Лий Чайлд
Време за умиране (11)

11

Джаспър Дънкан отвори един от кухненските шкафове и измъкна начената бутилка уиски „Ноб Крийк“. После пъхна пръсти в четири очукани чаши на плота и ги пренесе на масата. Махна тапата на шишето, наля четири щедри дози и ловко плъзна чашите по издрасканото дърво. Част от малък и познат на всички ритуал. Роднините му го изчакаха да седне и отпиха по глътка. Стъклените чаши изтропаха обратно на масата. Четири глухи почуквания, прозвучали необичайно силно в тишината на нощта.

— Започни отначало, синко — въздъхна Джейкъб Дънкан.

— Сам ще се оправя — поклати глава Сет Дънкан.

— Като те слушам, май няма да се оправиш.

— Той е мой клиент.

— Беше, преди време — поправи го Джейкъб. — Но ние сме семейство и вършим всичко заедно. Няма такова нещо като странични сделки.

— Оставяхме пари на масата.

— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Ти откри човек, готов да плати по-висока цена за една и съща стока, и всички бяхме доволни. Но наградата носи рискове. Никой не дава пари за нищо. Няма безплатен обяд. Затова казвай какво се случи.

— Закъсняхме с една седмица.

— Нищо подобно. Никога не работим с фиксирани дати.

Сет Дънкан не отговори.

— Какво? — изгледа го Джейкъб Дънкан. — Да не би да си гарантирал датата на доставката?

Сет Дънкан мълчаливо кимна.

— Направил си грешка, синко — поклати глава Джейкъб. — Отлично знаеш, че не можем да си позволим фиксирани дати. Стотици фактори са извън нашия контрол. Например метеорологичната обстановка.

— Използвах най-лошия сценарий.

— Твърде много мислиш. Винаги има нещо по-лошо от най-лошото, бъди сигурен в това. И тъй, какво стана?

— Двама се появиха у дома. Преди три дни. Негови хора. Опасни типове.

— Къде беше Брет?

— Принудих се да му кажа, че ги очаквам.

— А наистина ли ги очакваше?

— Горе-долу.

— Защо не ни каза?

— Защото ще се оправя сам.

— Май не се оправяш много добре, синко. Какво искаха тези хора?

— Казаха, че носят съобщение от шефа си. Бил много недоволен. Казах, че разбирам. Обяснявах, извинявах се. Но те отвърнаха, че това не е достатъчно. Имали заповед да оставят следи. Казах им да не го правят, защото имам бизнес и се срещам с хора. Те обаче държаха на своето и удариха Елинор.

— Просто ей така?

— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно й се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.

— После?

— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.

— Значи тази вечер отново са се появили?

— Да. И повториха всичко.

— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?

— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.

— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.

— Е, добре поне, че той ни се махна от главата — каза Джейкъб.

Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.

 

 

Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.

— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.

— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.

Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.

 

 

Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.

— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам.

— Но?

— Не можете да останете тук.

— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.

— Ще ви ги върна, разбира се.

— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.

Винсънт не отговори.

— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?

— Преди всичко беше окей.

— Преди какво?

— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.

— Кога ви информираха?

— Преди две минути, по телефона.

— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?

Винсънт не отговори.

— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.

— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…

— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?

— Откъде знаете?

— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.

— Помните ли шейсет и девета?

— Смътно.

— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.

— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.

— Съжалявам.

— А сега може би ще предложите да ме закарате до междущатската магистрала?

— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.

— Ние?

— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.

— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.

— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.

— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?

— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?

— Значи искат да остана тук, а?

— Вече да. Започнали сте война, която те искат да довършат.