Лий Чайлд
Време за умиране (12)

12

Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.

— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.

— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.

— Няма да те предам — увери го Ричър.

— Сигурно ще ме наблюдават.

— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.

— Не всички, сигурен съм.

— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.

— Не знам.

— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.

 

 

Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикавобяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.

— Започни от самото начало — рече той.

— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.

— Винаги е така.

— Те са стара фамилия.

— Винаги има такава.

— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.

После започнаха да продават и се ориентираха към бизнеса с камиони. Далеч по-малко работа. Разделиха имота и го продадоха на съседите си. Което звучеше напълно разумно. Площта, която е била голяма във времето на конете и мулетата, вече не изглежда такава. Трактори, ефективна икономика и още куп нови неща. По онова време цената на земята бе висока, но момчетата ловко подсладиха сделките, като предлагаха отстъпка в цената, ако съседите подпишеха договор да прибират реколтата си с помощта на „Дънкан Транспортейшън“. Което също звучеше разумно. Всички получиха онова, което искаха. Всички бяха доволни.

— Докато?

— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.

— Защо не е потърсил друг превозвач?

— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.

— А защо не я е прибрал със собствени сили?

— Всички си продадоха камионите. След подписания договор не виждаха смисъл да ги запазят, а и ипотеките ги притискаха.

— Би могъл да наеме транспорт еднократно.

— Нямаше дори да излезе през портала. Една от клаузите на договора гласеше, че само камионите на Дънкан могат да извозват стоката от фермата. Нямаше начин да я оспори в съда, а още по-малко извън него. По това време футболистите бяха вече на сцената. Първото поколение. Днес би трябвало да са старци.

— Тотален контрол, а? — подхвърли Ричър.

Винсънт кимна.

— Всичко е много просто. Или работиш цяла година, след което трябва да извозиш реколтата, или си седиш на задника и не отглеждаш нищо. Фермерите живеят от сезон за сезон. Не могат да си позволят тотална загуба на реколтата. А фамилията Дънкан им хвана цаката. Може би случайно, може би в резултат на далновидност. Но в момента, в който осъзнаха какво държат в ръцете си, те с удоволствие започнаха да го използват.

— Как?

— На пръв поглед нищо кой знае колко лошо. Хората плащаха малко над уговорената цена и те се държаха прилично. Всъщност това е всичко.

— И ти правиш същото, нали?

— Ами да — отново кимна Винсънт. — Преди десет години това място се нуждаеше от ремонт. Дънкан предложиха да ми отпуснат безлихвен заем, ако подпиша договор за доставките с тях.

— И продължаваш да плащаш.

— Всички продължаваме да плащаме.

— А защо мълчите?

— Какво да направим? Революция? Няма как да стане. Хората трябва да ядат. А Дънкан са умни и никога не пипат прекалено грубо. Разбираш ли?

— Жабата в топлата вода — кимна Ричър. — Така го обясни съпругата на доктора.

— Всички го обясняваме така.

— Но в крайна сметка пак си сварен, нали?

— Да, ама не веднага — отвърна Винсънт, напълни една чаша с горещо кафе и я плъзна по плота. И тя носеше логото на НАСА. — Майка ми беше роднина с Нийл Армстронг — поясни той. — Първият човек, стъпил на Луната. Далечни братовчеди или нещо такова.

Ричър подуши парата и отпи една глътка. Кафето беше превъзходно. Прясно, горещо и силно.

— Президентът Никсън е имал готова реч, в случай че си останат горе — добави Винсънт. — Ако не успеят да излетят обратно. Представяш ли си? Седиш и гледаш Земята над себе си, докато въздухът ти свършва…

— Няма ли закони? — попита Ричър. — Срещу монополите, възпрепятстването на свободната търговия или други подобни неща?

— Да се обърнеш към адвокат означава да фалираш — въздъхна Винсънт. — Колко се точи едно дело? Две-три години? И през цялото време няма кой да ти извози реколтата. Това си е чисто самоубийство. Работил ли си някога във ферма? Управлявал ли си мотел? В края на деня хич не ти е до разни дебели книги по право, защото просто искаш да си легнеш.

— Потрошената кола на доктора не е дреболия — поклати глава Ричър.

— Съгласен съм. По-лошо е от обикновено. И всички сме разтревожени.

— Всички?

— Говорим помежду си. Главно по телефона. Споделяме информация, когато нещо се случи.

— И какво казват хората?

— Преобладава мнението, че докторът си го заслужава. Стигна твърде далеч.

— Защото е помогнал на пациентката си?

— Тя не беше болна. Тук става въпрос за интервенция.

— Според мен всички сте болни — сопна се Ричър. — Според мен вие сте банда безгръбначни страхливци. Какво трябва да се случи, за да се размърдате? Съгласен съм, че е трудно, когато човек е сам. Но ако се обедините и потърсите друг превозвач, той ще дойде. След като има достатъчно работа за Дънкан, значи ще има и за всеки друг.

— Но те ще ни дадат под съд.

— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.

— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.

— Но все пак можете да опитате.

Винсънт не каза нищо.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.

— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.

Ричър не каза нещо.

— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.

— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.

— Моят съвет е да се придържаш към план А и да изчезнеш.

— Може и така да направя, но за него ми трябва някакъв трафик.

— Ще те помоля нещо.

— Какво?

— Да ми върнеш ключа от бунгалото. Съжалявам.

Ричър бръкна в джоба си и остави ключа на бара. Тежък къс месинг, маркиран с цифрата шест.

— Къде ще спиш тази вечер? — попита Винсънт.

— По-добре да не знаеш — отвърна Ричър. — Братята Дънкан може да те попитат. И ти със сигурност ще им кажеш, нали?

— Не мога да не им кажа — кимна Винсънт.

С това разговорът приключи. Ричър допи кафето си и излезе при пикапа. Стоманеното въже на лебедката беше изкривило рамката на покрива. Гледан отпред, автомобилът изглеждаше леко кривоглед. Но двигателят запали веднага. Ричър напусна паркинга. Когато се колебаеш, завий наляво, напомни си той и бавно пое на юг с изключени светлини. Очите му постепенно свикнаха с мрака и започнаха да избират посоката.