Лий Чайлд
Време за умиране (51)

51

Членовете на фамилията Дънкан се преместиха в кухнята на Джонас, защото от счупения прозорец на Джаспър духаше, а горящите в печката дрехи миришеха и изпускаха дим. Спряха да пият бърбън и преминаха на кафе. Слънцето беше изгряло преди четирийсет минути. Джейкъб Дънкан погледна стенния часовник.

— И в Канада се е съмнало, преди десетина минути — отбеляза той. — Бас държа, че стоката вече пътува. Познавам момчето. Много е свястно. Не се мотае и обича да става рано. Трансферът скоро ще стане.

 

 

Пътят южно от Медсин Хет следваше извивките на езерото Пакоуки. Асфалтът свърши. В продължение на четиристотин метра настилката представляваше споени с дзифт натрошени камъни, която скоро също изчезна в нещо като горска просека без изход. Но микробусът храбро се промуши между два високи бора, измина известно разстояние по дебелия килим сухи иглички и излезе на стар коларски път с едва видими коловози. Някога широк, а днес доста запуснат, изсечен за борба с горските пожари. Той водеше право на юг с оглед на пламъците и западния вятър. Микробусът се движеше бавно и се клатушкаше ту наляво, ту надясно. Колелата му подскачаха по неравностите. Стената от дървета неохотно се разтваряше пред челното стъкло. В далечината изплуваха контурите на градчето Хог Париш, което се намираше на територията на Монтана. Но микробусът нямаше да стигне до него. Щеше да спре на около три километра от границата, в северния край на охраняваната зона. Точно срещу същата зона от американска страна, където вече го чакаше партньорът му. Свеж, зареден с енергия, готов за последния етап от пътуването.

 

 

Докторът изчезна в кухнята и се върна с още кафе.

— Може би е било нещастен случай — каза той. — Може би тя е влязла в хамбара.

— С велосипеда? — вдигна вежди Ричър.

— Възможно е. Не знаем почти нищо за нея. Някои деца зарязват велосипедите си направо на пътя, но други ги тикат пред себе си. Въпрос на характер. Може би е влязла и се е наранила на нещо. Или е попаднала в капан. Днес вратата е блокирала. Може би и тогава се е отваряла трудно. Никой не е чул виковете й.

— А после какво?

— Осемгодишно дете няма да издържи дълго без храна и вода.

— Гадна мисъл — промърмори Ричър.

— Която все пак е за предпочитане пред някои алтернативи.

— Може би.

— Може би е била блъсната от камион или кола по пътя насам. Ти сам каза, че пътищата със сигурност са били оживени. Шофьорът се е паникьосал и е скрил тялото. Заедно с велосипеда.

— Къде?

— Навсякъде. В хамбара или на километри от него. В някоя друга община. Дори в друг щат. Може би затова не са открили нищо.

— Може би — отново рече Ричър.

Докторът млъкна.

— Нещо ми спестяваш — подхвърли след кратката пауза Ричър.

— Има време.

— Колко време?

— Половин час.

— Преди какво?

— Преди да се появят останалите трима. Приятелите им вече са тук, значи тук ще бъде временната им база. Ще накарат жена ми да им приготви закуска. Много обичат да се правят на господари.

— Така и си помислих — кимна Ричър. — Ще бъда готов.

— Сред тях е онзи, който ти счупи носа.

— Знам.

Докторът замълча.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — погледна го Ричър.

— Давай.

— На какво прилича гаражът ти? На двора ти или на телевизора?

— По-скоро на телевизора.

— Това е добре. Седни тук и наблюдавай пътя. Ще се върна след десет минути.

Ричър взе пушката, прекоси кухнята и коридорчето пред мокрото помещение, а после отвори вратата, която водеше към гаража. Просторно и празно помещение, тъй като субаруто все още беше пред мотела. Чисто и подредено, със старателно пометен под и без следи от хаос. По лавиците покрай стените бяха подредени всички неща, които отсъстваха от мазето. Срещу тях имаше работна маса, също чиста и подредена. Над менгемето беше окачена дъска за инструменти.

Ричър отвори магазина на пушката и извади патроните. Пет вътре, плюс още един в цевта. Обърна пушката с приклада нагоре и я стегна на менгемето. Свали флекса от стената, сложи му диск за рязане на дърво и го включи в контакта. Отряза приклада наведнъж, отвесно, в най-тясната част. После наклони диска и оформи остатъка от дървото като пистолетна ръкохватка. Заглади острите ръбове, остави флекса и започна да ги оформя с пила. Сухите орехови стърготини се посипаха по пода като настърган шоколад. Накрая използва и едра шкурка, издуха прахта и уви длан около произведението си. Резултатът беше задоволителен.

Свали диска за дърво и го замени с диск за метал. Синкав, със ситни зъби. Опря го в цевта, на два-три сантиметра от спусъка. Флексът нададе пронизителен писък и захапа стоманата. След по-малко от минута трийсетсантиметровата тръба падна на пода, издавайки мелодичен камбанен звън. Той взе една пила за метал и старателно изглади новото дуло. Отвън и отвътре. Разхлаби менгемето, вдигна пушката с две ръце и зареди помпата. Щрак-щрак. Всичко изглеждаше наред. Върна патроните обратно. Пет в пълнителя и един в цевта. В ръцете си държеше оръжие с отрязана цев и приклад, което предвид дължината си би трябвало да прилича на пистолет. Поне той възнамеряваше да го използва като такъв.

На връщане отвори гардероба в антрето и извади шубата си. Глокът и сгъваемият нож си бяха на мястото. Плюс две отвертки и един френски ключ. Щракна ножа и разпори подплатата на левия джоб, чак до долу. После навлече шубата, отключи входната врата и се върна в трапезарията.

 

 

Футболистите пристигнаха един по един. Първият съвсем навреме — точно трийсет минути след прогнозата на доктора. Остави черния си пикап на пътя, изтича по алеята и бутна вратата. Уверено и спокойно, сякаш се прибираше у дома. Ричър го повали със силен удар в тила. Отзад, с помощта на френския ключ. Младежът падна на колене, а после се захлупи по очи. Ричър му отдели нужното време и усилия. Повлече го по излъскания под на коридора, а после започна да го опакова с тиксото. Бързо и грубо. Временна работа, но съвсем достатъчно за момента. Съпругата на доктора и Дороти Коу се събудиха от тъпия удар на френския ключ, падането на тежкото тяло и пъшкането на Ричър. Излязоха от стаите си, загърнати в халати. Съпругата на доктора спря поглед на сгърченото тяло на новодошлия и каза:

— Предполагах, че ще се появят за закуска.

— Днес закуска не им се полага — рече Ричър.

— А утре? — подхвърли Дороти Коу.

— Утре е нов ден. Добре ли познаваш Елинор Дънкан?

— Тя не е виновна за нищо.

— Тази година тя ще ти прибере реколтата. Защото ще поеме управлението на бизнеса.

Дороти Коу не каза нищо.

— Може би не искаш да ти се пречкаме, нали? — подхвърли съпругата на доктора.

— Така ще е по-безопасно. Мисля, че няма да ти е приятно някой от онези типове да се стовари върху теб.

— Идва още един! — извика от трапезарията докторът. С тих, но напрегнат глас.

Вторият спортист беше сполетян от съдбата на колегата си. На същото място. Но вече нямаше накъде да бъде изтеглен. Ричър сви краката му в коленете, за да може да затвори вратата. Тиксото отново влезе в употреба.

Последен се появи онзи, който му счупи носа.

Но не беше сам.