Лий Чайлд
Време за умиране (1)

1

Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като й беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър.

Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екстри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога — нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си.

— Ало?

— Може би ще имаме нужда от теб — прозвуча глас насреща.

— От мен? — учуди се Тайлър.

— От теб и от пушката ти. Както преди.

— Може би? — подхвърли Тайлър.

— На този етап е само предпазна мярка.

— Какво става?

— Някакъв тип души наоколо.

— Близо?

— Трудно е да се каже.

— Какво знае?

— Все още не всичко.

— Кой е той?

— Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си.

— Кога е напуснал армията?

— Отдавна.

— Връзки?

— Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил.

— Описание?

— Едър е — отвърна гласът. — Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо.

— Добре — рече Тайлър. — Кога и къде?

— Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око.

— И ще влезе направо, просто ей така?

— Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети.

— Това е добре.

— Застреляй го в мига, в който го зърнеш.

— Добре.

— Гледай да го улучиш.

— Че кога съм пропускал? — извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него — също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце.

 

 

Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите й бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея.

Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптическия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оставени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж.

После се качи в каросерията на пикапа, стъпи на покрива на кабината и промуши пушката и брезентовата торба в тесния отвор на нещо като малък таван, скован под наклонения покрив. Набра се на мускули, пропълзя вътре и свали капака на вентилационния отвор. Дупката предлагаше отлична видимост към хамбара, намиращ се точно на сто и двайсет метра северно от бараката. Небето на изток започна да просветлява. Тук късметът не играеше никаква роля. Тайлър беше открил тази позиция преди много години, още когато четиримата му приятели поискаха помощ за пръв път. Тогава беше заковал пироните за кабела, беше измерил с крачки разстоянието до хамбара и беше махнал капака на вентилационния отвор. Сега просто се настани удобно в скривалището си и зачака. Опитваше се да запази топлината на тялото си, докато слънцето изгрее.

Пушката му беше модел „Гранд Аласкан“, произведена от Арнолд Армс Къмпани. Използваше муниции .338 магнум, дължината на цевта й беше 66 сантиметра, а резбованият й приклад беше направен от качествен английски орех. Цената й надвишаваше седем хиляди долара. Вършеше добра работа срещу всичко на четири крака и бе още по-добра срещу двукраки мишени. Оптиката беше оборудвана с електронен мерник за 900 долара, снабден със стандартен визьор. Тайлър го беше нагласил на две трети увеличение, което превръщаше мишената на сто и двайсет метра по-нататък в светъл кръг с диаметър три метра. Бледото утринно слънце висеше ниско на хоризонта, меката му сивкава светлина се плъзгаше почти хоризонтално над замръзналата земя. По-късно щеше да се вдигне и да се измести на юг, след което бавно щеше да се стопи на запад. Всичко това беше благоприятно за изпълнение на задачата, защото означаваше, че мишената с кафява шуба цял ден щеше да изпъква добре на фона на избелелите греди на хамбара.

Тайлър изхождаше от предположението, че повечето хора са десняци, следователно неговата мишена щеше да заеме позиция малко вляво от центъра, за да използва дясната си ръка за отваряне на вратата. После прецени, че човек, който накуцва и изпитва болка, най-вероятно ще застане близо до вратата, за да намали до минимум неудобните движения. Самата врата беше висока около метър и осемдесет, но поради факта, че беше вградена в големия портал, долният й ръб се намираше на двайсетина сантиметра над земята. Черепът на мъж, който е висок над метър и деветдесет, ще се окаже на 185 сантиметра от повърхността на земята, което според вертикалната ос означаваше, че оптималният прицел трябваше да бъде на петнайсетина сантиметра под горната рамка на вратата. А мъж с тегло около 120 килограма положително щеше да бъде широк в раменете и в мига, в който се опиташе да отвори вратата, центърът на черепа му щеше да заеме позиция на петдесетина сантиметра вляво, което според хоризонталната ос означаваше, че прицелът трябваше да бъде на петнайсет сантиметра извън левия край на рамката.

Петнайсет сантиметра надолу, петнайсет сантиметра вляво. Тайлър протегна ръка и измъкна от раницата си два пластмасови пакета с ориз. Запечатани и неотдавна закупени от магазина за хранителни стоки, те тежаха по два килограма всеки. Нагласи ги в хоризонтално положение и внимателно опря ореховия приклад върху тях. После примижа с едното си око и погледна в окуляра. Визьорът бавно се премести към горния ляв ъгъл на вратата. Ръката му притисна пакетите с ориз надолу и наляво, а пръстът му нежно докосна спусъка. Напълни гърдите си с въздух, после бавно го изпусна. Пикапът под него изстиваше с тихо пропукване. Мирисът на бензин и нагорещен ауспух бавно се смесваше с миризмата на прах и старо дърво. Навън слънцето продължаваше пътя си нагоре, светлината ставаше все по-силна. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Подобен въздух задържаше бейзболните топки в рамките на полето. А също така подпомагаше точността на куршума, поддържайки правилната му траектория.

Тайлър чакаше. Даваше си сметка, че може да чака цял ден и беше готов за това. Той беше търпелив човек. Използваше времето, за да обмисли поредицата на възможните събития. Представи си как едрият мъж с кафявата шуба се появява в обхвата на визьора, спира за момент, а после се обръща с гръб и посяга към ръчката на вратата.

Сто и двайсет метра.

Един-единствен високоскоростен куршум.

Краят на пътя.