Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Worth Dying For, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 93гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Време за умиране
Италианска. Първо издание
Издателство „Обсидиан“, София, 2010
Редактор: Матуша Бенатова
Коректор: Симона Христова
История
- —Добавяне
41
Шината върху лицето на Сет Дънкан приличаше на алуминиева лепенка върху огромен изгнил плод. Под лунната светлина личеше палитра от болнави цветове — жълто, кафяво, пурпурночервено. Носеше тъмни панталони и тъмен пуловер, върху които беше облякъл новичка шуба. Пушката в ръцете му беше стара помпа „Ремингтън“, модел 870. Може би 12-и калибър, с 50-сантиметрова цев. Приклад от орехово дърво, заоблен магазин за седем патрона. Едно добро и изпитано оръжие, произведено и продадено в над четири милиона екземпляра, на въоръжение във флота за охрана на корабите, на въоръжение в морската пехота за бой от близко разстояние, използвано от армията за стрелба от близко разстояние, от цивилните граждани за лов, от полицията за борба с безредиците, от сприхави собственици за най-често срещаното предупреждение по тези земи: „Изчезвай от моравата ми, да те вземат мътните!“
Никой не помръдваше.
Ричър отбеляза, че Сет Дънкан държи пушката относително стабилно, с пръст на спусъка. Ниско до бедрото, насочена право в него. Което означаваше, че държи на мушка и всички останали, тъй като сачмите от този тип муниции се разтварят ветрилообразно, а докторът, съпругата му и Дороти Коу бяха в плътна групичка зад него, на три-четири метра от входната врата. Налице бяха всички условия за едно тежко поражение.
Никой не каза нито дума.
Вратата на маздата бе отворена и двигателят тихо боботеше. Сет Дънкан тръгна по алеята към тях. След няколко крачки той вдигна пушката на рамото си, примижа и се прицели. Придвижваше се бавно, но стабилно. Безполезна маневра на пресечен терен, но напълно достатъчна за равно разстлан чакъл. Дулото на пушката сочеше право в гърдите на Ричър.
Той спря след няколко крачки и заповяда:
— Всички на земята! Там, където сте! Седнете с кръстосани крака!
Никой не помръдна.
— Това нещо заредено ли е? — попита Ричър.
— Можеш да се обзаложиш! — просъска Дънкан.
— Внимавай да не натиснеш спусъка, без да искаш.
— Не се безпокой.
Отговорът долетя носово и неясно заради шината на лицето му. И заради бузата му, плътно залепена за ореховия приклад.
Никой не помръдна. Умът на Ричър напрегнато работеше. Усети как докторът се раздвижва зад него, а после го чу да пита:
— Искаш ли да поговорим?
— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
— Дай да поговорим като разумни хора — повтори докторът.
— Сядай!
— Не, първо кажи какво искаш.
Смел отговор, но доста погрешен според преценката на Ричър. Докторът явно си въобразяваше, че с протакане могат да спечелят нещо. Но според Ричър вярно беше точно обратното. Нямаше време за губене. Никакво.
— Студено е — обади се той.
— Е, и? — вдигна вежди Дънкан.
— Не става нито да седнем, нито да стоим прави. По-добре да влезем вътре.
— Аз ви искам навън.
— Защо?
— Защото така.
— Тогава им позволи да си вземат палтата.
— Защо да го правя?
— От самоуважение — отвърна Ричър. — Ти си облечен. Ако времето е топло за палто, значи си лигльо. Но ако е достатъчно студено, значи караш невинни хора да страдат. Нямам нищо против, ако имаш зъб на мен. Но тези хора никога не са ти причинили зло.
Сет Дънкан обмисли думите му в рамките на една секунда. Прикладът остана притиснат в рамото му, отвореното му око продължаваше да ги фиксира през мушката.
— Добре — каза най-после той. — Един по един. Другите остават тук като заложници. Първа ще влезе мисис Коу. Вземи си палтото и излез. Нищо друго. Изобщо не си помисляй да посягаш към телефона.
За момент никой не помръдна. После Дороти Коу се отдели от групичката, обърна се и тръгна към вратата. Забави се само минута, след което се появи обратно. Беше облякла и закопчала палтото си. Застана точно там, където беше стояла преди малко.
— Сядай долу, мисис Коу — рече Сет Дънкан.
Дороти се подчини. Подгъна палтото си и седна на земята. Но не кръстоса крака, а ги подви странично под себе си.
