Лий Чайлд
Време за умиране (21)

21

Той пробяга трийсет метра по замръзналата земя и спря. Водачът на тежкия автомобил беше извил врат и гледаше след него. Едната му ръка лежеше на волана, а другата се бореше с лоста на скоростите. Джипът започна да се изтегля назад, все още на бавна предавка. Моторът виеше на високи обороти. Ричър нямаше представа за колко време блокира един двигател, останал без масло.

Надяваше се, че това ще се случи скоро.

Започна да криволичи наляво-надясно по неравното поле, а джипът неотклонно го следваше. Смачканата предна броня му придаваше грозен и заплашителен вид. Бавните предавки му осигуряваха максимално сцепление. Колелата се въртяха стабилно, оставяйки дълбоки коловози след себе си. Шофьорът стъпи на газта и завъртя волана наляво, като се опитваше да разгадае посоката на движенията на жертвата си, да я засече и в крайна сметка да я прегази. Но Ричър го надхитри, като на свой ред отскочи наляво и джипът го пропусна с цели три метра.

После спря. Ричър видя как мъжът зад волана се бори с лостовете и чу прещракването на трансмисията, върнала се в нормално положение. Джипът подскочи и се понесе към него, вече с далеч по-висока скорост. Ричър го изчака да опише широк полукръг, после отскочи вдясно. Повтори движението, а после отново се насочи надясно, като прибягна до троен финт. Онзи вече беше навил волана наляво и отново го пропусна. Размазаната предница се заби в храсталаците, издавайки куп неприятни звуци. Дълбоки и басови, като блокирала църковна камбана. Лагерите на коляновия вал, помисли си Ричър. Беше чувал за тях от механиците във военните бази. Видя как водачът се втренчва в арматурното табло, на което явно беше светнала някоя червена лампичка. Над предния капак се появи пара, която бързо се превърна в плътен синкав дим.

Водачът отново включи на заден.

Джипът успя да опише полукръг по каменистия терен, готов за смяна на скоростите. Но си остана там. Колелата направиха половин оборот напред и блокираха. Двигателят угасна. Изпод капака долиташе силно съскане, димът се сгъсти. Тънка черна струя се проточи под него. Разнесе се странен кашлящ звук, последван от предсмъртна въздишка.

Шофьорът си остана на мястото в заключената кабина.

Ричър отново се огледа за камък и отново не откри такъв, който да му свърши работа.

Безизходица.

Но не за дълго.

Ричър ги видя пръв, благодарение на по-изгодната си позиция. Пламъците се появиха в предната част на джипа, ниско долу. Отначало малки и безцветни, после по-големи и по-ярки. Боята около тях започна да се цепи на ивици. Огънят бързо набра сила. Пламъците станаха синкаво-жълти и започнаха да изпускат черен дим. За броени секунди обхванаха предния капак. Големият квадрат пресована ламарина започна да пуши в краищата, боята завря, превръщайки се в низ ситни мехурчета.

Мъжът продължаваше да седи на мястото си.

Ричър изтича към него и опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Започна да чука по стъклото с безчувствените си пръсти, а после посочи горящия капак. Всъщност човекът вътре нямаше как да не е забелязал пожара. Чистачките на челното стъкло вече изпускаха черен дим, напълно обезформени. Шофьорът втренчено ги погледна, после се извърна към Ричър. В очите му имаше паника.

Страхуваше се както от пожара, така и от врага си.

Ричър отстъпи на около три метра. Вратата се отвори и шофьорът изскочи навън. Едър бял лигльо, много млад, почти хлапе. Почти метър и деветдесет, поне сто и трийсет килограма. Отскочи на два метра встрани и спря. Пръстите му се свиха в юмруци. Изпод калниците зад него започнаха да излитат пламъци. Отначало ниско долу, после и нагоре, алчно захапвайки нагорещения метал. Предните гуми запушиха. Младежът остана вцепенен на мястото си. Ричър се принуди да изтича обратно, изминавайки същите три метра. Онзи замахна, но той избягна удара и на свой ред заби юмрук в корема му, а с другата си ръка го сграбчи за яката. Младежът се преви на две и скри глава между дланите си. Ричър го вдигна на крака и бързо го повлече през полето. Десет метра, петнайсет, двайсет. После спря и го пусна. Младежът отново замахна и отново не улучи. Ричър го финтира с ляво кроше, след което му нанесе десен прав в ухото. Противникът му се олюля, после падна на задните си части. Очите му объркано примигваха. Безпомощен, сам посред нищото. На двайсет метра от тях джипът гореше като факла. Пламъците вече обгръщаха кабината. Предните гуми пламтяха, капакът хлътна.

