Лий Чайлд
Време за умиране (9)

9

Ричър погледна през прозореца. Гумите бяха четири на брой, огромни и назъбени, монтирани на пикап марка Форд. Имаше усилено окачване и прожектори на покрива. Отпред на бронята имаше лебедка. В мрака на кабината се очертаваха фигурите на двама мъже с дебели вратове и широки рамене.

Пикапът бавно се плъзна покрай редицата бунгала и спря на шест-седем метра зад субаруто. Фаровете останаха включени, двигателят — също. Вратите се отвориха и двамата мъже стъпиха на алеята.

Приличаха на Брет, но бяха доста по-едри от него. Под трийсет, над метър и деветдесет, от сто и трийсет килограма нагоре. Със сравнително тънки талии на фона на широките гърди, яките рамене и огромните бицепси. Къси подстрижки, малки очички и месести лица. Бяха от онези, които лапат по две порции една след друга, но продължават да са гладни. Червените якета на „Корнхъскърс“ изглеждаха сиви на светлината на прожекторите, монтирани над кабината на пикапа.

Съпругата на доктора се приближи до прозореца.

— Мили боже! — прошепна тя.

Ричър не каза нищо.

Горилите затръшнаха вратите и в синхрон се оттеглиха към товарната част на пикапа. Там, прикрепен към кабината, имаше голям метален сандък за инструменти. Резето се отмести, капакът се вдигна. Единият бияч извади тежък чук със заоблена глава, а другият се въоръжи с огромен френски ключ, дълъг близо метър. Оставиха капака отворен и се върнаха в светлината на фаровете. Издължените им сенки подскачаха пред тях. Крачеха леко и гъвкаво за ръста си като повечето спортисти. Спряха за миг и погледнаха вратата на бунгалото, а после й обърнаха гръб и се насочиха към субаруто.

Атакуваха колата с дива ярост и зашеметяваща бързина. Шумът беше оглушителен. Пръснаха предното стъкло на сол и повториха упражнението със задното и страничните, с фаровете и стоповете. После се заеха с каросерията. Покривът, вратите, калниците и багажника се превърнаха в смачкани ламарини. Напъхаха оръжията си в отворите на страничните стъкла и потрошиха уредите на таблото и копчетата на радиото.

Мамка му, помисли си Ричър. Отиде ми превозът.

— Това е наказанието на съпруга ми — прошепна съпругата на доктора. — Този път е доста по-сурово.

Биячите прекратиха акцията си толкова внезапно, колкото я бяха започнали. Останаха край смазаната кола с отпуснати ръце, дишайки тежко.

Хиляди парченца стъкло проблясваха на неоновата светлина. Ехото от ударите върху ламарината бавно заглъхваше в неподвижния въздух.

Ричър съблече шубата си и я хвърли на леглото.

Двамата здравеняци се насочиха към бунгалото. Ричър отвори вратата и излезе да ги посрещне. Не знаеше дали ще победи или ще загуби, но искаше да избегне битката във вътрешността на бунгалото. Собственикът на мотела Винсънт и бездруго си имаше достатъчно проблеми.

Мъжагите спряха на няколко крачки от него. Стояха един до друг, в някаква странна симетрия, с отпуснати оръжия във външните си ръце. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма стегната плът, зачервена и потна в студения въздух.

— Ще ви задам една малка гатанка, момчета — подхвърли Ричър. — Вие сте изкарали четири години в колежа, учейки се да играете футбол. Аз пък съм бил тринайсет години в армията, където ме обучаваха да убивам хора. Въпросът е дали и колко съм уплашен?

Не получи отговор.

— Но вие сте се представили зле и никой не ви е предложил професионален договор — продължи той. — За разлика от вас аз бях толкова добър, че получих пълна колекция медали и повишения. Въпросът е колко уплашени сте вие?

— Не много — отвърна младежът с френския ключ.