— Сега е ред на съпругата на доктора — обади се Ричър.
— Не ми казвай какво да правя!
— Обикновена любезност. Дамите винаги са първи, нали?
— Добре — кимна Сет. — Нека бъде съпругата на доктора. Същите правила. Само палтото. Не пипай телефона. Не забравяй, че държа заложници, между които е и любимият ти съпруг.
Съпругата на доктора се отдели от групичката. След минута се появи обратно. Беше облякла вълнено палто, с шал на шията. На главата й имаше шапка, ръцете й бяха скрити в топли ръкавици.
— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
Тя седна до Дороти Коу и кръстоса крака. С изправен гръб, ръце на коленете и поглед, отправен в далечината. Там няма нищо, помисли си Ричър. Вероятно просто не иска да гледа мъчителя си.
— Сега докторът — рече той.
— Добре, тръгвай — кимна Дънкан.
Докторът също се забави не повече от минута. Върна се облечен със синьо яке от изкуствена материя с големи джобове отпред. Седна на земята, без да чака подкана.
— Сега е мой ред — рече Ричър.
— Ти не — отсече Дънкан. — Нито сега, нито по-късно. Оставаш тук, защото не ти вярвам.
— Това не е много любезно от твоя страна.
— Седни!
— Накарай ме.
Дънкан притисна буза в приклада, сякаш всеки момент щеше да стреля.
— Седни! — повтори той.
Ричър не помръдна. Очите му се изместиха вдясно, към едва доловимото сияние на хоризонта. Беше пропуснал шанса си.
Футболистите пристигнаха бързо. Пет човека, всеки в отделна кола. Три пикапа и два джипа, образуващи малък конвой. Не след дълго изскърцаха със спирачките си и се наредиха покрай телената ограда. Пет автомобила, залепени плътно един зад друг. Отвориха се пет врати, от които изскочиха петима мъже с червени якета. Движеха се бързо. Най-дребният от тях беше с габаритите на къща. Прескочиха оградата и се пръснаха във верига по замръзналата морава отпред, бавно навлизайки в обсега на пушката помпа. Самият ремингтън не трепваше в ръцете на Сет Дънкан. Ричър гледаше дулото, което не мръдна дори с милиметър. Синкавата стомана тъмнееше под лунната светлина, насочена право в гърдите му. От десетина метра разстояние дупката в средата й изглеждаше достатъчно голяма, за да пъхне палец в нея.
— Вкарайте онези тримата в къщата и ги дръжте там! — заповяда с дрезгав глас Дънкан.
Яки ръце сграбчиха грубо доктора, съпругата му и Дороти Коу, изправиха ги на крака и ги повлякоха към входната врата. В къщата влязоха осем души. Четирима излязоха обратно след броени секунди. Всичките бяха футболисти. Насочиха се към Ричър, чакълът под краката им заскърца.
— Хванете го! — заповяда Дънкан.
Нямаше време за съжаления и самообвинения. Времето за анализ на грешките и извличането на поука от тях щеше да дойде по-късно, както обикновено. Сега беше концентриран единствено върху настоящето и близкото бъдеще. Обречен е всеки, който губи време и енергия да проклина грешките си. Но положението беше такова, че Ричър не виждаше лесен път към победата. Не в момента, не и в краткосрочна перспектива. В момента не виждаше нищо друго освен болка.
Четиримата се приближиха, без да му оставят никакъв шанс. Дулото на ремингтъна остана заковано в гърдите му. Двама от футболистите описаха широк кръг, придържайки се далеч от линията на прицела. Изправиха се от двете му страни и го сграбчиха. Големи и силни ръце върху лактите му отзад, големи и силни ръце върху китките му отпред. С резки движения ги разделиха и извиха ръцете му зад гърба. Силни ритници в глезените разтвориха краката му и го лишиха от възможността да се движи. Третият здравеняк застана зад него и уви ръце около гърдите му. Четвъртият се отдръпна и застана на три метра от Дънкан.
Ричър не оказа съпротива. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Всеки от тримата, които го държаха, стърчеше със сантиметри над главата му и тежеше поне с двайсет килограма повече. Без съмнение бяха бавни, тъпи и недостатъчно обучени, но в момента огромните им габарити бяха напълно достатъчни. Той беше в състояние да помръдне краката си, но съвсем леко. Беше в състояние и да извие глава. Но това беше всичко. Краката му можеха да се отместят само назад, което означаваше да падне по очи, ако онзи зад него разхлаби хватката си. Положението с главата му беше горе-долу същото — можеше да притисне брадичка в гърдите си или да я отметне сантиметър-два назад. Недостатъчно, за да нанесе някакви поражения на мъжа зад гърба си.
