Лий Чайлд
Време за умиране (15)

15

Ричър почти очакваше да види някаква барака, скована от изгнили дъски, но жената вкара пикапа в дълга, покрита с чакъл алея, която свършваше пред спретната двуетажна къща, построена в единия край на огромна ферма с площ от поне четиристотин хектара. Паркира зад къщата до стар схлупен обор и няколко бараки. Ричър долови писукането на пилета в кокошарника, а в ноздрите го удари миризмата на кочина. Останалото беше земя, въздух и простор. Селски свят в цялото си зимно великолепие.

— Дано да не прозвучи грубо, но колко ще ми платиш? — попита жената.

— Искаш да прецениш колко храна да ми предложиш ли? — усмихна се Ричър.

— Нещо такова.

— На запад от Мисисипи закуската ми излиза около петнайсет долара, включително бакшиша — отвърна той.

Жената остана приятно изненадана.

— Това са много пари — рече тя. — Надницата ми за два часа. Все едно, че съм работила девет дни в седмицата.

— Не забравяй, че не всичко ще бъде печалба, защото съм гладен — напомни й Ричър.

Тя го покани да влезе през задната врата. Къщата приличаше на тази на Сет Дънкан, но без скъпите подобрения. Ниски тавани, малки прозорци, неравен под. Стара къща, далеч от съвременната представа за дом, но чиста и подредена. Веднага личеше, че е била добре поддържана в продължение на поне сто години. В кухнята цареше безупречен ред. Печката беше студена.

— Още ли не си закусвала? — подхвърли Ричър.

— Аз рядко закусвам.

— Диета ли пазиш?

Жената не отговори, а той се почувства глупаво.

— Плащам трийсет долара, за да закусим заедно.

— Не искам милостиня.

— Това не е милостиня. Просто се реванширам за услугата. Ти се изложи на риск, за да ме доведеш тук.

— Опитвам се да бъда почтена, нищо повече.

— И аз — рече Ричър. — Можеш да приемеш или да откажеш.

— Приемам.

— Как се казваш? — попита той. — Когато закусвам с дама, предпочитам да знам поне името й.

— Казвам се Дороти.

— Приятно ми е, Дороти. Омъжена ли си?

— Бях. Но вече не съм.

— Знаеш ли моето име?

— Ти си Джак Ричър. Вече бяхме информирани за теб.

— Казах го на съпругата на доктора.

— А тя го е казала на фамилията Дънкан. Не бива да я виниш. Става автоматично. И тя се опитва да им се издължи като всички останали.

— Какво им дължи?

— Преди двайсет и пет години работеше с мен.

 

 

Роберто Касано и Анджело Манчини пътуваха на север с взет под наем шевролет импала. За база бяха избрали „Кортярд Мариот“, който беше единственият хотел в селището, което бе определено за средище на окръга и представляваше няколко тесни улички, пресичащи се в центъра на огромна пустош. В Небраска бързо се научиха да следят индикатора за гориво и да пълнят резервоара догоре на всяка бензиностанция, която се изпречваше на пътя им. Защото един бог знаеше къде се намира следващата.

Бяха от Вегас, което автоматично означаваше, че са отнякъде другаде. В случая с Касано това беше Ню Йорк, а Манчини беше от Филаделфия. Оставили следи в родните си градове, те се бяха събрали в Маями уж да си починат и да се позабавляват, а после се бяха насочили към голямото шоу насред пустинята Невада. На туристите неизменно се повтаряше, че онова, което се случва във Вегас, си остава там, но по отношение на Касано и Манчини то не беше съвсем вярно. Те винаги бяха в движение и пътуваха непрекъснато, наострили слух за първите предвещаващи неприятности гръмотевици, които впоследствие се стоварваха върху главата на нищо неподозиращия им шеф.

Това беше и причината за пътуването им към земеделските земи, намиращи се на почти хиляда и петстотин километра на североизток от блясъка и сладкия живот. В снабдителната верига бе възникнал някакъв гаф, който заплашваше да стане изключително досаден през следващите един-два дни. Шефът им беше обещал някакви специални неща на някакви специални хора, а неизпълнението на поетия ангажимент щеше да му се отрази изключително зле. Касано и Манчини бяха на сцената вече седемдесет и два часа без прекъсване — време, за което успяха да размажат носа на съпругата на някакъв върлинест селяндур с единствената цел да подчертаят присъствието си. После се обади друг селяндур, роднина на първия, който докладва, че гафът е дело на някакъв непознат, решил да си пъха носа където не му е работа. Пълна измислица със сигурност. Просто оправдание за несвършената работа. Но Касано и Манчини бяха само на сто километра разстояние и шефът им нареди да отидат и да проверят за какво става въпрос. Ако се окажеше, че твърденията на селяндура са лъжа, това щеше да бъде сигнал за уязвимост. А малко помощ на този етап щеше да им осигури по-добра сделка в бъдеще. Ясно като бял ден. В края на краищата така се правеше бизнес по американски.

Стигнаха до някакъв скапан двупосочен път, прекосиха кръстовището и спряха пред мотела. Вече бяха идвали тук. Нощем изглеждаше съвсем наред, но през деня не беше така. През деня изглеждаше тъжен, неугледен и унил. Пред едно от бунгалата видяха някакво напълно потрошено субару. Нямаше нищо друго за отбелязване. Паркираха пред централното фоайе, слязоха от наетата кола и се протегнаха. Две прозяващи се градски момчета, обрулени от нестихващия вятър. Касано беше среден на ръст, мургав и мускулест, с безизразни очи. Манчини беше горе-долу същият. Носеха скъпи обувки, тъмни костюми и шарени ризи без вратовръзка. С вълнени палта. Често ги бъркаха един с друг.

Влязоха да потърсят собственика на мотела и веднага го намериха. Стоеше зад бара и усърдно търкаше лепкавите петна по плота с голям парцал. Тъжен нещастник с боядисана коса.

— Ние представляваме семейство Дънкан — обяви Касано. Бяха му обещали, че тази декларация ще има резултат и наистина се оказа така. Човекът с червеникавата коса пусна парцала, отстъпи крачка назад и сякаш се приготви да им козирува. Като новобранец, скастрен от старши офицер.

— Снощи си дал подслон на някакъв непознат — заплашително добави Касано.

— Не, сър — изпъна се рижият. — Изхвърлих го.

— Студено е — обади се Манчини.

Човекът зад бара озадачено замълча.

— Къде, по дяволите, е спал, ако не тук? — подхвърли Касано. — Наоколо нямаш конкуренция, а той едва ли е прекарал нощта в храстите. Първо, защото в Небраска май няма храсти. И, второ, защото задникът му със сигурност би замръзнал.

— Нямам представа къде е отишъл.

— Сигурен ли си?

— Нищо не ми каза.

— Тук намират ли се състрадателни души, които биха подслонили непознат?

— Не, стига фамилията Дънкан да е забранила подобно нещо.

— Значи е преспал в мотела.

— Вече ви казах, че не е, сър.

— Провери ли бунгалото му?

— Преди да си тръгне, той върна ключа.

— В едно бунгало може да се проникне и по друг начин, задник. Провери ли го?

— Камериерката вече оправи стаята.

— Тя каза ли нещо?

— Не.

— Къде е в момента?

— Свърши тук и се прибра у дома.

— Как се казва?

— Дороти.

— Къде живее тази Дороти? — попита Манчини.