Грешен отговор. Но разбираем. Да бъдеш сравнително добър гард или играч в отбора на колежа и да стигнеш до безплатния автобусен превоз до колежа в Линкълн несъмнено бе някакво постижение. Да излезеш на терена на стадион „Мемориал“ дори и като резерва автоматично те доближава до най-добрите. А фактът, че не си успял да сключиш професионален договор с някой отбор от Националната футболна лига, не е чак толкова голям срам. В света на спорта често става така, че линията между успеха и провала е много тънка, а причината да се окажеш от едната или другата й страна — твърде относителна. Тези хора бяха част от елита в продължение на двайсет години — отначало в квартала, после в града, региона, може би и щата. Популярни, глезени от фенове и от момичета, още от осемгодишни забравили какво е да губиш битка.

С тази разлика, че никога не бяха водили истински бой. Бяха безкрайно далеч от битките на хората, на които им плащаха да се бият или да умрат. Перченето и блъскането в училищния двор, на тротоара пред сладкарницата или късно вечерта пред боулинг залата е толкова далеч от истинския бой, колкото са далеч от „Супербоул“ двама дебелаци, разменящи си лениви пасове в парка. Тези момчета бяха аматьори. При това самодоволни аматьори, свикнали да печелят само от репутацията си или от предимството в количествено отношение. В реалния свят щяха да са мъртви още преди да замахнат.

В конкретния случай ставаше въпрос за лош избор на оръжие. Най-добро е стрелящото оръжие. След него идва пробиващото, а на трето място е режещото. Тъпите инструменти са далеч по-назад в списъка, защото забавят бързината на ръката. Неконтролируемата инерция при употребата им е неизгодна, когато се пропусне първият удар. И още нещо: когато се наложи да ги използваш, замахът задължително трябва да бъде отвътре навън, за да слееш ускорението и удара в едно плавно движение.         Но тези двамата бяха застанали рамо до рамо и това предполагаше замах отвън навътре, което означаваше чукът и френският ключ да отлетят първо назад, да спрат и едва тогава да се насочат към целта. Първата част на това движение е ясна като телеграфно послание. Най-категоричното предупреждение на света, никаква изненада. Все едно, че пускаш обява във вестника или изпращаш телеграма чрез „Уестърн Юниън“.

Ричър се усмихна. Той беше израснал във военни бази, пръснати по целия свят. Беше се сражавал с твърдото като кремък потомство на морските пехотинци, усъвършенствайки бойните си умения срещу жестоките банди местни хлапаци по прашните улици на Азия и влажните улици на Европа. В сравнение с тях тези типове, помпали мускули из затънтените градчета на Тексас, Арканзас или Небраска, приличаха на пухена възглавница. Докато тях ги бяха учили да тичат и скачат, за да уловят топката, него го бяха размазвали и изправяли на крака професионалисти, които могат да ти строшат врата толкова лесно, че разбираш какво се е случило едва когато решиш да кимнеш и главата ти се търкулне на улицата. Сама, без тялото…

— Носим ти едно послание, приятел — обади се онзи с френския ключ.

— Наистина ли? — погледна го Ричър.

— Всъщност въпрос — уточни младежът.

— Съдържа ли трудни думи? — попита Ричър и направи малка крачка напред и вдясно. — Ще ти трябва ли време да го формулираш?

Застана директно срещу двамата си противници. На равно разстояние от двамата, някъде около два метра и половина, така че, ако неговата позиция отговаряше на шест часа на часовниковия циферблат, позициите на противниците му бяха съответно на единайсет и един. Мъжът с Френския ключ се падаше вляво от него, а другият с чука — вдясно.

Пръв се раздвижи мъжът с френския ключ. Той прехвърли тежестта на тялото си на десния крак и направи къс замах назад с тежкия инструмент, предназначен да освободи силата на свитите мускули, а после да го стовари хоризонтално върху лявата ръка на Ричър — някъде между рамото и лакътя. Не беше пълен идиот, защото направи доста приличен опит за пръв удар.

Но движението така и си остана недовършено.