Беше в безизходица и го знаеше.
Сет Дънкан свали пушката до бедрото си, тръгна към четвъртия здравеняк и му я подаде. После, без да намалява ход, продължи към Ричър. Спря на метър от него и го по-гледна. Дишаше на пресекулки, очите му бяха кървясали. Тялото му трепереше. От ярост или вълнение.
— Нося ти едно послание, приятел — изсъска той.
— От кого? — вдигна вежди Ричър. — Може би от Националната асоциация на тъпаците?
— Не, лично от мен.
— Защо, нима пропусна да си платиш членския внос?
— След десет секунди ще стане ясно кой членува в този клуб и кой не.
— А какво е посланието?
— То е по-скоро въпрос.
— Добре де, какъв е въпросът?
— Въпросът е как ти харесва това?
Ричър се биеше от петгодишен, но никога не му бяха чупили носа. Нито веднъж. Това се дължеше отчасти на късмета и отчасти на добрия мениджмънт. Много хора се бяха опитвали през годините — умишлено или чрез стихийна канонада от удари, но никой не беше успял. Това беше факт, с който Ричър вътрешно се гордееше. По особен начин. Като символ. Като талисман. Като медал на честта. Имаше какви ли не белези по тялото си. Порезни рани по лицето и ръцете, счупени и зараснали кости. Тотално компенсирани от целостта на един малък и уязвим хрущял, който го караше да се чувства горд.
Сякаш казваше: още съм тук, цял и непокътнат.
Ударът беше точно такъв, какъвто очакваше. Нанесен с всичка сила. С права ръка и свит юмрук, насочен малко по-високо от необходимото. Вероятно защото Дънкан очакваше някаква реакция, подобна на реакцията на Елинор. Леко повдигане на главата и инстинктивно сбърчване на носа. Но Ричър нито вдигна глава, нито сбърчи носа си. Направи точното обратното — главата му се наведе напред и надолу, немигащите му очи светкавично изчислиха разстоянието. Последва рязко движение на шията и челото му се сблъска с кокалчетата на Дънкан. Твърдата като гранит кост над веждата срещу деликатните костици в юмрука на противника. Тук нямаше място за сравнение. Никакво. По принцип черепът е една от най-здравите части от човешкото тяло, а черепът на Ричър беше невероятно твърд. Докато ръцете и китките съдържат най-крехките кости. Дънкан изпищя, притисна ръката си към гърдите и заподскача в кръг. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, от устата му излиташе жалостиво скимтене. Три до четири счупени кокалчета, прецени Ричър. Със съответните поражения върху близките и по-отдалечените хрущяли. Така става, когато пръстите са свити прекалено силно, най-често в резултат на внезапна и масивна компресия.
— Тъпак — рече Ричър.
Пъхнал десния си юмрук под лявата мишница, Дънкан продължаваше да стене и да подскача на място. Измина цяла минута, преди да се успокои. Остана свит и прегърбен. Очите от двете страни на металната шина блестяха от гняв и унижение. Отначало заковани в лицето на Ричър, те бавно се извъртяха към четвъртия здравеняк, който продължаваше да стои неподвижно с пушка в ръце. Главата на Дънкан направи рязко движение. От здравеняка към Ричър. Недвусмислен жест, изпълнен с нетърпение и мълчалива ярост.
Виж му сметката!
Онзи направи крачка напред. Ричър беше почти сигурен, че няма да стреля. Никой не стреля в плътна групичка от четирима мъже, трима от които са негови приятели.
Но беше убеден, че предстои нещо по-лошо.
Здравенякът обърна пушката. Дясната му ръка стисна цевта, а лявата легна върху приклада.
Мъжът зад Ричър се размърда. Лявата ръка го стисна за гърлото, а дясната легна на челото му.
Този път обездвижването беше тотално. Не можеше да помръдне дори на милиметър.
Четвъртият футболист вдигна пушката хоризонтално с приклада напред. Държеше я с две ръце. В следващия миг я преметна през рамо, като копие. Направи крачка напред, прицели се и заби приклада в лицето на Ричър.
Тряс!!!
Мрак.