дънкан се оказа изолирана. Това никак не им хареса.

— И отвърнаха на удара, така ли?

— Не веднага.

— А кога?

— След като едно момиченце изчезна.

* * *

Роберто Касано и Анджело Манчини се качиха на наетата импала и запалиха мотора. Срещу няколко долара в повече към дневната такса колата беше оборудвана с навигационна система, но тя се оказа безполезна. На екрана се появяваха само няколко тънки червени линии като редовете в бележник. Пътищата нямаха имена. Само цифри или нищо. По-голямата част от картата представляваше бяло поле. Освен това беше неточна, а може би недовършена. Дори кръстовищата не бяха маркирани. Точно като във Вегас, ако трябваше да бъдат честни. Вегас се разрастваше с такива темпове, че никоя джипиес компания не можеше да навакса. Затова Касано и Манчини бяха свикнали да се ориентират по старомодния начин — просто като си записват указанията на някой от местните хора. А той адски много внимаваше да не сбърка, защото искаше да избегне порцията бой, съпътствала първоначалните им въпроси. След първите два юмрука в лицето собственикът на мотела стана по-усърден от всички. Защото със сигурност не беше герой.

— След паркинга вляво — прочете на глас Манчини.

Касано завъртя волана наляво.

 

 

Дороти стана да направи трета кана с кафе. Изплакна машината, зареди кафето и я включи.

— Сет Дънкан имаше трудни моменти в училище — каза тя. — Момчетата го преследваха, вероятно заради онова, което чуваха у дома. Момичетата страняха от него. Не само не искаха и да чуят за посещение в дома му, но и не искаха да разговарят с него. Такива са децата. Изключение правеше само едно момиче. Родителите й я бяха възпитали да бъде състрадателна. Тя също не ходеше в дома му, но поне разговаряше с него. Един ден изчезна. Просто ей така.

— И? — подхвърли Ричър.

— Нямаш представа колко е ужасно, когато се случи подобно нещо. Отначало настъпи пълна лудница. Хората бяха мрачни и разтревожени, но все още не вярваха, че се бе случило най-лошото. В продължение на два-три часа си мислеха, че детето се е заиграло някъде или е изгубило представа за времето. Но скоро щеше да се прибере у дома. Разбира се, по онова време нямаше мобилни телефони. Някои хора не разполагаха дори с обикновени. После стигнаха до решението, че детето се е изгубило, и всички скочиха в колите си и тръгнаха да го търсят. Накрая се мръкна и решиха да се обадят на полицията.

— Какво свършиха ченгетата? — попита Ричър.

— Всичко, на което бяха способни. Много добра работа. Обикаляха от къща на къща, използваха фенерчета и рупори, предупреждаваха хората да огледат хамбарите и допълнителните си постройки. Обикаляха през цялата нощ, а на разсъмване докараха кучета и се обадиха на щатската полиция. Тя пък се свърза с Националната гвардия и поиска хеликоптер.

— Но не откриха нищо, така ли?

— Абсолютно нищо — кимна жената. — После аз им разказах за семейство Дънкан.

— Наистина ли го направи?

— Все някой трябваше да започне. Другите се включиха в мига, в който отворих уста. Сочеха с пръст къщата им. Щатската полиция прие нещата много сериозно. Предполагам, че нямаха друг избор. Арестуваха всички Дънкан и ги откараха в някакво полицейско управление в покрайнините на Линкълн, където ги разпитваха в продължение на няколко дни. Обискираха къщите им, а после поискаха помощ от ФБР. Във фермата им се изсипаха цял куп криминалисти и лаборанти.

— Откриха ли нещо?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Всички тестове бяха отрицателни. Официалното им заключение беше, че детето никога не е било там.

— Какво стана после?

— Нищо. Всичко замря, а онези се прибраха в дома си. Момиченцето просто изчезна. Случаят остана неразрешен. Семейство Дънкан бяха бесни. Поискаха да се извиня за обвинението, но аз отказах. Не можех да се примиря. Съпругът ми също. Някои хора бяха на наша страна като например съпругата на доктора. Но повечето се отдръпнаха, защото разбраха накъде духа вятърът. Дънкан се затвориха в себе си. А след известно време започнаха да ни наказват. За да си отмъстят. През онази година реколтата ни остана на полето. Изгубихме всичко и съпругът ми се самоуби. На стола, на който седиш в момента. Опря пушката си под брадичката и натисна спусъка.

— Съжалявам.

Жената не каза нищо.

— Кое беше момиченцето? — попита Ричър.

Мълчание.

— Твоето, нали?

— Да — промълви Дороти. — Моята дъщеричка, само на осем години. Която винаги ще си остане на осем години.

Тя се разплака.

После телефонът й зазвъня.