Прехвърлил тежестта си на левия крак, Ричър нанесе удар с десния. Действието му беше светкавично, в същата посока и със същата скорост, дори малко по-бързо. Още преди френският ключ да прекрати движението си назад и да се стрелне напред, подметката на Ричър потъна в коляното на едрия младеж и му строши капачката. Останките й потънаха дълбоко, разкъсвайки хрущяли и сухожилия. Ставата се измести и се обърна наопаки. Коляното се огъна навътре, заемайки недопустима и дори абсурдна позиция за всяко нормално коляно. Човекът започна да се свлича, но Ричър забрави за него още преди тялото му да измине два сантиметра във вертикална посока и преди в гърлото му да се роди писъкът на болка и ужас. Просто се плъзна от външната му страна и го изтри от паметта си. Той вече беше невъоръжен и еднокрак инвалид, а Ричър никога не обръщаше внимание на еднокраките инвалиди.

Горилата с чука разполагаше с част от секундата, за да вземе решение. Би могъл да се завърти в посока на часовниковата стрелка, но то означаваше да направи нещо като пълен кръг, тъй като Ричър беше почти зад гърба му. Освен това между тях се свличаше тялото на приятеля му, който безпомощно очакваше директния сблъсък. Другата възможност беше да замахне назад на сляпо, с надеждата да има късмет и да улучи противника.

Той избра втората възможност.

Точно както очакваше Ричър. Очите му проследиха движението на ръката. Китката се извъртя назад, лакътят щръкна отвътре навън. В същия миг Ричър се разкрачи за максимална устойчивост, завъртя се в кръста и заби ръба на дланта си в сгъвката на лакътя. Огромната сила на замаха се насочи в една посока, но тежестта на чука я дръпна в обратната. Лакътната става на нападателя пропука, китката му се оказа прекалено изтеглена напред. Чукът започна да се изплъзва от пръстите му и той моментално реагира. Отскочи назад и надясно, търсейки позиция, при която лакътят да заеме нормалното си положение. Но инерцията го тласна в посока, обратна на часовниковата стрелка, и той изведнъж се озова очи в очи с Ричър, олюлявайки се в търсене на изгубения баланс. Още преди чукът да стигне до земята, главата на Ричър се заби в лицето му. Ударът беше страховит. После Ричър отскочи назад към смазаното субару. Секунда и половина му бяха достатъчни да планира следващите си действия.

Мъжът с френския ключ се търкаляше на земята. Зашеметен не толкова от болката, която тепърва щеше да се появи, колкото от ужасното прозрение за край на живота, който познаваше. Сбъднал се беше дълбоко вкорененият страх на спортиста от тежка контузия по време на мач. И мрачно бъдеще с патерици и бастуни, болезнено куцукане и никакви перспективи за работа. Другият нападател все още беше на крака, примигваше и се олюляваше, от носа му шуртеше кръв. С обездвижена ръка, с нефокусиран поглед и изпразнена от съдържание глава.

Цивилизованият човек, който живее в света на киното и телевизията и умее да се държи според правилата на феърплея, несъмнено би казал „стига“. Но Ричър не живееше там. В неговия свят невинаги започваш боя, но задължително го завършваш. Без да го загубиш, разбира се. Той беше наследил трудно събираната мъдрост на няколко поколения, според която най-лесният начин да загубиш една битка е да приемеш, че противникът е капитулирал, преди това да е станало факт. Затова той се обърна и пристъпи към онзи, който доскоро държеше чука, а после рискува да влоши състоянието на ръцете и юмруците си, нанасяйки му светкавичен ъперкът в триъгълника над мускулестия корем. Жесток и безпощаден удар в слънчевия сплит, нанесен бързо и със страшна сила. Противникът му се сгъна на две и политна напред. Ричър изчака главата му да стигне удобното разстояние до земята, след което му нанесе отмерен ритник в лицето. Обзет от известна доза милосърдие, той прецени, че е по-добре да му избие няколко зъба, вместо да му причини необратими мозъчни травми.

После отново насочи вниманието си към онзи, който доскоро размахваше френския ключ. Изчака го да се претърколи в удобна позиция и му нанесе съкрушителен ритник в челото. Наведе се за ключа и с две точни движения строши китките му — раз, два. После направи същото и с мъжа, който държеше чука — три, четири. Тези двамата бяха нечие оръжие. Никой войник не си позволява да зареже изоставените муниции на врага, без да ги обезвреди.

Съпругата на доктора наблюдаваше развоя на събитията от вратата на бунгалото. На лицето й беше изписан ужас.

— Какво? — неприязнено я изгледа Ричър.