— Колко бензин имаш в резервоара? — попита Ричър.

— Не ме бий повече — изхленчи онзи.

— Отговори на въпроса!

— Сутринта го напълних догоре.

Ричър отново сграбчи яката му, изправи го на крака и го повлече след себе си. Изминаха десетина метра, после още толкова. Младежът се запрепъва след него, после спря.

— Моля те, не ме бий повече — повтори той.

— Защо? — изгледа го Ричър. — Ти току-що се опита да ме убиеш с джипа си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Трябваше да го направя.

— Изпълняваш заповед, така ли?

— Добре де, вече се предадох. Не искам да участвам в боя. Като военнопленниците.

— Ти си по-едър от мен — отбеляза Ричър. — И по-млад.

— Да, ама ти си луд.

— Кой го казва?

— Всички знаем какво си направил снощи. Трима от нашите са в болницата.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Брет.

— Стига бе! Това да не е Зоната на здрача? Всички ли се казвате Брет?

— Не, само трима.

— Трима от десет, така ли?

— Да.

— Това прави трийсет процента. Каква е вероятността да е истина?

Хлапакът не отговори.

— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.

— Не знам за какво говориш.

— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?

— Джейкъб Дънкан.

— Бащата на Сет?

— Да.

— Знаеш ли къде живее?

Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.

После резервоарът се взриви.

Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да й обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.

Ричър го погледа известно време, после въздъхна.

— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?

Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.

— Да.

— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?

— Да.

— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?

— Да.

— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?

— Да.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.

Онзи покорно бръкна в джоба си и извади мобилния телефон — черен и някак крехък в огромната му розова ръка. Ричър свали задното капаче. Беше виждал как подобни апаратчета падат на тротоара и знаеше какво има вътре. Батерия и SIM карта. Извади батерията и я запрати на три-четири метра от себе си. Задържа SIM картата, а останалата част от телефона отлетя в обратна посока. Тънкото парче силикон със златни нишки в средата кацна в отворената му длан.

— Изяж я! — заповяда той.

— Какво?! — стреснато го погледна Брет.

— Казах да я изядеш. Това ти е глобата, защото се представи като безполезна торба лой!

Онзи се поколеба, после посегна с палец и показалец и внимателно положи картата на езика си. Затвори уста, подъвка известно време, за да произведе нужното количество слюнка и с усилие преглътна.

— Покажи! — заповяда Ричър.

Младият мъж отвори уста и изплези език. Като дете в кабинета на доктора. Картата беше изчезнала.

— А сега седни — разпореди се Ричър.

— Какво?!

— Както преди малко.

— Нали каза да тръгвам към дома на Дънкан?

— Казах — кимна Ричър. — Но не веднага. Не и докато съм в района.

Видимо обезпокоен, Брет седна на земята. С лице на юг и изпънати крака. Ръцете му легнаха на коленете, тялото му леко се наклони напред.

— Ръцете назад — заповяда Ричър. — Облегни се на тях.

— Защо?

Боеприпасите на противника.

— Просто го направи.

Брет се подчини. Тежестта на тялото му легна върху изпънатите ръце. Ричър се изправи зад него. Дебелата му подметка смаза десния лакът на младежа. Той падна назад, претърколи се по корем и заскимтя. После отново се надигна до седнало положение, хвана счупената ръка със здравата и му отправи обвинителен поглед. Ричър отново мина зад него и му нанесе силен ритник в тила. Тялото му политна напред, а после бавно се претърколи на една страна. Приличаше на огромна буква Г, изписана върху мръсна кафява страница.

Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.